ALD
* HISTORICAL MATERIALS * ALD
БИТКАТА
ПРИ ОДРИН, 13-14 април 1205г.
След превземането на Цариград от
участниците в ІV кръстоносен поход изглеждало, че историята на Балканите и Мала
Азия завинаги ще бъдат променени. Лесният успех при превземането на
най-забележителния град в тогавашна Европа предизвикал объркване сред
населението на Византия, смут сред съседите и примамлива надежда за
авантюристите от Западна Европа за лесно придобиване на власт и земи. Разгрома
на армията на Латинската империя при Одрин и
пленяването на първия й император се превърнали обаче повратен момент за съдбата
на новопоявилата се държава на Балканите.
С това сражение започнал залеза на Латинската империя и след малко
повече от половин век тя се превърнала само в спомен.
[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Линкове] [Галерия] [Книга за гости] [Филми] [Ново]
ПОЛИТИЧЕСКАТА ОБСТАНОВКА В
НАВЕЧЕРИЕТО НА БИТКАТА
ПОЛОЖЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ
През 1018г. император Василий успял да
ликвидира българската държава и да присъедини земите й към територията на
Византийската империя. През 1185г. в резултат на успешното въстание ръководено от братята Асен и Петър
българската държава била възобновена. Двамата братя се опитали да изградят
силна централна власт във време, когато в Европа напредвал процеса на развитие
на феодалния сепаратизъм. В България също последвал отпор от страна на
болярите, като един след друг били убити Асен, а после и Петър. През 1197г.
престолът бил зает от по-малкият им брат – цар Калоян.
ПОЛОЖЕНИЕТО НА ЛАТИНСКАТА ИМПЕРИЯ
Участниците в ІV кръстоносен поход според
изготвения план е трябвало да бъдат транспортирани по море от Венеция до Светите
земи. Поради недостиг на средства за да се плати за превоза, ръководителите на
похода се договорили с Венецианската република да й помогнат за превземането на
далматинския град Зара. На 24 ноември 1202г. град Зара, който се намирал под властта на
краля на католическа Унгария бил превзет и разграбен. Опустошението на
католическия град от кръстоносците довело да разрив в редиците им и част от тях
напуснали армията. Погромът на Зара макар и твърде изгоден за Венеция непоправимо
влошил отношенията с унгарския крал. Унгарците не само нямало да се включат в
кръстоносния поход, но въпреки враждебните отношения с цар Калоян нямало да
окажат помощ на Латинската империя за решителната битка при Одрин.
Появата на Алексий, синът на детронирания византийски
император Исак Ангел ІІ в стана на кръстоносците довела до нова промяна на
плановете. Алексий обещал финансова и военна помощ срещу съдействието на
кръстоносците за връщането на баща му на престола. Страстта към земните блага
отново надделяла над християнските добродетели на рицарите и кръстоносната
армия се насочила към Цариград.
На 23 юни 1203г. кръстоносния флот обсадил столицата на Византия. Император
Алексий ІІІ Ангел макар да разполагал със значителни сили след като не успял да
отблъсне кръстоносците и допуснал пробив в отбраната на града на 17 юли 1203г.
избягал от столицата. Исак ІІ Ангел бил освободен от затвора, но тъй като бил
ослепен от брат си Алексий ІІІ и под натиска на кръстоносците синът му също бил
провъзгласен за император. Исак ІІ и Алексий ІV се опитали да задържат
кръстоносците, за да могат с тяхна помощ да затвърдят властта си, но не успели
да съберат обещаното възнаграждение. Същевременно нараствало напрежението между
жителите на столицата и кръстоносците. Стигнало се до бунт, в резултат на който
Исак ІІ и Алексий ІV били детронирани и бил избран нов император Алексий V
Мурзуфл. Възползвайки се от настъпилите вътрешни размирици във Византия на 13 април
1204г. кръстоносците превзели Цариград.
По този повод в писмото си до маркиза на Монфера папа Инокентий ІІІ пише: „Вие,
без да имате никакво право, нито власт над Гърция, безразсъдно сте се отклонили
от вашето чисто намерение, устремявайки се не към завоюване на Йерусалим, а към
завладяване на Константинопол, предпочитайки земните блага пред небесните. Но
вашата вина много повече се отегчава от това, че за никого нямало пощада, нито
заради религиозния сан, нито заради възрастта, нито заради пола. На вас ви беше
недостатъчно да изчерпите до дъно богатствата на императора и да обирате
малките и великите [т.е. обикновените хора и
аристократите], вие протегнахте ръце и към
имуществото на черквите и, което е още по-лошо, към светините им, снемайки от
олтарите сребърните дъски, разбивайки ризниците, присвоявайки си икони,
кръстове и реликви…” [В. Е. Степанова, А. Я. Шевеленко,
„Хрестоматия. История средних веков”, М., 1988, стр.233-234]. За варварското разграбване и опустошаване на
византийската столица единодушно свидетелстват и всички извори, които
по-подробно описват събитието.
Коронацията на Балдуин І за император
На 16 май 1204г. за пръв император бил коронован един от
предводителите на похода – Балдуин,
граф на Ено и Фландрия, маркиз на Намюр. Дотогавашният ръководител на похода –
маркиз Бонифаций Монфератски също бил претендент за трона, но не бил избран
заради опасенията на венецианците, че засилването му може да засегне интересите
на републиката. Той не се примирил с тази загуба и завладявайки Солун обособил
там свое кралство.
КОНФЛИКТЪТ МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И ЛАТИНСКАТА
ИМПЕРИЯ
Българският цар
Калоян се опитал да установи мир със своите нови съседи, но вместо това получил
надменен отговор, че трябва да се отнася към тях като слуга към господари (ГИБИ
т. 11 /ИБИ т. 25/, стр. 73, ЛИБИ т.3 /ИБИ т.12/ стр.359-360, стр. 378 ).
Сключената през 1204г. уния с папа Инокентий ІV не допринесла с нищо за
уреждането на мирните отношения между двете страни. Калоян предпочел вместо да
чака нападение от страна на кръстоносците след като те ликвидират потенциалните
му съюзници и се помирят с враждебно настроените маджари да помогне на
византийските градове, които се противопоставяли на Латинската империя.
ВОЙСКИТЕ
БЪЛГАРСКИТЕ ВОЙСКИ
Цар Калоян донася в Търново
мощите на св. Иларион Мъгленски –
миниатюра от „Лицевой Свод царя Ивана IV Грозного”, 1550г.
Сведенията на очевидеца на събитията Жофроа дьо Вилардуен
за числеността и състава на българската армия в § 352 са твърде общи: „Йоанис, кралят на Влахия, идваше да подпомогне
тези от Андринопол с твърде голяма армия, защото той водеше власи и
българи и около четиринадесет хиляди кумани, които не бяха покръстени.” В § 429 когато съобщава вече за нападението
на цар Калоян срещу Одрин и потърсената от жителите на града помощ от
регента Анри, Вилардуен пише: „И ги попитаха колко хора има
Йоанис; а онези отговориха, че таи разполага с около четиридесет хиляди
въоръжени мъже без пехотинците, чийто брой те не знаят.” В писмо до брат си
Готфрид император Анри пише, че след като цар Калоян превзел Пловдив и сринал стените му: „отведе в страната си
всички незнатни като мъжете, така и жените, срина града до основи и после
потегли с войска от 100 000 души, и то повече власи и кумани” [ЛИБИ, т. 4 стр. 15]. Хониат
във връзка с военните действия срещу Пловдив
и Тракия не се ангажира с конкретна цифра,
а пише „той изпрати рояци скитска войска, съперничещи [по брой] на
пролетните цветя”. Доколкото в изворите се говори, че Калоян е разрушил Пловдив и
е преселил населението както на този град така и на други селища, то е възможно
Анри
неправилно да е възприел броя на отведените от Калоян жители за числеността на
водената от него войска. Тъй като цифрата е твърде голяма, то вероятно става
дума за изселените в хода на цялата кампания, а не само за живеещите в Пловдив и
околностите му.
Робер дьо Клари не сочи точния
брой на армията на цар Калоян, като се ограничава само да спомене, че била
преголяма и обръща внимание на доста оскъдната екипировка на куманските части:
„.. неочаквано в Константинополската земя
изведнъж навлязъл Йоан Влашки, той самият и куманите, с преголям брой хора, точно
така пък, както вече някога били правили; и те разбрали, че императора със
своята войска обсажда Андренопол.
Когато нашите воини видели тези кумани, облечени в техните кожи, то те повече
не се бояли от тях, а ги възприели така, като че ли това била някаква момчешка
банда; и тези кумани и други хора бързо се втурнали в
галоп, и после се втурнали срещу французите и мнозина избили, и поголовно
разбили всички тях в това сражение…” (гл. СХІІ ).
Гръцката версия на Морейската хроника
не посочва общия брой на участвалите в битката, а само за една част - отряд от
500 „верни люде” на цар Калоян, на която кръстоносците противопоставили 300 франки и 500 фламандци „избрани рицари,
добре въоръжени, в блестящи бойни ризници”.
В житието на св. Филотея патриарх
Евтимий споменава, че мощите й били ескортирани до Търново
от отряд от 300 избрани воини командвани от Теодор.[СБЛ, т. 4 стр. 214]. Тъй
като е посочено, че те са били определени, то това показва, че са само част от
българската войска.
