ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD

БИТКАТА ПРИ НИКОПОЛ

25.ІХ.1396г.

Никополската битка, била тежък удар за християнска Европа, тъй като породила мита за непобедимостта на турците. За България разгромът бил катастрофален, защото след неуспехът на кръстоносния поход, на който били възлагани големи надежди Баязид незабавно се възползвал от създалото се положение, като настъпил срещу Видин, където пленил и изпратил в Бурса цар Иван Страцимир. Макар след битката при Анкара цар Константин ІІ да се опитал да възстанови властта си над Видинското царство, нанесеният удар върху българската държава бил толкова тежък, че усилията му се оказали напразни.

Битката при Никопол – миниатюра от ръкописа Passages faiz oultre mer par les François contre les Turcqs et autres Sarrazins et Mores oultre marins, 1473

[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Линкове] [Галерия] [Книга за гости] [Филми] [Ново]

Ах! Както за Ветил плака Юдин нещастна,

Рахил, щом сполетя децата й смъртта,

а Йеремия – след разрухата ужасна,

на град Йерусалим, която предвеща;

да плачат тъй сега, терзани от скръбта,

французите: Невер, Бар, Йо, Марш и самия

граф де Куси – той тръгна да се бие

с хоругвата света срещу турчина жесток;

мнозина паднаха сред огнената стихия;

над техните души дано смили се Бог!

Йосташ Дешан, „За французите, загинали при Никопол”

ПОЛИТИЧЕСКАТА ОБСТАНОВКА

На 17 февруари 1371г. починал цар Иван Александър. Новият владетел Иван Шишман виждайки, че не може да се справи сам с многобройната турска армия започнал да търси решение в създаването на широки коалиции, които да могат да сформират достатъчно голям военен контингент, който да разгроми нашествениците. Няколко месеца по-късно била формирана значителна за времето си военна сила под номиналното ръководство на братовчед му – сръбския цар Урош Млади, която фактически била предвождана от братята крал Вълкашин и деспот Углеш, но на 26 септември 1371г. била разбита в битката при Черномен. В сражението загинали Вълкашин и Углеш, а в началото на декември същата година починал и цар Урош, което довело до разпадането на мултинационалната държава създадена от Стефан Душан. Въпреки успехът султан Мурад І преустановил нашествието срещу България, като се насочил към европейските владения на Византия. През 1386г. обаче турците подновили настъплението срещу България и успели да завземат Пловдив и София. Иван Шишман успял да сформира нова широка коалиция, която била оглавена от сръбския княз Лазар, чиято дъщеря Драгана се омъжила за сина на българския владетел Александър. През 1388г. великият везир Али паша нападнал цар Иван Шишман и добруджанския владетел Иванко. Набраната от християнската коалиция армия принудила турците да сключат мир и да се насочат на запад. Съюзната армия обаче била разбита през 1389г. в битката при Косово, където предводителят й княз Лазар бил пленен и посечен. В хода на сражението бил убит и султан Мурад, но това не донесло нито победа на християните, нито сложило край на турското настъпление. Въпреки неуспехът, турското настъпление било забавено, тъй като на Баязид било необходимо време да се укрепи на трона. Иван Шишман се възползвал от ситуацията за да намери нови съюзници този път в лицето на влашкия воевода Мирчо и унгарския крал и бъдещ император Сигизмунд. На 17 юли 1393г. султан Баязид І успял да превземе Търновград. Цар Иван Шишман се оттеглил в Никопол. Превземането на българската столица повдигнало самочувствието на Баязид и той направил опит да превземе самия Цариград. Прозорливият унгарски крал Сигизмунд схванал надвисналата опасност и през 1394г. започнал да организира мащабен кръстоносен поход срещу турците, като се обърнал към останалите християнски владетели за помощ. Подготовката не останала скрита за Баязид и той взел ответни мерки, като първо се заел да утвърди позициите си в новозавладяната част от Търновското царство. За да предотврати потенциален бунт в големия и укрепен Търновград султанът изпратил на заточение патриарх Евтимий, избил 110 първенци и изселил част от жителите на града.

През 1395г. Баязид нахлул във Влашко и край Ровине се сблъскал с войската на воеводата Мирчо Стари (в изворите има две дати за битката - 10.10 или 17 май 1395г). Битката приключила с успех за турците, макар и доста неубедителен. В битката загинали двама от християнските васали на Баязид – крал Марко и велбъждкия владетел Константин Деян. Все пак султанът успял да постави на влашкия трон своето протеже Влад. По същото това време на 17 май 1395г. починала унгарската кралица Мария, което разклатило позициите на Сигизмунд. Влад І - протежето на султан Баязид на 28 май побързал да признае сестра й Ядвига и Владислав ІІ Ягелон за владетели на Унгария. На връщане Баязид І решил да се разправи с цар Иван Шишман и на 3 юни 1395г. (респ. 29 октомври) българският владетел бил посечен. По този начин, макар да поел потенциалния риск владенията и населението подвластно на Иван Шишман да се присъедини към Иван Страцимир и да се постигне консолидиране на българската държава пред турската опасност, Баязид се отървал от опасен противник. Трите най-значими турски кампании срещу България при управлението на цар Иван Шишман завършили с битки с участието на големи съюзни християнски армии – при Черномен през 1371г., при Косово през 1389г. и при Никопол през 1396г. В условията на развит феодализъм и слаба централна власт на практика балканските страни нямали никакъв шанс да сформират достатъчно голяма собствена армия. За формиране на армия с численост подобна на тази по време на Първото българско царство били необходими значителни реформи и време за реализирането им, което означава, че при бързото и стремително турско настъпление не е имало практическа възможност да се постигне успех по този начин. Затова Иван Шишман правилно се насочил към консолидиране на християнските държави и формиране на достатъчно големи съюзни армии, които да успеят да се противопоставят на турците.

След смъртта на цар Иван Шишман за около половин век не е бил провеждан мащабен поход за изтласкване на турците от Балканите. Но подготовката на кръстоносния поход на Сигизмунд била достатъчно напреднала, за да бъде предотвратен с екзекуцията на царя.

Сигизмунд успял да се задържи като крал на Унгария и като се намесил лично възстановил и властта на Мричо, а освен това овладял крепостта Холовник, като по този начин блокирал намиращия се в съседство Никопол.

КОМАНДВАНЕТО

ОСМАНЦИТЕ

Султан Баязид – миниатюра

Османската армия била командвана лично от султан Баязид І Мълнията. Прозвището си получил заради практиката си да взима бързи решения. Османските хронисти избягват да говорят за майка му, но най-вероятно той е бил син на робинята-гъркиня Гюлчичек. Благодарение на способността си бързо да взима решения той успял да се добере до трона, когато по време на Косовската битка през 1389г. научавайки вестта за смъртта на баща си Баязид първо наредил да бъде убит брат му, а след това успял да завърши сражението с победа. Овдовялата сръбска княгиня Милица със синовете си Стефан Лазаревич и Вълко станали васали на османците, а дъщерята на Лазар – деспина Оливера била дадена за съпруга на Баязид. Оливера научила Баязид да пие, но това превърнало притеснителният и невъздържан султан в алкохолик.

През 1393г. Баязид І постигнал следващият си голям успех, като превзел Търновград, макар и не поради силата си. В битката при Ровине Баязид удържал над влашкия воевода Мирчо една доста спорна победа. През 1402г. при Анкара бил разбит и пленен от Тимур Ланг. Виждайки как победителите разоряват държавата му притеснителният, но също така и дързък Баязид се отровил.

Баязид добре е познавал района на Никопол, тъй като там през 1393г. е бил сключен договорът с Мирчо, а след това го посещава във връзка с водените войни с власите, като през 1395г. пак там наредил да бъде посечен цар Иван Шишман. Обстоятелството, че лично толкова пъти е посещавал този район се е оказало сериозно предимство за разигралата се през 1396г. битка.

Деспот Стефан Лазаревич – фреска

В сборника на Феридун бей в едно писмо на султан Баязид написано в Никопол след битката са посочени част от основните командири. Дясното крило на турската армия се командвало от султанския син Сюлейман, великият везир Али паша, румелийският берлербей Фируз паша, Малкоч бей и Демирташ бей. Лявото крило било командвано от султанския син Мустафа, анадолския берлербей Демирташ паша и караманските бейове Мехмед, Турхан, Бешир и Тахир. От турските извори е известно също, че отбраната на Никопол се е ръководела от Доган бей, а челният отряд от Евренос бей. На страната на султан Баязид била също сръбската армия начело със Стефан Лазаревич.

КРЪСТОНОСЦИТЕ

Портрет на Сигизмунд, 1420г., Виена

Кръстоносната армия е била командвана лично от Сигизмунд – не особено добър военачалник, но изключителен политик и организатор. Той бил роден на 14 февруари 1368г. и е починал на 9 декември 1437г. Син е на император Карл ІV и внучката на полския крал Казимир ІІІ – Елисавета Померанска. Още през 1378г. когато починал Карл ІV той го наследил като курфюрст на Бранденбург. През следващите 59години до края на живота си той управлява значителен брой европейски държави: маркграф на Бранденбург (1378-1388 и 1411-1415), титулярен херцог на Люксембург (1419-1437), крал на Унгария (1387-1437), крал на Германия (1410-1437), крал на Чехия (1419-1437), император на Свещената Римска империя (1433-1437).

През 1385г. Сигизмунд се оженил за дъщерята на унгарския крал Людовик Велики – Мария. Опитът като неин съпруг да получи и полската корона обаче се оказал неуспешен и там престолът бил зает от неговата балдъза Ядвига, която се омъжила за литовския княз Владислав ІІ Ягелон. Дългият списък от титли, а също относително дългият му живот и управление за онази епоха обаче съвсем не означава, че житейският му път е бил безпроблемен. Заемайки унгарския престол той трябвало да се бори с конкурент за трона в лицето на неаполитанския крал Владислав, турците вече били завладели половината от Балканския полуостров и успешно продължавали своето победоносно настъпление, католическата църква се тресяла от Великия разкол (1378-1414), а в Чехия се появили хуситите като предвестници на предстоящата Реформация. Пред Сигизмунд стояли нелеките задачи да консолидира поданиците си, Църквата и да спре настъплението на една от най-великите империи съществували някога. Значителния брой владения и родствените връзки с ръководителите на други европейски държави му позволили въпреки тежките поражения, които търпял от турците да сформира нови армии за спиране на тяхното настъпление. Като далновидният политик той също така взел мерки да подсили владетелите, чийто страни го отделяли от турците и така да осигури мощна буферна зона между неговата държава и нашествениците. Той отредил имения в Унгария за владетелите на Сърбия, Влашко и за сина на цар Иван Шишман – Фружин, които им осигурили допълнителни финансови възможности да се борят с турците. Макар да не могъл да изтласка османците от завзетите земи до края на живота си Сигизмунд успял да задържи по-нататъшния им напредък, което с оглед потенциала на нашествениците също може да се отчете като голям успех.

Папа Евгений коронова Сигизмунд за император

Сред командния състав на унгарската армия били палатинът Йолшвай Леущак, Никола ІІ Горянски (Миклош Гарай), вишоградския кастелан Сасин и др. Разузнавателния отряд, който се сблъскал с турската част изпратена със същата цел начело с Евренос бей се командвал от мачавския бан Йоан Мароти.

Жан Безстрашни като бургундски дук и маршал Бусико - миниатюри

Единият от основните контингенти бил този на бургундците. Те били командвани от графа на Невер – Жан Смели, син на Филип Смели, херцог на Бургундия. В състава на контингента пристигнал от територията на днешна Франция били също: Ги VІ дьо Ла Тримуй, велик шамбелан на Бургундия, Жак ІІ дьо Бурбон, граф дьо ла Марш (1393-1435), а по-късно и граф Кастър (1403-1435), Жан дьо Виен, адмирал на Франция, Жан дьо Менгр Бусико, маршал на Франция; Филип д’Артоа, граф на Йо, конетабъл на Франция; Ангеран VІІ де Куси с зет си Анри дьо Бар и неговия брат Филип дьо Бар; Реню дьо Руа – шамбелан на крал Шарл VІ и братята му Жан ІІІ Руа и Раул Руа.

Мирчо Стари – фреска от Куртя де Арджеш

Вторият голям контингент бил на влашкия войвода Мирчо Стари.

Сред командирите на военни контингенти участващи в похода били също Умберто Савойски – извънбрачен син на граф Амадей VІІ Савойски, хърватския бан Стефан ІІ Лакович, Филибер дьо Нейак – велик магистър на Ордена на хоспиталиерите (1396-1421), бургграфът на Нюрнберг Фридрих, граф Херман фон Цили и пфалцкия ербпринц Рупрехт Пипан, син на по-сетнешния римско-немски крал Рупрехт (1400-1410).

