ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD

БИТКАТА ПРИ ВАРНА

1444г.

 

            На 10.11.1444г. край Варна е била разбита съюзната християнска армия опитваща се да изтласка турците от Балканския полуостров. Това е последният опит чрез кръстоносен поход да се спре турското настъпление и да се отвоюват изгубените за християнството европейски земи. Заради разнородния състав на армиите участвали в сражението, понякога го наричат „битката на народите”. Неуспехът на похода задълго обезсърчил българите, че могат да постигнат скорошно освобождение. С тази военна кампания са свързани и последните известия за усилията на синът на цар Иван Шишман – Фружин да отвоюва изгубеното си царство.

 

[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Линкове] [Галерия] [Книга за гости]  [Филми] [Ново]

 

 

ПОЛИТИЧЕСКАТА ОБСТАНОВКА

 

През 1393г. турците успели да превземат столицата на България Търновград. Цар Иван Шишман пренесъл резиденцията си в крайдунавския град Никопол. През 1395г. след битката с влашкия воевода Мирчо край р. Арджеш, при завръщането си обратно, султан Баязид наредил българския цар да бъде посечен и на 3 юни цар Иван Шишман бил екзекутиран. Първенците в Търновград били избити, патриарх Евтимий бил изпратен на заточение, а голяма част от жителите били изселени. През 1396г. Никопол бил обсаден от кръстоносна армия ръководена от унгарския крал Сигизмунд, но пристигналата на помощ турска войска предвождана лично от султан Баязид І ги разбила. Възползвайки се от успеха султанът се насочил към Видин, където с измама пленил цар Иван Страцимир и го изпратил в Бурса.

През 1402г. обаче в битката край Анкара султан Баязид бил разбит и пленен от Тимур. Прогонените от Баязид владетели се завърнали в земите си, а в османската империя избухнала междуособна война за престола. Воюващите принцове въпреки междуособицата не пропускали да нападат и християнските балкански държави. Първият удар срещу България бил нанесен около 1408г. от най-големия Баязидов син Сюлейман, тъй като синовете на българските царе предоставили от подчинените си крепости на някой си Новак, наричан Каралюк. Той е един от прототипите на Крали Марко и предизвикал гнева на Сюлейман защото освободил пленени от турците унгарци. Вторият съкрушителен удар бил нанесен от Муса Кеседжия през 1413г. и по-късно възрожденските ни историци са наименували това събитие „Второто разорение на България”. Скоро Муса бил убит в битката край Чамурли от брат си Мехмед Крисчи. Победителят се отнесъл благосклонно към българските пратеници, но не пожелал да се лиши от завоюваното от братята си. Затова Александър бил изпратен да управлява в Смирна, а неговите земи получил смирненския владетел Джунеид, но вече не като независим владетел, а като османски управител на санджак. По ирония на съдбата Александър загинал в сражение с войските на Бьорклидже Мустафа – последовател на Бедредин Симави, който имал подкрепата и на българското население. Султанът все пак успял да залови Бедредин около 1417г. и размирния водач бил обесен. В периода 1419-1427г. умрели няколко от основните фигури в балканската политика до този момент: влашкият воевода Мирчо І, Балша, българският цар Константин ІІ Страцимир, сръбския деспот Стефан Лазаревич и султан Мехмед І.

Новият султан Мурад ІІ се опитал да продължи агресивната политика на предшествениците си. През 1423г. османските войски нахлули във Влашко, но били разбити от новия воевода Дан, който получил подкрепата на император Сигизмунд. През 1425г. те предприели ответен удар, като начело на съюзната армия застанали воеводата Дан ІІ, Пипо Спано и „господарят на Загора”, като най-вероятно под това название се има предвид Фружин. Първоначално християнските войски имали успехи, в резултат на които турците загубили 25 000 души и градовете Видин и Оряхово. Султан Мурад все пак успял да изтласка съюзната армия и да си върне отнетите градове. През 1427г. възползвайки се от смъртта на деспот Стефан султанът нападнал новия сръбски владетел Георги Бранкович. Деспот Георги се принудил да отстъпи на Сигизмунд Белград, в замяна на което императорът през 1428г. се притекъл на помощ с голяма армия, която обаче била разбита. Това принудило Сизигзмунд да се помири с Мурад ІІ и през 1429г. бил сключен мирен договор. Така настъплението срещу Сърбия било спряно, но мирът позволил на султанът да предприеме необезпокоявано нападение срещу владенията на Византия и Венеция. През 1430г. турците превзели Солун, а през 1432г. новият влашки воевода Александру І  Алдеа (1431-1436) трябвало да се признае за турски васал. Не така успешно се развили обаче военните кампании срещу Албания, където в периода 1432-1434г. османските армии понесли поражения. Сигизмунд незабавно предприел мерки за съвместни действия срещу турците и през 1435г. изпратил Фружин да преговаря с албанците.

През 1437г. обаче император Сигизмунд починал. За почти половинвековното си управление той претърпял много поражения от турците и макар да не могъл да ги изтласка от Балканския полуостров, използвайки позициите си в Западна Европа и привличайки все нови и нови сили от всички християнски държави успял значително за забави и отслаби османското настъпление. Наследниците на деспот Стефан Лазаревич и Сизигзмунд нямали тяхната политическа далновидност, гъвкавост и решителност, което позволило на турците да подновят зациклилото настъпление. Положението на антитурската коалиция се влошило още повече когато на 27.10.1439г. починал наследника на Сигизмунд император Албрехт. Неговата жена, дъщерята на император Сигизмунд Елизабет родила син едва на 22.02.1440г., т.е. почти четири месеца след смъртта на съпруга си. Детето Ласло получило прозвището Постум („посмъртен”, т.е. роден след смъртта на баща си). Възползвайки се от ситуацията през 1440г. турците опустошили Южна Унгария от р. Тиса до Трансилвания, а на 25 юни същата години превзели Ново Бърдо и Георги Бранкович загубвайки Сърбия трябвало да избяга в Унгария.

Драматичните събития налагали да се вземат спешни мерки за преодоляване на кризата. Под въздействието на влиятелния Янош Хуняди през 1440г.  на унгарския престол се възкачил полският крал Владислав ІІІ Ягело. Кралица Елизабет се противопоставила на избора и синът и Ласло също бил коронясан за крал. Така издигането на Владислав Ягелон за унгарски крал вместо да засили антитурската коалиция хвърлило Унгария в гражданска война.

През 1441г. обаче Янош Хуняди разбил войската на Исхак паша. Султанът изпратил нова армия начело с Меджид паша, която в битката при Сент Имре недалеч от Вайсенбург успяла да победи християнската войска. След това османските сили се насочили към Наги Себен. Притиснати от обстоятелствата Хуняди и Уилаки предприели дръзки и рисковани действия – те призовали селяните на война и като набрали 30 000 опълчение с внезапно нападение успели да разбият турците, като в битката паднал самият Меджид бей и синът му.

Стреснат от развоя на събитията султан Мурад организирал нов поход, като била набрана 80 000 армия съставена от спахии, еничари и акънджии, която начело с румелийския берлербей Кула Шахин (Шехабедин) паша през 1442г. нахлула във Влашко и Трансилвания. Хуняди, възползвайки се от обстоятелството, че акънджиите са се пръснали за плячка изненадващо нападнал турския лагер край р. Яломица и разбил османската армия. Въпреки претърпения неуспех Мурад изпратил при крал Владислав пратеници, които му предложили мир, при условие, че отстъпи на султана Белград и се задължи да му плаща годишен данък. Наглото предложение било отхвърлено и Владислав започнал да се подготвя за война.

 

ДЪЛГИЯТ ПОХОД

 

Турската армия в поход – гравюра от 1533г.