Според Ансберт цар Петър обещал на
Фридрих Барбароса срещу признание на императорската му титла да му изпрати помощ
от 40 000 „власи и кумани, въоръжени с лъкове и стрели” [ИБИ-32, ЛИБИ-3, стр. 279]. Друго сведение, което макар да се отнася пък за времето на следващия
български владетел също косвено би могло да даде някаква представа за
българската и латинската армия са данните, които дава Анри дьо Валансиен във
връзка с битката при Пловдив
между цар Борил и император Анри:
„[543] … Тук нашият Господ стори истинско чудо,
за да успеят нашите хора да сразят Бюрил, който ги бе нападнал с тридесет и три
хилядна армия, разделена на трийсет и шест войскови части; а нашите имаха само
петнайсет отряда и още три, които бяха само от грифони [гърци]. Ала голяма бе разликата между едните и
другите, защото във всеки наш отряд имаше само по двайсет рицари, като изключим
императорския, където имаше петдесет; а в най-малкия отряд на Бюрил имаше
деветстотин човека [Анри дьо Валансиен, „Завладяването на Константинопол”, С.,
2009, стр.39]. Тук
обаче българската армия е посочена изцяло, а за латинската е даден само броят
на рицарите. Цифрите дадени за българската армия си противоречат, защото е
посочено от една страна, че тя е възлизала на 33 000души, а от друга, че е
имала 36 войскови части, като най-малката от тях е имала численост от 900души.
Тъй като 35 части от 900човека като сума се равнява на 31 500души, а 36
царски отряд както е посочено в същия източник малко по-напред [Анри дьо Валансиен, „Завладяването на Константинопол”, С.,
2009, стр.38] се е
състоял от 1 600души, т.е. общия брой на 35х900+1600=33 100души. От
тази равносметка се вижда, че в една българска бойна единица е невъзможно да са
били повече от 900души и царския отряд да е бил 1600души. Също така е посочено,
че царският отряд е бил нападнат от войсковата част на Пиер дьо Брасийо и
Никола дьо Майи, която се е състояла от 25рицари, което съпоставено с
твърдението, че латинската войска имала само по 20рицари в отряд освен
императорския състоящ се от 50 също показва, че точността на представяната
информация не е прецизна, а има тенденция към завишаване на числеността на
едната армия и към занижаване на броя на другата. В свое писмо от 13 януари
1212г. император Анри споменава, че Борил подпомогнал Стрез с 52 отрада, а след
това описвайки как с помощта на Алексий Слав било нанесено поражение на
българския цар се твърди, че били избити 24 пехотни и 2 конни отряда от
българската армия. При всички случаи обаче трябва да се отчете, че по време не
битката при Одрин отношенията между България и Унгария са били доста
обтегнати и цар Калоян едва ли е можел да си позволи да насочи цялата си армия
срещу латинците, а по времето на преминаването на император Фридрих Барбароса,
а после и по времето на цар Борил положението на северозападната граница
не е било толкова тревожно и е можело да
се отделят повече сили за една военна кампания на юг.
Куманските съюзници на цар Калоян щурмуват
Солун - детайл от фреска в манастира Дечани
За Калояновата войска като етнически
състав и екипировка е интересно сведението на Йоан Ставракий във връзка с обсадата
на Солун
и гибелта на царя: „…като водеше войска по-многобройна от пясъка, съставена от
българи, от скитници-номади скити, от хазари, от ромеи, от албанци, от русите –
голямо множество от всеки народ – всички, които храни северната страна… Там
имаше копиеносци, стрелци, боздуганоносци, щитоносци, прашкари, бойци с къси
копия и всякакви други видове войници.” [ИБИ-22,
ГИБИ-10, стр. 129]. В битката при Одрин
изглежда е било ползвано и опълчение, тъй като Акоминат говори, че рицарите са
били поваляни с коси и примки. Относно етническия състав на армията на цар
Калоян участвала в битката при Одрин освен
споменаване на власи и българи, Жак дьо Гиз в „История на Ено” споменава също
„разбунтувалите се гърци” и турци [Histoire de
Hainaut par Jacques de Guyse, т. 13, 1832, гл. 20-21]. Споменаването на турците обаче по-скоро е свързано с бойните действия
в Мала Азия и е малко вероятно да са били прехвърлени техни части на Балканите.
В началото на ХІІІв. в България
изглежда продължавала да съществува старата стратиотска система, макар вече и
да била в упадък. Феодалите разполагали с два вида владения: бащина и прония.
Бащината била земя, над която имали пълни права и можели свободно да се разпореждат
с нея. При пронията земята се предоставяла от централната власт, но само като
владение, а собственик си оставал владетеля. Стратиотите и феодалите формирали
постоянната българска армия през ХІІІв. Във връзка с въстанието обаче вероятно
се е било оформило и опълчение. От оскъдните данни с които разполагаме обаче
може да се предположи, че в основата му е била една особена категория население
във Византия, а след въстанието и в България – власите. Това не е било
етническо название, а пастири- скотовъдци, които поради естеството на заниманието си мигрирали и поради това
спадали към категорията на държавните селяни. С развитието на феодалните
отношения част от тези пастири-скотовъдци също обаче попаднали под властта на
отделните феодали. Обстоятелството, че не става дума за етнос, а за пастири се
вижда от някои сръбски грамоти, в които като власи се споменават хора носещи
български имена като Драгомир, Станислав, Гръд, а в Милутиновата грамота дадена
на Банския манастир (издадена около 1313-1318г.) се говори за власи, които
живеели в „български катун” [История на
България, БАН, т. 3, С., 1982, стр. 140-142]. Използването на опълчение и наемането на кумани позволявало да се събере
значителна по численост армия, но подобни формации не можело да се използват за
продължителни военни кампании. В изворите имаме сведения, от които се вижда, че
Калоян е трябвало да прекратява военните си операции и да се оттегля заради
заминаването на куманите.
За екипировката на българската армия
може да се почерпи информация също от запазените стенописи от ХІІІв. На тях
светците-воини, а и другите войници са изобразявани с кожена, халчеста,
плочеста или люспеста ризница дълга до коленете, като ръкавите обикновено са
дълги до лактите. Шлемовете са конусовидни или близки по форма и структура до цервелера и базинета. При по-късните изображения
вече се виждат и шлемове с декоративни елементи, но те са навлезли в употреба
след битката. При разкопки освен ризници и шлемове по българските земи са били
открити също върхове на стрели, металните накрайници на боздугани и бойни
брадви, а също и мечове. Във връзка с обсадата на Одрин от войската на цар Калоян, Хониат е дал е едно
кратко сведение за екипировката на българската кавалерия: „А когато той
спешаваше храбрите конници от войската си и нареждаше тези хора, изцяло
облечени в желязо…” [ГИБИ, т. 11 стр. 88]. Тъй като това събитие обаче е
след битката с латинците при Одрин, то е
възможно поне част от екипировката за която говори Хониат да е трофей взет при
удържаната победа.
ЛАТИНСКИТЕ ВОЙСКИ
Император Анри Фландърски – миниатюра
Сведенията на
Вилардуен създават представа за една твърде малка армия на Латинската империя: „Така те (Балдуин Фландърски и Луи Блуаски) излязоха от
Константинопол с около сто и четиридесет рицари … Тогава пристигна Енрико
Дандало, които беше дож на Венеция; но това беше един стар човек и съвсем не
виждаше. И той доведе толкова хора, колкото имаше - приблизително толкова,
колкото император Бодуен и граф Луи бяха довели; и той се настани пред една от
портите. На следващия ден те се увеличиха с още един отряд конни сержанти; но
би трябвало те да струват повече, отколкото струваха.” Но по-натам в
изложението Вилардуен изрично признава,
че освен рицарите е имало и други бойци: „А те [нашите] имаха в своите части
освен рицарите други люде, които не познаваха достатъчно добре военното
изкуство.” Данните за числеността на закъснелите за битката части също са
изложени откъслечно: „И тогава те пристигнаха в един град, който наричат
Панфил. Впрочем чуйте събитията такива, каквито ги желае бог: в този град бяха
нощували Пиер дьо Брашиьо и Пайен д'Орлеан и всичките хора на граф Луи; и те
бяха около сто рицари, твърде добри люде, и сто и четиридесет конни сержанти,
които идваха от другата страна на ръкава и отиваха в лагера край Андринопол.” При това положение е трудно от сведенията на
Вилардуен да се прецени каква е била числеността на латинската армия. Но от
сведението на този автор за тези, които са напуснали империята и са се завърнали
на Запад може да се разбере, че войската на Балдуин не е била от няколко стотин души, а е била
хиляди: „В момента, в който пратениците пристигнаха в Константинопол, там
имаше пет нефа, принадлежащи на венецианците, твърде големи и твърде хубави,
натоварени с поклонници-рицари и сержанти, които изоставяха земята и си
отиваха в своята страна. И в петте нефа имаше около седем хиляди въоръжени люде
- Гийом, довереникът на Бетюн, беше там и Бодуен д'Обини, и Жан дьо Вирсен,
който беше от земята на граф Луи и бе негов васал, и около сто други рицари,
които книгата не споменава.” Ще рече, че само напусналите империята след
поражението били 7 000 „въоръжени люде”, от които рицарите били около 100
души.
