ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD
БИТКАТА ЗА ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ
4-5
април 971г.
Превземането на Велики Преслав през
971г. нанесло съкрушителен удар на Първото българско царство. Въпреки, че след
превземането на столицата западните области продължили съпротивата, цар Борис и
брат му Роман успели да избягат и дори временно били отвоювани старите столици,
в крайна сметка българските земи били присъединени към Византия.
[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Линкове] [Галерия] [Книга за гости] [Филми] [Ново]
ИЗВОРИТЕ
Основните извори за събитията са
„Историята” на Лъв Дякон, в която на събитията са посветени книга 8 и 9 и
„Кратката история” на Скилица-Кедрин, в чийто Мадридски препис има миниатюри
изобразяващи събитията. От гръцките извори следва да се отбележат съчиненията
на Зонора и Константин Манасий, тъй като те са били популярни по време на
Второто българско царство. Българския превод на Манасий бил също илюстрован с
миниатюри, като са изобразени и събития, които ги няма в тази хроника, а са
взети от съчинението на Зонора. Продължителят на Георги Монах явно е взаимствал
от някаква поетични творба и сведението е кратко, не много точно и с
анахронизъм, като русите са наречени татари.
От руските съчинения основния извор е
„Повест временних лет” на Нестор, като в някои от
другите руските летописи има и по-кратки изложения на събитията.
Кратко, но изключително ценно е
сведението на Степанос Таронски Асохик за превземането на Велики Преслав,
тъй като дава някои подробности, които липсват у пристрастните византийски
автори.
Яхъя Антиохийски не дава особени
подробности за военната кампания. Това, което е по-интересно в неговите сведения
е, че Светослав е превзел българската столица „Тайсайра” и са били пленени там
двамата синове на С-м-‘-.-н’а (в нашите издания се прави прочит като Самуил, но по-вероятно
погрешно да са представени като синове на Симеон), а след това, когато градът
бил завзет от византийците братята им били предадени от русите.
От арабските автори интерес
представляват сведенията на Ибн-Хуакил за унищожаването на Хазарския хаганат и
разоряването на Волжка България през 969г. преди втория поход срещу Дунавска
България. Интересни са също данните на Ал-Масуди за Дунавска България относно
нейната отбранителна система.
Обстоятелствата свързани с превземането
на Велики
Преслав са отразени твърде оскъдно в средновековната българска литература,
което разбира се не е изненадващо, тъй като събитието е имало тежки последици
за страната в политически, икономически и културен аспект. От летописите освен
преводите на византийски съчинения като самостоятелна творба следва да се
посочи Български
апокрифен летопис („Сказание от пророк Исайя как беше възнесен от ангел до
седмото небе”), но за съжаление там събитията са представени легендарно.
Косвени данни за събитията има в проложното житие на цар Петър, откъдето е
известна датата, на която се чества паметта му, т.е. на която е починал.
Интересни са също и службите в памет на цар Петър, като вероятно поне едната от
тях е била написана наскоро след смъртта му, но преди превземането на Велики Преслав.
За съжаление, те представят по-скоро настроенията в България, а не дават
подробности за развоя на събитията.
ПОЛИТИЧЕСКАТА ОБСТАНОВКА
През 927г. бил сключен мирен договор между България и
Византия. По силата на договора на българския владетел се признавала царска
титла, българският църковен глава бил издигнат в патриаршески ранг, а освен
това империята се задължавала да изплаща данък. С идването на власт на
император Никифор ІІ Фока (963-969) и постигнатите военни успехи управляващите
кръгове във Византия предприели действия към ревизиране на договорните
отношения. Първата стъпка бил отказа да се изплати данъка през 965г. Незабавно
последвал военен поход срещу България, но когато императора достигнал до Великия
окоп (вероятно Еркесията), той припомняйки си неуспешните кампании на своите
предшественици, вкл. и съдбата на своя съименник Никифор І Геник Фока решил да
не рискува. Още при император Роман ІІ били направени опити унгарците да бъдат
подтикнати да нападнат България. Но те помнейки завършилата злополучно за тях
война по времето на цар Симеон І предпочели да се договорят с Петър І (927-969)
да бъдат пропуснати да опустошат Византия. При това положение надеждите на
императора се насочили на север към Киевското княжество.
Миниатюра от Ватиканския препис на хрониката на
Манасий – русите пред Силистра
Задачата да подтикне киевския княз Светослав да
нападне България била възложена на сина на херсонския управител Калокир, който
бил удостоен с титлата патриции. С много подаръци и примамливи обещания той
успял да склони княза да предприеме поход. Начело на 60 000 армия, в
състава на която имало и наемници Светослав заедно с Калокир нахлул в България
през месец август 968г. Срещу него излязла 30 000 българска армия, но при
значителното числено превъзходство на противника те били принудени да се
оттеглят в Силистра. Опечален от случилото се цар Петър І получил епилептичен
удар, абдикирал, замонашил се и скоро след това починал на 30 януари. Но не
всичко протекло според плановете на императора.
Миниатюра от Ватиканския препис на хрониката на
Манасий – русите пленяват българите
Патриция Калокир впечатлен
от постигнатия успех от Светослав решил да се погрижи преди всичко за себе си и
запланувал с помощта на армията на киевския княз да завземе императорския
престол. Виждайки, че събитията са се развили неблагоприятно Никифор ІІ
изпратил в България патриция Никифор Еротик и проедъра Филотей с предложение за
съвместни действия, като съюзът е щял да бъде скрепен с брака на две български
принцеси със съимператорите му Василий ІІ и Константин VІІІ. Плановете обаче не
успели да се реализират, защото Византия трябвало да отвоюва завзетата от
арабите Антиохия, а когато на 28 октомври 969г. военачалниците Петър Фока и
Михаил Вурца успели да сторят това в Цариград бил извършен преврат. На 11
декември 969г. Никифор ІІ бил убит, а на престола се възкачил император Йоан
Цимисхий.
Радзивиловская летопис – Светослав във Велики Преслав
Докато Византия отвоювала Антиохия, българското
правителство успяло да намери начин да принуди Светослав да се изтегли –
печенегите обсадили столицата на княжеството Киев. Военната кампания за защитата
на княжеството продължила в периода 968-969г. Макар печенегите да снели
обсадата на Киев още при завръщането на Светослав, князът решил, че преди
следващия поход срещу Дунавска България да подсигури добре тила си. Първия удар
се стоварил срещу остатъците от хазарския хаганат, на който той бил нанесъл
съкрушителен удар още през 965г., а при тази кампания го унищожил напълно. Вторият
удар се стоварил срещу Волжка България, която била опустошена и макар за
разлика от хаганата тя все пак да оцеляла, но загубила предишната си военна,
политическа и стопанска мощ, както и ролята си на културен център.
Радзивиловская летопис – Светослав напада Византия
След обезпечаването на тила Светослав през 970г.
