ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD

БИТКАТА ПРИ БЕЛАСИЦА

1014г.

 

Битката в Ключката клисура на планината Беласица, след която били ослепени пленените български войници е сред най-драматичните страници от българската история. Загубата на значителна част от армията и последвалата по-късно смърт на цар Самуил довели до залеза на Първото българско царство.

 

Битката при Беласица – Миниатюра от Мадридския препис на хрониката на Манасий

[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Линкове] [Галерия] [Книга за гости] [Филми] [Ново]

 

 

 

ИЗВОРИТЕ

 

Основните извори битката са „Кратката история” на Скилица-Кедрин, в чийто Мадридски препис има и миниатюри изобразяващи събитията и продължението на Хрониката на Георги Монах. От гръцките извори следва да се отбележат съчиненията на Зонора и Константин Манасий, тъй като те са били популярни по време на Второто българско царство, като българския превод на втория автор е бил също илюстрован с миниатюри, към които има бележки, някои от които обаче са заети от първия хронист. Мавро Орбини позовавайки се на Зонора дава също някои интересни сведения, които обаче не се срещат в познатите днес ръкописи на византийския историограф. Други две важни съчинения са историята на Михаил Аталиат и Стратегикона на Кекавмен. Твърде е вероятно сведенията на продължителя на Георги Монах, Манасий, Аталиат и Мавро Орбини да имат общ първоизточник, който е бил стихотворен панагир посветен на император Никифор ІІІ Вотаниат (1077-1081) и неговите баща и дядо Михаил и Теофилакт. Основание за това дава епичното изложение на събитията, което се отличава от общия стил на останалото изложение в тези съчинения и множеството епитети и сравнения.

Някои извори, макар да не дават конкретни сведения за битката, съдържат някои общи сведения или информация свързани с разглеждания период, които допринасят за изясняване на обстоятелствата предхождащи битката или пък нейните последици. Отделни, но твърде кратки и общи сведения има и в съчиненията на други автори, като „Хронографията” и „Кратката история” на Михаил Псел, а също историята на Никита Хониат. Също твърде кратки и недопълващи с нищо основните извори за самата битка са текстовете на Дуклянския летописец и на Яхъя бин Яхъя, но и те са също така много полезни изясняване на ред обстоятелства свързани с нея. Без да дават информация за самата битка важни сведения се съдържат във византийските стратегикони и новелите на императорите, тъй като от тях може да се почерпят ценни данни за армиите, тяхната тактика, екипировка и подготовка.

От латинските извори за описваните събития има и някои кратки сведения също в „Историята” на Адемар, „Хроника на Венеция” на Йоан Дякон и хрониката на Лупус Протоспатарий.

Сведенията, които дава Асохик макар да не са свързани с битката при с. Ключ съдържат сведения за предходните военни кампании на цар Самуил срещу Солун. Матей Едески дава интересни сведения за войните на Василий ІІ срещу българите, но очевидно бърка Самуил, Иван Владислав и Алусиан.

Към домашните извори на първо място следва да се отбележи Битолския надпис на цар Иван Владислав от 1015г., който е свързан с ремонта на тамошната крепост, която пострадала от нападението извършено от Василий ІІ, след като той научил за смъртта на цар Самуил. Макар и изключително кратък и оскъден на данни, той е паметник, чието създаване във времево отношение стои близо до разглежданите събития. Българският апокрифен летопис макар да не съдържа конкретни сведения за самата битка е интересен със сведението си за император Василий ІІ, който е представен в изключително благоприятна светлина и подобно на Адемар анонимния автор дава положителна оценка на безбрачието на императора.

 

ПОЛИТИЧЕСКАТА ОБСТАНОВКА

 

През 971г. император Йоан Цимисхий успял да превземе Преслав, където бил пленен цар Борис ІІ със семейството му. Императорът обсадил в Силистра русите предвождани от техния княз Светослав. Обсадата се проточила и се стигнало до споразумение, по силата на което на Светослав била дадена възможност да се изтегли с войската си от Силистра, но по пътя към Киев бил нападнат от печенегите и убит.