АРМИИТЕ

ЧИСЛЕНОСТТА НА АРМИИТЕ СПОРЕД РАЗЛИЧНИТЕ ИЗТОЧНИЦИ

Относно числеността на кръстоносната и турската армия сведенията са противоречиви. За огромно съжаление в изследванията не е отделяно подобаващо внимание на въпроса, като авторите или са избирали някоя от посочените в изворите цифри или пак без каквато и да е обосновка са давали своя. Този подход се е отразил негативно и на други съществени въпроси, като етническия състав на армиите, тяхната структура, а също така и на подреждането на бойните формации преди битката и действията им в хода й. Според Б. Чолпанов и Д. Ангелов („Българска военна история”, т. 2, стр. 178-184) християнската армия се състояла от 60 000 души, от които унгарският контингент бил 30 000 души, френският - 10 000, германският - 2000 на граф Фридрих, английският – 1000, влашкият – 1000, както и непосочен брой полски и родоски рицари, австрийци, ломбардци, хървати, босненци, а също флот от 44 галери подготвени от Венеция и Генуа, начело с адмирал Томаниче Нико. В случая непосочения брой би трябвало да е около 16 000: 60 000 – (30 000 унгарци + 10 000 французи + 2 000 германци + 1 000 англичани + 1 000 власи). По време на битката според авторите кръстоносците имали две бойни линии, като в първата били французите, във втората в центъра били унгарците и останалите западноевропейски войски, на десния фланг – хърватите, а на левия – власите, като бил оставен и един френски отряд начело с дук Нобер, за защита срещу крепостта. За турските войски е посочено, че в някои извори те са наброявали 200 000 души, но според авторите на „Българска военна история” са били не повече от 120 000 – 130 000 души. По време на битката те били структурирани по следния начин: в първата бойна линия влизали 20 000 азепи, в центъра на втората влизали 20 000 еничари и малоазийски войски, както и непосочен брой конници на двата фланга и на третата линия имало 30 000 еничари, 15 000 спахии на двата фланга, 5000 сърби на левия фланг и резерв от 25 000 души. При това структуриране излиза, че непосочения брой конници във втората линия ще е бил между 5000 и 15 000: 20 000 + 20 000 + 30 000 + 15 000 + 5000 + 25 000 = 115 000. Загубите на турците са определени като 60 000души. Вижда се, че информацията е доста непълна, защото за някои части не са посочени конкретни данни, а защитниците на Никопол, както и охраната на лагера изобщо не са споменати. При съпоставката на данните излиза, че на втората линия на левия кръстоносен фланг са били власите, а те според данните преди това са били едва 1000 души, което при 60 000 души армия е малко вероятно.

Участвалия в битката маршал Бусико съобщава, че най-отпред била поставена голяма тълпа от турци-конници, без обаче да съобщава точния им брой. Вероятно става дума за акънджии. Зад тях имало 30 000 пехотинци-стрелци, подредени в две части така, че между тях да могат да се вмъкнат конниците. Бусико отбелязва, че по време на сражението френския отряд, в който бил той, заедно с някои унгарски части били в съотношение 3:1 в полза на турците, но това не може да послужи за основа за определяне на общата численост на войските, тъй като неблагоприятната пропорция за кръстоносците е резултат от това, че челният отряд съвсем необмислено е влязъл в капана, устроен от Баязид. След изтеглянето на крал Сигизмунд според маршалът султанът атакувал с голямо множество хора, които били бодри и отпочинали, но отново не е споменат техния брой. Според Бусико били убити 20 000 турци.

Друг участник в битката, по това време млад оръженосец Ханс Шилтбергер е доста по-конкретен. Според него кръстоносната армия наброявала 60 000 души. От тях около 6 000 души бил френския контингент. Разузнавателният отряд на Мирчо войвода, с който воеводата проучил числеността на турците се състоял от 1000 души. Това обаче не е цялата влашка войска, защото Шилтбергер е отбелязал изрично, че е само част от войската му. При това разузнаване Мирчо установил, че врагът имал 20 знамена и под всяко знаме имало по 10 000 души, което означавало, че турската войска наброява 200 000 души. Сръбската военна част начело с деспот Стефан Лазаревич наброявала 15 000 души. Когато французите били обградени, крал Сигизмунд им се притекъл на помощ с 12 000души. Според Шилтбергер екзекутираните по заповед на Баязид пленници били 10 000 души. В подробните сведения на младия оръженосец са включени и данни, за оставен гарнизон от 300 рицари и оръженосци във Видин и още 200 във Оряхово.

Очевидецът Петер от Рец за съжаление не дава конкретни цифри за числеността на армиите, но отбелязва, че в лагера е имало охрана, която обаче била изненадана от турския успех и не успяла да окаже никакъв отпор.

Според Улман фон Щрьомен кръстоносците били над 30 000 души, от които турците пленили около 400 благородници.

Според хрониката от Сен Дени турският авангард бил съставен от пехотинци надхвърлял 24 000 души, основната част от построената турска армия била от 30 000 души, а резервът бил укрит на съседната равнина и се състоял от 40 000 души.

Фроасар, който е един от най-обстойните разказвачи на обстоятелствата свързани с битката дава някои интересни подробности. Според него херцогът на Милано уведомил Баязид, че се подготвя поход срещу турците, като се планира армията да е около 100 000 души, а освен това приложил и списък на по-видните благородници, участващи в похода, за които ако бъдат пленени е щял да бъде платен голям откуп. Джан Галеацо Висконти бил в обтегнати отношения с дука на Бургундия, който получил обещание от английския крал Ричард ІІ за съвместен поход срещу Милано. Следователно херцогът е следил внимателно какви военни сили набира бургундския дук и съюзниците му, с оглед опасността те да бъдат насочени срещу него. Бройката от 100 000 души била използвана от Баязид за да получи военна помощ от някои съседни мюсюлмански владетели като египетския султан и Багдадския илхан. Изглежда заплахата за настъпваща огромна християнска армия е имала ефект, защото Шилтбергер споменава за подаръци и пленници, които Баязид изпратил на тези владетели, а това предполага, че вероятно те са изпратили някакви военни контингенти. Фроасар също е посочил, че след победата при Никопол султан Баязид разпуснал чуждестранните подкрепления, които били от Татария, Персия, Сирия, Александрия и Египет. Поради използването на архаични названия е трудно да се определят с точност владетелите към които се обърнал за помощ Баязид. Вероятно сред тях са също беят на Оккоюнлу и емирите, между които наскоро преди това Тимур Ланг поделил Персия. Според него първо имало схватка в гориста местност между кръстоносна част, командвана от дьо Куси и 20 000 турски войници, от които били убити около 15 000 души. Според Ваврен обаче, който се позовава на разказа на един от пленените в битката поданици на дьо Куси, турският отряд, с който влезли в сражение бил от 6000души и бил нападнал фуражорите от войската на християните. Според Фроасар челният турски отряд се състоял от 8 000 души, а когато французите попаднали в капана, те били обградени от 60 000 противници. Фроасар определя и армията на Сигизмунд като състояща се от 60 000 души, а броят на попадналите в капана французи е посочен като 700. Хронистът отбелязва една важна подробност, а именно, че освен френския контингент, в предния отряд участвали също англичаните и германците.

Според Антонио Бонфини в битката загинали 20 000 християни и 60 000 турци. Той обаче не дава други конкретни данни, а е отбелязал, че Никопол бил защитаван от грамаден гарнизон, който дори се опитал да разкъса обсадата, което наложило по време на битката за защита откъм града да бъде отделен един легион с няколко конни турми. Архаизирането на Бонфини създава затруднение относно числеността на частта, която е трябвало да попречи на опитите за излаз на никополския гарнизон. първоначално римският легион се е състоял от 4200 пехотинци, от които 3000 тежковъоръжени и 1200 леко въоръжени и 300 конника, разпределени в 10 турми от по 30 души. По време на пуническите войни обаче броят нарастнал до 5 000 – 5 200 души, а след това на 4 800 души, като с помощния състав (сапьори, лекари и т.н.) достигал дори до 6000човека.

Ян Длугош не дава конкретни цифри, но пък изброява пъстрия етнически състав на армията, в която имало унгарци, французи, поляци, немци, чехи, бургундци и испанци. Той отбелязал, че по този начин се била образувала многобройна, но разноезична армия, на която липсвали дисциплина и вожд, който я ръководи.

Мехмед Нешри, който пише, че е получил сведенията за битката от участвалия в нея син на Каратимурташ – Умур бей е посочил, че кръстоносците са били 130 000 души, като от тях са попаднали в турски плен 2000 души.

В сборника на Феридун бей е посочено, че кръстоносната армия се състояла от 80 000 души, а след като била разбита и се прегрупирала били останали 30 000 души.

Шюкрулах в „Бехчетит Тевирих” пише за 60 000 кръстоносци и 130 000 души в армията на Баязид.

В Българската анонимна хроника не са дават точни цифри за хората, но е отбелязано, че когато кръстоносците стигнали до Никопол, там пристигнали 30 катърги от Венеция и Цариград. Друго интересно сведение е, че Баязид събрал своите измаилтяни и колкото войска намерил в другите източни страни, което също показва, че султанът е получил помощ и от други мюсюлмански страни.

ХРИСТИЯНСКАТА АРМИЯ

Християнската армия била сборна формация набрана от Западна и Централна Европа. Тя била класическа европейска армия от ХІVв. състояща се от дружините на отделните феодали и техните васали. При тази структура всеки феодал разполагал с такъв брой бойци, какъвто можел да си позволи с оглед на доходите си. В резултат от това техните контингенти са били с различна численост и структура. Васалите били подчинени пряко на своя сюзерен, като важал принципът „васалът на моя васал не е мой васал”. В резултат от това имало сериозни затруднения за общото командване на войската, тъй като всеки едър феодал имал относително висока самостоятелност.

Рицарската екипировка в края на ХІVв. вече се била доближила до своята най-пълна окомплектовка. По това време навлезли в употреба т. нар. „Милански доспехи”, при които за първи път металните пластини закривали цялото тяло. При тези доспехи бил използван шлем със сферична форма от типа „армет” с рондел, като в миниатюрите рицарите често са изобразявани със зебрало от типа „врабчи клюн”. При „Миланските доспехи” имало големи налакътници, изпълняващи функциите на щит и несиметрчни нараменници. В тази епоха се осъществил прехода от т. нар. „бригантина” (състояща се от метални плочи върху текстилна основа) към същинската кираса (цяла броня, покриваща напълно гърдите и гърба, която обикновено се състояла от две цели части - предна и задна, които се свързвали от двете страни при обличането й), като само в областта на гърдите имало цяла метална броня, а в долната част и откъм гърба все още се използвали отделни метални пластини за по-голяма подвижност. Тежестта на рицарското снаряжение и възможността свободно да извършва движения често се оказват обект на спекулации, като се варира от едната крайност до другата. Според едната теза доспехите са били изключително тежки и падналият от коня рицар е напълно неспособен да се изправи сам, което го преви потенциална жертва на бойното поле. Другата крайност е, че броните изобщо не са тежки и изобщо не ограничават възможността да движение. Данните от битката при Никопол често се използват за подкрепа на двете крайни тези. Вторите се позовават на мемоарите на маршал Бусико, който описва как облечен в доспехи се катерил по стълбата при щурма на Оряхово. Но пак Бусико е посочил, че при събарянето на втората стълба неговият знаменосец Юг дьо Шавенон е трябвало след това да бъде измъкнат с чужда помощ. Ханс Шилтбергер пък описва как неговият сеньор Линхарт Райхартингер бил свален от коня си и се наложило той да му се притече на помощ и да му помогне да се качи на неговия кон, а той самият взел друг на някакъв турчин и се върнал при оръженосците. Последната случка показва и една особеност на воюването на западната армия. На практика оръженосците и пажовете макар да присъстват по време на битката не участват в самото сражение, а само подпомагат господарите си. Това от една страна се дължи на обстоятелството, че те са млади момчета, а от друга на концепцията, че основната част от армията са рицарите и на тях се дължи честта и славата за победата, докато останалите имат спомагателни функции. Мачей Стрьйковски стига още по-далеч относно подвижността на рицарите, като разказва как Сцибор от Сцибожица успял с доспехите да преплува Дунава, подобно на древноримския римския воин Хораций Коклес, който през 507г. пр. н. е. преплувал Тибър. Ян Длугош е отбелязал, че от кралската свита успели да се спасят Сцибор и Томаш Калски, но според него този, който преплувал Дунава бил рицарят Швентослав от Шерад. Но независимо от объркването на името от Мачей и макар станалото да е посочено като особено постижение с оглед разстоянието, което трябвало да се преплува, то сведението все пак показва, че бронята не затруднявала прекалено много рицарите. Тежестта на доспехите е била около 30-40кг. (това е среден показател, като е имало вариации в зависимост от ръста на боеца, окомплектоването на снаряжението и т.н.). Отделно екипировката на коня била около 100кг. На пръв поглед теглото изглежда голямо, но следва да се има предвид, че то е било разположено относително равномерно по цялото тяло. Излиза, че рицарите са били също толкова подвижни, колкото човек с наднормено тегло, ако при ръст 165-170см тежи съответно между 90 и 100кг. Освен това рицарите са били в добра физическа форма. Това ще рече, че екипировката е създавала по-значителен проблем при по-продължително носене, тъй като водела до по-бързо уморяване. В посочените по-горе случаи, когато е била необходима чужда помощ следва да се има предвид, че става дума за паднали рицари, при което е възможно да са получени някои увреждания.

Основната единица на средновековната феодална армия е бил рицарят. В България е възприета немската дума за конник. В останалите европейски езици обикновено се използва за понятието рицар също думата за конник. Рицарите за разлика от обикновените конници обаче са притежавали феод – землено владение заедно с намиращите се в него зависими селяни. Първоначално срещу задължението да участва като конник в армията рицарят получавал имение и се издържал от данъците, които получавал от зависимите селяни. При развития феодализъм това имение вече се получавало по наследство, а не от сюзерена. Естествено дребните благородници не били в състояние сами да гарантират своята сигурност и затова търсели закрилата на по-едрите феодали, срещу която се задължавали да участват в техните армии. Васалите давали обещание наричано омаж (фр. hommage) или още хоминиум (лат. homagium или hominium)) и полагали клетва (фуа), че ще предоставят на своя суверен съвет и помощ (consilium и auxilium). Васалите трябвало да участват в свитата на сюзерена, да се явяват за участие във военна кампания, да оказват финансова помощ (напр. за откупуване от плен на сюзерена), а също така да не участват в никакви враждебни действия срещу него. Всеки феодал формирал своя дружина, която се състояла от конни сержанти, а също е от пехотинци наричани най-често според носеното от тях оръжие (мечоносци, копиеносци, стрелци, щитоносци). Освен това рицарят имал оръженосци и пажове. Най-често това били млади момчета, които се подготвяли за рицари. Първата подготвителна степен за рицар била длъжността на паж, след което се преминавало през оръженосец и накрая се стигало до рицар. Участниците във феодалната дружина носели униформите и гербовете на своя феодал. Така на практика армиите нямали обща униформа, а всяка феодална дружина имала свое знаме и униформа. На практика тези армии притежавали елемент на съюзни формации, където сюзеренът е нещо като лидер на съюза.