отново се отправил към Дунавска България. Този път обаче армията му вече била
значително по-малко и дори след включването към нея на българи, печенеги и
унгарци за военни действия срещу
Византия тя достигнала едва 30 000 души. Това обаче също било значителна
сила, тъй като византийския военачалник Варда Склир действащ на Балканския
фронт разполагал едва с 10-12 000души. Пловдив бил превзет и подложен на
разорение, като били набити на кол 22 000 души. При Аркадиопол обаче византийската
армия все пак успяла да удържи победа. Империята не успяла да се възползва пълноценно
от успеха, тъй като силите трябвало да се пренасочат за потушаване на бунта на
Варда Фока. Това наложило да се постигне примирие, по силата на което Византия
трябвало да заплати данък.
Радзивиловская летопис – Светослав получава дарове от Византия и се връща в България
ПОДГОТОВКАТА НА ПОХОДА СРЕЩУ
БЪЛГАРИЯ
Оценявайки
надвисналата опасност Йоан Цимисхий се подготвил за по-решителни действия и
прехвърлил анадолските войски в Европа. По заповед на императора
продоволствените кораби докарали храни, фураж и оръжие за предстоящата кампания,
като доставките били складирани в Одрин. Флот от 300 плавателни съда бил
изпратен по Дунав за да пресече възможността Светослав да получава подкрепления
и провизии, а също и да не може да се изтегли.
КОМАНДВАНЕТО
Монета на Йоан І Цимисхий, на която е представен
заедно със св. Богородица
Византийската армия била командвана лично от император
Йоан І Цимисхий. Той бил нисък на ръст, но с широки гърди и гръб. Притежавал
голяма физическа сила и ловкост, а също така бил добре трениран да борави с
оръжията. Бил с бяло лице, руса коса, сини очи, с остър поглед, с рижа брада в
горната й част, която била тясна откъм страните, а в долната си част с правилна
форма, неподстригана. Бил щедър и човеколюбив, но обичал телесните наслаждения
и алкохола. Той бил човек амбициозен, смел и дори авантюрист, но решенията му
не били лекомислени. Макар военачалниците преди похода да посрещнали речта му
за начинанието повече с тревога и опасения, че начинанието е изключително
рисковано, то военната кампания е била изключително старателно планирана и
подготвена. Въпреки дръзките му решения, той се ползвал с доверието на армията,
благодарение на постигнатите успехи във военните действия. Проедърът Василий
Лакапин се изявявал повече като ловък дворцов интригант, отколкото като
военачалник. Бил добър финансист, умеел да ограничава императорската щедрост,
но успешното попълване на хазната било за сметка на непосилна данъчна тежест за
населението. Тази му политика създала условия за поредица от опити за преврати
и в крайна сметка била една от причините за отстраняването му от управлението
на империята. Флотът се командвал от друнгария Лъв. Йоан Куркуа бил родственик
на императора, което изглежда било основната причина за кариерата му, тъй като
бил ленив и пияница. Той командвал войската, която трябвало да отбранява Византия
от нападенията на русите, а след това взел участие и в похода за превземането
на Велики
Преслав, където се изявил най-вече с обирането на столичните храмове.
Загинал при обсадата на Силистра, докато в нетрезво състояние се опитвал да
защити обсадните съоръжения от нападението на русите. По време на обсадата на
Силистра крепостните порти на града били блокирани от военни части командвани
от стратопедарха Петър, който стоял начело на балканските сили и магистър Варда
Склир, който командвал малоазийските. Варда Склир бил брат на покойната съпруга
на императора Мария, която се отличава със своята красота и ум, но починала
млада. В хода на военните действия той се отличил като способен и деен
военачалник. Под негово ръководство византийците успели да прогонят руските
войски от Тракия. В сраженията се отличил и неговият брат патрицият Константин.
Патрицият Петър бил скопец, но във военните действия се проявил като храбър и
доблестен предводител. Той се изявил по време на руското нападение на юг от
Балкана, а при подготовката на византийското настъпление срещу Велики Преслав
бил определен за началник на лагера, в който се обучавала армията.
Княз Светослав – миниатюра от Титулярника
Светослав бил среден на ръст, с набит врат, широки
гърди и стройно телосложение, с гъсти вежди, сини очи, чип нос, без брада, но с
гъсти и дълги мустаци. Главата му била обръсната, като имал само един кичур
коса. Бил облечен в бяла дреха, а на едното му ухо имало обица украсена с два
бисера, съединени с диамант. По време на битката за Велики Преслав
обаче Светослав не бил там, а в Силистра.
Отбраната на Велики Преслав
се ръководела от Сфенгел, който бил трети в йерархията на киевското княжество. Той
бил огромен на ръст и се отличавал с голяма смелост. При нападението на Велики Преслав
в града се намирал и патриций Калокир, но още първата нощ избягал при
Светослав. В столицата се намирал също цар Борис ІІ със семейството си. Цар
Борис бил млад човек, на който наскоро започнала да расте брада, на цвят рижа.
АРМИИТЕ
Византийската армия
Византийската армия се състояла от две части –
сухопътна и флот.
Флота бил съставен от 300 плавателни съда. В състава
му влизали както огненосни кораби, така и по-малки галеи (малки кораби,
задвижвани с гребла) и монери (кораби с един ред гребци). Преди да отплават към
Дунава било проведено учение в Босфора, след което доволния от видяното
император наградил гребците и войниците с пари.
Авангарда на армията бил съставен от т.нар.
„безсмъртни” които били облечени в затворени ризници. Пехотата се състояла от
15 000 души, а конницата от 13 000. Обозът бил под командването на
проедъра Василий, като с него се придвижвали и обсадните машини.
За да нанесе изненадващ удар императора отделил преден
отряд съставен от 5 000 пехотинци и 4 000 конници, а останалите
продължили заедно с обоза командван от проедър Василий.
Византийската армия била съставена от наборни войници,
които срещу службата си получавали обработваема земя. За да засили армията и да
снабди войниците с земя Иконоборческата династия посегнала на земите на
църквата. След края на иконоборческата криза обаче отпаднали и пречките за
трансформирането на воинските участъци в църковни земи, което лишавало
държавата от площи, които да разпределя на военнослужещите. Императорите от
Македонската династия макар и иконопочители предприели мерки да ограничат
намаляването на воинските участъци. Същевременно императорите положили усилия
да попречат на динатите (едрите земевладелци) да отнемат воинските участъци на
дребните земевладелци. С новела от 922г. император Роман І Лакапин възстановил
правото на предпочитание, което било създадено със закона на Лъв и Антимий през
468г. Според нея воинските участъци можело да се придобиват от роднините,
съседите, съсобствениците, съседите или от съзадължени с прехвърлителя лица. В
резултат на последвалата неплодородна зима на 927-927 година взетите мерки се
оказали неефективни и Роман І издал през 934г. нова новела срещу динатите във
връзка с правото на съселяните да бъдат предпочитани при покупка на поземлени
участъци. Доколкото и това не дало задоволителен резултат, след като през 945г.