Проблемите по южните граници на империята принудили Йоан Цимисхий да се изтегли преди да е успял да утвърди властта си над новозавладените земи.

Неочакваната смърт на авантюристичния и енергичен император Йоан І Цимисхий и идването на власт на младите императори Василий ІІ и Константин VІІІ създали предпоставки западните български земи да подновят борбата за независимост. Властта във Византия попаднала в ръцете на ловкия интригант паракимомен Василий, който успявал успешно да попълни хазната, но това ставало по твърде обременителен начин за населението и аристокрацията. Възползвайки се от недоволството Варда Фока и Варда Склир се опитали всеки за себе си да завземе престола и империята задълго се озовала във вътрешни междуособици.

Докато управниците на Византия се справяли с възникналите вътрешни проблеми останалите незасегнати от похода на император Йоан Цимисхий западни български земи успели да се организират за по-нататъшна съпротива. Начело на борбата застанали синовете на комит Никола – Арон, Давид, Мойсей и Самуил. Давид и Мойсей още в началото загинали, а Арон бил убит с цялото си семейство по обвинение в измяна, като бил пощаден само синът му Иван Владислав благодарение на застъпничеството на Гаврил Радомир. Възползвайки се от създалата се ситуация цар Борис ІІ успял да избяга, но на границата бил убит погрешка. На тронът се възкачил брат му Роман, който обаче нямал възможност да продължи династията, тъй като бил кастриран.

Василий ІІ ловко успял да отстрани претендентите за трона Фока и Склир, а също и опасния си помощник в управлението Василий, чието име се свързвало със заговорите и смъртта на няколко от предишните императори. След като решил вътрешните проблеми императорът организирал поход за превземането на София, но обсадата се проточила, а сведенията за приближаваща българска войска накарали Василий да снеме обсадата и да потегли обратно към Византия. При преминаването през прохода Траянови врата му била устроена от българите засада, като войската му била разбита. Независимо от този неуспех Василий ІІ не се отказал от плановете си да наложи властта си над цяла България. Първо той успял да превземе отново Плиска и Преслав, а след това предприел поредица от походи към западните български земи. В резултат от последователните му кампании, той успял да превземе Видин, а също и Скопие, където бил пленен цар Роман. Възползвайки се от ангажираността на Василий ІІ с военни действия на Апенинския полуостров цар Самуил се опитал да завладее град Солун.

 

КОМАНДВАНЕТО

 

Василий ІІ Българоубиец – миниатюра представяща императора като победител на българите

 

Византийската армия била командвана лично от император Василий ІІ, който по това време все още е известен само с прозвищата Македонец и Багренородни, а също за да се отличава от Василий І е бил наричан и Млади.

Василий ІІ на ръст бил под средния и имал светлосини очи. Макар както показва прозвището му Порфирогент да бил роден в двореца, голяма част от живота си прекарал във военни кампании, далеч от дворцовите навици и разкош. Речта му не била гладка и той често се запъвал, правейки кратки паузи. Военните кампании провеждал не както било обичайно от средата на пролетта до края на лятото, а се завръщал едва с постигането на набелязаната цел. Той твърдо понасял както студа през зимата, така и горещините през лятото, а също и лишенията. При избора на командния състав се ръководел от показаните на бойното поле способности и усърдие. Имал добри познания по военно дело, отчасти научени от книгите, а отчасти придобити от собствения опит по време на многобройните му военни кампании. Той считал стегнатия и нерушим боен строй като важни условие за успеха на бойното поле. Наред с това, когато имало възможност той устройвал засади на противника и го обстрелвал отдалече. Василий ІІ не се подавал лесно на чуждо влияние и проявявал последователност при преследването на целите, които си е набелязал. Той не променял лесно и отношението си към хората. По време на военен поход умеел да потиска гнева си, а провинилите се наказвал едва след приключването на военната кампания, при това след като старателно проучел обстоятелствата. При все това проявявал милост и състрадание. Той е сред най-дълго живелите и управлявали византийски императори.