Посочването на численост от порядъка на 100 000 души за армията участвала в битката при Никопол изглежда се дължи на писмото на херцога на Милано до султан Баязид. Затова и тя се среща обикновено в турските извори. В случая обаче не става дума за войниците участвали в самото сражение, а за ангажираните за похода лица. Това ще рече, че една част от тези 100 000 души никога не са ходили в Никопол. Тези, които не са били бойци са имали други функции, като в случая това били търговци, проститутки и др. под. За разлика от някои от предишните кръстоносните походи този бил изключително добре организиран откъм продоволствия. Не всички от търговците обаче придружавали армията, а някои от тях осигурявали пазар само по време на придвижването й.

Втората по-често срещана бройка е от порядъка на 60 000души. Това е общата численост на армията и в нея влизат както предводителите като Сигизмунд и маршал Бусико, така също оръженосци, пажове, конни сержанти и пехотинци. Няколко от очевидците, които са ни оставили сведения за битката не са били рицари, а Шилтбергер е бил оръженосец, Жофруа дьо Мопуавр бил личен лекар на граф Ангеран дьо Куси. Освен търговците и проститутките в лагера край Никопол имало също лична прислуга на едрите благородници, като например техните готвачи.

По-сложен е въпросът какво е било разпределението на тези 60 000 души и какво е влизало в техния състав. За българите разбира се е интересно дали армията на цар Иван Страцимир се е била включила в състава на кръстоносците. Дори обаче да са си останали по крепостите българските войници също би следвало да бъдат пресмятани към общата численост на християнската армия тъй като участват в охраната на крепостите по трасето й, което е важно, тъй като по този път са били осигурявани продоволствията. Това, което е известно е, че крепостните гарнизони били подсилени, като били оставени 300 рицари и оръженосци във Видин и още 200 във Оряхово. Вторият въпрос е дали в бройката от 60 000 души е влизал съставът на флотът.

Според Шилтбергер френският контингент е бил от 6 000 души. От данните на Фроасар и на Петер от Рец става ясно, че той е бил допълнен с немци и англичани. В резултат от това този преден отряд нараснал на около 10 000души, което вече отговаря на сведението на Бусико, че те били в съотношение 1:3 спрямо турската бойна линия състояща се от около 30 000 души.

Доста дискусионен е въпросът за английския контингент участвал в битката. Антонио Фиорентино споменава, че в кампанията участвал синът на херцога на Ланкастър заедно с 1000 души. На първо място има дискусия относно предводителя. Доколкото лорд Дерби, бъдещия крал Хенри ІV Болинброк по това време е имал склонност към подобни кампании, а също така тъй като неговото име се споменава във връзка с усилията да се убеди английския крал да изпрати контингент за участие в похода, то най-вероятно именно той е споменатия син на херцога на Ланкаскър. Йосташ Дешан, Петер от Рец и Фроасар говорят за англичани, участвали в битката, но не съобщават данни за техните командири и брой. В Животописа на крал Ричард ІІ е споменат като възможен участник в кампанията и Ралф Пърси.

В похода на Владислав Ягелон през 1444г. завършил със злополучната битка при Варна власите участвали с 4000 конници, а след пристигането на закъснелия флот начело с кардинал Кондолмиери те се включили в нападенията на дунавските крепости с контингент от около 6 000 души. Тъй като и през 1396г. положението на Мирчо било също тъй проблемно като на Влад през 1444г., то най-вероятно влашкия контингент е бил също между 4000 и 6000 души. Брокиер съобщава, че по време на обсадата на Голубац от турците влашкият контингент, който загинал там заедно с полския рицар Звиаш Чарни наброявал 6 000души. Затова при липса на конкретни данни за броя на власите участвали в битката при Никопол може да се предположи на база на сравнителния метод, че те са били около 6000души.

При това положение може да се направи извод, че християнската армия е била около 60 000души. Предният отряд бил около 10 000 души съставен от около 6 000 бойци набрани основно от територията на сегашна Франция, който бил подсилен с 1 000 англичани, а останалите са били немци и унгарци. Основният отряд командван лично от Сигизмунд се е състоял от около 30 000 души, които в сегашните изследвания се определят като унгарци, но по-скоро наред с тях е имало и войници от другите владения на краля и неговите близки, по-конкретно от Полша и Чехия. За полският контингент е възможно да е включвал само части на привържениците на Сигизмунд, като Сцибор от Сцибожица, поради конфликтните отношения с Владислав ІІ Ягелон и Ядвига. Доколкото обаче именно турската заплаха е сред водещите причини за помиряването им, то по-вероятно е полският контингент да е включвал и други полски участници. Изглежда в тази бройка са влизали също родосците, тъй като Сигизмунд бил изведен от битката от граф Цили и великият магистър. Заслонът, който е трябвало да отрази излаз от крепостта се е състоял от около 5000души, командвани от дук Нобер. Власите на воеводата Мирчо заемали левия фланг и с оглед сравнителните данни от похода на Владислав Ягелон са били около 4000-6000души. Във Видин и Оряхово били оставени 500души за подсилване на техните контингенти. Тъй като в писмото на дук Робер дьо Бар е посочено, че синът му Анри е бил пленен във Видин, то изглежда именно той е командвал тамошния помощен гарнизон, но е възможно след това да е бил затворен там, защото маршал Бусико пише, че и двамата братя са участвали в битката при Никопол. Ако се изключат още толкова оставени като охрана на лагера, то за дясното крило където се намирали хърватите начело с Лакович остават около 8 000души. Вероятно в тази бройка са влизали не само хърватите, но и някои от по-малките контингенти, като тези от Апенинския полуостров.

Докато траела обсадата на 19.ІХ.1356г. се навършили 40 години от битката при Поатие, в която Едуард Черният принц разбил значително по-голямата френската армия и пленил самия крал Жан ІІ Добрия. Поатие е полето на френската бойна слава – там през 507г. крал Хлодвиг І разбил армията на вестготския крал Аларих ІІ, а през 732г. Карл Мартел удържа знаменитата си победа над арабите, командвани от Абдур-Рахман ибн Абдаллах. Същата година се навършили и 50 години от тежкото поражение на френската армия при Креси станало на 26 август 1346г. Сред основните причини за двете тежки поражения са необоснованото самочувствие на френската армия и едно от правилата на Ордена на звездата да не се обръща гръб на противника, т.е. да не се отстъпва. Благодарение на първото въпреки значителното числено преимущество французите са разбити, а заради второто много благородници, а във втората битка и самия крал със сина си попаднали в плен. За съжаление в рамките на изминалия половин век французите все още не били успели да извлекат поука от двете тежки и унизителни поражения.

ТУРСКАТА АРМИЯ

Турската армия в края на ХІVв. е представлявала изключително пъстра формация, както откъм етнически състав, така и като екипировка и организационно-структурни елементи. Ядрото на турската армия са бойците от османския бейлък. Спрямо останалите етническо-племенни елементи на армията те са били малобройни, но оказват значително влияние върху общия състав. В османският бейлък феодалните порядки били слабо застъпени. Това всъщност позволява да се създаде военна концепция позволяваща да се формира значителен контингент. При тях армията е зле въоръжена, набирана на опълченски принцип и движена най-вече от желанието за плячка. Другите турски бейлъци появили се в резултат от разпадането на Румският султанат са били доста по-близки като държавна и военна структура, както до Византия, ката и до другите балкански и европейски страни. Християнските васали на султана осигурявали най-добре екипираните, но и най-малобройни спрямо територията, от която се набират контингенти. Като цяло в този си вид турската армия съчетавала елитността на контингентите на християнските васали с многобройността на опълчението от Ориента.

Разбира се първите султани непрестанно ангажирани във военни действия са били наясно, че не могат да разчитат напълно нито само на феодалните дружини, нито само на акънджиите. Първата стъпка била свързана с формиране на редовна пехота, наречена яя, която заради своята разхайтеност скоро се сдобила с прозвището „палета”. До голяма степен това се дължало и на обстоятелството, че „палетата” се влияели от многобройното опълчение. Това наложило още първите султани да започнат да формират и по-елитни части каквито били спахиите и еничарите.

На практика спахиите се създават на базата на заварените феодали в християнските страни, а също и в някои от останалите турски бейлъци. До средата на ХVв. не са били рядкост спахиите-християни във вече завладените от османците земи. След това най-вече в резултат на потурчването на тази християни спахйският контингент добил мюсюлмански облик. Тъй като обаче в османската империя централната власт е била силна, то султанът винаги можел да отнеме ленът на спахия, който не изпълнявал своите задължения. Тази несигурност имала негативни последици, както по отношение на икономическата възможност на спахиите да си осигуряват добра военна екипировка, така и на мотивацията им да участват във военните кампании. Към момента на битката при Никопол султан Баязид е бил загубил в битката при Ровине през предната година крал Марко и Константин Деян. Тъй че най-съществената част от тежката конница се дължала на сръбския васален контингент.

Бертрандон де ла Брокиер пише, че султан Мурад ІІ е можел да събере 100 000, 120 000 и дори 200 000души, като им плащал по 8 аспри на конник и по 5 на пехотинец. От тях 60 000 били добре въоръжени: конниците с четиривърхи щитове, лък и сабя, а останалите пехотинци били зле въоръжени, като някои имали само лък, други само сабя, а мнозина били още по зле екипирани и имали само тояга, като половината от последните били от Анадола. Султанът ценял повече тази част от войската си, която била набирана в европейската част на империята, като и по времето на пътешествието на Брокиер в по-голямата си част тя все още била съставена от християни. Платената армия от Анадола по това време наброявала 30 000 души, от Румелия – 20 000, а освен тях били и робите на султана, от които 2-3 000 били добре въоръжени. Под роби на султана следва да разбираме еничарите. Брокиер пише, че деспот Георги Бранкович освен данък е бил длъжен да изпраща на султана и втория си син с отряд от 1000 или 800 души за да участва във военните походи, като на друго място същия автор пише, че този контингент се състоял от 3000 души. Това разбира се не е била цялата сръбска войска. В похода на Владислав Ягелон пред 1443г. деспот Георги Бранкович участвал с 8 000 души, но трябва да се вземе под внимание, че по това време турците са били завладели Сърбия и властта му там била възстановена именно благодарение на тази кампания. При това положение, ако деспот Стефан Лазаревич е командвал 15 000 души, то това означава, че в неговия контингент освен сърби са влизали и други бойци от европейската част на империята, сред които най-вероятно са били и спахиите-християни от земите на загиналите през 1395г. крал Марко и Константин Деян.

Спахиите-тимариоти по данни на данъчния регистър на Видинския санджак за ХVв. са няколко групи: 1) спахия, който участва „лично като джебелия”; 2) спахия, който участва „лично като джебелия” и води 1 слуга – гулям. 3) спахия, който участва „лично като бюрюме” и осигурява още един боец - джебелия. При последната група, колкото по-големи приходите от тимара, толкова повече били джебелиите, които трябвало да осигурят, като за Видинския санджак достига до 47 джебелии. Освен това участващите в походите като бюреме трябвало да осигурят и палатки, като в последния случай броя достига до 5. Във регистъра на Видинския санджак броя на тимарите на военно-задължените спахии бил 189, като собствениците на 122 от тях трябвало да участват в походите, а останалите 67 били дадени на владелците на ленове осъществяващи крепостната охрана на Видин, Белоградчик, Баня, Свърлиг и Флорентин. В регистъра от 1560г. се появява още една крепост Кладово (Фетх-ул ислям). Според регистъра от 1560г. съотношението се променило, като броят на леновете определени за участници в походите бил 202, а тези да охраняващите крепости бил нараснал на 268. През ХVв. владелците на ленове срещу задължението да охраняват крепости все още не били наричани мустахфъзи, а „хисар ерлери” или „мердан-и каля”. Началниците на крепостната охрана били наричани диздари. Контингента на Видинския санджак, който трябвало да участва в походите се състоял от 292 души, от които 122 души тимариоти, 124 джебелии, които трябвало да бъдат осигурявани от владелците на по-големи ленове и 46 души слуги, помощни бойци. В регистъра са описани 4 града, 456 села (в този брой са включени и 35 дяла), 90 мезри и 4 манастира. В регистъра са описани 6820 домакинства, което ще рече, че при средно 5 члена на домакинство, но зависимото от тимариотите население на санджака е било 34 100души. Това разбира се не е цялото население на Видинския санджак, тъй като извън него остават принадлежащите на вакъфите, султанските имения и населението със специални задължения (войнуци, мартолоси и др. под.). Така в регистъра от 1560г. са описани 970села и 25 манастира. През 1560г. охраната на крепостите във Видинския санджак била 268 души, от които 6 диздари: Видин – 93 души, от които 1 диздар и 92 охрана, Белоградчик – 28 души, от които 1 диздар и 27 охрана, Баня 25 души, от които 1 диздар и 24 охрана, Свърлит 16 души, от които 1 диздар и 15 охрана, Флорентин – 24 души, от които 1 диздар и 23 охрана и Кладово – 82 души, от които 1 диздар и 81 охрана. Разликата най-вероятно е резултат от превръщането на т. нар. „свободни села” в ленове. Разликата в понятията „бюрюме” и „бюрюме джебелия” освен с размера на прихода от лена се свързва и с вида на екипировката – първите имали лека броня, респ. ризница до кръста, докато вторите имали пълни доспехи. Бюрюме е вид чалма носена от членовете на Давана по времето на султан Орхан І, а след това и от някои от спахиите. Евлия Челеби съобщава, че към периода 1640-1676г. военното и фискално състояние на Видин било следното: „Понеже е седалище на санджакбей в Румелийския еялет, има височайше даден хас на санджакбей от 330000 акчета. В санджака й има 12 зиамета и 65 тимара. Заедно с войската на пашата извежда всичко 2000 войници и си има алайбей и черибашия. Средище е на една почтена каза със заплата 150 акчета. Има шейх юл-ислям и надзорник на благородниците. В настоящия момент неин управител, притежаващ правото да беси и наказва, е агата-назърин, който я управлява и разпорежда с 300 души бойци. Има един управител-капудан, който с 10 корабчета и с триста моряци лови хайдутите по островите на реката Дунав и ги унищожава. Като орган на върховна власт, той се е прочул под името „видинското капуданство". Въз основа на тези данни може да се предположи, че военния потенциал на Видинското царство по времето на Иван Страцимир е бил армия от около 2000души, феодална дружина от около 300души и около 200души постоянна охрана на крепостите. При война тази бройка се увеличавала с контингенти на наемници и съюзници, а при отбраната на градовете се включвало и местното население, но то участвало само при защитата на собственото си селище. Както ще се види и при тази военна кампания от по-нататъшното изложение местното население не било особено надеждно, тъй като за да запази живота и имуществото си било склонно да капитулира, ако в крепостта нямало друг по-значителен владетелски контингент.