Другият участник в битката Робер дьо Клари навярно поради по-малката си
информираност, която не прикрива в изложението избягва да посочва конкретни
цифри, като единствено във връзка с броя на загиналите дава някакво
ориентировъчно число: „И императора
загинал, така че никога не разбрахме, какво е станало с него, и граф Луи, и
много други знатни хора, и толкова други хора, чийто брой ние не знаем, но навярно
там бяха загубени три стотни рицари; и тези, които могли да се спасят, избягали
в Константинопол. Избягал и дожа на Венеция, и с него доста
много хора, и те изоставили своите палатки и своето снаряжение направо там, където
обсаждали Андернопол …” ( СХІІ ). Огерий Панис дава почти същите данни ( ИБИ
-25, ЛИБИ-т.4, стр. 144). Според него Балдуин
„с голям брой френски рицари, с венецианския дож и с роднините си тръгнал да
обсажда Адрианопол ”, българите „избили безбройно много от тях” и пленили
императора „ заедно с 300 френски рицари, които до един загинали от меч, а
императорската особа задържали”. Иначе подробната по отношение на битката
Анонимна френска хроника от ХІІІв. носеща условното название “Croisade de
Constantinopole” (ИБИД, т.33, 1980, стр. 263-267, Документи за полит. история
на средновековна България – Лазаров, Павлов, Тютюнджиев, 1989г,
Гръцката версия на
Морейската хроника („Самият Търновград ще разтръби победите” Средновековни поети за България”, С.,1981,
ред. В. Гюзелев, стр. 126-127, §1100-1140) не посочва общия брой на участвалите
в битката, а само за една част, която излязла срещу отряд от 500 „верни люде”
на цар Калоян. Тази част според хрониста се състояла от 300 франки и 500
фламандци „избрани рицари, добре въоръжени, в блестящи бойни ризници”.. Според
хрониката кръстоносната армия сформирала в три големи групи (изглежда
анонимният автор говори за същото като Хониат, т.е. за частите на Балдуин,
Луи дьо Блоа и Дандоло), които били следвани от три отряда византийски васали.
Ернул също
споменава в описанието на битката при Одрин освен
рицари и сержанти.
Макар сведенията за числеността, състава и
въоръжението на кръстоносната армия участвала в самата битка са крайно
недостатъчни, то Вилардуен в своето съчинение на няколко места дава сведения,
които позволяват да се попълни тази информация. Той е дал някои сведения за
числеността, състава и екипировката на армията, която било договорено да се
прехвърли с венецианския флот: «Ние ще
изготвим юисиери, за да преминат четири хиляди и петстотин коня и девет хиляди
оръженосци; и нефове за четири хиляди и петстотин рицари и двадесет хиляди сержанти
без коне; и за всички тези коне и хора условието ще бъде, че те ще носят
хранителни припаси за девет месеца. Ето какво ще направим най-малко за вас при
положение, че ще ни се даде по четири марки за кон и по две за човек.». Това
разбира се не са точните цифри, а предварителна уговорка. Наред с това следва
да се вземе под внимание, че част от участниците в похода се отказали когато
разбрали, че ще се нападат християнските градове Зара и Цариград, а освен това армията претърпяла в сраженията и
при пътуването загуби. Вилардуен не посочва точната численост на потеглилите
към Зара кръстоносци, но в сведението за заминаването има интересна информация
за обсадната техника, с която са разполагали: „[75-76] Тогава нефовете и
юисиерите бяха разпределени между бароните. О! Господи, колко добри бойни коне
бяха натоварени в тях! И когато нефовете бяха натоварени с оръжие и с храни, и
с рицари, и със сержанти, щитовете бяха разположени покрай бордовете и по
кулите на корабите, също както и знамената, между които имаше толкова хубави! И
знайте, че те превозваха на корабите повече от триста копиехвъргачни и
стрелометни машини и в голямо количество всякакви необходими машини, които
служат за превземането на един град.”.
Друго обстойно и надеждно сведение е описанието на сформираните части за
щурма на Цариград, тъй като там се дават сведения за
организацията, структурата и командването на кръстоносците: [147-153] „но в
края на съвета се реши да се повери челната охрана на граф Бодуен дьо Фландр,
понеже той имаше твърде голям брой добри люде и много стрелци с лъкове и
арбалетчици – толкова много, колкото никой друг в армията. След това бе решено,
че Анри - неговият брат, ще състави втората бойна част
заедно с Матиьо дьо Валинкур и Бодуен дьо Бовоар и много други добри рицари от
техните земи и техните страни, които ги придружаваха. Третата бойна част бе
тази на граф Юг дьо Сен-Пол, неговия племенник Пиер д'Амиен, Йосташ дьо
Кантелю, Ансо дьо Кайю и много други добри рицари от тяхната земя и тяхната
страна. Граф Луи дьо Блоа и дьо Шартрен бе начело на четвъртата бойна част,
която беше многобройна, мощна и страшна, тъй като той имаше твърде голям брой
добри рицари и знатни люде. Матиьо дьо Монморанси и хората от Шампания образуваха
петата бойна част: Жофроа, маршалът на Шампания, бе там, както и Ожие дьо Сен
Шерон, Манасие дьо Лил, Милон льо Бребан, Макер дьо Сент-Менеулд, Жан Фоанон,
Ги дьо Шап, неговият племенник Кларембо, Робер дьо Ронсоа. Всичките тези люде
съставяха петата бойна единица. Знайте, че в нея имаше много добри рицари.
Хората от Бургундия образуваха шестата бойна част. Там бяха Йод льо Шапаноа дьо
Шамплит, неговият брат Гийом, Ришар дьо Дампиер и неговият брат Йод, Ги дьо
Пем, Емон, негов брат, Отон дьо ла Рош, Ги дьо Конфлан и людете от техните земи
и страни. Маркиз дьо Монфера бе седмата бойна част, която беше твърде
многобройна. В нея се намираха ломбардците и тосканците, и германците, и
всичките люде, които бяха от земите на Мон-Сени до Лион на Рона. Всички те бяха
в бойната част на маркиза и бе решено, че тя ще образува тилната охрана.”. Към
момента на Одринската битка обаче част от тази сили не се включили по различни
причини – едни закъснели за сражението, маркиз дьо Монфера не се явил заради
конфликта си с император Балдуин и венецианците, а разбира се този състав на
армията дал жертви при превземането на Цариград и в последващите сражения. Доколкото обаче при
щурма на Цариград са дадени ред сведения за латинската армия, то някои
откъси ще бъдат разгледани, защото съдържат ценна информация за екипировката,
структурирането и тактиката на войската. При началото на щурма откъм морето
сведенията са по-интересни относно състава на армията, тъй като не се касае за
открито сражение, а и Одрин макар да е ограден от големи реки не е имало
голям флот: „И рицарите напущат юисиерите и скачат до пояс в морето, изцяло
въоръжени, шлемовете пристегнати и мечовете в ръцете; и също така скачат
добрите стрелци с лъкове, добрите сержанти и добрите арбалетчици, всяка рота
на мястото, където е достигнала.”. Несъмнено по-ценна е тази част, където се
описват сухопътните схватки: „[178.] И тогава от лагера излязоха шестте бойни
отряда, които бяха сформирани, и те се подреждат пред оградите си, а техните
сержанти и щитоносци, спешени зад задниците на конете им, стрелците с лъковете
и арбалетите - пред тях; те съставиха една бойна част от пеши рицари, на брой
около двеста, които нямаха вече коне. И те стояха така неподвижни пред
оградите, а това бе много мъдро, защото, ако бяха отишли да атакуват в полето,
другите имаха толкова много хора, че ние бихме се удавили напълно сред тях.”.
Във връзка с превземането на Цариград Вилардуен прави една бележка за числеността на
латинската армия успяла да осъществи това: „[251.] защото те не бяха повече от
двадесет хиляди въоръжени мъже всичко, а с божията помощ покориха четиристотин
хиляди души или повече, и то [намиращи се] в най-укрепения град, какъвто
съществуваше в целия свят, а бе голям град и най-добре укрепен.”. Това сведение
може да претендира за приблизителна точност, тъй като непосредствено след
завземането на Цариград е била разпределена плячката и се правени
изчисления за броя и състава на войската: „И те [поклонниците] разпределиха
между своите люде около сто хиляди сребърни марки. И знайте как: двама пеши
сержанти, колкото един конен сержант, а двама конни сержанти, колкото един
рицар. И знайте, че никой не получи повече заради положение или заради
заслуги, които той е имал, ами според това, което бе решено и установено.”. В
писмото си до Робин дьо Валоа един от другите ръководители на похода, който
обаче не доживял до одринската битка, граф Юг дьо Сент Пол също дава доста
уклончиво сведение: „А знай, че общия ни брой тогава не беше повече от
петстотин рицари, и пак толкова конници, и с нас бяха не повече от две хиляди
пехотинци, тъй като по-голямата част от тях охранявала артилерията и обсадните
машини.” [Contemporary
sources for the fourth crusade. Brill. Leiden-Boston-Koeln. 2000, Count Hugh of Saint Pol's Report to the West, Andrea,
Alfred J, стр. 177-201]. Информацията има значение по-скоро във
връзка със съотношението рицари:конни - сержанти:пехотинци, тъй като поради
смъртта на граф дьо Сент Пол някои от неговите бойци вероятно не са взели
участие в битката при Одрин. Разбира
се наред с починалите и заминалите бойци е имало и други, които пристигнали в
Латинската империя. Ернул съобщава, че в началото на 1205г.: „По това време
станало голямо изселване от земята на Сирия … От земята на Сирия заминали Юг
Тивериадски, неговия брат Раул и Тиери де Термонд и много хора от тази страна,
рицари, туркопули и сержанти”. Сред заминалите за новопоявилата се държава бил
и загиналият в Одринската битка епископ Петър Витлеемски. Броят им се оценява
на над 100 рицари и над 10 000 колонисти. Във връзка с това масово
изселване папа Инокентий ІІІ отбелязва отчаяно: „… ние не можем повече да
отбраняваме от набезите на мюсюлманите крайбрежието, което още се намира под
властта на християните и заради недостига на хора едва имаме сили, за да
защитаваме Кипърското кралство”. [Вж. Жан Ришар, Латино-Иерусалимское
королевство, 2002, СП, стр. 202].