Другите трима споменати военачалници са тогавашния пловдивски управител Никифор Ксифий, командващия солунската армия Теофилакт Вотаниат и синът му Михаил.

Теофилакт е бил дядо, а Михаил баща на император Никифор ІІІ Вотаниат, което ще рече, че твърде щедрите похвали за тях са дължат на автори писали по времето или след управлението на техният потомък.

За героя от битката при Беласица Никифор Ксифий последвал възход, но той завършил с драматично падение. Възгордян от успеха си, той се сговорил със сина на Варда Фока – Никифор да извършат преврат, като всеки от тях се надявал да заграби трона за себе си. Както може да се очаква една такава дружба не се оказала трайна и вярна. На 15 август 1022г. Никифор Ксифий опасявайки се, че Василий ІІ е разкрил заговора се опитал да се спаси, като поканил Никифор Фока на среща, при която той бил убит. После Ксифий се опитал да убеди императора, че се е сдружил с Фока само за да разкрие заговора. Василий ІІ обаче не повярвал на оправданията. Заради заслугите му в битката при Беласица и заради тежкото здравословно състояние го пощадил и не го екзекутирал, но му отнел имуществото и го замонашил.

Отбраната на прохода се ръководела лично от цар Самуил и синът му Гаврил Радомир. Всеки поотделно отстъпвал по заложби на Василий ІІ, защото цар Самуил бил ловък политик, а Гаврил Радомир бил добър военачалник. Дори при наличието на такава силна фигура като Самуил, който в изворите успява да засенчи дори самият цар Роман Гаврил Радомир остава в българската история като най-много споменавания с влияние върху политиката престолонаследник. Самуил и Гаврил Радомир са описани с голяма неприязън от Йоан Ставракий в словото му за чудесата на св. Димитър, където е разказано и за смъртта на втория. Но въпреки острите думи се вижда, че омразата се дължи повече на постигнатото от тях срещу Византия, отколкото на лични недостатъци. Той нарича цар Самуил прочут и пише, че неговото име дори и по негово време не слизало от устата на българите и бил завладял цялата българска и ромейска земя чак до Солун. Гаврил Радомир е определен пък като жесток и бесен, с наклонност към убийства и разрушител, който с един удар на боздугана повалял направо в гроба. Това описание съпоставено с доста обърканото изложение за управлението на Гаврил Радомир в съчинението на Скилица-Кедрин и сведението на Дуклянския презвитер за негови успешни военни действия срещу Византия свидетелстват, че той се е отличавал както с физическа сила, така и с качества на военачалник. Лошите качества, които са му приписани са по-скоро нещо иманентно за една война, която неизбежно е съпътствана със смърт и разруха, но заслугата за всичко това е на византийския император, който се опитвал да завладее България, а не на бранещия се. Конкретният недостатък визиран във словото пък е страстта на царя към лова, но това е типично занимание за един средновековен владетел често отразявано в историческите съчинения, осигуряващо както храна, така и тренировка в мирно време за справяне с реална опасност.

Във връзка с кампанията срещу Солун е споменат и Давид Несторица.

 

АРМИИТЕ

 

Византийците разбиват българите при р. Сперхей - миниатюра от Мадридския препис на хрониката на Скилица-Кедрин

 