 

         През 1443г. караманският владетел Ибрахим бей предприел военни действия срещу османците. За караманския владетел и тамошния елит се говорело, че са били покръстени, тъй смятали, че ако са миросани за да не мирашат. Не е изключено Ибрахим бей действително да е бил покръстен, но това по-скоро се дължало на обстоятелството, че майка му е била християнка. Във всеки случай политическите интереси заставили караманците да се борят срещу османците за да отстояват независимостта на емирата си, което пък ги направило потенциални съюзници на християните. Султан Мурад изтегляйки войските си от Европа успял да разбие Ибрахим бей край Коня. Благодарение на застъпничеството на жена му, която била сестра на Мурад ІІ караманският владетел бил пощаден, но трябвало да се признае за васал. Султанската милост се дължала не толкова на застъпничеството на сестра му, колкото на идващите вести, че християните са се възползвали от ситуацията и са организирали военен поход срещу османците.

Била сформирана пъстра по етнически състав кръстоносна армия: 25 000 души унгарци, поляци, чехи и власи, към които в Сърбия се присъединил Георги Бранкович с 8 000 бойци, а по-късно и босненския воевода Петър Ковачевич с 600-700души. Съюзната армия разполагала и с 600 коли пригодени за изграждани на вагенбург, с чешки бойци под командването на Чапек. Това била относително многобройна за времето си армия, но числеността била за сметка на екипировката – голяма част от съставът ѝ произхождал от по-бедните социални слоеве и били зле въоръжени. Кръстоносците били подкрепени от още един изключително опасен за османците противник: Георги Кастриоти – Скандербег.  Съюзната войска стремително настъпила по пътя Белград-Ниш-София. В резултат от устремното нападение турците не успели да организират ефективна отбрана. Първо бил превзет Крушевец, а след това начело на 12 000 отряд Янош Хуняди превзел Ниш.

За да спре настъпващите войски срещу тях се отправила османска армия начело с румелийския берлербей Касъм паша. Той изпратил акънджиите начело с Турхан бей да нанесат удар на настъпващите войски, но османците били разбити и разпръснати. Касъм паша изпратил и втори отряд начело с Иса бей, но и той бил разгромен. Възползвайки се от развоя на събитията християните неочаквано нападнали турския лагер и след понесения нов разгром Касъм паша трябвало да се изтегли към Пирот. Кардинал Юлиан Цезарини отбелязал, че разбитата турска войска понесла загуби и от местното християнско население, което избивало разпръснатите турски войници. От местното население била сформирана конна група, която била включена в авангарда на християнската армия.

Тежките загуби принудили султан Мурад да нареди София да бъде изоставена, като градът бил опожарен. Кръстоносците завзели градът, храмът „Света София” отново бил превърнат в черква, а местния владика бил поставен за управител на града. Турците все пак успели да организират отбраната и усилията на кръстоносците да преминат през Златишкия проход и през Траянови врата били осуетени. Султанът предприел репресии срещу местното население, което охотно осигурявало провизии за кръстоносците, но отбягвало да снабдява османската войска. Тези мерки дали резултат и снабдяването на османската армия било нормализирано. Зимните студове също се оказали в услуга на турците. Тежките климатични условия и недостигът на провизии принудили кръстоносците да се изтеглят към София. След изтеглящите се кръстоносци бил изпратен отряд командван от Балабан бей, подпомаган от Турхан бей. На 5 януари 1444г. преследвачите попаднали в засада и били разбити, като сред пленените бил и Махмуд бай – брат на великия везир Халил паша и съпруг на сестрата са султана. След този успех кръстоносците успешно се изтеглили към Унгария.

На 04.08.1444г. в Сегедин бил сключен мирен договор между Владислав ІІІ Ягелон и султан Мурад ІІ, по силата на който деспот Георги Бранкович получил обратно отнетите му сръбски земи.

        

ОРГАНИЗИРАНЕ НА ПОХОДА

 

Мирният договор бил резултат от възникналите затруднения за двете страни, но не бил удовлетворителен нито за една от тях. Християните отчитайки успеха и затрудненията на султана с караманския владетел Ибрахим бей считали, че моментът е благоприятен да се подновят усилията за изгонване на турците от Балканите. Навлизането в Проливите на християнския флот плаващ под егидата на папата допълнително подсилили желанието да се подновят военните действия. Георги Бранкович, който не бил укрепил позициите си във върнатите му земи и опасявайки се от рисковете да влезе в нов конфликт със султана отказал да се включи в нови военни действия. Деспота изпратил при унгарците Димитър Райкович, който обяснил, че в наскоро върнатата територия, крепостите се нуждаели от поправка, а армията от по-добро въоръжение. Пратеникът изтъкнал, че ако кампанията се отложи сърбите ще могат да рекрутират по-голяма армия, която да е от полза за новия поход. Крал Владислав се отнесъл съчувствено към Георги Бранкович. След преминаването на Дунава деспота се срещнал лично с краля и отново се опитал да го убеди да отложи похода, но намесата на Хуняди заставила краля да продължи похода. Отпадането на Сърбия създало затруднения да се използва пътят през нея, а също така спомогнало да се разединят силите на кръстоносците и на албанците начело със Скандербег. Самият Хуняди първоначално се противопоставил на нарушаването на мира, като заявил, че макар и сключен с неверник, договорът трябвало да бъде спазен. След като му била обещана българската корона той се съгласил да се подновят военните действия, но това обстоятелство охладило желанието на Фружин да оказва помощ. Все пак на 6 септември 1444г. той продал имението си Файдаш, навярно тъй като са му били необходими средства за подготовката за войната.

 

 

КОМАНДВАНЕТО

 

Турската армия се командвала лично от султан Мурад ІІ. Той бил нисък на ръст, пълен, с възшироко лице, с доста голям и извит нос, твърде дребни очи и много тъмен цвят на лицето, с дебели бузи и кръгла брада. Султанът през управлението съвсем не оправдал надеждите на християните, че склонността му към пиянство, лов, а също и времето, което прекарвал в двата си женски и един мъжки харем ще го отклонят от агресивната политика на предците му. Мурад решил проблемът, като прекарвал времето си в удоволствия и избягвал да участва лично във военни кампании, а поверявал командването на военачалниците си, които при провал били обвинявани за неуспеха.

Румелийските части се командвали от бейлербея Караджа. Съществуват различия както в изворите, така и в съчиненията на изследователите кой е командвал румелийските части: като командири се сочат Дауд паша, Кула Шахин паша (Хадъм Шехабеддин паша) или Турхан бей, като според повечето е бил първият от тях. По време на битката Турхан бей бил затворен в токатската тъмница и бил помилван от султана по повод постигнатата победа, тъй че той няма как да е ръководел това крило. Кула Шахин паша след провала си в Унгария загубил благоволението на султана. В битката при Варна той обаче успял отново да се изяви и бил върнат на поста си, когато Дауд паша заел мястото на загиналия в сражението Караджа бей.

В изворите са споменати и някои от командирите на войските от някои от санджаците. Сюлейман бей командвал частта от Одринско. Старозагорските и ямболските отряди били под командването на Хасан бейоглу Иса бей. Пловдивския контингент бил под командването на Мурад бей и Малкочоглу. Особено се отличил санджакбеят на Никопол Фируз бей оглъ Мехмед бей, който с брат си не само успели да удържат регионалния център, но да предприемат успешна акция за отблъскване на противниковите части опитващи се за овладеят Търновград.

Начело на кръстоносната армия стоял младия полско-унгарски крал Владислав Ягелон, който на 31 октомври 1444г. по време на втория поход навършил 20 години. Той притежавал физическа сила, бил с мургаво лице, с черни коси и с приятно изражение. Макар да имал характерните за тази възраст енергичност и решителност кралят също така се отличавал с добросъвестност и справедливост. Въпреки младостта си успявал умело да балансира между множество противоречиви интереси. Тези му качества не само позволили да изтласка турците на позициите, които са имали при Сигизмунд, т.е. преди вътрешните сътресения в Унгария, но и да пренесе бойните действия дълбоко в османските предели.   

 

Кардинал Юлиан Цезарини                            Йоан Хуняди                       Михаил Силаги

Негов помощник бил опитния военачалник Ян Хуняди. Под името Янко той е персонаж от българския юнашки епос.

Важна роля при взимането на решенията във връзка с действията на армията имал и папския легат кардинал Юлиан Цезарини. Кардинал Цезарини председателствал Базелския събор, после минал на страната на папа Евгений ІV и взел участие във Фераро-Флорентинския събор, като участвал в преговорите с хуситите и представителите на православните църкви. Последните години от живота си прекарал като папски легат в Унгария, където се посветил на подготовката на антитурските походи.