Западноевропейските армии в началото на ХІІІв. са се формирали от
феодалните дружини на васалите на сюзерена. По тази причина не е имало
стандартизирана структура с точно определена численост на войсковата част.
Армията на даден сюзерен била в зависимост от броя на васалите му, а феодалните
дружини на феодалите зависели от конкретните възможности на всеки един от тях.
По тази причина макар да има данни за броя на едрите феодали, на рицарите и
дори на оръженосци, стрелци, сержанти и други е трудно да се изчисли макар и с
приблизителна точност числеността на латинската армия сражавала се при Одрин. При всички случаи от 20 000 хиляди
участвали в превземането на Цариград ще трябва да отпаднат тези, които не са се явили
по различни причини за сражението (починали преди това, в конфликт с
императора, убити и починали, заминали си и др. под.), но пък от друга следва
да се добавят частите на византийските васали, които също пристигнали на
бойното поле.
За екипировката на рицарите от една страна съществува добра представа, но
от друга има и ред заблуди. В представите на повечето хора рицарската
екипировка е тази, която е съществувала по време на развития феодализъм, т.е. в
края на средновековието и на феодалните армии. Дори често под рицар се разбира
тежко въоръжен конник с броня от т.нар. „Максимилианов тип”. Употребяваната в
България дума „рицар” е от немски произход и означава просто конник. Обикновено
названията на рицарите в другите европейски езици имат също значение на
„конник”. Както се вижда обаче от изворовите откъси по-горе не всички конници
обаче са били рицари. Например конните сержанти също са имали коне, но не са
били рицари. Рицарите освен че били конници, по правило били и феодали, т.е. разполагали
с поземлени владения, които им осигурявали доходи, докато изпълнявали военните
задължения. Но макар рицарите да са се оформили като съсловие именно като
конник със феод осигуряващ му доходи, за да може да изпълнява военната служба,
то с времето се появили отклонения и в двете насоки. От една страна не всеки
притежател на феод ставал автоматично рицар, а трябвало да мине период на
подготовка като паж и оръженосец, а след това да бъдел посветен в рицарско
звание при специален ритуал. От друга страна се оформила и категорията на
рицари, които нямали феод, от който да се издържат и е трябвало да си
осигуряват доходи по друг начин – най-често като постъпвали като наемници при
някой крупен феодал, някои дори си осигурявали екипировката и прехраната благодарение
на наградите при турнирите (победилият рицар получавал екипировката на
победения, като най-често последния я откупувал).
В течение на Средновековието рицарската екипировка е претърпяла много
промени. Докато рицарите, за които се говори в епохата на ранния феодализъм
често разполагали с доста оскъдна защитна екипировка състояща се от шлем и щит,
то в края на развития феодализъм се е достигнало до напълно бронирания рицар.
До наше време са достигнали печатите на владетелите на Латинската
империя, където те освен като владетели на трон са изобразени и в бойно облекло
на кон. Това позволява да се извлече необходимата информация за екипировката на
едрите феодали от тази епоха. Вижда се, че в началото на ХІІІв. вече шлемът
закрива цялото лице. При по-ранния „нормански шлем” обикновено е имало само
метална пластина, която имала за задача да предпазва носа от удар. През вт.
половина на ХІІв. навлязъл в употреба „потхелма” – „канчевидния шлем”. В края
на ХІІв. в епохата на кръстоносните походи потхелма се развил в топхелм –
гърневиден шлем, наричан още „голям шлем”, „горен шлем” или „глух шлем”. Този
шлем е бил най-често с формата на гърне, с форма на цилиндър или на пресечен
конус. В ранната му форма на предната му страна е имало процеп с формата на
кръст, който позволявал на рицаря да гледа и да диша. За подобряване на
възможността да се диша в долната половина на предната част имало и
допълнителни дупки. Сериозен недостатък на този шлем бил ограничаването на
зрителния периметър. Затова в ръкопашна схватка, когато доброто наблюдение на
противника е било по-важно от сигурността шлемът се свалял, а специална верига
го придържала, за да не бъде загубен. Освен зрението, този шлем ограничавал и
слуховите възприятия. Този шлем също така не защитавал шията. Надеждността на
„горния шлем” не била голяма и затова под него се носел долен шлем: в периода
ХІІ-ХІVв. такава функция изпълнявал цервелера, а след това бил изместен от
базинета. Цервелерът представлявал полусферичен шлем, който плътно прикривал
главата. Той нямал елементи защитаващи лицето, освен наносник. Обикновените
войници носили този шлем над халчестата качулка също като допълнителна защита.
Богатата украса на шлемовете е характерна за по-късната епоха. В началото на
ХІІІв. украсата се свеждала до цялостно или частично позлатяване на шлема. На
някои от миниатюрите се вижда, че императорския шлем освен позлата е бил
украсен и с корона.
Друго характерно
нововъведение е сюркото – платнена туника, която се обличала върху ризницата.
Сюркото е навлязло в рицарската екипировка в епохата на кръстоносните походи за
да предпазва нагряването на металните доспехи от жаркото слънце в Светите земи.
С навлизането на шлемовете, които закривали лицето украсата на сюркото
започнала да служи за разпознаване на рицаря. Затова върху сюркото започнали да
изобразяват герба на рицаря, а също така то се изработвало в цветовете от
герба. Прикрепването под сюркото на метални пластини, което довело до появата
на ранната бригантина е станало в края на ХІІІв., т.е. след битката при Одрин. Под
влияние на арабската куфия навлязло също покривала за шлема, което също се
украсявало с хералдическите цветове на рицаря. Сюркото имало цепка отпред и
отзад за да не пречи на рицаря при качването на коня.
Гербът на рицаря се
изобразявал и на щита. През ХІІІв. капковидния щит бил изместен от по-малък
триъгълен изпъкнал щит наречен „тарч”. От този тип щитове имало и с друга форма
- с четириъгълна или със заоблена долна част. Скъсяването на щита го правело
по-лек и удобен, без да отстъпва по качеството на даваната защита на
капковидния щит. Тези щитове можело да се прикрепват на врата или
предмишницата, което давало по-голяма свобода за движение на ръцете на рицаря.
В десния горен край на щита често имало оформена вдлъбнатина предназначена да
придържа копието. Щитовете се изработвали от дърво покрито с кожа.
Под шлема рицарите
носели метална халчеста качулка, която покривала и врата. На миниатюрите
обикновените конници съпровождащи императорите Балдуин
и Анри
са изобразени само с халчеста качулка.
В началото на
ХІІІв. рицарите са носили обикновено само халчеста ризница дълга до коленете с
разрези по средата отпред и отзад за да не пречи на ходенето, а също на
качването и язденето на коня. Под ризницата се носел акетон или гамбезон –
защитно облекло направено от няколко слоя тъкан, като понякога между тях имало
вата, конски косми или друг пълнеж. Предназначението му било от една страна да
омекотява ударите нанасяни от противника, а от друга да предпазва тялото от
проникване на частици от ризницата в случай, че тя бъде пробита. За бедните
пехотинци акетонът (гамбезонът) понякога бил единственото защитно облекло. Това,
което рицарите имали повече от българските оклопници били халчестите ръкавици,
халчестите панталони и халчестите чорапи (понякога халчестите панталони и
чорапи не били отделни елементи, а били изработени като един). Към халчестите
чорапи били прикрепени метални шпори. Все пак малко по-тежката екипировка при
едно по-продължително сражение, спомагала за по-бързата умора и по-трудното
маневриране. Акрополит отбелязва: „Италианците имали обичай да се сражават
яхнали коне, въоръжени от главата до петите и поради това били мъчно подвижни
при своите нападения срещу неприятелите” [ГИБИ-8,
стр. 155], а Григора пише: „И настана страшно избиване на
латинците, понеже поради тежината на въоръжението си не можели да се
противопоставят на непрекъснатите нападения, обграждания и твърде леките
набези” [ГИБИ-11, стр. 124].
Типичните оръжия на
рицарите били меча и копието. Разбира се те умеели да боравят също боздугани,
ножове, брадви и други оръжия, но те не били така емблематични като меча и
копието. Лъковите и арбалетите били използвани от обикновените войници, а
рицарите считали, че е под достойнството им да използват такова оръжие. При
обсадата на Одрин
участвали и сапьори, които се опитали да подкопаят стената.
КОМАНДВАНЕТО
КОМАНДВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ВОЙСКА
Цар Калоян – детайл от икона на св. Димитър
Начело на българските войски стоял лично цар Калоян. Той
имал военен опит от българо-византийските войни след възстановяването на
българската независимост. Преминаването на ІІІ кръстоносен поход през
българските земи, а също и заложничеството му в Цариград
са му дали възможност да добие известна представа за тактиката и въоръжението
на западните армии. Военните и политическите му успехи са станали причина
враговете му да го описват твърде негативно. Действията му обаче в изключително
сложната и тежка политическа обстановка по време на неговото управление,
показват, че той е бил предвидлив и предпазлив военачалник, който не се впускал
в необмислени авантюри, но същевременно умело се възползвал от предоставилите
му се възможности. Сред командния състав на българската войска вероятно е бил и
Теодор, който ескортирал мощите на св. Филотея до Търново.