Според Съкратения регистър на зиамети и тимари на мустахфъзи в Никополския санджак от 1469-1480г. състава на служещите в крепостите Никопол влизали 57 защитници и комендант, други 21 души служели на гемиите, но живеели в крепостта. Освен тях имало 26 калафатчии (занимавали се с поддръжката на плавателните съдове), 36 гьоладжии (рибари) и гемиджии, 12 мартолоси „които пазят границата”, 25 дърводелци и зидари, 7 дърводелци на гемиите, 28 зенберегчии (стрелци с лъкове с пружини), 11 топчии (артилеристи), 17 железари и ковачи-цигани, 6 въжари и още 54 мартолоси „които обслужват крепостта и каквато работа се открие”. Наред с тях 6 души точилари от с. Гостина, Ловешко доставяли годишно по 6000 стрели за ръчни лъкове и 6000 стрели за лъкове с пружини. Бюлюка на топчиите в крепостта Холовник се състоял от 8 души, а зенберегчии там били 33 души. Първоначално те били на заплата, но след това тя била спряна и били освободени от харач, испенч и всички извънредни данъци, като трябвало да плащат обаче десятък и данък върху лозята, освен мартолосите които били освободени също от десятъка и данъци в пари.

За българската военна история са особено интересни данните за войнушкия корпус, тъй като от една страна той е бил рекрутиран измежду християнските поданици на султана, а от друга страна, тъй като в тази институция са се запазили следи от някогашната средновековна българска армия. Според видния турски историограф и правист ходжа Садеддин войнушкият корпус бил учреден около 1376/1377г. по времето на Мурад I по предложение на Тимурташ, втория румелийски бейлербей, като задачата му била да „отговаря за необходимата екипировка на походите и да се грижи за конете и катърите“. В съчинението си „Осемте рая“ Идрис Битлиси разказва, че войнуците били „стари спахии“, заварени при османското завладяване на Балканския полуостров, както и че, за разлика от останалите „неверници“, те се били запазили изцяло като конен корпус и били използвани като пазачи на конете. Хюсеин обаче представя войнуците не като спахии, а използва по-общото понятие, че били от военната формация и институцията била създадена за да бъде използван техният опит и умения. За разлика от спахиите, които се явяват наследници на средновековните боляри, т.е. на феодалите, които разполагат със зависими селяни, то войнуците срещу службата си получавали само поземлен участък наречен „бащина” и били освободени от някои данъци. Статутът на войнук се предавал по наследство от баща на син. Тези от синовете, които не наследявали бащината имали статут на войнук-зеваиди, имали междинен статут, като също били освободени от някои данъци и можело да получат войнушки имот, ако той се оваканти и няма кой да го наследи. Ако войнуците се отклонели от изпълнение на задълженията си то подхода е бил различен в отделните периоди – през някои периоди им се начислявали данъците, които би трябвало да плащат ако не са войнуци, а обикновени данъкоплатци-християни, а в други пък били наказвани с бой и глоба (вторият вариант е в закона за войнуците от Никополския и Силистренския санджак от 1570г.) Тяхната лична ангажираност с обработката на земята била компенсирана с това, че няколко войнука се редували да участват в походите или да служат в султанските конюшни. В първите години на робството съществувала категорията на т. нар. джебелю-войнуци, т.е. такива които имали ризница и те участвали във военните кампании като войници. По всичко изглежда, че това са наследници на познатите ни от средновековието оклопници. Според някои изследователи именно от тази категория са били войнуците-конници, за които говори Битлиси. След това останали обаче само т. нар. черни войнуци, наричани кара-войнуци или вайнуган-и сиях, които имали само военно-помощни функции. Според някои изследователи „кара” произхожда не от думата „черен”, а от „суша, земя” и под това название трябва да се разбира пехотинци. Освен славянската дума „войнуци” изглежда се употребявала и познатото ни от средновековието гръцко название „стратиоти”, тъй като така е наречен св. Георги Стари Софийски. Джебелю-войнуците образували гьондери от 4-5 души, докато гьондерите на черните войнуци се състояли от 3 души – войнук и 2 ямаци, т.е. помощници. Думата „гюндер” означава дълго копие с малка брадвичка на върха, т.е. отново става дума за познатото и в други страни, формиране на единици под названието „копие”. В османските провинции начело на войнуците стоял един войнук бей, т.е. войнушки санджак-бей, на когото били подчинени сераскери или черибашии. На тези длъжности били назначавани мюсюлмани. По-ниските длъжности обаче, които запазили и по-старите си названия – легаторите и примикюрите – били заемани от християни. Според данните от турските регистри от периода 1525-1529 войнуците в нахията София наброявали 99 души, а заедно с тези от околността варирали между 765-772, разпределени в 255гьондера. Разбира се ситуацията към 1396г. ще е била значително по-различна, тъй като Софийският регион е бил завладян едва преди 10г., тъй че поради значително по-малкия брой мюсюлмани в този регион султанат е трябвало да разчита на джебелю-войнуците, но вероятно е имало и значителен брой, които са се били изтеглили във все още свободните български земи или са се били отклонили от изпълнение за задълженията си с оглед перспективата

Брокиер дава интересни сведения и за тактиката на османците, базирани на данните за двата неуспеха на Сигизмунд при Никопол, а след това и при Голубац. Когато турците стигнели до местата или крепостите, където смятали да дадат сражение, те се разгръщали в няколко колони според числеността си и в зависимост от особеностите на терена – дали мястото е било гористо или планинско. тъй като войската им винаги е била многобройна, те правели засада. Първо изпращали леко въоръжени съгледвачи на бързи коне. Те се опитвали на нанесат удар на неподготвения противник, а ако го заварели в боен ред започвали да го обсипват със стрели за да го принудят да се впусне в преследване и да наруши бойния си строй. Това тактическо отстъпление се предприемало винаги, дори противникът да е бил значително по-малоброен. Когато противниковият строй бъдел нарушен и турците забележели това, те започвали да бият барабани и се скупчвали върху преследвачите. Ако противникът успеел да проведе преследването без да наруши строя си, то тогава конниците го отвеждали при основните сили, които били подредени в много колони и те го връхлитали от всички страни. Ако и в този случай не успеели да предизвикат суматоха, обсипвали противника с огън или пускали камили, които да подплашат конете на врага.

БОЙНОТО ПОЛЕ

Никопол – план на крепостта

Никопол се е състоял от Горен и Долен град. Горният град е бил основната крепост, която се е намирала на хълма, а Долният град е бил подградието разположено по протежение на дерето между Дунава и двата хълма. От постройките в Долния град до днес се е запазил само средновековният храм „Свети Петър и Павел”. Източно от средновековния град край реката е имало скален манастир.

В края на турското робство Горния град е носел името Баш-табия кале по името на направената на нейното място „Баш табия”. Камъните от стените на средновековното укрепление били използвани като материал за направата турската крепост, в резултат от което от него са останали само някои останки. Крепостта се намира на висок хълм със стръмни склонове, особено към р. Дунав. Тя е имала три защитни пояса. Най-долният е обграждал подножието и от него е запазена макар и със значителни преустройства Източната порта. Днес останките от този зид са запазени на височина 0.40-0.90м. Над него се издигала втората укрепителна линия, а в най-високата част на хълма бил разположен третия защитен пояс. В северозападния край е запазен зид на височина около 4м., който е с дебелина 2.10м. Градежът е от ломени камъни, споени с бял хоросан, премесен с баластра. Лицевите камъни са обработени. От крепостта към реката се спускали две стени защитени с кули, а покрай реката между тях била издигната палисада. Незначителни останки от източната стена са запазени по протежение на 5метра, на височина 6м. Те са с дебелина 2.60м. Тя е започвала от скалистия склон. На 135крачки от нея са били открити останки от западната стена, която е с дебелина 2.20м. Главният вход се е намирал от запад, където е най-достъпната част от крепостта. Северният вход е водел към зоната между спускащите се към реката стени и палисадата. От изток е имало две входа – единият, който по време на турското робство бил наричан Чершийската порта е свързвал Горния с Долния град, а другият е водел в защитения участък между крепостта и реката.

От по-обширните изворови описания на града е това от Карловото продължение на хрониката на парижкия манастир „Сен Дени”: „Никопол е бил защитен от кули, силни стени и многочислено населението. Турците отдавали особено голямо значение на опазването на това място, считайки, че ако го загубят и ако то попадне в ръцете на враговете им, те ще могат да продължат своя поход свободно и без проблеми, и да постигнат тяхната гибел. Въпреки просторното разположение на Никопол, французите го обсадили почти от всички страни.” По-подробни сведения дава участника в похода на Владислав ІІІ Ягелон през 1444г. Андреас де Палацио. „Почти половината от града откъм север е обкръжена от Дунава, другата му част от изток се пази от дълбок ров, а останалото е защитено от един хълм. Извън града наоколо също имаше, според обичая на страната, къщи, които ние всички ограбихме и опожарихме. Градските стени обаче, ако и да изглеждаха, че са построени от дребни камъни, кралят не ги нападна поради същото съображение, за което казах – по-скоро да се прехвърли в Гърция, а и поради това, че във войската на краля, за да не бъде затруднявана в похода имаше малко на брой малокалибрени оръдия. Наистина градът е беден и сегашното положение намаля славата му, но той може да бъде главен град на България, защото е надарен с много преимущества: и плодородна земя, и пристанище, през което за турците е открит достъпа за нахлуването във Влашко и Трансилвания, а оттам и в Унгария…”

Турският пътешественик Хаджи Калфа пише, че Никополската крепост имала 2 порти, като към едната пътя бил много стръмен за изкачване, а по-достъпната била защитена с ров и вдигащ се мост. Никополската крепост е била описана и от другия виден турски пътешественик – Евлия Челеби. Според него крепостта се намирала на висока скала край Дунава, била с квадратна кула, имала обиколка 4 000 крачки и 26 кули. Той също споменава за две порти, които били с двойни врати, като източната, над която имало кула била наричана Чаршийска, а западната, в която живеел коменданта и караулели войниците водела до чаршията, която била вътре в крепостта. По негови данни в крепостта имало 100 „старовремски” къщи. В неговото описание пристанищната крепост е разгледана вече като обособена от другата. Тя също била с четириъгълна форма, обиколката й била 500 крачки, имала здрави кули, врата от източната стена и отделен комендант. Евлия Челеби дава също интересно сведение, че на стената край Дунава били запазени сводовете, през които някога влизали корабите в пристанището.

Според Валериан дьо Ваврен сражението станало на 3 льо от Холовник. Льо или левга е мярка за дължина, равняваща се на времето, което човек може да измине пеш за 1 час. В различните времеви периоди и региони левгите са обозначавали различна дължина – старата парижка левга използвана до 1674г. била 3.248км, а новата – 3.898. От регионалните в случая има значение бургундската (21 ½ градуса), която е с дължина 5.168км. Левгите биват също сухопътни (1/25 градуса) = 4.4448 км и морски (1/20 градуса) = 5.556км. В известието не е посочено коя точно левга се има предвид, тъй че разстоянието е между 12 и 15км. Като ориентир за посочената тук мерна единица може да служи бележката дадена във връзка с пътуването до Силистра, в която е отбелязано, че разстоянието е било 300мили, което отговаряло на 100 френски левги. В такъв случай разстоянието ще е било около 13км. Относно разположението на обсаждащите части Ваврен е отбелязал, че те му били посочени когато се намирал на кораба при северния бряг на Дунава: „Вие виждате мястото, където се беше разположил краля на Унгария със своята войска. Пак там бил и конетабъла на Франция и херцог Жан също бил там”. Херцогът имал намерение да атакува голямата кръгла кула, която, както съобщи наставника, имал намерение да подкопае, като предварително подготвил всичко. В денят, когато дошли новините за битката, всичко било вече готово, за да започнат с огъня.”.

Относно бойното поле е интересно сведението на Луи Огюст Феликс Бонжур, който преминал през българските земи в периода 1794-1799г. В своят пътепис той подробно описва сражението, но не дава нищо по-различно от съдържащото се в по-старите извори, затова най-същественото в неговия разказ са особеностите на терена, доколкото неговите наблюдения обясняват някои особености на развитието на бойните действия: „Това сражение се е водило на вълнообразен терен, покрит с отделни хълмове, които прорязват хоризонта и изпъкват в равнината като завеса, изтеглена пред нея. Благодарение на тази завеса Баязид успял да прикрие всичките си движения и така добре да ги комбинира, че всички историци, християни и мюсюлмани, приписват успеха на битката на неговата мъдрост и на бързината на неговите маневри…”.