Съюзният флот бил под командването на кардинал Франческо Кондолмиери и Алвизо Лоредан. Лоредан имал опит във военни действия срещу турците, с които се сражавал по отбраната на Солун (1422-1430), като взел участие и в превземането на Кавала от венецианците през 1425г.

 

АРМИИТЕ

 

ТУРСКАТА АРМИЯ

Турската армия по численост значително превъзхождала християнската, но била лошо екипирана. Тя наброявала 50 000 души, от които 10 000 азеби и 10 000 християни изпълняващи спомагателни функции. Останалите били еничари и спахии. В изворите се среща и по-малък брой от 60 000души. Втората цифра може да се смята на ефективно участвалите бойци в сражението при Варна, т.е. без войнуците и защитниците на крепостите, покрай които минали кръстоносците. Брокиер отбелязва, че турците били старателни, ставали рано и се задоволявали с малко храна: къс недопечен хляб, сушено месо, кисело мляко, мед, сирене, грозде, някои други плодове и зеленчуци и дори с каша от шепа брашно се нахранвали за деня 6-8 души. Християните-спахии, т.е. бившите боляри от завладените страни имали сравнително добра екипировка: метални шлемове с мрежеста качулка и мека шапка под тях и плочеста или мрежеста ризница достигаща до средата на бедрата. По-голямата част от турската войска обаче била твърде зле екипирана. Преобладавала леката конница, като конете били приучени да издържат на оскъдна храна. По-заможните турци имали лък, щит и сабя, която било с добро качество или боздуган с голяма топка, с много шипове и къса дръжка. Много от конниците носели малки дървени щитчета, с които си служели много умело. Пълна екипировка от щит, шлем, лък, стрели, боздуган и сабя обаче имали малцина. Повечето били зле въоръжени: имали или само голям боздуган, други само лък със стрели, а някои били още по-зле въоръжени. По-голямата част от турската армия била пеша.

По време на битка първо нападала леката конница, която се опитвала да нанесе поражение, чрез изненадваща атака. Ако враговете обаче са били строени за бой, то те се доближавали дотолкова, че да може да ги обстрелват. Щом противника се впуснел да ги преследва, те обстрелвайки го по време на бягството го отвеждали на място, къде била устроена засада. Турските конници имали барабани и в случай, че при преследването забележели сред противниците да е настъпило безредие подавали сигнал с тях, скупчвали се и контраатакували. Ако враговете преследвали в строй, то те били отвеждани при основните сили, които били подредени в няколко редици. Тъй като турската войска била многобройна, тя имала възможността да обгради преследвачите от всички страни и да им нанесе поражение. За да сплашат конницата на християните турците използвали камили, които предизвиквали смущение сред конете, които не били свикнали с такива животни или пък се приближавали с многобройна войска до противниковия строй и го обсипвали с огън. В случай, че все пак на турците се наложело да побягнат от бойното поле, то в обоза имало и монети, които разпилявали зад себе си, за да бъдат забавени преследвачите, които се спирали да събират разпръснатото.

Постоянната охрана на крепостите била малобройна. При нападение в защитата им се включвали също военно-задължените лица от региона. По тази причина броя на защитниците на щурмуваните от кръстоносците крепости е много по-голяма от постоянната охрана и жителите на укрепените градове. Що се отнася до гарнизона на Никопол, който дори преминал в активна отбрана, то най-вероятно е бил подсилен значително във връзка с очаквания поход, а в хода на военните действия там са се били изтеглили и защитниците на по-малките и слаби крепости.

 

ХРИСТИЯНСКАТА АРМИЯ

 

Гравюра от 1488г. към Хрониката на Йоан Туроци, на която е изобразен Хуняди в доспехи

 

Християнската армия била малобройна – тя включвала около 16 000 конници, като при Никопол към нея се присъединили 4000 влашки конници. Съюзната армия разполагала също с 2000 обозни коли, които били пригодени за изграждане на вагенбург. В някои извори се среща и бройката от 30 000души. Вероятно е двете цифри са верни, като 30 000 е общата численост, но след загубите по време на сраженията по пътя към Варна и оставените гарнизони в самото сражение участвали само 20 000 души. В османските източници числеността на християнската армия се определя на 70 000 – 80 000 души. Армията била разделена на 12-13 отряда.

Доспехи и арбалет – експозиция на замъка Бран

 

За християнската армия най-важната част оставала тежката конница. Конниците били въоръжени със саби и копия, като рицарите били защитени с брони, а останалите с ризници. През ХVв. защитното облекло на рицарите достига до своя най-усъвършенстван вид преди да започне да губи своето значение в резултат от нарастването на поразяващата сила на огнестрелното оръжие.

Оръжия – експозиция на замъка Бран

 

Сравнително малобройната пехота била въоръжена с лъкове, арбалети, копия, саби, аркебузи и кулеврини. Аркебузите били ръчно огнестрелно оръжие изработено от метал, което имало дървен приклад. За стрелба се използвали първоначално каменни, а после дървени куршуми. Барутния заряд се запалвал с помощта на фитил. Далекобойността достигала 250 крачки, а скорострелността била 2 минути на изстрел. Кулеврината е била френска разновидност на аркебуза.

Християнската армия разполагала също с обсадни машини и бомбарди, но броят им бил твърде недостатъчен.

Далекобойността на бомбардите достигала до 700м. Първоначално за снаряди се използвали каменни гюлета, а по-късно железни или бронзови. Бил взет малък брой обсадни машини и оръжия с цел да не се забавя придвижването на армията с допълнителен товар. Но и този път както при похода на Сигизмунд през 1396г. рицарите не пропуснали да помъкнат със себе си голям брой луксозни предмети, за да прекарат похода в комфорт.

Мачей Стрьйковски, който проучил терена на бойното поле още през ХVІв. разказва за намереното там въоръжение:

„Видях и Варна с полето, където орачът прегърбил се от тежък труд,

Се удивява гледайки изгнилите доспехи в браздите,

Изкопавайки тарчи, кръгли щитове и шишаци,

Затъпени саби, боздугани, ризници, дротици.

Интересно е споменаването на тарчите, тъй като се счита, че те са се появили по-късно. Тарчът, наричан също и торч (полски - tarcz, старофренски targa - щит) е кръгъл щит използван през ХVІ-ХVІІв., който в средата имал наръчник и острие, като по този начин изпълнявал ролята на щит и ръка държаща шпага). Тежал около 8кг. и се носел на лявата ръка или на ремък на врата. Поради големината си имал отвор, през който да се гледа. Предполага се, че при по-ранни споменавания на употребата му, както в случая, става дума за кончар (таторски Kandzar, полски Koncerz) – тънък прав меч, дълъг около 1.5м., с три или четири ръба, който се използвал за пробиване на брони, заради което бил по-тесен, но по-дебел от двуострите мечове. Най-вероятно е попаднал на оръжие подобно на описаното като унгарска шпага от Парушев, която е била открита в м. „Фисека”, намираща се на  около 12км. от Шумен (Парушев, В., „Унгарска шпага на кръстоносец от похода на крал Владислав ІІІ Ягело през 1444г.”, ИНМВ, LІХ, 2008, стр. 258-265). То е с обща дължина от 121см., като острието му е с четири режещи ръба с ромбовидно сечение. Що се отнася до шлемовете, Мачей ги определя от типа като „шишак” - полусферичен шлем, близък по форма до каската, който се използвал от полските кавалеристи.

Гравюра с изображение на Хуняди като гуверньор на Унгария с шлем „шашик”.