Той е определен от патриарх Евтимий като: „мъж богоговеен и честен,
благочестив, че и верен като никой друг, храбър в бран и в разцвета на
възрастта си. От много години той имаше белмо на лявото око; раздавайки големи
богатства на лечители, полагаше много старания за него, а никак не получи
никаква полза.” [СБЛ, т. 4 стр. 214] Макар да нямаме пряко сведение за
участието им в походите на цар Калоян, но пък във връзка с титлите им може да
се предположи, че във военните действия са участвали също споменатия в
преписката с папа Инокентий коместобул Сергий ( ИБИ-22, ЛИБИ-т.3, стр. 320) и
великия дук Врана [Дуйчев, Из СБЛ, т. 2 стр. 27]. Великия дук или мегадукса е титла, която
заемала 6 място по значение във византийската ранглиста. Рамон Мунтанер
определя значението на титлата във Византия като „началник на всички бойци”.
Коместобула или конетабъла (букв. „конен комит/граф/конт”) е титла, която във
византийската ранглиста заема 12 място. В Западна Европа неин синоним е също
думата маршал (букв. „конен служител”). Вероятно при управлението на цар Калоян
тя е заменила съществувалата по време на
Първото българско царство титла „миник”. На практика лицето, което
заемало този пост се явявало сред висшия команден състав на армията. Разбира се
възможно е на някой от тях или на двамата да е било поверена отбраната на
северозападната граница от евентуално нападение на унгарците.
Във връзка с обсадата на Сяр Вилардуен в § 393 пише,
че за да увери гарнизона, че ако капитулира ще е в безопасност „Йоанис накара двадесет и пет от
най-високопоставените мъже, които имаше, да им се закълнат”. За съжаление
сведенията, с който разполагаме са доста оскъдни и е трудно да се посочат
конкретните лица, а също и дали това е била числеността на висшия команден
състав взел участие в битката при Одрин. Може да се предположи, че сред тези 25
командири са били Борил, Алексий Слав и Стрез. Има сведение, че при
превземането на Пловдив е присъствал и патриарха, тъй че е възможно той
да е придружавал царя и при този поход.
Куманските
съюзници били предвождани от Коца (ГИБИ, т. 11, стр. 76). Вероятно сред
командния състав на куманската войска е бил и споменатия от
Йоан Ставракий като убиец на цар Калоян военачалник Манастър.
КОМАНДВАНЕТО НА АРМИЯТА НА ЛАТИНСКАТА ИМПЕРИЯ
Печат на император Балдуин І Фландърски
Начело на латинската армия е бил император Балдуин
І (роден през 1171г.). Балдуин
бил храбър и надменен аристократ, но при все това в обкръжението, в което се
оказал по време на битката при Одрин да се
проявил като един от най-предпазливите и предвидливи висши военачалници. Кралската
хроника от Кьолн дори го определя като „мъж твърде умен и съобразителен”. Следващия
значим военачалник е бил венецианския дож Енрико Дандоло. По време на битката
Дандоло бил вече в напреднала възраст и почти сляп. Въпреки това лидерът на
търговската република по време на похода се отличавал с изключителна
енергичност и предприемчивост. Но същевременно дребнавостта, отмъстителността и
алчността му неведнъж застрашавали с провал военните кампании, а при похода за
овладяването на разбунтувалите се гръцки градове са допринесли значително за
катастрофата. Третия от лидерите на ІV кръстоносен поход участвал в битката е
бил граф Луи дьо Блоа и дьо Шартър (1171-1205), племенник по майчина линия на
крал Луи VІІ. Граф Луи придружавал баща си
Тибо льо Бон (загинал през 1191г. при обсадата на Сен Жан д’Акр) по време на ІІІ кръстоносен
поход. По време на битката граф Луи бил все още сравнително млад и
спонтанността и лекомислието характерни за възрастта му се оказали фатални за
латинците. Особено важно е, че сред командния състав на латинската армия е бил
маршалът Жофроа дьо Вилардуен, който е авторът на един от най-ценните извори за
тази битка.
Печат на император Анри
Един от най-способните латински
военачалници – бъдещият император Анри не успял да пристигне навреме за да се включи в
битката със своите части.
ПРЕГЛЕД НА
ИЗВОРИТЕ ЗА СРАЖЕНИЕТО
Сведенията за битката при Одрин са многобройни и обширни, поради интернационалния
състав на участвалите в битката армии, а и заради значимостта на събитието за
бъдещето на Латинската империя. По тази причина тук ще бъдат разгледани само
най-важните.
Въпреки малкото домашни извори, с
които разполагаме за средновековната българска история, то битката при Одрин е намерила отражение и в българските съчинения. Патриарх
Евтимий в похвалното слово за „Свети Йоан Поливотски” [СБЛ, т. 2 стр. 160] „Когато българският цар Калоян разбра, че оня
е дошъл в Одрин, бързо стигна до Филиповия град и го улови с
голяма хитрост. Защото тогава изпрати войни към Одрин, та уж да бъдат пленени, а голямата войска скри
на някои [други] места. А царят, на име Балдуин, поставен от фръзите, като не
знаеше скритата измама, затече се бързо срещу тях заедно с тези, които случайно
бяха около него. Те пък се преструваха, че бягат, докато го доведоха сред
[българската] войска. И тутакси отвсякъде се стекоха българи, уловиха го и в Търново го заведоха, и на смърт го
предадоха. Тогава прочее, многославният Калоян, българският цар, мъжествено се
опълчи срещу гръцката държава. И всичките им градове поплени и разруши; цялата им
земя завладя— чак до Драч. И не само оная земя, която завладя брат му по плът,
стария Асен, но и повече от него. Тогава беше 6712 година [1204]. В същото време
намери там мощите на светия и блажен Йоан и честно ги пренесе от град Месина в
своя славен град Търново”. Във връзка с пренасянето на
мощите на св. Филотея в Търново патриарх Евтимий дава кратко
сведение за екскорта й: „Затова бяха определени 300избрани воини, над които
началстваше някой Теодор…” [СБЛ, т. 4 стр. 214]. Евтимий споменава обаче само,
че след завладяването на Цариград от латинците се е състояла
военната кампания за завоюване на византийските градове, при което са били
пренесени мощите, без обаче да обвързва сведението конкретно с битката при Одрин. Към домашните извори може да се причислят и
писмата на цар Калоян до папа Инокентий ІІІ, защото макар и да са запазени на
латински език, те произхождат от българската царска канцелария ( ИБИ-12,
ЛИБИ-т.3, стр. 359-360, стр. 378). Битката при Одрин е отразена и в съчиненията на Мавро Орбини, Йован
Раич [„История на разни славянски народи, най-вече на българи, хървати и сърби,
ч. І, 1823г., 546-548], Паисий Хилендарски, Блазиус Клайнер и Зографската
история. Техните описания на битката обаче не съдържат данни, които да допълват
известното от по-старите извори. По-интересно е описването на сражението на
йеромонах Спиридон, поради което на съответното място в по-нататъшното
изложение ще му бъде отделено внимание.
От гръцките извори най-голямо
значение имат сведенията на Никита Акоминат от Хон ( ИБИ-25, ГИБИ-т.11, стр.
73-77, стр. 92 – за екзекуцията на Балдуин), който е сред авторите, които
дават както най-обстойни, така и най-точни сведения за битката. От по-късните византийски автори по-обширни
сведения са оставили Георги Акрополит (
ИБИ-15, ГИБИ-т.8, стр. 154-155), Теодор Скутариот ( ИБИ-15, ГИБИ-т.8, стр.
264-265), Никифор Григора ( ИБИ-25, ГИБИ-т.11, стр. 123-125), Ефрем („Самият
Търновград ще разтръби победите”
Средновековни поети за България”, С.,1981, ред. В. Гюзелев, стр. 74-76,
§ 7330-7407) и др.
Междинно звено между гръцките и
латинските извори са четирите версии на Морейската хроника, като особено ценна
е гръцката й версия, тъй като там събитието е изложено най-подробно и се дават
сведения, които липсват в другите извори. Арагонската версия (ХИБ, т.2, стр.
66-67, § 59-64) също дава някои уникални сведения, но те са вече значително
по-малко.
Най-многобройни са латинските
извори, при това те са сред най-богатите на сведения, а също така някои от тях
са особено ценни, тъй като са дело на очевидци. На първо място тук трябва да се
посочи съчинението на Жофроа дьо Вилардуен, който е взел участие в самата битка
и е бил сред командния състав на латинската армия. Друг съвременник на
събитията е Робер дьо Клари, който обаче е бил обикновен рицар и не е бил така
добре запознат, но въпреки това непосредственото възприемане на ред факти му е
дало възможност да включи в съчинението си много ценни сведения. Сред
най-обширните описания на битката е изложението и на една анонимна хроника с
условното название “Croisade de Constantinopole” (ИБИД, т.33, 1980, стр.
263-267, Документи за полит. история на средновековна България – Лазаров,
Павлов, Тютюнджиев, 1989г, 1992г., стр. 24-29). Сред другите латински извори
може да се спомене писмата на император Анри до брат му Готфрид [ИБИ-25,
ЛИБИ-4, стр. 12-17] и до папа Инокентий ІІІ ( ИБИ-12, ЛИБИ-т.3, стр. 365-368), Писмата
на папа Инокентий ІІІ ( ИБИ-12, ЛИБИ-т.3, стр. 362-364, 369-371, 376), Римуваната
хроника на Филип Муске („Самият Търновград ще разтръби победите” Средновековни поети за България”, С.,1981,
ред. В. Гюзелев, стр. 29, § 20 460), Хрониката на абат Радулф ( ИБИ-25,
ЛИБИ-т.4, стр. 138), Хрониката на Огерий Панис ( ИБИ-25, ЛИБИ-т.4, стр. 144),
Хрониката на монаха Алберих от манастира „Троа Фонтен” ( ИБИ-25, ЛИБИ-т.4, стр.