ПРИДВИЖВАНЕТО НА АРМИИТЕ

Френският контингент потеглил за Унгария н средата на месец март 1396г. Преминавайки през Бургундия и Рейн, те достигнали Австрия, където намерили радушен прием. Оттам през месец май достигнали до столицата на Унгария Буда, където бил сборния пункт на кръстоносците. През същия месец там пристигнал и контингента на хоспиталиерите от Родос начело с великия магистър. Сигизмунд изпратил разузнавача да проучат положението в Османската империя. Според получените сведения Баязид все още обикалял Дамаск, Александрия и Антиохия за да си осигури допълнителна военна подкрепа. Оттам сборната армия потеглила около Еньовден (24 юни) – традиционния период за началото на военни кампании в Западна Европа. Това бил толкова огромен за Европа от тази епоха военен контингент, че участниците самоуверено говорели, че дори небето да паднело, те били толкова много, че можели да го удържат с копията си. По пътя си кръстоносците плячкосали сръбските земи, тъй като Стефан Лазаревич взел страната на турците. Движейки се покрай Дунава, те преминали край Нови Сад, Земун, охраняваната от стрелци Голубац и през Железни врата навлезли във владенията на цар Иван Страцимир.

Преминавайки край крепостта Чернец, край дн. гр. Кладово те достигнали до град Видин. През ХІVв. столицата на Видинското царство е бил сравнително голям средновековен град. Днес популярното мнение е, че Видин се е състоял само от укреплението „Баба Вида”, но това е само градския замък. Евлия Челеби действително е описал само него, но преди това е посочил следните сведения: „Тя е построена през 880 година, лично от Баязид [ІІ], сина на Завоевателя. Сред лозята и хълмовете личали основите на предишната [крепост]. Наличната крепост била завладяна през 792 година по времето на Баязид Светкавицата чрез победоносната ръка на Гази Евренос бей, които я разрушил до основите й.” За самия замък „Баба Вида” той дава доста подробно описание, от което се вижда, че и тя била преустроена, но и в представения от него вид има някои различия в сравнение със сегашното състояние на укреплението: „Малка е - обиколката й, измерена по брега на рова е 500 крачки. Прочее ровът й е плитък, но е много широк и от бряг до бряг е напълнен с дунавска вода. Крепостта има кръгла форма. Виждат се камъни като слонска челюст. Има всичко 9 яки и укрепени кули. Тази крепост е опасана с три реда стени откъм Дунава. Откъм тези три реда стени няма ров. Тази страна има пълни 500 крачки. При тази сметка, цялата нейна обиколка е 1000 крачки. Стената е висока пълни 70 лакти. От източната страна към реката Дунав има една ниска желязна врата, а и на трите реда стени има яки и здрави железни врати. Пред външната врата над рова има окачващ се дървен мост. Всяка вечер охраняващите го стражи го вдигат с макари и го подпират на вратата на крепостта, та крепостта остава сред водата като остров… В западна посока срещу този дворец-крепост, на върха на кулата е кулата, която наблюдава рова и на чийто ъгъл върху една мраморна плоча е изгравиран и с букви е написано: „Въздигна се във времето на най-величествения султан и превелик властелин султан Баязид хан, син на Мехмед хан, в осемстотин и осемдесета година". С една дума, това е една много силна крепост, с яки и укрепени стени - нека бог да я пази. Прочее, в нея има 150 души войници и 50 къщи с една джамия.” Това показва, че макар познатите порти на крепостта, които са се запазили до днес да са от епохата на турското робство, то и средновековния Видин е имал външна крепостна стена, която обграждала значително по-голяма площ, в рамките на която изглежда попадали квартал „Вароша” и по-старите черкви. Обсадата на продължила дълго, тъй като на следващия ден цар Иван Страцимир се предал. В града бил оставен контингент от 300 души, съставен от рицари и оръженосци. Вероятно контингента се е командвал от Анри дьо Бар, тъй като според писмо на дук Робер дьо Бар от 23 декември 1396г. до Венеция синът му е бил затворен във Видин. Съдейки по данните от турските регистри от ХV-ХVІв. този контингент не е никак малък, като по-численост е приблизително равен на броя на всички спахии от Видинския санджак : през ХVв. броя на тимарите на военно-задължените спахии бил 189, като собствениците на 122 от тях трябвало да участват в походите, а останалите 67 били дадени на владелците на ленове осъществяващи крепостната охрана на Видин, Белоградчик, Баня, Свърлиг и Флорентин, а според регистъра от 1560г., в който фигурира и крепост Кладово броят на леновете определени за участници в походите бил 202, а тези да охраняващите крепости бил нараснал на 268. В тези данни не са включени другите военно-задължени лица като мартолоси, тимариоти, а също и аканджиите, но въпреки това този контингент се е равнявал на щатната постоянна охрана на всички крепости от Видинския санджак, а с оглед османската практика да оформят тези административни единици въз основа на предишното завзето от тях владение, то може да се предположи, че това е бил броят и на гарнизоните на цар Иван Страцимир.

Иван Страцимир предал и намиращите се в града турци. Йоасаф Бдински разказвайки за преговорите водени от Константин Страцимир след превземането на Търново, споменава, че били обсъждани важни царски работи. Съдейки по известието на маршал Бусико за наличието на турци във Видин, то вероятно е било договорено да бъде поставен османски гарнизон в града.

След превземането на Видин, явно въодушевени от лесното и бързо завземане на Видин контингент от около 500души в чийто състав влизали граф Д'Йо, маршал Бусико, Филип дьо Бар, граф дьо ла Марш, дьо Куси, се насочил към Оряхово за да го завладее. Съдейки по това, че Оряхово е влизал в състава на Никополския санджак, то най-вероятно през 1396г. тя не се е намирала под властта на Иван Страцимир, а на турците, които завладели земите на Иван Шишман. Аргумент в тази насока е и обстоятелството, че в мирния договор между Турция и Унгария от 20 август 1503г. Оряхово е посочена между крепостите намиращи се в „Земята на цар Шишман”.

Според описанието на Евлия Челеби крепостта имала петоъгълна форма и била разположена е на един хълм. По негово време в нея имало едва 5 къщи, една джамия и една порутена баня, а Долният град се е намирал на около сто крачки под крепостта на брега на Дунава при устието на една рекичка и там четиристотин къщи. В продължението на Хрониката на „Сен Дени” за Оряхово е отбелязано следното: „Това била едно значително пространство, окръжено с двойна ограда от стени с кули, разположени на разстояние една от друга и обилно снабдено с продоволствие.”. При проведените в периода 1968-1971г. археологически разкопки на крепостта известна сред местното население с името „Камъка” било установено, че тя е била с трапецовидна форма с размери 35х22м. и площ около 750кв.м. Установени са били два строителни периода – първият от епохата на Първото царство, а вторият – от ХІІв. От първия строителен период най-добре са запазени останките в североизточния ъгъл. Стената била дебела около 1.50м., като там на източната стена имало вход с ширина 1.30м. От вторият строителен период е запазилата се до днес на височина 9м. правоъгълна кула с размери на основите 6х5.50м. и дебелина на стените 1.65м.

След като кръстоносците потеглили и яздили цяла нощ, на сутринта се оказали пред Оряхово, намираща се недалеч от мястото, където река Огоста се влива в Дунава. Намиращият се в крепостта турски гарнизон обаче оказал яростна съпротива на нападателите. Защитниците, виждайки настъпващия отряд излезли за да прекъснат моста над рова, за да предотвратят достигането до портите и стените. Кръстоносците обаче успели да овладеят и удържат моста, а турците били принудени да се изтеглят зад крепостните стени.

Обсадата се проточила 5 дни. Обрата в бойните действия настъпил при пристигането на основните сили начело със Сигизмунд. Били поставени оръдия, с които започнал обстрел на крепостта. Тогава маршал Бусико наредил да се направят две дървени стълби и с тяхна помощ бил предприет щурм на стените. С помощта на големи камъни турците успели да смажат едната стълба. Другата стълба я съборили, като преди това успели да изтръгнат от ръцете на Юг дьо Шавенон знамето на маршал Бусико. Боят продължил през целия ден, като с настъпването на вечерта щурмът бил преустановен.

На следващия ден българите от Оряхово се договорили със Сигизмунд за капитулацията на града. Било договорено да бъде запазен живота и имуществото на жителите. Намиращите се в крепостта турци били предадени на турците е били избити. Срещу заплащане на откуп били пощадени 1000души.

В Оряхово кръстоносците оставили контингент от 200 души и продължили към Никопол.

ОБСАДАТА НА НИКОПОЛ

Обсадата на Никопол – миниатюра към хрониката на Джовани Серкамби

Обсадата на Никопол започнала около 8-10 септември 1396г. и завършила със съдбоносната битка на 25.ІХ.1396г. Според Бусико обсадата продължила 15 дни, а на 16 ден дошло известието за идването на Баязид, според Шилтбергер – 16, според хрониката от „Сен Дени” – 17, а според Петър от Рец – три седмици. Различията явно се дължат на времето между пристигането на предните части и основните сили, които подложили града на пълна блокада по суша и вода.

В хрониката от „Сен Дени” е дадено следното сведение за хода на обсадата: „Никопол е бил защитен от кули, силни стени и многочислено населението. Турците отдавали особено голямо значение на опазването на това място, считайки, че ако го загубят и ако то попадне в ръцете на враговете им, те ще могат да продължат своя поход свободно и без проблеми, и да постигнат тяхната гибел. Въпреки просторното разположение на Никопол, французите го обсадили почти от всички страни. Тъй като те не разполагали с достатъчно балисти, катапулти и други обсадни машини, те се заели да пазят внимателно всички подстъпи и всички изходи, за да предотвратят (възможността) обсадените да получават храна. Те не им оставили никакъв отдих и изливали върху тях ден и нощ дъжд от изстрели и снаряди. Жителите отблъскваха енергично в продължение на седемнадесет дни тези непрекъснати атаки.”

По време на обсадата придружаващите армията духовници постоянно устройвали процесии и служби. Но наред с това в лагера кипял доста разгулен живот. Благородниците се редували да устройват блестящи пирове в палатките си, които били украсени с картини. Французите не пропуснали да демонстрират модното си облекло, с характерните дълги ръкави и дълги островърхи обувки. Пищността и луксът са отбелязани и в стиховете на Йосташ Дешан, та дори и в Безименната българска хроника. В лагера имало също значителен брой проститутки и търговци, които допринасяли за комфорта на бойците. Корабите непрестанно сновели за да снабдяват лагера с вино и други продукти за пиршествата. Вероятно именно този пъстър вид на лагера, който приличал повече на голям европейски панаир, отколкото на боен стан е дал основание на турците да приемат, че действително християнската армия била на брой около 100 000 души, както се твърдяло в писмото на миланския херцог.

По време на обсадата турска войскова част нападнала християнските фуражори, които събирали продоволствия за армията. Отрядът на дьо Куси състоящ се от около 1000 души, от които 500 били копиеносци, а освен тях имало и много арбалетчици се бил отделил от основната част. След като обикаляли два дни и на третия се готвели да се върнат в лагера научили за приближаването на турска военна част. Според Фроасар турците били 20 000 души, а според дьо Ваврен – 6 000. Не е изключено обаче да става дума за две различни схватки. Съдейки по обстоятелството, че турците били устроили засада в гориста местност, то не е изключено това да не са били редовни военни части, а войнуци, мартолоси и дервенджии. Дьо Куси отделил две подразделения от по 100 души, които да обходят турците, а той самият с останалите около 800 души се отправил срещу врага. В резултат от това, когато основната кръстоносна част навлязла в засадата и започнал боя, турците били изненадани от другите две части и се оказали атакувани от всички страни. Това предизвикало паника и масово бягство.

Тази самоинициатива на дьо Куси, а също и нападението на Оряхово първоначално само от малка част от войската предизвикали освен възторг и сериозни опасения, че в резултат от подобни своеволия турците могат да ликвидират значителна част от християнската армия. Макар дьо Невер също да споделил тези опасения при решителната битка стремежът за подвизи и слава отново надделял, което се оказало обаче фатално за цялата армия.

Няма точни данни за турските сили, които са отбранявали Никопол. Тъй като Баязид завладява града само 1 година преди битката е трудно да се прецени на какви сили е могъл да разчита султана. По принцип освен относително малката щатна охрана на крепостта при подобни обстоятелства в защитата й участват военно-задължените лица от подвластния й санджак. С оглед скорошното завладяване на Търновското царство обаче изглежда една част от някогашните местни феодали са се били изтеглили към други незаети територии, а 110 от търновските първенци са били избити. Видинското царство след като Иван Страцимир минава на страната на кръстоносците също едва ли е оказало помощ на Никопол. Евентуално е било позволено на някои турски гарнизони поставени в крепостите на Иван Страцимир да се изтеглят, но това е бил един също относително малък ресурс. Добруджанското деспотство заедно със Силистра след смъртта на Иванко периодично се появява и изчезва от грамотите на влашкия воевода Мирчо Стари, който се титулува „господар на земята на Добротица и владелец на град Дръстър”. Това означава, че най-вероятно независимо от моментното състояние най-вероятно местните феодали са взели страната на Мирчо и е твърде вероятно да са били част от влашкия контингент.

Доколкото Баязид е бил в течение за подготвяния поход, то най-вероятно е подсилил гарнизона на Никопол, още повече, че градът е бил постоянен обект на сблъсъците му с власи и унгарци.

Авторите описващи тази кампания на Сигизмунд, а по-късно и тази на Владислав Варненчик и Ян Хуняди категорично определят Никопол като голям и многолюден град. Като се има предвид, че това са хора практически от цяла Европа, а някои от тях преминали през доста места за да участват в кампаниите еднозначните им оценки заслужават пълно доверие.

Въпреки големината на Никопол, кръстоносната армия също е необичайно голяма за времето си, благодарение на което градът бил обграден от всички страни, вкл. с корабите откъм реката. С оглед малките феодални армии от тази епоха подобна пълна блокада на голям град е била рядко срещано явление както в случая. Доколкото Баязид е очаквал подобен развой на събитията се е погрижил Никопол да бъде осигурен със значителни припаси.