 

БЪЛГАРСКИЯТ КОНТИНГЕНТ В ХРИСТИЯНСКАТА АРМИЯ

 

Когато става дума за християнската армия, то е интересен въпросът за българското участие в нея. В писмо до папата след битката Хуняди отбелязва: „Много от съседните князе, на Влахия, както и на България, Албания, а също на Константинопол, обещаха предостатъчна военна помощ …”. Прави впечатление, че България е изброена редом с Влахия и Албания, които са разполагали с военни ресурси. Обвиненията срещу влашкия воевода са неоснователни, защото той предоставил значителен военен контингент с оглед броя на останалата армия. Георги Кастриоти бил възпрепятстван да се присъедини заради несъгласието на Георги Бранкович да го пропусне през земите си, т.е. и обвиненията срещу него, че не оказал помощ са неоснователни. Армията не стигнала до пределите контролирани от византийския император, тъй че и нямал възможност да се включи съобразно предварителните планове. Във всички тези случаи обаче става дума за владетели разполагащи с реална армия. Възниква въпросът обаче защо Хуняди споменава наравно с тях и България, която не е възстановена по време на похода през 1443г.? На първо място може да обсъдим въпросът за евентуално българско въстание, което да улесни кръстоносците. Но завземането на някои от крепостите по време на похода е станало именно благодарение на съдействието на българите в тях, които улеснили съюзната войска. На второ място е възможно да става дума за боляри в близост до границата с Албания. Известно е, че майката на Георги Кастриоти е сочена като дъщеря на славяно-български княз от Полог (дн. Тетово), а в „Сказанието за Скандербег” се споменава за границата между България и Албания. В този случай проблемът е бил като този на Георги Кастриоти с преминаването на Сърбия. На трето място може да става дума за емигрантски кръг около Фружин. В съкратения регистър на Видинския санджак от 1455г. в Свърлижко е споменат княз Фружин със синовете си Стоян, Стойко и Станислав, които е трябвало да довеждат чужденци неподлежащи на харадж за да пазят прохода. Предполага се, че този Фружин е идентичен със сина на цар Иван Шишман и се е озовал там след като именията му в Унгария са били конфискувани. Но той едва ли е останал настрана от похода, тъй като 6 септември 1444г. продал имението си Файдаш, което най-вероятно се е дължало от нуждата от средства за военната кампания. В същия регистър са посочени имената и на други спахии-християни, които са дошли от Унгария: Бранислав, Влайко, Михаил, а също Марко Ролендич и Радул, които бил пристигнали от Северин, Лало, който бил дошъл от Влашко и потурчилите се Радич и Радослав. Тези данни показват, че българските емигранти вероятно са участвали в похода, а след смъртта на крал Владислав заради обтягането на отношенията между Фружин и Хуняди се върнали и получили ленове от турците.

Християнският флот под ръководството на папския легат кардинал Франческо Кондолмиери трябвало да попречи на прехвърляне на турски войски от Анадола през Проливите. Сред командния състав на флота били също разказвача за извършените от него военни действия Валериан дьо Ваврен и Бусико.

 

ПРИДВИЖВАНЕТО ПРЕЗ БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ

 

Изображение на българските земи на картата на Петър Весконти от 1313г.

 

В края на месец септември християнската армия преминала Дунав при Оршова и след пред превземането на Кладово и Флорентин на 26 септември 1444г. завзели и опожарили Видин. Турските първенци във Видин били избити, а християните от състава на тамошния турски гарнизон се влели в редиците на кръстоносната армия.

След превземането на Оряхово армията се насочила към Никопол. Някои от местните жители преминавайки през крепостните стени пристигнали в лагера на обсадителите. Тук се появил влашкия воевода Влад ІІ Цепеш. Виждайки числеността на християнската армия, той се опитал да обясни, че е твърде малобройна за да се справи с османската мощ и препоръчал да се върнат обратно и да предприемат нов поход когато наберат повече сили. Добрата му информираност и основателните аргументи оказали влияние върху командваното, но тези, които били на мнение, че кампанията трябва да продължи обвинили Влад, че е бил неискрен,  тъй като е бил сключил мир с турците. За да парира предсказанията на астролозите, които били насърчили краля и кръстоносците с прогнози, че звездите са благосклонни към тях и вещаят победа, войводата безуспешно се позовал на думите на една българска врачка от село Сулон, която на въпроса му за развоя на събитията отговорила, че щяло да има битка при Варна и предзнаменованията за краля не били добри, а следващите войни щели да бъдат по-успешни. Виждайки, че няма да разубеди командването на армията да се изтегли, Влад предоставил двама водачи и 4000 лековъоръжени конници под командването на сина си. Освен това подарил на краля 2 бързи коня и го посъветвал, в случай на нужда да се възползва от тях за да се спаси.

Опитите да бъде превзета силната никополска крепост завършили без успех и командването решило да не се губи време с обсадата й, а да се продължи напред. Единствено сградите извън крепостните стени били разграбени и опожарени. Несъмнено бързото придвижване на настъпващата армия е било важна предпоставка за успеха на военната кампания, но оставянето в тила на незавзети крепости със силни гарнизони създавало сериозни затруднения както за снабдяването, така и криело опасност да бъде отрязан пътя за изтегляне. Тази тактическа грешка не останала без последици – санджакбеят на Никопол Фируз бей оглъ Мехмед бей атакувал ариергарда на кръстоносците, нанесъл му поражение, а заловените пленници били изпратени в Одрин.

Кръстоносците продължили пътя си превземайки Свищов, където унищожили 28 турски кораба подготвени за нападение срещу Влахия. След това преминали покрай градове в развалини с хубави сгради и мраморни паметници, т.е. вероятно става дума за Никополис ад Иструм и Абритус. След четиридневна обсада превзели крепостта Станата (при дн. с. Стан) и избили тамошния турски гарнизон. По пътя кръстоносците започнали да ограбват местното население – както мюсюлманите, така и християните. За да избегне жертвите и грабежите крал Владислав освободил трима пленени турци и изпратил по тях послание до комендантите на Шумен, Мадара, Петрич (при гара Разделна), Варна и др., с което ги приканил да се опразнят отбраняваните от тях крепости, като им обещал да им позволи свободно да се изтеглят към Мала Азия. Искането му било изпълнено обаче само от някои от гарнизоните и то след като разбрали за съдбата на тези, които оказали съпротива.

На 25 октомври бил обсаден Шумен. Щурмът бил кръвопролитен и при него загинали повече кръстоносци отколкото при атаките на всички други крепости по пътя им дотам. На третия ден от обсадата обаче стенобойната машина успяла да пробие стената на една от кулите. В пробива били напъхани слама и дърва и били подпалени. Защитниците на кулата се принудили от огъня и дима да напуснат кулата и тя била завзета. След пробива в този участък градът бил завзет. От Шумен бил изпратен отряд от 500 души да превземат Търновград, но нападението не успяло, като в операцията загинали 300 бойци. Кръстоносците успели да завземат Мадара и Венчан без особени затруднения и се насочили към важната крепост Овеч (Провадия). В нея се бил укрил и турския гарнизон от Мадара. Настъпващата армия успяла да проникне в крепостта, а турците се насочили към цитаделата. Християните успели да подпалят и завземат цитаделата, след което останали в Овеч два дни за да разрушат крепостта. Тук кардинал Чезарини получил известие от папския легат Франческо Кондолмиери, че анадолските войски успели да преминат през Проливите. Спорен е въпросът как турците са успели да преминат Проливите, като вината основно се хвърля върху генуезците. Но християните явно са подценили развитието на османския флот, който съвсем скоро е щял да е достатъчно силен да обсади самия Цариград. Според Критовул Мехмед ІІ мотивирал пред византийския император изграждането на крепостите Румели хисар и Анадолу хисар именно с пречките, които създали християнските кораби за прехвърлянето на турските войски.

На 7 ноември била обсадена крепостта Петрич (при гара Разделна).  Тя е разположена на елипсовидна тераса, която се спуска от Авренското плато. Отбраната й се ръководела от Кочи бейоглу Баязид бей. Влашкия военачалник открил и блокирал тайния изход на крепостта. С помощта на бомбарди кръстоносците пробили двойните стени и завзели селището. Християните били улеснени от намиращите се в крепостта българи. В сраженията били убити 5000 турци, които се били укрили в тези крепости от околността. Там били намерени пленени от турците българи и унгарсци, които били освободени и изпратени в Унгария. В сражението се отличили полските рицари Ян Тарновски и Лешко Бобжицки. На следващия ден била превзета крепостта Мъглиш (при с. Аксаково). Кръстоносците достигнали до Варна, като градът се предал доброволно. Капитулирали също Калиакра, Кастрич и Галата, които били изоставени от турците заради известията за жестоката разправа с гарнизоните, които оказали упорита съпротива.