182-183), „Историята на Ено” от Жак дьо Гиз (†06.02.1399), Хрониката на
Салимбене де Адам, (М., 2004, стр. 33-34) и др.
БОЙНОТО ПОЛЕ
Одринската крепост – т.нар.
„Македонска кула”
Одрин се
намира на мястото, където река Арда се влива в река Марица. През античността
градът под названието Ускудама е бил столица на едно от най-силните тракийски
племена - одрисите. След завоюването на Одриското царство от Рим градът запазил
значението си на крупен градски център и бил кръстен на римския император
Адриан. През римската епоха градът се превърнал във важен пътен възел, през
който преминавал пътят Виа Сингидунум свързващ Белград с Мала Азия. От 1369г.
до 1453г. Одрин
е бил столица на Османската империя.
Одрин – панорама
Благоприятното географско разположение на крупния
градски център са станали причина в региона да се разиграят ред сражения, сред
които и някои емблематични битки като разгрома на император Валент от готите,
разбиването на съюзната християнска войска командвана от Вълкашин и Углеша от
турците през 1371г. и превземането на Одринската
крепост от българските войски по време на Първата Балканска война.
Герлах, който преминал през Одрин на 11
юни 1578г. пише, че градът бил разположен на равно и не бил голям; бил ограден
със стена, която имала кули и зъбери както Константинопол. Според Дьолакроа,
който посетил Одрин
през 1673г. крепостната стена имала обиколка от
Според авторите на Българска военна история (стр. 92)
цар Калоян устроил засадата северно от Одрин, при
вливането на р. Провадийска в р. Тунджа, където местността е блатиста, а също
има високи хълмове, за каквито се споменава в изворите.
БУНТЪТ НА ТРАКИЙСКИТЕ ГРАДОВЕ
В началото на 1205г. починал Юг
ІV Кандавен, граф дьо Сент Пол, който бил един от четиримата главни
ръководители на ІV кръстоносен поход. При разпределението на територията на
завладяната от кръстоносците Византийска империя, в неговия дял попаднал град
Димотика. Възползвайки се от смъртта на графа жителите на Димотика организирали
въстание, като си осигурили подкрепата и на други владени от латинците градове,
а също и на цар Калоян. В резултат от избухналото в Димотика въстание част от
намиращия се там латински гарнизон бил избит, а оцелелите избягали във владения
от венецианците Одрин. Пристигането на бегълците в Одрин обаче предизвикало избухването на бунт и в този
град, тъй че кръстоносците трябвало да се спасяват с бягство и от там. От Одрин оцелелите бегълци се добрали до Чорлу, който
град попадал в императорските владения и се присъединили към тамошния управител
Гийом дьо Бланвел. След като се прегрупирали в Чорлу кръстоносците се насочили
към Аркадиопол. Градът бил изоставен от местните жители, но тъй като успешния
бунт ги окуражил, те заедно с наличните подкрепления решили да нападнат
латинците, макар да били зле въоръжени. В разигралото се сражение зле
въоръжените жители на Аркадиопол се подвели от тактическото отстъпление на
противника, нарушили бойния си ред, в резултат от което претърпели тежко
поражение и били подложени на безпощадна сеч. Успехът окуражил кръстоносците,
но жестокото клане подтикнало византийците към решителна и упорита съпротива.
Избухването на въстанието
станало в крайно неподходящ за кръстоносците момент. По това време голяма част
от войските им били разпръснати да овладяват византийските градове. Оценявайки
обаче надвисналата опасност, било решено да бъдат изоставени започнатите военни
кампании и да се събере армията. Балдуин извикал брат си Анри, граф Луи васалите си Пайен д'Орлеан и Пиер дьо
Брашиьо, а също и другите войскови подразделения.
ПРИДВИЖВАНЕТО НА АРМИИТЕ
Бил създаден преден отряд
командван от маршал Жофроа и Манасие дьо Лил. Те се насочили към Чорлу като
подкрепление на Гийом дьо Бланвел. След 4 дневен престой се насочили към
изоставения от жителите му Аркадиопол. Там престояли един ден, след това се
насочили към Булгарофигон (Бурдизо, дн. Баба Ески). Този град също бил
изоставен от жителите си и латинците се настанили там също за един ден. На
следващия ден го напуснали и пристигнали в също изоставеното от населението си градче
Никица, намиращо се югоизточно от Одрин, където решили да изчакат пристигането на
останалата войска. Междувременно обособилия се като владетел на Пловдивската
област Рение дьо Три бил изоставен от част от хората си при вестта за бунта. Но
бегълците били заловени и избити. С оредялата си армия Рение трябвало да
изостави Пловдив, където се чувствал несигурен и да се укрие в
Станимака (дн. Асеновград).
Пристигането на първите части от
разпръснатата армия начело с Макер дьо Сент-Менеулд, Матиьо дьо Валинкур и
Робер дьо Ронсоа от региона на Никомидия подтикнало император Балдуин и граф Луи да предприемат съвсем ненужен риск.
Те решили с наличните части да се насочат към Одрин без да изчакат пристигането на останалите.
Изместването на сборния пункт от Цариград към Одрин било изключително опасно, тъй като отделните
отряди трябвало да се придвижват сами през враждебна територия.
Балдуин и граф Луи потеглили от Цариград за Одрин на 25 март 1205г. С ускорен ход те достигнали до
Никица и се обединили с предния отряд. На състоялия се през нощта военен съвет
било решено на сутринта с наличните сили да се насочат към Одрин и да го обсадят.
Пристигайки пред Одрин, те заварили града добре укрепен и осигурен с
припаси, като в него се били укрили и бегълците от по-малките градове от
региона. Там ги очаквала още една неприятна изненада – върху стените и кулите
се развявали знамената на цар Калоян. Лагерът бил изграден в близост до
крепостта, но така, че да е извън обсега на одринските стрелци. В Анонимната
френска хроника се говори за ограда на лагера, което показва, че латинския стан
е бил укрепен. Няма подробни сведения за изградената защита на лагера, но
изглежда не е била много надеждна, защото от описанието на нападението на куманите изглежда, че по време на своята атака те са достигнали до палатките.
Ресурсите на кръстоносците им позволили да блокират само две от портите
на Одрин. След три дни пристигнали венецианците начело с
Енрико Дандоло, а след още един ден и отряд конни сержанти, което позволило да
се блокира още една от градските порти.
Нарастването на латинската армия обаче създало затруднения с
продоволствията. На 3 април 1205г.
половината армия начело с граф Луи, Етиен дьо Перш, Рено дьо Монмирай и Жерве
дьо Шател тръгнали из околността да търсят провизии. Околностите на Одрин обаче били опразнени от продоволствия, а щурмът
на една от околните крепости завършил с провал. Кръстоносците трябвало да се
завърнат обратно в лагера без да са успели да набавят необходимите припаси.
Възползвайки се от ситуацията жителите на Одрин пристъпили към преговори, като заявили, че са
съгласни да останат под властта на Балдуин, но не искали повече да бъдат управлявани от
венецианците, които се отнасяли твърде зле с местното население. Балдуин предложил на венецианците да разменят Одрин с друга територия, но Дандоло отказал и заявил,
че искал да си отмъсти за нанесената обида.
Латинците подложили Одрин на обстрел, но поради здравината на стените не
успели да постигнат нищо. Тогава миньорите започнали да изкопават тунел и да
трупат дърва под крепостната стена, за да предизвикат пожар и пробив в стената.
Балдуин взел дори мерки при превземането на града да се
предотврати опустошаването му от обикновените войници.
На 10 април 1205г. кръстоносците
научили, че към Одрин се придвижва армията на цар Калоян. Военния
съвет изготвил план, според който охраната на лагера била поверена на маршал
Жофроа и Манасие дьо Лил, а останалите е трябвало да участват в битката.
Междувременно преминавайки
покрай Пловдив цар Калоян се разположил на лагер недалеч от Одрин.
ПЪРВИЯТ
ДЕН НА БОЕВЕТЕ
На 13 април 2005г., в сряда, по
нареждане на цар Калоян кумански отряд нападнал пасящите около лагера на кръстоносците
коне и добитък. При подадения сигнал за тревога латинците излезли в безредие от
лагера и се впуснали да преследват леката куманска конница. Преследването
продължило на разстояние около 1 лиьо (стара мерна единица, която е варирала в
различните периоди и страни – парижката лиьо до 1674г. е била 3.248км., а в
по-ново време сухоземната миля се равнявала на 1/25 градуса от меридиана, т.е.
на 4.4448км., морската на 5.557км., а пощенската на 3.898км.; британската левга
пък съответства на 4.828км.) продължително преследване кръстоносците се
завърнали в лагера, като в резултат от обстрела на куманите много от конете били ранени. Целта на тази първа атака
срещу лагера на латинците е била цар Калоян да види намеренията, възможностите
и тактиката на непознатия все още противник и да изгради подходящ план за
предстоящата битка (Хониат, ИБИ-25,
ГИБИ-т.11, стр. 75).
Преследването на леката куманска
конница от тежката латинска кавалерия се явявало неизгоден тактически ход за
кръстоносците. На първо място заради тежестта на екипировката едно такова
преследване е много по-изтощително за латинците и те ще са много по-изморени,
ако след гонидбата се наложело да влязат в сражение. На второ място при
преследването конните части се откъсвали от пехотинците и се лишавали от
тяхната поддръжка, което давало възможност да се разпокъса латинската армия и
да бъде унищожена на части. В конкретния случай латинците трябвало да се
въздържат от генерално сражение, тъй като все още не били пристигнали всичките
им части.