Тъй като заради терена директния обстрел и щурм на стените не изглеждали особено перспективни, а нямало изгледи крепостта да капитулира заради недостиг на провизии било взето решение да се прокопаят тунели. Сигизмунд наредил да се прокопаят два прохода с ширина позволяваща трима бойци да се движат в една линия. Ваврен допълва, че тунелите били прокопани до голяма кръгла кула и кръстоносците се били подготвили да запалят под нея огън в тунела и по този начин да предизвикат срутване на част от стената.

С оглед настъпването на есента Сигизмунд предложил обсадата на Никопол за бъде снета, войската да се изтегли през Влахия в Унгария и напролет кампанията да бъде подновена. Опасенията му били, че дори да бъдел превзет града, тъй като според получените данни Баязид още го нямало, то или нямало да може да използва голямата си войска за да се сблъска с турците, или щяло да им се наложи кампанията да се проведе през зимата, което както се вижда по-късно при първия поход на Владислав Варненчик също не е добра перспектива. Той предложил френският контингент да остане през зимата в Унгария, а на пролет кампанията да бъде подновена. Освен това очаквал, че до подновяването на кампанията можело английският и френският крал да изпратят нови подкрепления. Появата на армията на Баязид обаче променила тези планове.

СХВАТКАТА НА РАЗУЗНАВАЧИТЕ И СРЕЩАТА НА БАЯЗИД С КОМЕНДАНТА НА НИКОПОЛ

Срещата на султан Баязид с Доган бей – миниатюра от двореца Топкапъ, Истанбул

Междувременно Баязид успешно прехвърлил анадолските войски в Европа заедно с изпратените му помощни контингенти и се установил в Търново. Сигизмунд изпратил мачавският бан Йоан Мароти да разузнае с какви сили разполага султанът. Баязид обаче забелязал разузнавачите и изпратил Евренос бег да залови „език”. При настъпилата схватка макар един от хората на Мароти да бил убит, а и самият той да бил ранен турците не успели да заловят жив пленник за да се осведомят за кръстоносците.

Тогава Баязид замислил дързък план. Преоблечен той се приближил до Никополската крепост и наредил да повикат коменданта Доган бей. Доган бей осведомил султана за обстановката и че крепостта е добре снабдена с провизии. На раздяла, Баязид обещал, че ще оправдае прозвището си Илдъръм и ще се появи като мълния. Заради пълната блокада появата на султана не останала тайна за обсаждащите, но те не успели да го заловят. Според хрониката от „Сен Дени” Баязид не отишъл лично до Никопол, а изпратил свои хора, които уведомили защитниците, че се е забавил заради по-бавното придвижване на пехотата, но след три дни ще пристигне. Вестта за пристигането на султана предизвикала шумно веселие сред турския гарнизон в Никопол. Обсаждащите, дочувайки музиката и виковете, предположили, че това не било случайно, но надделяло мнението, че това е някаква хитрост на турците.

БИТКАТА ПРИ НИКОПОЛ

Обсадата на Никопол - Миниатюра от хрониката на Фроасар

Появата на османската армия

Въпреки огромната си армия благодарение на доброто познаване на терена султан Баязид успял незабелязано да се промъкне покрай предните постове на кръстоносците. Маршал Бусико в своите мемоари обвинява съгледвачите, че са допуснали неочакваното приближаване на турската армия, като дори подмята, че е възможно да се касае за предателство. В хрониката от „Сен Дени” обаче вината за това е хвърлена именно върху маршала – фуражорите и съгледвачите забелязали наближаващите турски части и макар някои от тях да били убити, други успели да избягат до лагера и да съобщят. Бусико ги обвинил, че били страхливци и предатели, които се опитвали да подплашат целият лагер.

Съвсем неочаквано за кръстоносците било оповестено, че към тях приближава готовата за бой османска армия. Вестта заварила Сигизмунд в палатката му и той бил стъписан от новината. Веднага наредил да съобщят на всички и да се подготвят за бой. Новината заварила хората на граф Невер докато обядват. Той и френския контингент били възмутени, че не им било съобщено по-рано.

Обсадата била снета и нападателите трябвало да се оттеглят обсипвани с подигравки от защитниците. За защита срещу внезапен излаз на гарнизона на крепостта бил оставен отряд, командван от дук Нобер.

Шокираните кръстоносци в паниката си извършили жестоко и необмислено дело – всички пленени турци били избити, въпреки обещанията и клетвите при капитулациите, че животът им ще бъде запазен и ще бъдат освободено срещу откуп. Действително големият брой пленници бил заплаха за армията, но кръстоносците имали достатъчно кораби да ги прехвърлят на влашкия бряг. Така при успех, щели да получат откуп за тях, а при неуспех можело да бъдат използвани за размяна. Последното щяло да спести на много кръстоносци продължително престояване при турците като пленници, докато бъде събран откуп за освобождаването им. Тази им постъпка не останала ненаказана, тъй като след като победил и разбрал за стореното султан Баязид взел реципрочна мярка и наредил да бъдат избити част от пленените християни.

Въпреки изненадата кръстоносците успели да се строят и въоръжат. По време на екипирането на френският контингент се наложило да отреже острите върхове на обувките си, които се оказали крайно непрактични при подобни ситуации и това бил краят на тази мода.

Сигизмунд свикал военен съвет. Влашкият воевода Мирчо с част от хората си на брой 1000 души отишъл да разузнае. Според хрониката от „Сен Дени” броят на разузнавателният отряд бил на брой от 5000души. Доколкото последното отговаря на вероятната обща численост на влашката войска, то изглежда е посочена именно тя, а на разузнаване са отишли само 1000души от нея. Не е изключено да става дума и за разузнавателната мисия на Йоан Мароти, но по време на нея Баязид още бил в Търново. Разузнавачите установили, че турската войска се намира на около 6 мили от тях. Въз основа на броят на знамената воеводата Мирчо пресметнал, че броят на турците е бил около 200 000. Действително, делението на турските части е по санджаци или лива, което е административно-териториална единица, но думата има и значение на знаме. Тази структура не е необичайна и за християнска Европа, където бойните единици също се отчитат по „бандера”, т.е. по знамена. По време на речната кампания по Дунава, в която участва дьо Ваврен през 1444г. власите по същия начин са пресмятали броя на турците според знамената, макар там да ги обвързват с военачалници на длъжност „субаша”. Този метод не винаги е бил особено надежден, доколкото турците си служели с военни хитрости, които да прикриват действителния брой на армията им, напр. като вечер палели повече огньове, за да изглежда броят им по-голям. В случая изглежда са били изнесени всички знамена, за да се създаде впечатление, че цялата турска армия е на бойното поле и да се прикрие резервът. Трябва да се отчете също, че по знамената може да се преценя за щатната численост на санджаците, но не може да се отчита разхода – неявили се, ранени и отсъстващи по други причини. Както се видя напр. по-горе в рамките на 3 години при равен брой гюндери, т.е. бойни единици, числеността на войнуците варира 765-772, т.е. с около 1% при това регистърно, което ще рече че не влизат временно отсъстващите напр. поради раняване.

Подреждането на армиите

Въпреки големия брой извори не е добре известно точното подреждане на армиите. Доколкото очевидците са описвали само частично развоя на събитията, доколкото те самите са могли да ги наблюдават, то пълната картина не е представена детайлно и точно от никой и трябва да се сглоби от отделните описания. Според „Българска военна история” (т. 2, стр. 182) християнската армия била построена в две бойни линии, като в първата били поставени французите, а във втората унгарците и другите западноевропейски войски, на десния фланг хърватите, а на левия –власите, като един отряд начело с дук Нобер бил оставен за защита срещу излаз на гарнизона на крепостта. Османската армия била построена в три бойни линии и резерв, като в първата линия влизали 20 000 азепи, в центъра на втората линия били разположени 20 000 еничари и малоазийски войски, на десния фланг румелийската конница, а на левия – анадолската, в центъра на третата линия имало 30 000 еничари, а на двата им фланга по 15 000 спахии, като в крайния ляв фланг имало и 5000 сърби, а резервът бил от 25 000 души.

Маршал Бусико пише, че когато френският контингент отишъл на бойното поле заварили останалите от християнската войска добре подредени, но не дава подробности как точно са били построени частите. По-обстоен е за разположението на турските войски. Най-отпред имало голяма тълпа конници, като съдейки по начина на изразяване, става дума за акънджии. Зад тях имало забити колове със заострени върхове, поставени така, че да стигат до гърдите на конете и били обърнати към противника. Зад коловете имало две бойни части, разположени така, че между тях да може да се вмъкне една конна. Тези две части били съставени от пехотинци и стрелци на брой около 30 000 души. Маршалът казва, че между тях успели да поставят конна част, но не е ясно дали там са се вмъкнали акънджиите от първата линия след като се оттеглили или става дума за други конници. След като акънджиите се изтеглили зад коловете, пак според него унгарците побягнали стреляйки напред и назад, като останал само унгарският палатин с хората си и някои чужденци, но малко на брой. Въпреки това французите разбили тази първа част (тя всъщност се явява втора, доколкото първата линия са акънджиите, които са се изтеглили), а Баязид не посмял да атакува, макар да имал голяма конница, докато не разбрал, че от християнската войска няма да дойдат подкрепления и едва тогава се върнал с множество хора, бодри и отпочинали.

Шилтбергер говори за 60 000 християнска войска и 200 000 турска изчислена на база на 20 знамена изброени от воеводата Мирчо, като под всяко според него имало щатен контингент от по 10 000 души. Според него французите без да се вслушат в думите на краля атакували и след като разбили две бойни части, щом стигнали до третата били обградени и пленени. Сигизмунд се опитал да предотврати обграждането, като атакувал с 12 000 конници. Неговата поява за малко не принудила турците да побягнат, но намесата на Стефан Лазаревич с 15 000 конници довела до обръщането в бягство на кралския отряд.

Улман фон Щромер говори за повече 30 000 войскова част на Сигизмунд, като в началото на битката французите непредпазливо се отдалечили на 2 мили, заедно с унгарците и немците и унищожили един отряд, след това дошъл втори отряд, с който християните дълго се сражавали и накрая се появил султан Баязид с два големи отряда, с които победил.

Според Фроасар двете турски части, които обградили французите, с които имало също немци и англичани, наброявали общо 60 000 души.

Според Карловото продължение на Хрониката от Сен Дени, Сигизмунд възнамерявал да постави в авангарда 40 000 пехотинци, които бил довел със себе си. В авангарда на турците имало 24 000 пехотинци и 30 000 конници, а резерва на Баязид бил от 40 000 души.

При тези описания, разположението на силите изглежда е било следното:

Заради своеволната атака на французите християнската армия всъщност не е успяла да формира боен ред. Имало е два конни отряда – кралският от 12 000 души и френският от 10 000 души, както и 38 000 пехотинци, от които 8 000 обаче не участвали в сражението, тъй като били оставени за охрана на лагера и за защита откъм града, а също така и за охрана на Видин и Оряхово. В резултат от своеволната атака френският контингент, който условно по-натам ще бъде наричан също „Предния отряд”, в това сражение се откъснал от предните сили. Сигизмунд се опитал да го подкрепи с Кралския отряд от 12 000 конници, а останалите 30 000 пехотинци изостанали и по този начин християнската армия била разкъсана на части.

При турците имаме първа линия съставена от 30 000 акънджии, които след оттеглянето си застанали между 24 000 пехотинци и така се оформила втората бойна линия на турците от 54 000души. Третата бойна линия била съставена от 40 000 турци, командвани от султан Баязид. Доколкото в изворите се говори за голяма конница, а Дука за 10 000 еничари, то изглежда в тази линия са били еничарите заедно със румелийските и анадолските спахии. Резервът се състоял от 15 000 тежка конница съставена от християнските васали са султана под командването на Стефан Лазаревич. Останалите турски войници до споменаваните 120 -130 000души, т.е. около 11-21 000 изглежда са били охраната на Никопол състояща се от щатния гарнизон и подкрепления изпратени предварително от султана с оглед похода, както и охраната на турския лагер.

Изглежда турската войска е била разположена на хълм, така че да се намира във високата му част, като първата и втората линия да се виждат от християните, но третата бойна линия да е от другата му страна за да остане скрита за тях до момента, в който стигнат до горе.

Планиране на сражението

След получаването на данните от разузнаването Сигизмунд предложил да бъдат поставени отпред 40 000 пехотинци, които той довел. Планът му с оглед обстоятелствата бил добър, тъй като турският авангард се състоял от 30 000 леко въоръжени конници - акънджии, във втората линия имало 24 000 стрелци и пехотинци, а едва в третата линия, която в този момент не се виждала се намирали 40 000души, в чийто състав били по-елитните конници спахии, както и оставената в резерв тежка конница на Стефан Лазаревич. Силите на Баязид били по-многобройни, но при първоначална отбранителна тактика пред християните се откривала възможността първо да се възползват от своята по-добра екипировка, а на второ място да избегнат някои от обичайните хитрости на османците. Планът, който бил съставен от Сигизмунд и Мирчо бил базиран на натрупания опит от военните действия с турците и опознаване на техните военни сили и тактика на водене на бой. При една отбранителна тактика леко въоръжените първи две линии трябвало да атакуват, т.е. около 54 000 души. При това положение те щели или да се отдалечат много от третата линия и резерва или последните да се придвижат заедно с тях напред и излизайки от прикритието на хълма да осуетят изненадата. И при двата случая мощния таран на тежката конница от Кралския и Предния отряд са щели да надделеят над частта на Стефан Лазаревич и да обърнат в бягство останалата, многобройна, но зле екипирана турска армия. Дори при успех на турците, за християните имало възможност да се оттеглят организирано и да се укрепят във Видин. Флотът щял да им осигури необходимите провизии, а голямата турска армия щяла да се превърне в недостатък, тъй като при проточване на обсадата неизбежно щели да възникнат проблеми със снабдяването й. Тъй като армията на Баязид е била твърде голяма, то той е щял да бъде принуден да атакува, защото за него снабдяването с провизии е било по-трудно първо заради по-големия брой хора, второ защото той нямал толкова кораби, колкото християнската армия, а властта му в териториите на север от Балкана все още не била утвърдена.