Османската армия се събрала в Одрин и от там преминала през Ямбол, после насочвайки се към Никопол прекосила Балкана и покрай крепостта Петрич следвайки кръстоносците също се отправила за Варна. Виждайки многобройните огньове на османците Хуняди поставил постове от власите, които да наблюдават противниковия лагер. Турците имали тактическия прийом да палят голям брой огньове за да създадат впечатление, че армията им е по-голяма, отколкото е в действителност. Тази хитрост изглежда е способствала в изворите да се срещат и сведения за значително по-голяма численост на турците от действителната.

 

ПЛАНЪТ НА ХРИСТИЯНИТЕ ЗА БИТКАТА

 

Владислав ІІІ Ягелон свикал военен съвет за да бъде обсъдена ситуацията. Християнската армия се оказала затворена между морето, Девненското езеро и противниковите войски от запад. Кардинал Юлиан Чезарини предложил да се изгради вагенбург и да се премине в отбрана до пристигането на християнския флот. Той бил подкрепен от Франко Талоци, егерския епископ Симон Разгони, а също някои от унгарците и поляците. При възникналото пререкание Симон Разгони заявил ако християните не победят в битката той ще загине там,  а Хуняди ще избяга, което и станало. Този план давал възможност християнската армия макар и с малко да намали турския числен превес, а при неуспех флота е можело да евакуира оцелелите и така да се намалят загубите. Хуняди обаче също имал основателни аргументи – техните провизии били малко и ако флота се забавел, армията щяла да гладува, а също преминавайки в отбрана щели да покажат страха си пред турците и така да ги насърчат. Той предложил хазартен подход, като с едно смело и бързо нападение да се опитат да разгромят турците. Младият крал се приел плана на Хуняди и му предоставил командването на войските.

 

БОЙНОТО ПОЛЕ

 

Сведенията за битката са изобилни, но топографските данни в тях са изключително оскъдни. Въз основа на названието на тракийската могила Мурад тепе се предполага, че това е мястото където се е бил разположил султан Мурад. На съседната тракийска могила носеща названието Санджак се предполага, че е било забито свещеното знаме. Султанът бил охраняван от елитни еничарски части командвани от Язиджи Тоган. В центъра били също азепите, които били пехотинци най-често въоръжени с лъкове и се отличавали от еничарите по червените си чалми. Върху клинообразното възвишение, намиращо се североизточно от двете могили е била издигната палисада, а също е бил изкопан ром и издигнат насип с дължина около 400м. Дясното крило състоящо се от частите от европейските предели на империята е било разположено в участъка между пътя за Варна и Девненското езеро. То било командвано от Дауд паша. В двата края на крилото застанали пристигналите части от Никополския санджак начело с Фируз бей оглъ Мехмед и кадията на Карън, а между тях частите командвани от Хазър бай и Малкочоглу. Лявото крило под командването на Караджа бей, подпомаган от Ибн Фанари и Евреноз бейоглу Иса бей състоящо се от анадолската армия е било разположено между центъра и с. Каменар.

Тъй като крал Владислав се забавил заради проблеми с абсцес на левия си крак, войската била подредена за битката от Хуняди. Тя била разположена в непрекъсната дъговидна линия по протежение на около 1000крачки. Християнската армия била разположена между Девненското езеро и с. Каменар, а в тила и оставали морето и Варна. Край Девненското езеро било разположено лявото й крило под общото командване на Михаил Силаги – шурей на Хуняди. До него бил отряда от центъра, командван от Стефан Батори. Следвал втория отряд от центъра, командван лично от крал Владислав. Двата отряда били с численост от по около 2000 души, а зад тях в резерв била поставена влашката конница. Дясното крило било с най-разнородно командване. До кралския отряд се намирала частта, командвана от папския легат Юлиан Цезарини, до него бил отряда на хърватския бан Франко Талоци, следвал този на босненския епископ Рафаил и в края при крепостта Каменар този на егерския епископ Симон Разгони. Отрядът на варадинския епископ Ян Доминик бил оставен като резерв в десния край на християнския строй. Към резерва била оставена и малобройна конница начело Лешко Бобжицки. Зад общия резерв бил разположен вагенбурга охраняван от чешки бойци под командването на хетман Чейка. Всяка кола се отбранявала от 5-7 души, а в ъглите били поставени бомбарди. Вагенбургът обаче бил оформен не особено старателно и той се оказал недостатъчно ефективен по време на битката. Хуняди нямал точно определена позиция, а трябвало да отива там, където възниквали по-сериозни затруднения.

 

БИТКАТА

 

 

Битка между християнски и османски войски – гравюра от 1577г.

 

Християнската армия в продължение на около 3 часа изчаквала приближаването на противника. През това време се разразила силна буря, която разкъсала знамената, нарушила строя и внесла смут. Възползвайки се от това аканджиите прикривайки се между хълмовете и храсталаците незабелязано се приближили и се впуснали в атака срещу отряда на хърватския бан Талоци. Християните предприели тактическо отстъпление, а след като заели изгодна позиция ги отблъснали и се впуснали да ти преследват. В контраатаката се включили също частите на егерския епископ Симон Разгони и на варадинския епископ Ян Доминик. Анадолската конница обаче атакувала преследващите и ги обърнала в безредно бягство, в което били увлечени и частите на кардинал Юлиан Цезарини. Християните побягнали към крепостта Галата, но много от тях били избити или се издавили в изтичащата от Девненското езеро провадийска река, включително варадинския епископ Ян Доминик, а най-вероятно там са загинали също егерския епископ Симон Разгони и папския легат кардинал Юлиан Чезарини. Единствено Талоци с част от хората си успял да се добере до вагенбурга. Бан Франко с още 20 конника успели да организират кръгова отбрана около знамето на св. Владислав и с помощта на копията си да се защитят от нападащите ги около 3000 лековъоръжени турци.

Спахиите от анадолската конница се отдали на плячкосване. Момента бил използван от крал Владислав и Хуняди – двата отряда от центъра ги атакували и ги разгромили, като в боя загинал и анадолския берлербей Караджа паша. След това кралят и Хуняди се върнали на първоначалните си позиции. Анадолската войска била преследвана на около 4км., като влашката конница проникнала в турския лагер, разграбила го, след което се оттеглила. Изтеглянето на власите се обяснява и с известие на султана до влашкия военачалник, че ако не се оттегли ще убие братята му, които били държани като заложници. При тази маневра били ликвидирани и онези 3000 турци, които атакували кръговата отбрана около знамето на св. Владислав.

Докато се водел боят на лявото крило Дауд паша атакувал частите на Силаги. Първата атака била успешно отбита, но при втората бойните редици на християните започнали да се огъват. В този момент Ян Хуняди заявил, че ще отиде да помогне на дясното крило. Хронистите обаче се разминават относно това, какво е бил посъветван кралят от Хуняди. Според една част, които са предимно западно-християнските автори Хуняди е препоръчал на кралят да не напуска позицията си до неговото завръщане. Според турските автори обаче именно Хуняди подтикнал младия крал да влезе в единоборство със султана. Техните аргументи не са неоснователни – според тях Хуняди е виждал, че сражението вероятно ще бъде загубено и е сметнал, че това би намалило влиянието му върху краля, тъй като съвета да се влезе в битка бил негов, а освен това и че се надявал да заеме трона, ако Владислав загине. Хуняди е имал причини да се безпокои, защото не само негова била вината за влизането в тази битка, която отивала към загуба, но и по време на кампанията кралят успял да наложи авторитета си. Но аргументите на турските хронисти са по-скоро резултат от развоя на бъдещите събития. По това време битката все още не била загубена от християните, тъй че за някои от посочените мотиви все още било твърде рано. Хуняди с част от силите на центъра атакувал румелийската армия и я разгромил, като я преследвал на разстояние от около 5км. В този драматичен момент султан Мурад ІІ решил да побегне, но бил задържан принудително от Караджа бей. Един от еничарските командири Казанджъ Доган се намесил да помогне на султана, но Караджа бей все пак успял да убеди Мурад ІІ да остане на бойното поле. Окураженият владетел размахвал нарушения мирен договор, а глашатаите започнали да призовават бягащите османски войници да не отстъпват. Бягащите турски войници виждайки, че султанът не е побягнал и чувайки султанския тъпан се окуражили и подновили битката.