император Константин VІІ Багренородни поставил началото на самостоятелното си
управление, той и сената разпоредели земите, които били взети от богатите с
насилие или като дарение да бъдат изгонени от там без да получат обезщетение. Още
една новела от периода на самостоятелното управление на Константин VІІ, която е
била изработена от Теодор Дафнопат въвела мерки срещу изкупуването на воинските
участъци от едрите земевладелци. С нея се определил размера на воинските
участъци, но не като площ, а като стойност – 2, респ. 4литра злато (в
зависимост от службата). Според новелата воинските участъци се включвали във
военно-поземлени участъци и те можело да бъдат продавани само от хазната. При
управлението на Роман ІІ била изготвена нова новела от Теодор Дафнопат, разясняваща
предишната, издадена при Константин VІІ. Според новата новела възможността в
случаите на възмездно придобиване на земи да се получат обратно парите се
отнасяла само за сделките до самостоятелното управление на Константин VІІ. За
възмездните сделки Константин VІІ само удължил времето за връщане на получената
цена. Според поясненията в новата новела при сделки сключени след това
императорско разпореждане земята следвало да се върне безвъзмездно, без да се
получи платената цена, тъй като били нарушени императорските разпоредби. С
новелата от 962г. макар и да се разграничават добросъвестните и
недобросъвестните купувачи по отношение на наказанието за закупуване на
воинските участъци, то се запазили строгите разпоредби на предишното
законодателство. С новела от 964г.
император Никифор ІІ Фока забранил изграждането на нови манастири и
разширяването на манастирските имения. Забраната не обхващала изграждането на
манастири без имения. Макар новелата да ограничавала икономическите ресурси на
Църквата, тя не засягала догмите, а дори напротив, ловко се обосновавала със
стремежа към аскетизъм на древните християни и критикувала стремежа към разкош
сред духовенството. Същевременно Никифор ІІ Фока, който бил поддръжник на
едрите земевладелци с новела от 967г. ревизирал възможността бедните да бъдат
предпочитани пред динатите при продажбата на именията на магнатите, макар да
запазил ограничението магнатите да не могат да изкупуват воинските участъци на
обикновените стратиоти. Като представител на едрите земевладелци Никифор ІІ
издал и допълнение, според което при отнемане на земята разкошните постройки
издигнати от купувачите следвало да се запазят, като собствениците им дадат
обезщетение за площта, върху която са построени. Още една недатирана новела на
Никифор ІІ показва колебанията му между интересите на динатите, които той
споделял напълно и нуждата от кадрово подсигуряване на армията. Според нея, ако
стратиота имал поземлен участък на стойност до 4литра злато и го продаде, то
той трябва да се върне безвъзмездно. Във връзка с въвеждането на ново тежко
въоръжение обаче бил увеличен размера на необходимия воински участък на 12литра.
Руската армия
Руската армия се състояла предимно от пехотинци, което
обстоятелство позволявало да се набере по-голям брой войници и да се придвижва
с плавателни съдове. Ядрото на армията на Светослав била княжеската дружина, а
голямата и численост при военните кампании се дължала на привличането на
съюзници. Това обстоятелство водело до огромни промени на числеността на
армията при отделните кампании. Изследователите дават доста противоречиви цифри
за броя на руската армия, при това често някои от тях без да отчитат загубите
във военните действия, а също и обстоятелството, че има две военни кампании на
Светослав срещу България.
Радзивиловская летопис – Светослав се връща от България с руския флот
Според Лъв Дякон Светослав привлякъл цялата младеж на
таврите и събрал 60 000 армия, а освен тях в кампанията участвали и
съюзници, чийто брой обаче не е посочен. Това известие е породило дискусия дали
не трябва да се чете критично и да се прецени доколко в тази цифра е включен
броят на съюзниците или само съставът на руската армия. Отговорът на този
въпрос обаче е свързан с това да се определи какво следва да се разбира под
съюзници. Обикновено като такива се сочат българите, маджарите и печенегите,
които обаче се присъединили към Светослав по-късно. Скилица изрично е
отбелязал, че едва при подготовката на военните действия с Варда Склир русите
се споразумели с вече поробените от тях българи, а освен това привлекли като
съюзници маджарите и печенегите. Ще рече, че съюзниците, които е използвал
Светослав за първото си нападение срещу България са били други. Летописецът
Нестор описвайки военната кампания на княз Олег срещу Византия, която той поставя
към 907г. дава сведения и за състава й. В нея се включили освен княжеската
дружина от Киев, също така „варяги, и словени, и чюд, и кривичи, и мери, и
древляни, и радимичи, и поляни, и севери, и вятици, и харвати, и дулеби, и
тиверци. Според Нестор византийците се изплашили и предложили да дадат данък по
12 гривни на човек. В тази връзка е отбелязано, че флотилията, се състояла от
2000кораба и в тях имало по 40 души, т.е. армията е била от 80 000души. През
941г. Нестор е поставил злополучния поход на срещу Цариград, при който руските
кораби били подпалени от византийските огненосци. Без да споменава нищо за
състава на армията летописеца е отбелязал само, че лодките са били 10 000.
Съдейки по големия брой плавателни съдове и по катастрофалния изход на кампанията,
то явно повечето от тях са били доста малки, вкл. лодки-еднодръвки. По-натам
описвайки към 944г. похода на княз Игор, той отново изброява от кои е била
набрана руската армия: „варяги, и руси, и поляни, и словени, и кривичи, и
теверци и печенеги нае, взимайки от тях заложници…, потегли срещу гърците на
ладии и на коне”. Този път князът се отказал от предприетия поход, като
подтикнал наемниците-печенеги да нападнат българските земи. Не е ясно за коя
точно България става дума, но в сключения след това договор с император Роман
ІІ има клауза насочена срещу т. нар. „черни българи”. Прави впечатление, че за
плавателните съдове в текста се използват думите: кораби, ладии и скедии, което
показва, че те не са били еднородни и с еднаква товароподемност, както се
представя в някои изследвания при пресмятането на броят им. Това показва, че
съставът на руската армия не е бил хомогенен, а твърде разнороден. Руските
плавателни съдове по-скоро е бил търговски и риболовни, като само инцидентно са
били използвани за бойни действия, в резултат на което морските сражения с
истински военен флот се превръщали в катастрофа. Преди войната срещу България
княз Светослав успял да победи и подчини хазарите, населението на които
изглежда също след това е използвано за попълване на руската армия. Ще рече, че
60 000 армия, с която Светослав нападнал България първоначално се е
формирала от тези народи. Тази войска обаче претърпяла загуби в сраженията с
излезлите срещу нея 30 000 българи, но липсват точни сведения за броят им.
След това Светослав трябвало да се изтегли, тъй като печенегите обсадили Киев.