След като латинците се завърнали
в лагера бил свикан военен съвет при императора, на който било отчетено, че
случилото се е било голяма тактическа грешка. Било решено при ново нападение войската
да излезе, да се строи пред лагера и да очаква там нападението на българската
армия без да се изнася напред. Жофроа дьо Вилардуен и Манасие дьо Лил трябвало
да останат да охраняват лагера откъм града за да предотвратят удар в гръб при
внезапен излаз на гражданите на Одрин. Било наредено планът да се разгласи из лагера и
било забранено да се пристъпва решението на военния съвет. В три часа след обяд
всички се разположили по местата си. Така съставеният план е бил изключително
сполучлив и както ще се види по-натам, когато най-сетне все пак бил приложен
дори разбитата латинска войска въпреки огромните загуби успяла да защити лагера
и да организира успешно отстъплението си.
За плановете на цар Калоян има
едно интересно сведение дадено от йеромонах Спиридон, макар да не е ясно от
какъв източник черпи тази информация. Според неговото описание цар Калоян:
„дойде във Филипопол и раздели войската си на три части: две части скри в
планините, а едната изпрати против Балдуин”. Средновековните автори отделят повече внимание
на предварително подготвената засада от цар Калоян на гористо, стръмно и блатисто
място, като били подготвени и други клопки, които обаче не са описани подробно
какво точно са представлявали. От описанието става ясно, че теренът бил подбран
за да не се позволи на тежката латинска конница да запази строя си и да се
намали ударната й мощ.
ВТОРИЯТ ДЕН НА БОЕВЕТЕ
На 14
април 1205г. латинците изслушали католическата меса и се нахранили. Сутринта
преминала спокойно, но по време на обяда куманите нападнали отново лагера на латинците като достигнали до
самите палатки. Латинците започнали да се екипират и да се подреждат за битката
съгласно първоначално определения план. Граф Луи, който обядвал по време на
нападението, чувайки виковете на атакуващите изпаднал в гняв. Според Анонимната
френска хроника той заявил: "Кълна се в бога, сина и
светия дух! Тези простаци не ще ни оставят да ядем на мира! Иди - каза той на
един рицар, и ми доведи коня", а след това разпоредил на друг от рицарите
си: "Иди при Етиен дьо Перш, Рено дьо Монмирай и при моите рицари, нека
дойдат при мен". След като си сложил ризницата и се качил на коня граф Луи
излязъл със своите части извън оградата на лагера и се впуснал да преследва
нападателите. Атакуващите, виждайки, че срещу тях се отправя граф Луи
побягнали, а той и хората му започнали да ги преследват. Акрополит отбелязва
във връзка с гонитбата следното: „Италийците имат обичай да яздят високи коне и
да покриват цялото си тяло с броня. Затова те нападат тромаво неприятелите. А
скитите, въоръжени по-леко връхлитат по-гъвкаво срещу неприятелите.” [ГИБИ, т. 8 стр. 155]. Тежката
латинска кавалерия не била в състояние да настигне леката куманска конница, тъй
че бягащите не понесли щети от преследвачите си. Преследването обаче не било
така безвредно за латинците, заради умението на куманите
да стрелят назад яздейки. Преследването продължило по протежение на около
7-9км., докато латинците били доведени до мястото на устроената засада.
Разбирайки, че е попаднал в капан граф Луи се опитал да се върне, но било вече
твърде късно – частта му била обградена от цялата българска войска и започнали
да избиват хората му. Поради неблагоприятния терен и попадането на част от
армията сред цялата противникова войска латинците не успели да се разгърнат. Конете
на рицарите били подсичани или конниците били сваляни с ласа и коси, а като
бъдели повалени на земята им били прерязвани гърлата, тъй като заради защитната
екипировка този жизненоважен участък от тялото ставал уязвим при смъкване на
шлема. Самият граф бил ранен тежко на две места. Рицарят Жан дьо Фриез
виждайки, че графът е тежко ранен го качил на друг кон и заедно с другите
рицари му предложил да се върне в лагера, но той отказал с думите: „Не е угодно на Нашия Господ Бог някога да бъда
укорен, че съм избягал от бойното поле и съм
изоставил императора.”
Виждайки,
че граф Луи е нарушил изготвения план и се е впуснал да преследва нападателите
император Балдуин потеглил след него с намерение да го върне при
останалите с около 200рицари, техните оръженосци и други войници. Цар Калоян
виждайки, че към мястото на засадата приближава втора латинска войскова част
наредил на хората си да се изтеглят и да ги пропуснат. Императорът успял да
достигне до умиращия граф Луи, който най-сетне бил оценил реалната ситуация и
посъветвал императора: "Сир, аз умирам. За бога! Погрижете се за себе си!
Стойте при своите хора, защото скоро ще мръкне. Ако можете, върнете се назад в
лагера, защото аз вече бях изненадан от засадата и ги видях. А те са толкова много, че ако отидете
напред, никой няма да се измъкне". Императорът в духа на рицарската
куртоазия не послушал разумния съвет, а надменно отказал, заявявайки, че „на
бог не би се харесало и че той би укорил и него, и неговите наследници, ако
изостави граф Луи мъртъв; или ще го отнесе назад, или ще отмъсти за него, или
ще умре там.”. Цар Калоян виждайки, че и втората
латинска част е попаднала в капана наредил да се затвори обръчът и около нея и
да започне избиването й. Виждайки, че
капанът отново се затваря движещите се зад кавалерийската част обикновени
войници побягнали обратно към лагера. Император Балдуин бил заловен и окован. Освен граф Луи в сражението загинали или били
заловени още около 300 рицари сред които: „епископ Пиер дьо Бетлеем и Етиен дю Перш, брат на
граф Жофроа, и Рено дьо Монмирай, брат на граф дьо Невер, и Матиьо дьо
Валинкур, и Робер дьо Ронсоа, и Жан дьо Фриез, Готие дьо Ньойи, Фери д'Иер,
неговият брат Жан, Йосташ дьо Юмон, неговият брат Жан, Бодуен дьо Ньовил и
много други, за които книгата не говори тук.” Сред многото други са
оръженосците и обикновените войници, чиято бройка не е посочена и в останалите
извори.
Венецианците
начело с Енрико Дандоло тръгнали последни след императорските части и научавайки
за поражението успели навреме да се върнат към лагера. Спасяването на
венецианците позволило да се прегрупират силите на латинците и да се организира
отбраната на лагера и изтеглянето на оцелелите.
Виждайки бягащите
към лагера латинци Жофроа дьо Валрдуен и Манасие дьо Лил, които охранявали по
една от портите на Одрин с наличните си сили около 15 часа излезли напред
и започнали да спират и прегрупират отстъпващите. Вечерта прегрупираните части
на латинската войска най-сетне привели в действие плана на военния съвет и
построени пред лагера успели да се защитят успешно. „И куманите, и власите, и гърците, които ги преследваха, се спряха; и те безпокоиха
тази бойна част със своите лъкове и стрели. А онези от бойната част стояха
неподвижни с лице към тях. И те престояха така до падането на нощта; и куманите и власите започнаха да се оттеглят.”
БЯГСТВОТО
НА ЛАТИНСКАТА АРМИЯ
Оценявайки обстановката Жофроа дьо Вилардуен и Енрико Дандоло решили да
се възползват от падането на нощта и да се изтеглят. Когато се стъмнило в
палатките и из лагера били запалени голям брой огньове за да изглежда, че
латинската войска е все още е многобройна. Жофроа дьо Вилардуен с хората си
останал извън лагера за да пази от ново нападение, а останалите започнали да се
изтеглят към Родосто. Жофроа дьо Вилардуен с хората си образувал тилната
охрана. Изтеглянето протекло успешно, като успели да евакуират всички – както
конниците и пехотинците, така и ранените. При заминаването граф Жирар от
Ломбардия и Йод дьо Хам заедно с още около 25 рицари се отделили от основните
части и се отправили направо за Цариград, където пристигнали в събота вечерта и съобщили
вестта за поражението на Конан дьо Бетюн на който била поверена отбраната на Цариград и на папския пратеник кардинал Пиер дьо Шап.
Останалата част от бягащата латинска войска след като се придвижвали цяла
нощ на сутринта пресрещнали при Памфилия закъсняла войскова част от около 100
рицари и 140 конни сержанти предвождана от Пиер дьо Брашиьо и Пайен д'Орлеан.
Новото попълнение образувало ариергарда на отстъпващата армия, а Жофроа дьо
Вилардуен с хората си се изместил напред като авангард. След пристигането в
Кариопол била дадена почивка. Там били застигнати от преследващата ги армия,
която се разположила на около 2 лиьо от тях. Латинската армия напуснала града
вечерта и след нощен преход успяла да достигне Родосто. Там бил свикан съвет и
били изпратени пратеници в Цариград да съобщят, че не е унищожена цялата армия и да
предотвратят паниката. Братът на Балдуин – Анри също се придвижвал към Одрин заедно със своите части и с около 20 000
арменци-пехотинци, които пътували с него, заедно със своите коли, жени и деца.
Научавайки за поражението след известно колебание Анри все пак решил да изостави арменците и да се
насочи към Родосто за да се съедини с оцелялата армия. При Кортакопол той
срещнал войскова част от около 100 рицари и 500 конни сержанти начело с Ансо
дьо Курсел, племенникът на маршал Жофроа, заедно с неговите части към които се
били присъединили и оцелелите бегълците от Пловдив. Анри с попълнението пристигнал в Родосто и обединил
оцелялата войска, след което заедно успешно достигнали Цариград. Изоставените по пътя от Анри арменци обаче били избити или пленени.