Виждайки отстъпващата румелийска армия и възникналото объркване в центъра на османците крал Владислав ІІІ предприел смел, но крайно неразумен ход – с малобройния си отряд от 500 конници се устремил срещу султана. Еничарите понесли тежки загуби, но численото им превъзходство позволило да бъде избит кралския отряд. Конят на краля бил повален, при което еничаринът Коджа Хадър убил Владислав, отрязал главата му и я занесъл на султана. Войникът първоначално не разбрал кого е убил, но виждайки богато украсения шлем предположил, че това е някой големец. Мурад наредил да бъде показана на намиращите се наблизо пленници и от тях разбрали, че тя е на Владислав Ягелон. Отрязаната глава била набучена на кол и показана на сражаващите се, което окуражило османските войски и всяло смут сред християните. Хуняди все пак успял да прегрупира християните и да удържи позициите си до вечерта, когато под прикритието на нощта успял да организира отстъплението. Вероятно отстъплението е станало през Франгенското плато и долината на р. Батовска към р. Дунав, тъй като при дн. села Долище и Хебрене в долината на реката са били намерени оръжия. Бъркотията в турския център по време на битката все пак се оказала от полза за християните, тъй като мнозина и от двете страни не били наясно дали е убит кралят или султанът и това направило победителите по-нерешителни в атаките и преследването на победените. Възползвайки се от опитните водачи Хуняди успял за 2 дни да стигне до Дунава и да се прехвърли във Влашко.

Една на другия ден след битката Мурад ІІ подхождайки предпазливо, първо пратил разузнавачи да проучат положението, а когато се установило, че християните са се изтеглили опразненият лагер бил ограбен от турците.

От християнската армия загинали около 10 000-12000души, а от османската между 20 000 и 30 000души.

 

 БОЙНИТЕ ДЕЙСТВИЯ НА ФЛОТА

 

Християнския флот пристигнал със закъснение, когато сражението било приключило. Те се насочили към Ликостомо, откъдето поели по течението на река Дунав. По пътя си те обсъдили крепостта Тутракан, която се отбранявала от гарнизон от 150 души. Тя е била с четириъгълна форма, като на всеки от ъглите имала по една кръгла кула, 3 от които били малки, а четвъртата голяма. Към флота се присъединили и 500 власи командвани от сина на влашкия воевода Влад Дракул. На следващата сутрин те подложили крепостта на обстрел с бомбардите, кулеврините и арбалетите. Османците успели да отблъснат първата атака, но бургундците слезли на брега и успели да изтласкат турците, които отбранявали палисадата и ги принудили да се изтеглят в крепостта. От галерите били снети 8 бомбарди и била подложена на обстрел самата крепост. Турците се изтеглили в главната кула. Атаката срещу нея и опитите да бъде подкопана завършили с неуспех. Тогава под нея били струпани дърва от палисадата. На следващата сутрин дървата били подпалени, като за подсилване на огъня в него били хвърлени и снопове овес. Силния пламък подпалил дървените части на кулата и гарнизона бил принуден да се предаде. Командира и част от защитниците били убити, а друга част попаднали в плен. Християните успели да набавят големи запаси с продоволствия. След това флота продължил по реката и достигнал до островната крепост Гюргево. Крепостта била с четириъгълна форма, като във всеки от ъглите имало по една голяма кула, високи по около 8м.. От крепостта се спускали две стени, които достигали до речния бряг, като в края на всяка една от тях имало по една кула. Християните успели да подпалят главната кула, което накарало турците да се съгласят да предадат крепостта, като им се позволи да се изтеглят. Флотът продължил към Русе, където заварили крепостта изоставена и опожарена от гарнизона й. При вестта за преминаването на флота 12 000 българи се насочили към него, за да бъдат прехвърлени на другия бряг на Дунава. Опитите на турците да осуетят преминаването на реката от бежанците нямали успех. След това флота се насочил към Никопол, като към него се присъединил един отряд изпратен от Хуняди. Приближаването на силна турска армия към Никопол обаче принудили християните да прекратят военната кампания и да се изтеглят.

 

 

СЪДБАТА НА УЧАСТНИЦИТЕ

Миниатюра от Хюнер-наме изобразяваща Мурад ІІ и обезглавения Хуняди. В краката на султана е шлемът тип „шашик” на Хуняди. В действителност Хуняди умирял от чума в Белград, а султан Мехмед ІІ болен и ранен е бил принуден да снеме обсадата на крепостта и да се безславно да се завърне.

Тежките загуби в битката не позволили на османците да се възползват от успеха и да предприемат мащабно настъпление. Но постигната победа била тежък психологически удар за християнския свят. След победата Мурад ІІ не се оттеглил от управлението, а останал на тронът до края на живота си. Неговият наследник Мехмед ІІ макар и да се компрометирал при първия поход на Владислав Ягелон и да се наложило Мурад ІІ да поеме отново управлението, то при второто си възкачване на престола той успял да превземе Цариград и да получи прозвището Завоевателят. След постигнатата победа султан Мурад решил да опозори побягналите бейове, като наредил да им бъдат обути женски гащи. Сановниците му успели да го разубедят, като му припомнили за проявеното от него малодушие и опита му да избяга от бойното поле. Всъщност бейовете от крилата изпълнили задачата си и разбили противниковите части, които били срещу тях, като единствено страхливото поведение на султана, което довело до бездействие на турския център позволило на Владислав и Хуняди последователно да атакуват двете турски крила и да ги обърнат в бягство. Припомнянето на тези обстоятелства накарало Мурад да прояви съчувствие не само към побягналите бейове, но и към Турхан бей, който бил освободен от тъмницата.

Главата на крал Владислав била намазана с мед и била отнесена в Бурса за да бъде разнасяна из града и показвана като знак за победата. Тялото на краля според Михаел Бехайм било погребано в някой от тамошните православни параклиси, като според Шкорпил става дума за храма „Света Богородица Панагия във Варна. Аз питах жените дето се грижат за храма дали действително има някакъв гроб вътре, за който да има предание, че е на крал Владислав, но те нищо такова не знаеха. Според Антонио Бонфини по нареждане на Мурад ІІ тялото на краля било погребано в лагера където загинал, като над гроба била поставена каменна колона, на която било изписано името му и сведение за смъртта му. По време на Кримската война през 1854-1855г. поляци от дивизията на граф Замойски издигнали на могилата Мешали тепе гранитен паметник. Поляците разкопали могилата, като били намерени кости, диадема, сабя и един кръст със 7 зелени камъка. Възможно е обаче могилата действително да е била разкопана, но да е било намерено тракийско погребение, като някой от предметите да е бил оприличен на кръст. Малко е вероятно Владислав да е бил погребан с толкова ценни предмети. В катедралата във Вавел разположена над старата полска столица Краков, а също и в мемориалния парк-музей във Варна са изградени кенотафи (символични гробове) на краля. Сред християните известно време се таяла надеждата, че кралят все пак се е спасил, но надеждите не се оправдали. Надеждата и желанието сред християните, че крал Владислав се е спасил обаче била толкова  голяма, че на 29 май 1445г. Флорентинската сеньория изпратила до Унгария писмо, с което го поздравявали за това, че е успял да са спаси. Смъртта на унгарския владетел била най-тежката и непоправима загуба от битката при Варна. Загиналите християни били наистина много, но турските загуби били толкова големи, че султанът изобщо не могъл да се зарадва на победата. За разлика от Хуняди дипломатичния крал успял да запази добри отношения с влашкия воевода и сръбския деспот, при което ако е бил оцелял е можел да рекрутира значително по-голяма армия за нов поход.

Ктиторите на храма „Света Екатерина и света Магдалена” в Мадалена ду Мар Хенрик Алеман и жена му Ана изобразени като свети Йоаким и света Ана.