Във връзка с това е интересно известието на Нестор за разменени дарове между
печенежкия и руския предводител тъй като се отнася до военната екипировка на
двете страни – първия дал кон, сабя и стрели, а другият броня, щит и меч. Даровете
ясно показват, че в основата на печенежката армия била конницата, а на руската
– пехотата.
Изтъкват сериозните различия с византийските автори,
тъй като според Йоан Скилица и черпещия от него сведения Зонора руската армия е
била около 308 000 души, а Лъв Дякон ги е отбелязал като повече от 30 000.
Обикновено внушителните войскови цифри в някои извори се дължат на смесване на
думата „мириада” (μύριας), която означава „сто
стотни”, т.е. 10 000 с военната единица „мира” (μούρα,
мн. ч. μούραι - означава „част”,
„подразделение”), която е другото название на хилиархия, т.е. състояща се от
1 000 души. В случая Скилица е използвал точно тази дума, което е станало
причина и за грешката, т.е. армията по негови данни е 38 000. Изследователите
обаче не отчитат обстоятелството, че при военната кампания на юг от Балкана към
войската на Светослав вече са се били присъединили българите, печенегите и
маджарите. Това показва, че по време на втората кампания на Светослав армията
му е била значително по-малка от предния път, когато в основното сражение
руските бойци били 60 000 срещу 30 000 българи. Срещу тях излязла
византийската армия начело с Варда Склир, чийто състав достигал до 12 000
души според Йоан Скилица и не повече от 10 000 според Лъв Дякон. Нестор
пише, че византийците са били 100 000души. Тук отново е възможно проблемът
да се дължи на объркването на мира и мириада, доколкото в основата на руските
летописи за този ранен период стоят византийските хроники. Трябва да се има
предвид обаче, че е възможно да става дума за всички, които са се
противопоставили на Светослав, което ще рече, че в това число се включва не
само действащата армия от 10 000 души, но също така и крепостните
гарнизони, а също и местното население, което взимало участие в отбраната на
укрепените пунктове. При тази кампания бойните действия са се водели в доста
широк диапазон – от Пловдив до Люлебургаз, което ще
рече, че съюзната армия е влизала в бой със значителен брой крепостни
гарнизони, които по принцип не напускат своите постове и не се включват в
състава на действащата армия. По време на бойните действия армията на Светослав
загубила 20 000 души, а византийците само 55 души, но имало много ранени
войници и убити коне. Изследователите често свързват тези загуби единствено с
битката при Аркадиопол, без да се отчитат останалите военни действия. Вероятно
обаче по-голямата част от убитите са загинали не в сражения с действащата армия,
а в изолирани схватки докато се отдавали на грабеж или в бой с защитниците на
местните крепости. Именно подобни тежки загуби вероятно са станали причина за
доста суровата разправа на съюзната армия с гарнизоните и населението на някои
от завзетите градове. Така например след превземането на Пловдив били набити на
кол 20 000души. Тези прояви на жестокост може да се обяснят с решителна
отбрана от страна на местното население и големи загуби за нападателите. Вероятно
в Пловдив като по-значим опорен пункт са се били укрили хора и от околността,
което обяснява големия брой на екзекутираните. Неуспешната кампания подкопала
авторитета на киевския княз, което довело до оттеглянето на съюзниците му –
печенеги и маджари.
Радзивиловская летопис – сражение между ромеи и руси
Следващото известие е свързано вече със самата битка
за Велики
Преслав, където се говори за войскова част от 8000 души според Зонора и
8500 души според Скилица. Според Лъв Дякон обаче тези 8500 са били загиналите в
битката извън крепостните стени на Велики Преслав.
Тук трябва да се отчете, че от една страна самият Светослав с част от войската
си се намирал в Силистра, а от друга, че има категорични сведения за участие на
българи в отбраната на Велики Преслав.
В отбраната на царския дворец участвали около 8000 руси и българи, от които
загинали 7000. Свенкел със сравнително малко на брой
хора успял да се измъкне и да отиде при Светослав. Тези данни показват, че в
битката за столицата участвали над 16 000 българи и руси, като около
15 000 загинали. Превземането на Велики Преслав
е последната превратна точка в отношенията между руси и българи, след което
събитие те вече са настроени враждебно едни срещу други. В боевете при Силистра
според Лъв Дякон били убити 15 000 руски воини, а от бойното поле били
събрани 20 000 щита. По негови данни след сключването на мира била
предоставена храна за 22 000души, което според летописеца означавало, че в
сраженията от първоначалните 60 000 души загинали 38 000. Доколкото
обаче същия автор е посочил, че при похода в Тракия са загинали 20 000
души, в битката пред стените на Велики Преслав
8000, при отбраната на двореца 7000 и при защитата на Силистра 15 000, то
в такъв случай общия брой на убитите е 50 000, което пък съответства на
данните на Нестор, че при преговорите с императора русите излъгали, че били
20 000, докато всъщност били само 10 000. При това положение обаче
възниква въпросът дали изворите не отразяват само руските загуби или дали все
пак в сумата от 60 000 души не са били включени всички съюзници, т.е.
българи, печенеги и унгарци. Но Светослав воювал освен с византийците, също с
печенегите, хазарите, волжките и дунавските българи, при което несъмнено е
имало жертви. При това положение вероятно Светослав е проявявал известно
недоверие към българите, печенегите и маджарите и ги е използвал само за да
попълни загубите си във сраженията станали преди военните действия срещу
Византия. Подялбата на плячката вероятно е била друга причина да предпочете да
ограничи броя на новите попълнения, за да може по този начин делът на русите да
е по-голям. Някои изследователи се опитват да изчислят броя на обсадената руска
армия на база на площта на силистренската крепост. Но при положение, че имаме
изрични данни, че русите изградили и ров, което ще рече, че е бил значително
увеличен защитения участък, то в такъв случай този подход няма как да даде
достоверен резултат.
Лъв Дякон съобщава, че русите имали здрави дълги
щитове достигащи до земята и яки брони. Същия автор при описанието на
сраженията е отбелязал и здравината на руските шлемове, които спасявали своя
притежател от стоварилия се върху тях удар с меч. Те били въоръжени с копия, мечове,
ножове, лъкове и бойни брадви.
Основният боен строй на руската армия бил т. нар.
„стена” – сгъстен боен ред с дълбочина до 20 редици, който се отличавал с
голяма устойчивост при отбрана и ударна мощ при настъпление. „Стената” се
формирала състава на тежката пехота, а леките пешаци се разполагали пред нея и
между центъра и крилата.
По време на военните действия на Светослав русите все
още били езичници. Според техните вярвания, ако бъдели убити в сражение, щели
да служат в ада на своя убиец и затова, ако нямали надежда за спасение
предпочитали да се самоубият пробождайки се с меча в сърцето си.