ПОСЛЕДИЦИ
ОТ БИТКАТА
ЗА УЧАСТНИЦИТЕ
Велико Търново, Царевец, т. нар.
„Балдуинова кула”
Попадналият
в плен император Балдуин І Фландърски бил окован и отведен в Търново. След известен престой в българската столица той
бил екзекутиран, макар в изворите да има някои различия относно обстоятелствата
около смъртта му. Докато българските извори се ограничават само да съобщят, че
е починал, то Хониат и Алберих от
манастира „Троа Фонтен” се впускат в подробности, при което се стига до
разминаване във версиите им. Според Алберих българската царица се опитала да
прелъсти Балдуин
и след като получила отказ на домогванията си набедила императора пред съпругът
си, а в гневът си Калоян наредил екзекуцията. Обяснението на Хониат е
по-прагматично и той свързва събитието с недоволството на царя от сближаването
на латинците и византийците, което станало причина да бъдат екзекутирани не
само пленените латинци, но и някои от намиращите се при Калоян византийци. Хониат
е отделил особено внимание на описанието на екзекуцията на Балдуин
и според него, краката на императора били отрязани до коленете и ръцете до
раменете и той бил хвърлен с главата надолу в резултат на което след три дни
починал. Акрополит стига по-далеч и пише, че от главата на Балдуин
била направена чаша. Император Анри
в писмото си до брат им Готфрид се е ограничил само да отбележи, че Балдуин
бил убит „безбожно и коварно” без обаче да уточни в какво се е изразявало това.
Днес една от кулите в близост до Френхисарската
порта на Царевец, която по време на османското робство е била ползвана за
„Барут хане”, т.е. за оръжеен склад е била съществено променена по подобие на
запазена кула в Средновековния Червен и е била кръстена Балдуиновата
кула. През средновековието обаче често видните особи са били затваряни в
във владетелския замък и по тази причина много от дворците са имали помещения
пригодени за затвор. По всичко изглежда, че обстоятелствата около смъртта не
били съвсем ясни, тъй като пред 1225г. някой си Бертран де Рей започнал да се
представя за император Балдуин
и успял да предизвика поредица от смутове и бунтове във Фландрия срещу Балдуиновата
дъщеря Жана, докато най-сетне през 1226г. бил екзекутиран.
В резултат от дългото изтощително
яздене по време на бягството здравето на старият Енрико Дандоло се влошило и
той починал около 29 май на 97години, като бил погребан в храма „Света София”.
Анри
застанал начело на Латинската империя първо като регент (байул), а след смъртта
на брат му бил избран за император. Той се проявил като най-способния латински
император, но починал след сравнително кратко управление.
Бонифаций Монфератски не подкрепил
император Балдуин
заради противоборството си с него, но когато отчел грешката си и се договорил с
новия император Анри
за съвместни действия той и войската му попаднали в засада и били избити.
Центърът на неговото кралство Солун бил
обсаден от българската армия начело с цар Калоян. По време на обсадата цар
Калоян починал вероятно от плеврит, макар да съществува и друга версия, че е
бил убит от куманския военачалник Манастър.
ПОЛИТИЧЕСКИ ПОСЛЕДИЦИ
ОТ СРАЖЕНИЕТО
Поражението при Одрин било катастрофално за Латинската империя и тя
никога не успяла да се съвземе от този удар. Благодарение на навременното
изтегляне на венецианците под командването на Енрико Дандоло и успешната защита
на лагера броя на загубите не бил фатален, още повече, че част от военните сили
закъснели за сражението и също се спасили. Както много други значими битки и при
тази катастрофални се оказали не толкова преките загуби в сражението, а
психологическия отзвук от поражението. Превземането на Цариград от участниците в ІV кръстоносен поход и успехите
при овладяването на земите на Византийската империя привличало нови военни
сили, желаещи да се сдобият с владения в Латинската империя. Разгромът при Одрин обаче попарил тези надежди и предизвикал
напускане на империята от много от намиращите се там воини, а също и спад на
желаещите да отидат там. Още с пристигането на вестта за претърпяното поражение
пет нефа, принадлежащи на венецианците, натоварени с рицари и сержанти отплавали
от Цариград въпреки молбите на Конан дьо Бетюн, кардинал Пиер дьо Шап и Милон льо Бребан. В
петте нефа имало около седем хиляди въоръжени души, сред които Гийом, довереникът
на Бетюн, Бодуен д'Обини, Жан дьо Вирсен, и около сто други рицари. Показателно
за това, колко голяма е била загубата от заминаването на тези воини е
твърдението на император Анри в писмото му до брат му Готфрид, че с 600 рицари
и 10 000сержанти би могъл успешно да защити Латинската империя.
Латинската империя оцеляла над половин век благодарение на политическия
талант първо на император Анри, а после на българския цар Иван Асен ІІ. Цар
Иван Асен ІІ умело оценил политическата обстановка в региона и си давал сметка,
че за да е хегемон на полуострова, то трябва да не допуска обединението на
другите държавици и по специално да попречи на възстановяването на
Византийската империя, като балансира между Никейската, Епирската и Латинската
империи. След смъртта на цар Иван Асен ІІ наследниците му обаче не успели да
лавират така умело, което позволило на Никейската империя да набере мощ и да
унищожи както Солунската империя, така и да отвоюва Цариград.
ALD
ЛИТЕРАТУРА:
ИЗВОРИ:
1. „ Завладяването на Константинопол” – Жофроа дьо
Вилардуен, София, 1947г.
2. „ Завладяването на Константинопол” – Жофроа дьо
Вилардуен, София, 1985г.,2000г.
3. „Завоюването на Константинопол 1204г.” – Робер дьо
Клари, ИК”Европрес”, 2007г.
4. „История на император Анри”, Анри дьо Валансиен, София, 2009г.
5. Христоматия по история на България – том 2, ред. Петров, Гюзелев
6. Contemporary
sources for the fourth crusade. Brill. Leiden-Boston-Koeln. 2000, Count
Hugh of Saint Pol's Report to the West, Andrea, Alfred J, стр. 177-201
7. “Croisade de Constantinopole” (В: ИБИД, т.33, 1980,
стр. 263-267, Документи за полит. история на средновековна България – Лазаров,
Павлов, Тютюнджиев, 1989г,
8. Извори за българската история : т. 12 (ЛИБИ – т. 3), т. 14 (ГИБИ – т. 7), т. 15 (ГИБИ-т.8), т.22 (ГИБИ-т.10), т. 24 (ЛИБИ-т.4), т. 25
(ЛИБИ – т. 4).
9. Стара българска литература: т. 2 – Ораторска проза
(1982) редактор и съставител Лиляна Грашева, стр. 160, т. 4, Житиеписни творби
(1986) редактор и съставител Клементина Иванова, стр. 214
10. Иван Дуйчев, „Из старата българска литераратура”, т. 2
13. Histoire de Hainaut par Jacques de Guyse, т. 13, 1832,
гл. 20-21, стр. 313-322, т. 15, 1833, стр. 357-363
14. “Crusaders as
Conquerors. The Chronicle of Morea”, CUP,
15. Chronique d’Ernoul et de
B. de Tresorier, Paris, 1871, стр.
376-390
16. Васил Гюзелев, „Самият Търновград ще разтръби
победите. Средновековни поети за България”, 1981
17. Васил Гюзелев, „Венециански документи за историята на
България и българите от ХІІ-ХV в.”, 2001
18. „Царството на славяните”, Мавро Орбини, С, 1983г. ( в
частта за България );
19. „История на България от Блазиус Клайнер, съставена в
1761г.”, ред. Иван Дуйчев и Карол Телбизов , 1977, І част
20. „История в краце о болгарском народе словенском”, Йеромонах
Спиридон, Габрово, 2000г.
21. „Извори за средновековната история на България”, том 2,
в „Архивите говорят”, т. 9, В. Гюзелев,
Издание на ГУА, 2000г.
ИЗСЛЕДВАНИЯ:.
- Българска военна история, Димитър Ангелов, Борис
Чолпанов, 1994, БАН, С., т.2, стр. 89-93
- История на България, БАН, т. 3, С., 1982, стр.
140-142
- „История на българската държава през средните
векове”, Т. 3. В. Н. Златарски, 2007
- Robert Lee Wolff, Speculum, vol. 27, 3, July,
1952, «Baldwin of Flanders and Hainaut, First Latin Emperor of
Constantinople: His Life, Death, and Resurrection, 1172–1225», p. 281-322
- „България и Латинската империя”, А.
Данчева-Василева, БАН, С., 1985
- П. Мутафчиев, „История на българския народ”,
София, 1992, стр. 278-293.
- “Urbs Capta. The fourth Crusade and its Consequences”, Paris, 2005
- „Cumans and Tatars – Oriental Military in the Pre-Ottoman
Balkans 1185-
- „Половцы (История. География. Этнография)”, С.
Плетнева, 2010
- “A History of
the Crusades”, Vol.3: “The
- „История крестовых походов”, пер. с англ. Е.
Дорман, М., „КРОН-ПРЕСС”, 1998
- „История на Второто българско царство”, Йордан
Андреев, 1996
- „България при Асеневци”, Геновева Цанкова-Петкова,1978
- „Историята на българите”, Константин Иречек, 1886,
стр. 309-320
ALD, 13.04.2013