Младите благородници от френския контингент отхвърлили това предложение, като заявили, че честта за първия удар срещу турците се полага на тях, тъй като били дошли отдалече и били похарчили значителни средства за да участват в този поход. Те считали, че турците можело лесно да бъдат разбити още с първия удар на християнската войска и затова не искали някой друг да грабне славата за постигната победа. Храбростта им била подсилена както от изпитото по време на обяда вино, така и от обстоятелството, че част от турската войска била скрита и те си нямали на представа срещу какво точно са се изправили.

Виждайки, че упорството на рицарите се дължи на честолюбието на френските рицари, Сигизмунд се опитал да ги убеди първата атака да бъде проведена от власите или унгарците, като добавил нов аргумент, че се опасява, че те може да побягнат и ако хората на граф дьо Невер са на втората линия, ще успеят да ги удържат и да спрат бягството и разгрома. Този аргумент също е бил изключително удачен и ако предложението му е било прието, то християнската армия е можела да удържи победа. Власите и унгарците, които не само имали опит в сраженията с турците, но и твърде много поражения, действително били по-податливи към бягство. Френският контингент, който бил уверен, че пораженията до момента се дължат на страхливостта на местните християни при евентуално бягство на власите и унгарците, благодарение на сериозното подценяване на потенциала на турците би бил засегнат в по-малка степен от общата паника, което би дало шанс на Сигизмунд да прегрупира силите си. Поради добрата екипировка на християните и голямата армия по този начин дори при първоначален неуспех е можело да се постигне победа, тъй като турците залагали на численото превъзходство, но този път то била значително по-малко от обичайната ситуация, което ще рече, че в това сражение самите османци се намирали в непривична ситуация, което криело рискове за тях. За съжаление и този аргумент на краля не бил приет.

Виждайки упорството на французите, Сигизмунд разпуснал събранието и отишъл да подготви армията си за сражението.

Кралят изпратил нови разузнавачи да съберат по-подробни сведения за турците и предупредил французите да не предприемат атака преди да е получена допълнителната информация. По-опитните командири от френския контингент като адмирал дьо Виен подкрепили искането на краля, но по-младите и неопитните се отнесли пренебрежително и за съжаление сред последните бил и Жан Смелия.

Сражението

Битката при Никопол – гравюра към изданието на Шилтбергер от 1549г.

Опасявайки се, че Сигизмунд ще се опита да започне битката преди тях, за да си припише цялата слава за победата, французите решили да атакуват първи. Знамето с образа на св. Богородица било поверено на адмирал дьо Виен.

Френският контингент атакувал акънджиите. По обичайната си тактика турците се престорили, че бягат и увлекли рицарите до втората бойна линия, като се вмъкнали между двете пехотни части, пред които били поставени набити в земята колове, които да пречат на конете да се доближат до тях.

Сигизмунд виждайки, че французите са влезли в бой и опасявайки се, че ще бъдат избити ги последвал с кралския отряд от 12 000 души.

Французите, виждайки препятствието от колове пред тях, което им пречело, слезли от конете си за да се бият пеша. С този си ход Баязид успял да избегне ударния таран на тежката рицарска конница. Турците започнали да обсипват със стрелци спешените кавалеристи. Приближаването на кралския отряд обаче подтикнало турците да побягнат. Тогава французите успели да се изскачат на хълма и да видят, че от другата му страна е подредена третата бойна линия. Въпреки обзелият ги смут, те виждайки, че Сигизмунд приближава атакували. Третата линия, съставена от по-добрата част от турската войска – еничари и спахии и командвана лично от султана оказала по-силен отпор. Под натиска на французите и при вида на приближаващата войска в турските редици настъпила паника, тъй като до този момент не им се е било налагало да се изправят срещу толкова голяма и добре въоръжена армия. Константин Костенечки пише, че се наложило самия Баязид да обходи бойците си и с молби и заплахи да ги подтикне да не бягат. Този автор е дал и речта на султана, която макар и едва ли да възпроизвежда точно думите му, е много показателна за мотивацията на турците в битките: „И къде ще избягаме от техните ръце, ако днес ни победят окончателно, защото ще бъдем пред тях на острието на меча им, както те бяха доскоро пред нас? А чедата ви и жените ви ще са техните ръце, както техните са във вашите. И не е ли по-добре за нас веднъж днес или да умрем, или да удържим победа над тях, защото ако днес победим, аз ще ви наситя с много и неизречени блага от тяхната земя?”.

Битката при Никопол – гравюра към изданието на Шилтбергер от 1480г.

Два фактора се оказали решаващи за турската победа. Първият бил, че Стефан Лазаревич атакувал кралския отряд с 15 000 конници. Тежката конница на християнските васали на султана, която имала лек числен превес над унгарците преградила пътя на подкреплението за французите. Това разбира се все още не било фатално, тъй като численото превъзходство било малко, а зад краля приближавала изостаналата християнска пехота.

Но тогава пуснатите коне на спешилите се френски рицари преминали през бойния строй на унгарците. Не знаейки за причината за оставането на конете без ездачи, а и тъй като хълмът закривал видимостта към боя с третата турска линия, те помислили, че Предния отряд е бил избит. Пехотата била обърната в бягство, което застрашило положението и на самия Сигизмунд. Той печално отбелязал: „Загубихме през този ден заради суетата на французите; ако ме бяха послушали и бяха изчакали нашето присъединяване, ние щяхме да имаме достатъчно сили, за да се справим с враговете”. Виждайки настъпилата паника, кралят бил принуден да се оттегли на корабите, заедно с бургграфът на Нюрнберг, епископа на Загреб, граф фон Цили и великия магистър на йоанитите. Упреците за бягството на Сигизмунд в някои извори, предимно френски, не са основателни, защото ако се е бил забавил още е щял да бъде убит или пленен, което е щяло да влоши изключително положението на Унгария и да улесни турското настъпление. След настъпилото всеобщо паническо бягство Предният отряд останал сам. Турците се насочили към адмирал дьо Виен, който държал знамето на св. Богородица защитаван от десетина души от хората си и ги избили. След това се насочили към граф дьо Невер, който бил защитаван от неколцина войници. Виждайки, че не са в състояние да отблъснат турците, те убедили графа да се предаде. След неговото пленяване и останалите оцелели от Предния отряд капитулирали.

Според Фроасар битката продължила три часа.

Битката при Никопол – миниатюра от Хюнер-наме

Лагерът бил разположен на един от хълмовете край Никопол. Определените да го пазят обаче действали безгрижно и нехайно. Когато победителите достигнали до гората били забелязани от охраната на лагера и била вдигната тревога. Турците атакували откъм долината. Съпротивата била кратка и охраната на лагера била обърната в бягство, а турците се отдали на грабеж.

Бягащите към реката се спуснали към лодките. Поради големия брой на отстъпващите някои от лодките били преобърнати или потънали от претоварване. Тези, които се качили на корабите се прибрали по вода. При преминаването на Сигизмунд покрай Галиполи турците подредили пленниците край брега и подигравателно го приканвали да отиде и да ги спаси.

Пътят на тези от бегълците, които се придвижвали по суша бил доста по труден, тъй като остатъците от разбитата армия не намирали достатъчно радушен прием сред местното население. Особено труден бил прехода през Влахия. Там на по-заможните де наложило да се разделят с ценните си брони срещу дрехи и малко пари за път. Положението на бедните било още по-тежко, тъй като те се оказали в положението на просяци. Вече в Брашов и Виена оцелелите получили по-топъл прием. Не трябва обаче да виним местните жители, защото след разгрома на армията върху тях се стоварили несгодите от турските вилнежи. Тези, които се отнесли по-гостоприемно към оцелелите, като ги нахранили и им дали дрехи били по-отдалечени от набезите на османците и съответно по-малко огорчени от провала.

СЪДБАТА НА ПОБЕДЕНИТЕ

Избиването на пленниците - миниатюра на Жан Коломбе от 1474г. към книгата на Себастиен Мамерот - “Passages d'outremer”

Избиването на пленниците

След удържаната победа султан Баязид съпровождан от музиканти тържествено се настанил в палатката на Сигизмунд. След като извършил благодарствена молитва той се разоръжил и се настанил със свитата си да отпразнуват постигнатия успех. Султанът издал три разпореждания. Едното било на следващия ден всеки да доведе тези, които е пленил. Това се правело за да може султанът да вземе полагащия му се данък от плячката. Втората била да се провери кои са убити, особено от благородниците. Третата била да се провери дали крал Сигизмунд е сред убитите или пленените, тъй като още не било известно какво е станало с него.

Баязид нарежда екзекутирането на пленниците – гравюра към изданието на Шилтбергер от 1480г.

Пленените християни обаче ги очаквало голямо изпитание. Научавайки за избитите преди сражението турци от Оряхово, които се били предели с условието да се запази живота им, Баязид изпаднал в ярост и наредил да бъдат избити заловените християни. Започнало масово клане. Турските първенци, притеснени от обстоятелството, че по този начин се унищожава голяма част от плячката, тъй като за пленените можело да се получи откуп или да бъдат продадени като роби се наложило да се намесят и падайки на колене пред султана го убедили да спре с екзекуциите, заявявайки, че по този начин ще разгневи Бог и той ще го накаже. В изворите са записани и предсмъртните думи на някои от екзекутираните. Според Шилтбергер баварският благородник Ханзен Гроайфе казал: „Дръжте се добре, всички рицари и оръженосци, днес кръвта ни се пролива заради християнската ни вяра, но ако Бог пожелае, ще минем при него в небесните селения.”. Луи Огюст Божур, който преминал през нашите земи в периода 1794-1799г. пък приписва на адмирал дьо Виен, че преди да бъде убит казал: „Завещавам душата си на Бога, а отмъщението за мен на моята Родина” – думи, за които самия пътешественик е посочил, че се свързвали с едни английски капитан убит от испанците в Америка. Според Хрониката от Сен Дени адмиралът загинал на бойното поле, като решил да не взима участие в настъпилото всеобщо бягство и призовал своите бойци да не споделят позора на пропадналото дворянство, а да загинат в името на Бога и Дева Мария.

Баязид нарежда екзекутирането на пленниците – гравюра към изданието на Шилтбергер от 1549г.

Броят на избитите варира в изворите. Антонио Бонфини говори за 20 000 убити християни, а жертвите и безследно изчезналите сред турците са посочени като 60 000. Вероятно става дума за някакво объркване, в резултат на което общия брой на християните е даден като загуби за турците, а загубите на турците – като загуби на християните. Според маршал Бусико в сражението били избити 20 000 турци и по-голямата част от Предния отряд, т.е. около 10 000 християни. Според Шилтбергер били избити 10 000 християни в този ден. Съпоставяйки тези данни, то бройката от 10 000 за която говорят двамата са както падналите в боя, така и загиналите в самата битка. Според Продължението на хрониката от Сен Дени избитите пленници били 3 000, а в сражението паднали 30 000 души от турската армия. В Австрийския анонимен разказ от ХVв., чието съдържание е близко до това на Шилтбергер е отбелязано, че султанът смятал да унищожи 12 000 християни. Според Нешри общия брой на всички пленени в битката бил 2000 души. Тази цифра обаче съпоставена с предните автори дава следния резултат – 10 000 са били убити в битката или след нея, а разликата от 2 000 са пленниците, за които говори Нешри. Улирих фон Щромер говори за пленяването на 400 благородници, за които след това турците искали откуп. Фроасар говори, че при екзекуцията след битката били убити 300 благородници. В крайна сметка изглежда от християните били пленени около 3 000 души, били избити около 300 пленници, като по този начин общия брой на загиналите заедно с тези, паднали в самото сражение достигнал 10 000. В плен били отведени около 2000 души, а още около 300-400 били задържани за получаване на откуп, като повечето били освободени след изплащането на парите, макар някои да починали в плен. От турската армия загинали около 20 000 души, вкл. екзекутираните пленници от Оряхово.

Баязид избива пленниците – миниатюра към хрониката на Фроасар

Плененият граф дьо Невер заедно с още неколцина благородници, били отведени при султана само по бельо. Те били оставени живи заради големия откуп трябвало да изгледа екзекуциите. Благодарение на застъпничеството на граф Невер бил спасен и маршал Бусико, който чисто гол бил сред тези, които щели да бъдат убити. След това пленниците били отведени в Одрин, а после в старата столица в Бурса. Жак дьо Ели, който също попаднал в плен, но бил от по-рано бил познат на султана бил изпратен да съобщи за турската победа и да поиска откуп за пленените. Преминавайки през Буда и стигайки до Париж дьо Ели дал по-точни известия за оцелелите. Пленниците останали там, докато бил изплатен откупа за тях. Дори докато били пленници, французите не загубили чувството си лукс и комфорт и не пропуснали да се оплачат, че са недоволни от кухнята, тъй като ястията не били приготвяни по начина, по който били свикнали с изобилие от скъпи подправки. Граф дьо Невер след като бил освободен от плен станал херцог на Бургундия и е известен като Жан Смелия. Той бил убит по време на преговори през на 10 септември 1419г. на моста в Монтеро. Ангеран VІІ де Куси починал в Бурса. Палатинът Йолшвай Леущак не успял да събере поискания откуп и също починал в плен.

Краят на Видинското царство

Походът срещу Унгария и воденето на пленници оттам – гравюра към изданието на Шилтбергер от 1480г.

Без да се бави султан Баязид се насочил към Видин. При цар Иван Страцимир пристигнали Стефан Лазаревич, майка му Милица и монахинята Евтимия - вдовицата на загиналия при Черномен Йоан Углеш. Те убедили царя да се предаде на турците. Подведен от обещанията, Иван Страцимир се предал, но бил пленен и отведен в Бурса, а богатствата му били конфискувани.

В турските извори завземането на Видин и Никопол се отнася към 1397г. Тъй като е имало предварително преговори водени от Стефан Лазаревич, то изглежда пленяването на Иван Страцимир е станало не веднага след битката, а няколко месеца по-късно.