Българската армия
Лъв Дякон съобщава, че при първото нашествие на
Светослав срещу него излязла 30 000българска армия. Броят на българските
войници участващи в отбраната на Велики Преслав
обаче не е особено ясен. Продължителят на Георги Монах се е ограничил да
посочи, че царят на българите разполагал с многохилядна войска, но не е посочен
нейният брой, а и в състава й той включва и русите, които обаче са представени
като татари. Скилица пък съобщава, че след превземането на Велики Преслав
по нареждане на Светослав били оковани 20 000 българи, тъй като князът се
страхувал да не му изменят. Вероятно окованите 20 000 души са оцелелите от
30 000 българска армия, т.е. във военните действия срещу руси и ромеи са
били загинали около 10 000, т.е.1/3.
Това, което е особено интересно във връзката със
защитата на Велики
Преслав е, че тъй като военните действия са описани в изворите сравнително
подробно, то това позволява относително добре да се проследи българската
отбранителна тактика, макар в случая поради руската намеса тя да не се е
развила по обичайния начин.
Основната идея при българската отбранителна тактика е
да се избегнат големи човешки загуби, дори ако се налага няколко пъти да се
отстъпи, за да се проведе сражението при по-благоприятни условия. Тази тактика
често е свързана със значителни материални щети, защото дава възможност на
врага да плячкосва и унищожава. Но в условията, в които съществува Дунавска
България този начин на воюване е изключително ефективен. На северната граница
българите нямали постоянни съседи, а през цялото Средновековие там се наблюдава
една изключително динамична обстановка, като там след Аспарух се появяват
маджари, печенеги, узи, кумани и татари, а също и някои други племена и народи,
които обаче имали по-малък военен потенциал. При това положение дори българите
да успеели да нанесат съкрушително поражение на едно племе, на негово място се
появявало друго и проблемите на границата оставали същите. Затова било по-важно
да се запазят човешките ресурси, за да може да се противодейства успешно. След
завоюването на Първото царство една от причините за сериозните проблеми на
северната граница е и тази, че византийската отбранителна тактика, насочена към
опазване преди всичко на материалната база чрез защитата на крепости и влизане
в открито сражение с нападателите водела до бързо изчерпване на човешките
ресурси. Крайният резултат бил не само изоставяне на земите на север от Дунава,
но дори и територията северно от Балкана пострадала тежко от вражески
нашествия.
Първата защитна линия са били граничните валове. На
южната граница тя е била по протежение на Великия окоп, който изглежда е
идентичен с Еркесията. Именно пред него през 967г. император Никифор ІІ Фока
спрял нападението срещу България. Отбраната се
водела от граничните войски, чиято задача била да забавят противника до
пристигането на подкрепления, а при невъзможност е трябвало да се изтеглят и да
се прегрупират с мобилизираните части при втората линия. При нападение от юг
втората защитна линия се явявал Балканът, а от север - Дунава. В случай, че
нашествениците не бъдели спрени в старопланинските проходи, то третото сражение
ставало пред стените на столицата или крепостта, в която е концентрирана
българската войска. Целта на тази трета поред схватка е да се нанесе удар на
противника още докато е в поход, преди да е успял да обсади крепостта и да се е
обезопасил с укрепен лагер. В това нападение обикновено участвала предимно
конницата, която при липса на изгледи за успех бързо трябвало да се оттегли зад
крепостните стени. Четвъртата отбранителна линия се явявала външната крепост.
Тя обикновено е обхващала доста голяма площ. Често когато се говори за
крепостите на Първото царство се отбелязва, че те имат относително малко на
брой кули в сравнение с византийските, при които те е трябвало да са
разположени на един хвърлей стрела една от друга. В българската отбранителна
тактика обаче дори столицата не е било необходимо да се отбранява на всяка
цена. При невъзможност да бъде удържана някоя крепост армията трябвало да се
изтегли, да се прегрупира и да се търси удобен момент да се нанесе удар срещу
противника. Тъй като българската армия по време на Първото царство разполагала
с голяма конница, то при отбраната на защитните линии се разчитало на бързото
маневриране на войскови части. Поради големината на укрепленията е било
изключително трудно противникът да подложи големите крепости на пълна блокада,
като ги обсади от всички страни. Това означава, че противникът ако не разполага
с огромна армия е можел да подложи големите крепости на частична блокада, което
означавало, че защитниците можело непрекъснато да получават продоволствия и
подкрепления. Наред с това конницата е можела бързо да се придвижва към
атакуваните участъци, а също така да напада отделни противникови части, в
случай се врагът раздели силите си опитвайки се да блокира по-голяма част от
отбранителната линия. При отбраната на крепост предимство се оказва и
обстоятелството, че нападателите е трябвало да обхождат крепостта отвън, докато
защитниците е можело да прехвърлят много по-бързо части, движейки се отвътре.
Вътрешното укрепление и цитаделата по-скоро давали възможност да се избегнат
инциденти при случайни пробиви (напр. достигане до двореца и убиване на
владетеля и командния състав), но нямали за цел да поемат основната тежест на
обсадата. Сент-галският монах говори за 9 защитни пояса, тъй като освен
изброените до тук, ядрото на държавата е било бранено и от крепостите по
основните пътища. Самият Велики Преслав
в предстоличния си период се е явявал именно такава крепост, която защитавала
подстъпите към Плиска. Тази отбранителна тактика най-добре може да се проследи
по време на похода на Никифор І срещу Крум и при битката за Велики Преслав,
макар във втория случай поради взаимното недоверие и противопоставяне между
българи и руси се оказала толкова зле реализирана, че дори самият Йоан Цимисхий
въпреки отличното разузнаване организирано от него все пак се оказал изненадан.
ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ
След като извършил преглед на флота в Цариград и
корабите се отправили към река Дунав Йоан Цимисхий заминал за Одрин, където
били събрани сухопътните сили. В Редесто го пресрещнали двама руски пратеници,
които го упрекнали, че нарушава мирния договор с приготовленията си за военни
действия. Досещайки се, че пратениците са отишли с цел да разузнаят императорът
ги отвел със себе си във военния лагер и им показал подготвената армия с цел да
предизвика тревога сред русите.
Докато респектирал руските пратеници Йоан Цимисхий
изпратил съгледвачи за да проучат как е организирана охраната на проходите. За
голяма своя изненада византийците установили, че русите не само не са направили
прегради на клисурите, но дори са ги оставили без охрана. Императорът
предположил, че това се е случило, тъй като наближавали великденските празници
и противниците предполагали, че той ще започне военни действия едва след като
отминат. Затова решил да избърза и да предприеме настъплението незабавно. Императорът
се обърнал с пламенна реч към армията, която била въодушевена. Военачалниците
обаче приели решението на владетеля си повече с тревога, отколкото с възторг.
Той обаче успял да ги убеди, че решението му, колкото и авантюристично да
изглеждало, било добре обмислено.