Надеждата, че кралят е оцелял била толкова силна, че се появил дори един лъже-Владислав, за който се е твърдяло, че се е спасил, но тъй като се разкайвал, че заради клетвопрестъплението си е виновен за смъртта на толкова много християни се отказал от трона. После отишъл в Синайския манастир „Света Екатерина”, където станал рицар на тамошния орден, а след това се установил в Мадейра, където получил дарения от краля. Претендентът използвал името Хенрик Алемано (Хенрих Германецът). Самият той официално отричал да е бившия полски крал. Когато бил извикан в Алгарве за да се установи дали наистина е кралят, Алемано изчезнал, като версията е, че паднала скала разбила лодката му. По-скоро обаче удавянето е било с цел да се избегне срещата, тъй като така претендентът изчезнал, без да има възможност да бъде разпознат нито каго жив, нито като труп. Най-тежката загуба от битката при Варна е била смъртта на краля, тъй че Владислав не е имало особена причина за разкаяние. Още повече, че Владислав се отличавал с голяма последователност и никога не се отказвал от набелязаните цели. Последователите на мистификацията обаче са стигнали още по-далеч, като са обявили, че синът на този Хенрик Алемано под фалшивото име Христофор Колумб е бил изпратен като португалски агент в Испания да отклони опитите да бъде търсен морски път към Индия на юг покрай Африка и да насочи усилията в западна посока. Версията за този Хенрих Германеца е базирана на едно писмо от 1472г. изпратено от рицаря Никола Флорис до магистъра на Тевтонския орден Лудвиг фон Ерлихсхаузен, в което е написано, че крал Владислав ІІІ е добре и че живее с него на Мадейра и на едно известие от 1584г. на хрониста Енрике де Норонха, според което наследниците на претендента са представили на краля документи, от които ставало ясно, че това е полския владетел. Посочените сведения показват, че е имало лице, което се е представяло или е било представяно за полския крал, но не е ясно как е установена идентичността между двамата. Също не е ясно с какви документи е установено, че това е Владислав, тъй като едва ли по време на битката той е носел такива в себе си. По-скоро това, което е било представено като документи е удостоверявало някакви наследствени права на потомците му върху определени имоти и именно това е било прието като автентично. Много често лицата, които били причислявани към аристокрацията си измисляли някакъв предходен благороден произход. Освен това претендентът е бил наричан „полски принц”, което означава, че дори да е имал полски произход, то е малко вероятно това да е крал Владислав.

За смъртта на кардинал Юлиан Чезарини има няколко версии, като според едната е загинал при бягството, според друга е загинал докато се опитвал да удържи бягащите войници, според трета, че бил заловен от турците и умрял след като бил подложен на мъчения (с вариант, че бил откаран в Одрин, където жив бил одран и нарязан къс по къс), а според четвъртата, че бил заловен и удавен от турците. Смъртта на енергичният и смел кардинал, който неуморно полагал усилия за организиране на военни кампании срещу турците е втората по значение за християните загуба в тази битка.

За Симон Разгони също има две версии за по-нататъшната му съдба. Според едната бил убит докато се опитвал да заобиколи езерото, а според други бил пленен от турците и завършил живота си като техен слуга-овчар. Варадинският епископ се опитал да се укрие във Варна, но след като не бил допуснат от жителите в крепостта, се върнал на бойното поле и вероятно се удавил мочурищата около реката или езерото.

Хуняди се представял ту за незаконен син на византийския император, докато се опитвал да получи Черноморския апанаж, ту на Иван Шишман, в опитите си да се сдобие с българската корона, ту на Стефан Лазаревич с надеждата да получи Сърбия и разбира се и на император Сигизмунд, за да поеме властта над Унгария. Най-накрая все пак успял да стане управител на Унгария, а след това опитите му за собствена корона се увенчали с успех, макар тя да била дадена не на него, а на синът му Матиаш. Разбира се Хуняди не трябва да бъде винен, защото усилията му се дължали не само на лична амбиция за власт, но и на желание да може да предприеме по-решителни реформи и действия за отблъскване на турците, а не постоянно да трябва да моли, убеждава и увещава някого. В краткосрочен план авантюризма на Хуняди в битките при Варна и на Косово поле довел до сриването на унгарската военна мощ, но пък чрез дръзките му действия били удържани и ценни победи, които завинаги унищожили мита за турската непобедимост. Както се вижда, какъвто и избор да направел Хуняди, то всяко решение е имало както позитивни, тъй и негативни страни. Император Сигизмунд не бил блестящ военачалник, но бил умел политик. Снабдявайки с имения в Унгария българските, влашките и сръбските владетели, той им осигурил ресурс да продължат борбата срещу турците, което значително забавило османското настъпление. Отнемането на имотите на имотите в Унгария на Фружин и Георги Бранкович макар да осигурило на Хуняди ресурс за набиране на армия за бъдещите му победи лишило съседните владетели от средствата, които им позволявали да пренесат бойните действия по-далеч от унгарската граница.

Релеф с изображение на бойна сцена върху саркофага на Ян Хуняди

Последиците били тежки. Много български боляри се върнали в българските земи и постъпили на служба при турците като т.нар. спахии-християни. Предполага се, че сред тях е бил и споменатия в един турски регистър княз Фружин със синовете си. През 1453г. Мехмед ІІ Завоевателя сложил ръка върху Цариград и Черноморския апанаж. На 11 август 1456г. Ян Хуняди умрял от чума, след като успял да удържи Белград и да принуди ранения и трескав султан Мехмед ІІ да се оттегли. Но турското настъпление продължило. През 1459г. османците покорили Сърбия, през 1461г. Трапезундската империя, а през 1463г. и Босна.

На 26 август 1526г. турците нанесли катастрофално поражение на унгарците при Мохач като в битката загинал и самият крал Лайош ІІ, а на 11 септември султан Сюлейман І влязъл в столицата Буда.

На 12 септември 1683г. един  друг полски крал все пак успял да сложи край на османското настъпление в Европа – внезапната поява на армията командвана от Ян Собйески принудила турците да снемат обсадата на Виена. Това бил преломният момент, в който османското завоевание спряло и започнало отвоюването на завзетите земи и възстановяването на покорените държави. Два века по-късно били освободени и българските земи.

 

 

ЛИТЕРАТУРА:

 

Извори:

 

Латински извори за българската история, т.5, ч.1, 2001

Лазаров, Павлов, Тютюнджиев, „Документи за политическата история на средновековна България”,1989г, 1992г.

Извори за средновековната история на България – том 1 (изд. на СУ) и том 2 (в  „Архивите говорят”, т. 9, В. Гюзелев, Издание на ГУА, 2000г.)

Васил Гюзелев, „Венециански документи за историята на България и българите от ХІІ-ХV в.”, 2001

Joannes Schafarik, “Српски споменици Млетачкогъ Архива, „Acta archivi Veneti spectantia ad historiam Serborum et reliquorum Slavorum meridionalium”, B., F. 2, 1862

Ц. Георгиева, Д. Цанев - Христоматия по история на България, т.3, 1982

Дука: Michaelis Ducae nepotis, „Historia Byzantina”, Bonnae; Doukas, Decline and fall of Byzantium to the ottoman Turks, D., 1975; Dukas, „Historia Turcobyzantina”, Ed. Vasile Grecu, Bukuresht, 1958

Лаоник Халкокондил: Laonikos Chalkokondyles - A Translation and Commentary of the "Demonstrations of Histories", Books I-III, trans. Nikolaos Nikoloudis, Athens 1996; Laonikos Chalkokondyles, Anthony Kaldellis (ed.), „The Histories”, 1-2, 2014, Harvard University Press; Laonic Chalcocondil, „Expuneri Istorice”, 1958

Критовул: Критовул, „Животът и управлението на Мехмед II Ал-Фатих (Завоевателят)”, 2004г.; Critobuli Imbriotae historiae, (CFHB 22), 1983

Георги Сфранцес: Георги Сфранцес, „Дневникът на един византийски сановник”, С., 1996; Г. Сфранцес, „Хроника”, Б., 2011; George Sphrantzes, „The Fall of the Byzantine Empire”, Amherst, 1980; Georgii Sphrantzae Chronicon edidit R. MAISANO. Roma, Accademia Nazionale dei Lincei, (CFHB 29), 1990; Georgios Sphrantzes, „Memorii 1401 – 1477”, ed. by. V. Grecu, Bucuresht, 1966

Leonardi Chiensis de Lesbo a Turcis capta epistola, R., 1866

«Византийские историки о падении Константинополя в 1453 году» (Византийская библиотека. Источники), 2006

Васил Гюзелев, „Самият Търновград ще разтръби победите. Средновековни поети за България”, 1981

Васил Гюзелев, „Средновековна България в светлината на нови извори”, 1981

Мехмед Нешри, „Огледало на света. История на Османските завоевания до смъртта на султан Мехмед II Фатих”, прев. М. Калицин, С. 1984г.