По-сложен е въпросът със завладяването на Никопол от османците, доколкото това събитие е разглеждано в турските извори като едновременно с овладяването на Видин. В турските извори наистина се говори за турски комендант в Никопол на име Доган бей, но е известно също от източниците, че във Видин също имало турски гарнизон, при все че градът все още бил под властта на цар Иван Страцимир. В Продължението на Хрониката от Сен Дени се споменава, че някой си Готие де Роше, който се завръщал след като бил служил известно време на султана когато пристигнал в Никопол, губернатора на града го посрещнал, нагостил го и му показал труповете на убитите християни, които още стояли непогребани, за да се подиграе с тях. С оглед и на сведението, че Александър е бил управител на Самсун, то при всички случаи след битката градът вече е бил преминал под турско управление.

Походът срещу Унгария

Походът срещу Унгария и воденето на пленници оттам– гравюра към изданието на Шилтбергер от 1549г.

Походът продължил срещу Унгария през Сремска Митровица и Земун, по време на който били пленени и отведени в Турция още 16 000 души.

Съдбата на победителите

Получаване на откуп за освобождаване на пленените рицари

Това била последната голяма победа за султан Баязид І. В битката при Анкара през 1402г. той бил победен и пленен от Тимур Ланг. Последвала междуособна война между синовете му за трона, но въпреки това империята оцеляла.

Героят от битката Стефан Лазаревич спечелил благоволението на султана, макар и да не получил поисканите от него като награда Видин и Никопол. Сръбският деспот участвал на турска страна и в битката при Анкара, където сестра му Оливера била пленена заедно със султана. При последвалата междуособица в Османската империя деспот Стефан Лазаревич успял чрез ловка дипломация и успешни военни кампании да разшири владенията си и останал на трона до края на живота си. Но ще при неговия наследник Георги Бранкович турците успели да покорят Сърбия.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Никополската битка било последното от трите големи сражения от управлението на цар Иван Шишман, което той не доживял. Въпреки, че предприетата от него тактика да търси широка военна коалиция за да отблъсне турците не му позволила да ги спре, това в крайна сметка се оказал успешният модел за постигане на победа. В битката при Лепанто, която станала на 7 октомври 1571г. съюзният християнски флот успял да сложи край на турската хегемония по море. През 1683г. притеклият се на помощ на австрийците полски крал Ян Собйески успял да спаси не само Виена, но и бил сложен краят на поредицата от турски военни успехи по суша. През 1878г. коалиционната армия на Русия и Румъния, в чийто състав било включено и българско опълчение успяла да разгроми Османската армия и България била освободена.

Капитулацията на турският гарнизон в Никопол през 1877г., худ. Николай Дмитриев-Оренбургски

ЛИТЕРАТУРА:

ИЗВОРИ:

Латински извори за българската история, т.5, ч.1, 2001

Турски извори за българската история, т. 2, стр. 299-315

Турски извори за историята на правото в българските земи, т. 1-2.

Иван Дуйчев, Из старата българска книжнина, т.2

Лазаров, Павлов, Тютюнджиев, „Документи за политическата история на средновековна България”,1989г, 1992г.

Извори за средновековната история на България – том 1 (изд. на СУ) и том 2 (в „Архивите говорят”, т. 9, В. Гюзелев, Издание на ГУА, 2000г.)

Васил Гюзелев, „Венециански документи за историята на България и българите от ХІІ-ХV в.”, 2001

Константин Костенечки, Съчинения, 1993

Ив. Божилов, А. Тотоманома, Ив. Билярски, Борилов Синодик, 2013

Иван Тютюнджиев, Българската анонимна хроника от XV век

Joannes Schafarik, “Српски споменици Млетачкогъ Архива, „Acta archivi Veneti spectantia ad historiam Serborum et reliquorum Slavorum meridionalium”, B., F. 2, 1862

П. Петров, В. Гюзелев - Христоматия по история на България, т.2, 1978; Ц. Георгиева, Д. Цанев - Христоматия по история на България, т.3, 1982

Дука, „История”: Michaelis Ducae nepotis, „Historia Byzantina”, Bonnae; Doukas, Decline and fall of Byzantium to the ottoman Turks, D., 1975; Dukas. Historia Turcobyzantina. Ed. Vasile Grecu. Bukuresht 1958

Лаоник Халкокондил: Laonikos Chalkokondyles - A Translation and Commentary of the "Demonstrations of Histories", Books I-III, trans. Nikolaos Nikoloudis, Athens 1996; Laonic-Chalcocondil, Expuneri, Istorice, 1958.

Критовул, „Животът и управлението на Мехмед II Ал-Фатих (Завоевателят)”, 2004г.

Георги Сфранцес, „Дневникът на един византийски сановник”, С., 1996, Georgios Sphrantzes, Memorii 1401 – 1477, ed. by. V. Grecu, Bucuresht, 1966; CFHB 29 Georgii Sphrantzae Chronicon, R. Maisano (ed.), Roma, Accademia Nazionale dei Lincei 1990 (Series Italica); Г. Сфранцес, Хроника, Београд, 2011

Васил Гюзелев, Самият Търновград ще разтръби победите. Средновековни поети за България”, 1981

Васил Гюзелев, „Средновековна България в светлината на нови извори”, 1981

Съст. В. Гюзелев, Сборник „Никополската битка в съдбата на България, Балканите и Европа”, С., 1999

Мехмед Нешри, „Огледало на света. История на Османските завоевания до смъртта на султан Мехмед II Фатих”, прев. М. Калицин, С. 1984г.

Из „Истории на османските султани”, анонимна, превод Веско Обрешков, София, 2007

Евлия Челеби, Пътепис, прев. от османотурски, състав., ред. Страшимир Димитров, С., 1972.

Ашикпашазаде: Aşikpaşazade, Osmanoğullari’nin Tarihi, 2003; F. Giese „Asikpazade Tarihi”, Leipzig,1929; Die altosmanische Chronik des Asikpasazade, By Paul Wittek , Published by OLZ, 1930

Ходжа Садеддин, „Корона на историите”, прев. М. Калицин, В. Търново, 2000г.; Hoca Sadettin Efendi, Tâcü't-Tevârîh, 2, Ankara, 1979

Friedrich Giese (trans.), Die altosmanischen anonymen Chroniken, 2. Bd. Übersetzung, 1925

Сборник на Феридун бег: Mecmua ı münşeât ı Feridun_Bey; Irene Beldiceanu-Steinherr, Recherches sur les actes de règnes des sultans Osman, Orkhan et Murad I, Societas academică română, 1967;

«Беда’и ул-века’и (Удивительные события) », М., 1961г.

Шараф-хан Ибн Шамсаддин Бидлиси, «Шараф-наме» прев. Е.И. Васильевой, М., 1976г.

«Мебде-и канун-и йеничери оджагы тарихи. Законов произхождения законов янычерского корпуса», прев. И. Е. Петросян, М., 1987г.

Стојановић, Стари Српски родослови и летописи, Београд — Сремски Карловци 1927

Константин Михайлович, “Записки янычара”, ПСИНЦВЕ, 1978

Турските завоевания и съдбата на балканските народи, отразени в исторически и литературни паметници от ХIV-ХVIII в., В. Търново, 1992,

Бертрандон де ла Брокиер, «Задморско пътешествие», прев. Н.Колев, С., 1968г.

Ханс Шилтбергер, „Пътепис”, София, 1971 г.

Пътеписи за Балканите, 1 и 4 том (френски пътеписи)

Jones, J., R. Melville, The Siege of Constaninople 1453: Seven Contemporary Accounts, Amsterdam: A. M. Hakkert, 1972

Славяно-молдавские летописи XV-XVI, М., 1976, пер. Н. Н. Улащик

Д. Боянич-Лукач, Видин и Видинският санджак през ХV-ХVІ век, 1975

Мачей Стрыйковский, Хроника польская, литовская, жмудская и всей Руси, 1582г., том II, Варшава, 1846, кн. 14, гл. 4.

Peter Schreiner. Die byzantinischen Kleinchroniken. Teil І-III. Wien. 1977-79; Кратка византийска хроника № 29; Кратка византийска хроника № 72а – „Царско повествование за измаилтяните за колко години взеха и завладяха цялото вселенско царство”, Кратка византийска хроника № 91, Кратка византийска хроника № 95, Кратка византийска хроника № 96.

Froissart, Jean (1400). Froissart's Chronicles IV

Housley, Norman, ed. (1996). Documents on the Later Crusades, 1274–1580. New York.

Historia Vitae et Regni Ricardi II, Angliae Regis, A Monacho quodam de Evesham Consignata, ed. Thomas Hearne, Oxford, 1729, p. 128

Chronica Volgare, in Rerum Italicarum Scriptores, ed. L. Muratori, new edition, Citta di Castello, 1900-23, ХХVІІ, Part ІІ, p. 208-209

Le Croniche di Giovanni Sercambi, 1892

The Crusade of Varna 1443-45. Aldershot. 2006, 157-162, Френски пътеписи за Балканите ХV–ХVІІІ в., Чужди пътеписи за Балканите, т.1,С., 1975, стр. 80-84); Wavrin, de W., ed. N. Iorga. – Buletinul Comisiei istorice a Romaniei, 1927, VI, с. 85 – 90., Жан де Ваврин, Старые хроники Англии, перевод с англ. - Климович Е. С., „Восточная литература”, 2014.

Şükrüllah bin Şehabettin Behcetü't Tevârîh İçinde: Nihal Atsız, 1949, Osmanlı Tarihleri, İstanbul

ИЗСЛЕДВАНИЯ:

Константин Иречек - Историята на българите, 1886, стр. 451-453

И. Божилов, В. Гюзелев, История на Средновековна България VІІ - ХІV в., т.1, С. 1999г., 667-668

Б. Чолпанов, Д. Антелов, „Българска военна история”, т. 2, стр. 178-184

„История на България”, т. 3, БАН, С., 1981, стр. 368

Йордан Андреев, „История на Второто българско царство”, 1996, стр. 105-106

Неджати Салим, Сражението при Никопол, ВИС, 7, 1933, № 13

К. Шкорпил, Некоторыя из дорог Восточной Болгарии”, ИРАИК, Х, 1905, стр. 460-461.

А. Кузев, В. Гюзелев, „Български средновековни градове и крепости”, т. 1, В., 1981.

Византийский словарь, т.1 и 2, С-П, 2011

Atiya, Aziz S. (1965). The Crusades in the Later Middle Ages. New York.

Atiya, Aziz S. (1978). The Crusade of Nicopolis. New York.

Földi, Pál (2000). Nagy hadvezérek: Hunyadi János (Great Warlords: János Hunyadi) (in Hungarian). Budapest: Anno Publisher.

Grant, R.G. (2005). Battle: A Visual Journey Through 5,000 Years of Combat. London: Dorling Kindersley.

Madden, Thomas F. (2005). Crusades: the Illustrated History (1 ed.). Ann Arbor: University of Michigan Press.

Mango, Cyril (2002). The Oxford History of Byzantium (1 ed.). New York: Oxford University Press.

Nicolle, David (1999). Nicopolis 1396: The Last Crusade. Campaign Series. London: Osprey Publishing.

Parker, Geoffrey (2005). Compact History of the World (4 ed.). London: Times Books.

Riley-Smith, Jonathan (1995). The Oxford History of the Crusades. Oxford.

Sherrard, Philip (1966). Great Ages of Man: Byzantium: A History of the World's Cultures. Time-Life Books.

Tuchman, Barbara W. (1978). A Distant Mirror: the Calamitous 14th Century. New York: Alfred A. Knopf.

Barbara Tuchman: Der ferne Spiegel. Das dramatische 14. Jahrhundert. Leicht gekürzte Ausgabe. Spiegel-Verlag, Hamburg 2007, Kapitel 26 (Spiegel-Edition 32).

Zsolt, Hunyadi (1999). The Crusades and the military orders: expanding the frontiers of Latin Christianity. CEU Medievalia. London: Budapest Dep. of Medieval Studies, Central European Univ. 2001. p. 226.

Tipton, Charles L., "The English at Nicopolis". Speculum (37), (1962), 533–40

Johannes Schiltberger: Als Sklave im Osmanischen Reich und bei den Tartaren 1394–1427. Aus dem Mittelhochdeutschen übertragen und herausgegeben von Ulrich Schlemmer. Thienemann – Edition Erdmann, Stuttgart 1983.

Markus Tremmel (Hrsg.): Johann Schiltbergers Irrfahrt durch den Orient. Der aufsehenerregende Bericht einer Reise, die 1394 begann und erst nach über 30 Jahren ein Ende fand. Via Verbis Bavarica, Taufkirchen 2000, (Bayerische Abenteurer).

Michael Weithmann: Ein Baier unter „Türcken und Tataren“. Hans Schiltbergers unfreiwillige Reise in den Orient. In: Literatur in Bayern. 81, 2005, стр. 2–15.

Bertrand Schnerb, «Le contingent franco-bourguignon à la croisade de Nicopolis », Annales de Bourgogne, t. 68 « Actes du colloque international « Nicopolis, 1396-1996», Dijon 1996

Pierre Naudin, Cycle Gui de Clairbois IV - Les chemins de la honte 1 & 2, Aubéron 2000 & 2001.

File ale istoriei militare românești, vol.I, Editura militară, București

Benkő Mihály: Csata Nikápolynál. Móra, 1987

P. P. Panaitescu, „Mircea cel Bătrân”, 1944

Кр. Йорданов, Командно-управленски апарат на войнушката институция в българските земи под османска власт през XV-XVI в.: йерархична структура, функции и кадрови състав

Кр. Йорданов, Дервентджийството в района на Стара планина и Предбалкана през XVI в.

Кр. Йорданов, Войнушката институция и селищата с войнушко население в ливата (санджака) София през ХV–ХVI век

Кр. Йорданов, Войнушкото население в западните и югозападните български земи, В: Македонски преглед, 2016