Използвайки изпитаната тактика на Константин Копроним,
който докато българските пратеници още преговаряли с него неочаквано извършвал нападения и така успял да разгроми
армията на Телериг, а след това да опожари дори самия Велики Преслав,
макар тогава да не бил столица, а само аул бранещ пътя към Плиска, Йоан
Цимисхий потеглил незабавно след завръщащите се руски пратеници и безпроблемно
преминал Балкана. Той устроил лагер на хълм, ограден от две страни с река,
която осигурявала както допълнителна защита, така и вода за войската.
На следващия ден - 4 април нападнал Велики Преслав.
Под звуците на тръбите и с непрестанно биене на кимвалите и барабаните армията
се отправила към града. Челният отряд съставен от 5000 пехотинци и 4000 конници
предвождан от самия император избързал напред и изненадващо се озовал пред
столицата. В равнината пред града византийците заварили около 8500 души, които
провеждали военни упражнения. Макар шумната поява на византийската армия да
предизвикала смут сред русите, те се въоръжили и подредили в строй „стена”.
Въпреки храбрата и стремителна византийска атака руската „стена” не само устояла,
но дори двете крила на византийската армия били обърнати в бягство. Йоан
Цимисхий с арменската пехота успял да удържи центърът. Тогава императорът наредил на отряда на
„безсмъртните” да атакува лявото крило на русите. Ударът на тежката византийска
конница срещу пешите руски части успял да ги обърне в бягство. Според
българската отбранителна тактика русите е трябвало да се изтеглят зад
крепостните стени и там да се прегрупират. Но русите постъпили по друг начин,
което се оказало фатална грешка. Когато вестта за неочакваното нападение
достигнала града, намиращите се там бойци безразборно се втурнали да окажат
помощ. Възползвайки се от безпорядъка във войската на противника византийската
конница успяла да пресече пътя за отстъпление, в резултат на което била избити
и пленени много от защитниците на Велики Преслав.
Допуснатата грешка станала причина защитниците да понесат големи загуби на
бойното поле, което затруднило изключително много отбраната на толкова голям
град като българската столица.
Миниатюра от Мадридски препис на хрониката на
Скилица-Кедрин – ромеите преследват бягащи руси
Сфенгел, който стоял начело на руските войски в града
наредил да бъдат затворени вратите и да бъдат залостени със запори. Под негово
ръководство нападението било отблъснато и с настъпването на вечерта щурмът бил
преустановен. Възползвайки се от затишието Калокир избягал от Велики Преслав
и отишъл в Силистра при Светослав.
На другата сутрин, 5 април, обаче пристигнала
останалата византийска войска водена от проедър Василий, заедно с обсадната
техника. Възползвайки се от значителното числено превъзходство византийците
обкръжили Велики
Преслав и започнали атака на външната крепостна стена. Защитниците били
подложени на обстрел със стрели и със стенобойните машини. Един млад войник от
малоазийските части Теодосий Месоникт пръв успял да се изкачи по стълба на
крепостната стена и да убие един от русите, които защитавали този участък.
Неговият успех въодушевил останалите. С помощта на стълби византийците се изкачили
на крепостната стена и като преминали между зъберите проникнали вътре и успели
да отворят градските порти. Сражението се пренесло по тесните улици на града.
Във Външния град бил пленен и цар Борис ІІ с жена си и двете си малолетни деца.
Мадридски препис на хрониката на Скилица-Кедрин –
изображение на обсадата на Велики Преслав от ромеите
Около 8000 руси и българи се
укрили в дворцовото укрепление. Лъв Дякон твърди, че там нахлуло ядрото на
руската армия. Българите, които взели участие в тази последна схватка изглежда
били от състава на дворцовата охрана. Първоначално защитниците оставили
отворена една от потерните и устроили засада, като избивали влизащите от там
византийци. По този начин били убити около 150 византийци. Тъй като мястото
било укрепено и трудно за превземане изпратените от Йоан Цимисхий военни части
не успели да го овладеят. Наложило се лично императорът да поведе щурмът срещу
защитниците. Въпреки това атаката била неуспешна. Едва след като византийците
успели да подпалят укреплението на няколко места отбраняващите се били
принудени да напуснат горящите сгради. Ликвидирането на последните защитници
било възложено на изтъкнатия военачалник Варда Склир. Оцелелите защитници на
брой около 7000 души руси и българи се събрали на открито при вратата на
двореца и там се сражавали, докато не били избити всички. Сфенгел успял да
избяга с малцина руси и отишъл при Светослав.
Миниатюра от Мадридски препис на хрониката на Скилица-Кедрин – византийския щурм
Велики Преслав
бил подложен на грабеж, като не били пощадени дори християнските храмове. При
това плячкосване изглежда е било отмъкнато и укрито т. нар. днес „Преславско
съкровище”, но вероятно приобретателят му загинал и не успял да си вземе
плячката. След завземането на града Йоан Цимисхий наредил да бъдат освободени
пленените българи, като заявил, че той е отишъл не да ги пороби, а да ги
освободи от русите. Императорът дори оказал почести на Борис ІІ и го нарекъл
„цар на мизите”. След като Велики Преслав
бил превзет, императорът наредил да бъдат поправени повредите по укрепленията и
преименувал града свое име Йоанопол, като прекарал там великденските празници.
БИТКАТА
ЗА СИЛИСТРА
Миниатюра от Мадридски препис на хрониката на
Скилица-Кедрин – бягството на русите в Силистра
След като завзел Велики Преслав
императорът изпратил пратеници до Светослав, като го подканил да се изтегли от
България, като заплашил, че ако това не стане доброволно, щял да го принуди със
сила. Виждайки развоя на събитията Светослав започнал да се опасява, че
българите ще се съюзят с византийците. Той наредил да бъдат задържани 300
български първенци и наредил да бъдат избити, а 20 000 души били хвърлени в
тъмница. Така разривът на отношенията между българи и руси бил пълен. През това
време византийската армия достигнала до Силистра, като по пътя си завладяла
Плиска и Динея.
Йоан Цимисхий оставил силен гарнизон в Велики Преслав
и след като отпразнувал в града Гергьовден, на следващия ден - 24 април (стар стил)
се отправил срещу Силистра.
Неколцина руси нападнали византийския авангард, но
били заловени и убити. На полето пред силистренската крепост двете войски се
срещнали.
Руската войска се състояла предимно от пехотинци. Сочи
се, че числеността й възлизала на 60 000души, но явно са били ползвани
първоначалните данни от първия поход, без да се отчитат понесените загуби в
сраженията, а също и евентуалния отлив на българите. Руските войски отново
сформирали т.нар. „стена”, т.е. били строени в плътен строй, като доближили
щитовете си и насочили напред копията си.
Императорът разположил в двете крила тежковъоръжена
конница, а зад тях стрелците и прашкарите.
Първото сражение протекло с променлив успех. При залез
слънце Йоан Цимисхий наредил конницата да атакува, при което русите били
обърнати в бягство и се оттеглили зад крепостните стени на Силистра.