„Писание за верските битки на султан Мурад син на Мехмед хан”, превод М. Калицин, 1992

Из „Истории на османските султани”, анонимна, превод Веско Обрешков, София, 2007

Friedrich Giese (trans.), Die altosmanischen anonymen Chroniken, 2. Bd. Übersetzung   (1925)

Ашикпашазаде: Aşikpaşazade, Osmanoğullari’nin Tarihi, 2003; F. GieseAsikpazade Tarihi”, Leipzig,1929; Die altosmanische Chronik des Asikpasazade, By Paul Wittek , Published by OLZ, 1930

Ходжа Садеддин: Ходжа Садеддин, „Корона на историите”, прев. М. Калицин, В. Търново, 2000г.; Hoca Sadettin Efendi, Tâcü't-Tevârîh, 2, Ankara, 1979

Friedrich Giese (trans.), Die altosmanischen anonymen Chroniken, 2. Bd. Übersetzung, 1925

Сборник на Феридун бег: Mecmua ı münşeât ı Feridun_Bey; Irene Beldiceanu-Steinherr, Recherches sur les actes de règnes des sultans Osman, Orkhan et Murad I, Societas academică română, 1967;

Хюсеин, „Беда’и ул-века’и” („Удивительные события”), М., 1961г.

Шараф-хан Ибн Шамсаддин Бидлиси, „Шараф-намепрев. Е.И. Васильевой, М., 1976г.

 Tursun Beg, „The History of Mehmed the Conqueror”, М-Сh, 1978

Мебде-и канун-и йеничери оджагы тарихи. Законов произхождения законов янычерского корпуса”, прев. И. Е. Петросян, М., 1987г.

Стојановић, Стари Српски родослови и летописи, БеоградСремски Карловци 1927

Константин Михайлович, “Записки янычара”, ПСИНЦВЕ, 1978

The Crusade of Varna 1443-45, Aldershot. 2006

Известия на Народния музей – Варна, кн. VI, / ХХI /, Хр. Коларов, Два малко известни извора за битката на народите на 10 ноември 1444г. при Варна, стр.171-193

Турските завоевания и съдбата на балканските народи, отразени в исторически и литературни паметници от ХIV-ХVIII в., В. Търново, 1992,

Варна 1444. Сборник от изследвания и документи в чест на 525-та годишнина от битката край гр. Варна, Марин Михов-отговорен редактор, 1969

Бертрандон де ла Брокиер, «Задморско пътешествие»,  прев. Н.Колев, С., 1968г.

Jones, J., R. Melville, The Siege of Constaninople 1453: Seven Contemporary Accounts, Amsterdam: A. M. Hakkert, 1972

Documente privitoare la Istoria românilor, v. 1, p. 2, B., 1890

Византийский временник, т. 63, стр. 292-317

Славяно-молдавские летописи XV-XVI, М., 1976, пер. Н. Н. Улащик

Kallimach, O królu Władysławie, W., 1854

Kronika Marcina Bielskiego, t. I, 1856;

Повесть о Скандербеге” (Литературные памятники), М-Л, 1957

Barletius, Marinus, and Stefan Prifti. „Historia e jetës dhe e vepravet të Skenderbeut” [nga] Marin Barleti. [Përkthimi nga origjinali latinisht dhe hyrja nga Stefan J. Prifti]. Tiranë, 1964

Coronica del Esforçado Principe y Capitdn Iorge Caſtrioto, Rey de Epiro, ò Albania, прев. Ivan Ochoa de Lasalde, MDXCVII (1597)

Peter Schreiner. Die byzantinischen Kleinchroniken. Teil І-III. Wien. 1977-79; Кратка византийска хроника № 29; Кратка византийска хроника № 72а – „Царско повествование за измаилтяните за колко години взеха и завладяха цялото вселенско царство”, Кратка византийска хроника № 91, Кратка византийска хроника № 95, Кратка византийска хроника № 96.

Armorial équestre de la Toison d'or et de l'Europe (Голям гербовник на рицарите на ордена на Златното руно)

Nobiliário da ilha da Madeira, Henrique Henriques de Noronha, 1700, edição de São Paulo

 

Изследвания:

 

Б. Цветкова, Паметна битка на народите, Варна, 1979

Известия на Варненското археологическо дружество, кн. I, 1908г.: Граф Ст. Ю. Остророг, Стихове,стр.5; Г.Димитров, Сражението при Варна в 1444 г., стр. 7 -47; Х.К. Шкорпил, Походът на Владислава през България в 1444г. и битката при Варна, стр.48 -67/; Варненското сражение в съчинението "световни събития", стр.68; Шкорпил, "Владиславов отдел" при Варненския музей, стр. 69; Шкорпил, Писмото на цар Николай I за поставяне на паметник на Владислава във Варшава, стр.70; Шкорпил,  Паметник на Владислава, стр. 71 - 73; Вайгартнер, Маджарите за паметник на крал Уласло /Владислав/ - превод от маджарски, стр.74-75; Настоятелство на Варненското археологическо дружество, Позив за събиране на помощи за фонда за издигане на паметник на Владислав Варненчик, стр.76-78.

Известия на Варненското археологическо дружество, кн. III, 1910г. : Димитров, Сражението при Варна в 1444 г., стр.49-85; К. Н. Мирски, Сражението при Варна в 1444г., стр.75-88;

Известия на Народния музей – Варна, кн. II /ХVII /, 1966г., К. Горанов, Парк - музей на бойната дружба 1444г. в гр. Варна, стр.193-202

Известия на Народния музей – Варна, кн. IХ /ХХIV /, 1973г., Хр. Коларов, Хрониката на Калимах - важен извор за варненската битка от 1444г., стр.241-254

«История на балканските народи ХV-ХІХ в.», Стр. Димитров и Кр. Манчев, С., 1971г.

Ц. Георгиева, Н. Генчев, История на България ХV - ХІХ в., т.2, 235-239

Б. Чолпанов, Д. Ангелов, „Българска военна история”, т. 2, стр. 191-209

Георги Гавраилов, „Тревожни столетия”, ДВИ, С., 1992

Пламен Павлов, Иван Тютюнджиев, „Българите и Османското завоевание (края на ХІІІ - средата на ХV в.)”, 1995

П. Ников, „Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци” в: „Известия на Българското историческо дружество”, кн. VII-VIII, 1928, с. 44-112.

Joseрh Hammer, Geschichte des Osmanischen Reiches, 1834

Парушев, В., „Унгарска шпага на кръстоносец от похода на крал Владислав ІІІ Ягело през 1444г.”, ИНМВ, LІХ, 2008, стр. 258-265, Е., 2018

Colin Imber, „The Crusade of Varna, 1443-1445”, Manchester, 2006

Tamás Pálosfalvi, „From Nicopolis to Mohács. a history of Ottoman-Hungarian warfare”, 1389-1526

Стивън Рънсиман, „Падането на Константинопол”, 1984

Жигалова Н., „Турки и турецкая угроза в византийской исторической литературе XV в.”, Е., 2018

Leopold Kielanowski, Odyseja Władysława Warneńczyka, Oficyna Poetów i Malarzy, Londyn 1991

Manuel da Silva Rosa, „Colon. La Historia Nunca Contada”, 2009