Миниатюра от Мадридски препис на хрониката на
Скилица-Кедрин – ромеите преследват бягащи руси
На зазоряване византийците
укрепили стана си, който бил разположен на невисок хълм близо до града с нов
окоп, като върху насипа били поставени копия и щитове. През деня византийците
атакували крепостта, като двете армии се обстрелвали със стрели и камъни от
прашките. Привечер русите направили излаз от крепостта, като при предприетото
контранападение използвали и конница. Тъй като обаче не били добре обучени да
воюват на коне скоро били принудени отново да се изтеглят в крепостта. В това
време се появил византийския флот съставен от огненосни и транспортни кораби.
Руснаците, помнейки за катастрофалното поражение на княз Игор пред Цариград
нанесено от огненосните кораби незабавно изтеглили своите лодки на брега. Така
Силистра била поставена под пълна блокада, като била обсадена по суша и вода. Въпреки
че след това 2000 руси успели веднъж през една тъмна и дъждовна нощ да направят
излаз с лодките, да съберат храна и да избият намиращите се край реката
византийци от обоза, то в резултат от блокадата обсъдените започнали да
изпитват недостиг от припаси. На следващия ден руснаците облечени в плетени
железни ризници и с дългите си щитове отново се построили за битка.Сражението
отново протекло с променлив успех. В хода на битката един от византийците успял
да пробие напред и убил Свенкел. Смъртта му
предизвикала смут у русите и те се оттеглили в крепостта.
За да отслабят обстрела на обсадните машини русите
предприели нападение срещу тях, като се опитали да ги опожарят. При нападението
успели да убият ръководителя на стражата на обсадните машини магистър Йоан
Куркуа, а отсечената му глава поставили на градската стена.
Въодушевени от успеха на 20 юли русите излезли отново
от крепостта и се строили за бой. В завързалото се сражение императорския
телохранител Анемас успял да пробие руския строй и да убие Икмор, който заемал
второ място след Светослав в руската армия. Това принудило русите отново да се
върнат в крепостта. Вечерта те излезли и събрали убитите си, като труповете
били изгорени на клади и били извършени жертвоприношения, при които били
убивани пленени жени и деца, а в реката били удавени бозйничета и петли. Византийците
установили, че сред убитите имало и жени, облечени в мъжки дрехи. Светослав
свикал събрание какво да правят по-натам при създалото се положение. Някои
предложили да опитат да пробият блокадата по вода и да се измъкнат, други да
сключат мир и да се изтеглят, но надделяло мнението на княза на следващия ден
да излязат за ново сражение.
Миниатюра от Мадридски препис на хрониката на
Скилица-Кедрин – ромеите преследват бягащи руси
На 24 юли двете войски се строили една срещу друга.
Въодушевен от постигнатия успех преди това Анамес отново извършил пробив, като
този път достигнал до самия Светослав. Той ударил княза с меча по ключицата, но
не успял да го убие, тъй като щитът и ризницата предпазили владетеля. Руснаците
се притекли на помощ и успели да обградят и убият Анемас. Това окуражило
руснаците и те нападнали стремително противниците си, като ги принудили да
минат в отстъпление. Тогава Йоан Цимисхий повел своя отряд и успял да
преустанови бягството на армията си. В това време се разразила буря с дъжд,
която вдигнала прах. Тъй като вятърът бил срещу руската армия, то прахоляка, а
после и дъждовните капки започнали да заслепяват войниците. Византийците отдали
случилото се на намесата на св. Теодор Стратилат. Неблагоприятните условия и
атаката на византийската конница принудили руснаците отново да отстъпят в
крепостта, като раненият на няколко места Светослав едва не бил пленен. В
сражението загинали 15 500 руснаци, а от византийците само 350 души, но
при тях броят на ранените бил голям.
Миниатюра от Мадридския препис на хрониката на
Скилица-Кедрин. Преговорите между Йоан Цимисхий и Светослав
На следващия ден Светослав изпратил пратеници да
преговарят за мир. Йоан Цимисхий се съгласил да подновят стария мирен договор,
като освен това се съгласил да им осигури свободно изтегляне, а също и храна.
Била дадена храна на 22 000 души, които били оцелелите от военната
кампания на Светослав. Летописецът Нестор обаче отбелязва, че русите излъгали,
че били 20 000, а всъщност били само 10 000. С оглед първоначалната
численост на руската армия и посочените от византийските автори загуби понесени
от нея в хода на военните действия, то известието в руските хроники изглежда
по-вероятно. След сключването на мирния договор се състояла лична среща между
императора и Светослав. Йоан Цимисхий облечен в позлатени доспехи на кон
пристигнал до брега, а князът дошъл с лодка. След срещата русите се качили на
лодките си и се отправили за дома.
Йоан Цимисхий наредил Силистра да бъде преименувана на
Теодоропол в чест на св. Теодор Стратилат.
СЪДБАТА
НА ПОБЕДЕНИТЕ
При обратния път русите се придвижвали по реката, но
при речните прагова, когато слезли на сушата били нападнати от печенегите и в
завързалото се сражение Светослав бил пленен от военачалника Куря. От Велики Преслав
било изпратено искане той да бъде екзекутиран и князът бил убит, а обкованият
му в сребро череп бил направен на чаша.
Радзивиловская летопис - Печенегите нападат завръщащия се Светослав
Руската кампания освен военно-политически имала и
културни последици. За разлика от „христолюбивите” ромейски воини, които
плячкосали дори черквите и манастирите, русите изглежда не подложили на
плячкосване българските земи. Вероятно причината за това било, че византийците
не се надявали на такъв успех, какъвто постигнали, т.е. че ще присъединят
българските земи и затова гледали да се облагодетелстват с каквото могат,
докато Светослав започнал да гледа на Велики Преслав
като на бъдещ център на империята си. По същественото е, че това, което отнасят
със себе си са преписи на различни книги от дворцовата библиотека, като
Симеоновия изборник, чието копие за княза днес е
известно като Светославов. Тъй като голяма част от
съчиненията са с религиозно съдържание, те вероятно са били преписани като
подарък за княгиня Олга, която била приела християнската вяра. Благодарение на
това обстоятелство до днес е достигнало съдържанието на много съчинения от
времето на Първото царство. Това допринесло за разпространението на българското
културно влияние и на християнските идеи върху Русия, която още при сина на
Светослав – княз Владимир се покръстила.
Смъртта на Светослав не решила българските проблеми.
Виждайки, че се е справил с опасния противник, Йоан Цимисхий променил плановете
си за България. Цар Борис ІІ и семейството му били отведени в Цариград като
пленници и били включени в триумфалната процесия на императора. По време на
шествието в колесницата предназначена за императора била поставена плячкосана
от България икона на св. Богородица държаща в ръцете си Богочовека Слово. В
двореца цар Борис ІІ бил заставен да свали царските си отличия – тиара, обвита
с пурпур и извезана със злато и бисери, багреница и червени обувки. Низложеният
цар бил удостоен с титлата магистър. След превземането на Силистра българският
патриарх бил обявен за низложен, но това не попречило
да се запази независимостта на църквата, като седалището на предтоятелите
й обаче се изместило във все още незавзетите западните области.
Миниатюра от Мадридския препис на хрониката на
Скилица-Кедрин. Горе: Триумфалното влизане на Йоан І Цимисхий в Цариград. Долу:
Низложението на цар Борис ІІ.
Подчиняването на България от Йоан Цимисхий обаче се
реализирало не само благодарение на качествата му на военачалник, но и за това,
че е бил добър човек. На последното отчасти се дължали и успехите му по
малоазийските граници на империята. Понякога изследователите се впускат да
критикуват Цимисхий заради жестокото убийство на Никифор ІІ, изпращането в
заточение на императрицата и превръщането му от освободител на българите в
техен завоевател. Гневът му срещу Никифор ІІ обаче бил съвсем оправдан, защото
престолът бил предложен на него, а той му го отстъпил, но за благодарност бил
изпратен в заточение. Никифор бил обичан от едрата аристокрация, тъй като
управлявал в неин интерес и затова е възхваляван от Лъв Дякон и Йоан Геометър.
Но останалите не били чак доволни от него и дори веднъж бил замерян с камъни. А
и именно той поставил в огромна опасност Византия предизвиквайки руското
нашествие. Императрица Теофано е замесена в преждевременната кончина на свекъра
си Константин VІІ, на първия си съпруг Роман ІІ, а накрая и на втория си мъж
Никифор ІІ. Тъй че заточаването й е било съвсем разумна предпазна мярка.
Всъщност грешката на Йоан Цимисхий била, че не отстранил своевременно другия
редовен заговорник – Василий Лакапин и това се оказало фатално за него. За
съжаление Василий Лакапин също допуснал грешка, като не ликвидирал своевременно
енергичния Василий ІІ, за да може да ръководи империята посредством безволевия и
слабохарактерен Константин VІІІ. Това позволило на Василий ІІ да отстрани
опасния си съименник и да довърши присъединяването на българските земи към
Византия.
Смъртта на Йоан Цимисхий хвърлила в смут империята,
тъй като новите придобивки се крепели повече на личното обаяние на императора,
отколкото на някакъв траен спойващ елемент. Това действително били земи, които
някога принадлежали на Източната Римска империя и ромеите винаги считали, че
макар да са ги загубили, те им принадлежат по право, но за изминалото време там
били настъпили големи етнически промени и обитателите им не споделяли идеите на
византийските владетели, че трябва да са под тяхна власт.
Този развой на събитията показва, че цар Петър І в
последните си дни все пак е успял да намери верните решения: 1) помирявайки се
със Светослав да запази човешкия ресурс на армията си; 2) подтиквайки
печенегите да обсадят Киев принудил русите да напуснат България и 3) да
противопостави русите и византийците. От това се вижда, че дългото му мирно
управление не е било резултат само на кротост, но и на умела и ловка политика.
Тъй като в резултат от руското нашествие Велики Преслав
е бил завзет от византийците, то обикновено вниманието се концентрира на
заплахата от страна на империята. Но голямата опасност за Дунавска България
всъщност е от набиращата сила Русия, която ликвидирала основния противник на
източния фронт за българи и ромеи – Хазарския хаганат. Още при управлението на
княз Игор обаче на българската дипломация се налагало да балансира ловко между
Византия и русите. По време на похода си срещу Цариград руския княз дори се
опитал да подтикне печенегите да нападнат България.
Завладяването на България от Византия било резултат от
поредица неблагоприятни обстоятелства: 1) поредицата от трима изключително
способни византийски императори: Никифор ІІ, Йоан І Цимисхий и Василий ІІ; 2)
възходящата по това време Русия; 3) цар Петър І вече бил възрастен и болен, а
Борис ІІ твърде млад, като нелепата му смърт при бягството от Цариград също се
отразила неблагоприятно на опита да бъдат отвоювани завзетите земи.
ЛИТЕРАТУРА:
ИЗВОРИ:
1. П. Петров, В. Гюзелев - Христоматия по история на
България, т.1, 1978, стр. 246-255
2. ИБИ - т.
ІХ / ГИБИ-т. V („История” на Лъв Дякон, стр. 248-274; „За управлението” на
Константин Багренородни, стр. 198-203), ИБИ - т. ХІ / ГИБИ - т.VІ („Кратка
история” на Йоан Скилица, стр. 259-275; „Хроника” на Продължителят на Георги
Монах, стр. 153-154), ИБИ, т.
ХІV / ГИБИ, т. VІІ („История” на Йоан Зонора, стр.
179-185)), т. Х, („Хроника” на Константин Манасий, стр. 92; „Летопис” на Михаил
Глика, стр. 115)
3. „Всеобщая история”, Степанос Таронски Асохиг, М.,
1864, стр. 127-128
4. „Император Василий Болгароубийца. Извлечения из
летописи Яхъи Антиохийскаго”, Барон В. Р. Розен, С-П, 1883, стр. 177-186
5. БСМ, Й. Иванов
6. „Сказания мусульманскихъ писателей о славянахъ и
русскихъ”, А. Я. Гаркави, С-П, 1870
7. СБЛ, т. 3, Исторически съчинения (1983), редактор и
съставител Иван Божилов
8. „Историко-апокалиптичната
книжнина във Византия и средновековна България”, В. Тъпкова-Заимова, А.
Милтенова, 1996г., стр. 200-201.
9. „Повесть Временных лет”, „Литературные памятники”,
1950; „Повесть временных лет”, „Литературные памятники”, 1996; „Летопис
Нестора”, УБ, С-П, 1981; Полное собрание русских летописей (ПСРЛ), тт. I-XXXV
ИЗСЛЕДВАНИЯ:
1. „История
на българската държава през средните векове”, В. Н. Златарски, т. 1. ч. 2, 2007,
600-632
2. „История на България”, БАН, т.2, С, 1981, 389-396
3. БВИ, т.2, стр. 15-29
4. История на Средновековна България VІІ - ХІV в., т.1
5. „История на Първото българско царство”, Стивън
Рънсиман, 1993, стр. 172-187, 254-256
6. „История Византийской империй”, А. А. Васильев, т.1,
стр. 238-241
7. „Византия. Орел и лев”, Шиканов, В. Н., С-П, 2006,
стр. 89-92
8. „Восточнославянские племена”, Третьяков
9. „Очерки по истории русско-византийских отношений”, Левченко
11. „О численности русско-варяжской армии князя Святослава во время
его походов в Болгарию и о битве
под Дрыстром в 969-971г.”, Г.Г, Атанасов, ВВр, 2013, т. 72 (97)