Сведения за числеността на армиите намираме в продължението на хрониката на Георги Монах и в историята на Мавро Орбини, който се позовава на Зонора. Според продължителят на Георги Монах българската армия се състояла от 360 000 (τς χιλιάδας) души, в състава на които имало и наемници, а в сражението загинали 160 000 (ρς χιλιάδας). Общата численост на византийската армия не е посочена, а само броя на двата отряда изпратени да обходят защитниците на прохода, които били по 12 000 (λβ χιλιάδας) или общо 24 000. Според Мавро Орбини Самуил е имал 50 000бойци, от които след разгрома били ослепени около 15 000. Тези цифри обаче липсват в съчинението на Зонора, където е даден само броят на ослепените. От друга страна представените цифри в двете съчинения макар да изглеждат напълно различни, не са лишени от връзка помежду си. Продължителят говори за 2 византийски отряда от по 12 000 души, а при Орбини византийската армия е с численост 24 000 души, т.е. цифрата отговаря на сбора на двата отряда. Общият брой на българската армия при Орбини пък е 50 000души, което отговаря на 36 000 + 14 000души. Зонора и Скилица сочат като брой на ослепените българи 15 000души, но според Кекавмен те са били 14 000. При това положение възниква въпросът дали Орбини не е заел от Зонора само броя на ослепените 15 000, а другите данни да са заети от продължителя на Георги Монах или от неговия извор и да са били сумирани?!? Но по-скоро може би става дума за ползване на извора или на друго съчинение, което е базирано на прототипа, защото 160 000 са посочени като пленени и убити, което показва, че е възможно да е имало и отделна бройка от 14 000 като при Кекавмен за ослепените или за отбраняващите прохода и тъй като данните са били сметнати за противоречиви да е била заета бройката 15 000, която е и единствената отразена в съчинението на Зонора.

Внушителните цифри за българската войска изглежда са резултат от неправилно приравняване на военните единици при преписите на съчинението на Георги Монах, тъй като при Мавро Орбини, който най-вероятно е ползвал източник базиран на същия прототип съдържа цифри напълно съотносими към тези на византийската армия. Обикновено внушителните войскови цифри в някои извори се дължат на смесване на думата „мириада” (μύριας), която означава „сто стотни”, т.е. 10 000 с военната единица „мира” (μούρα, мн. ч. μούραι - означава „част”, „подразделение”), която е другото название на хилиархия, т.е. състояща се от 1 000 души. Иначе казано 36, респ. 16 български мири, т.е. 36 000, респ. 16 000 са били разчетени като мириади, т.е. 36х10 000=360 000, респ. 16х10 000=160 000. Доколкото Продължителят на Георги Монах споменава за залавянето на две български стражеви стотни (βίγλας εκατόν), то е възможно недоразумението да се дължи на различния брой на армейските части – т.е. в панагира да са били посочени като брой отряди, които за византийската армия да са били мири / хилархии, т.е. 2 х 12 х 1000, а българската армия да е била съставена от 360 отряда х 100 души, т.е. 36 000, респ. 16 000. Използваната дума „вигла” произлиза от гръцката дума часовой. Името „вигла” е носела и една от византийските столични „тагми”, чиято численост изследователите определят между 1000 и 4 000души. Думите вигла и тагма се използвали за обозначаване на основната бойна единица на византийската армия, но в описанието на битката при Беласица както се вижда е използвано и основното значение на думата - стражи, часовои. Както ще се види по-натам в изложението в бойните действия участва не само основната българска армия, но също пограничните стражи и постоянните гарнизони на крепостите, които само отбраняват своите опорни пунктове без да ги напускат. По тази причина например Мелник въпреки разигралата се трагедия в битката при Беласица е разполагал с достатъчно собствени сили за отбрана и се е наложило Василий ІІ да прибегне до хитрост за превземането му. Това означава, че за евентуално настъпление българските сили били много по-малки откъм численост.

Византийската армия била наборна и се попълвала от военно-задължени лица, които срещу службата си получавали воински участъци. Изпълнението на военните задължения обаче често откъсвало бойците задълго от обработваемите участъци, което се отразявало неблагоприятно на икономическото им състояние. Воинските участъци на разорилите се стопани попадали в ръцете на богатите динати. Обичаен способ станало използването на 40-годишната придобивна давност, благодарение на която силните на деня ограбвали обикновеното население. Императорите от Македонската династия предприели мерки за ограничаване на ограбването на бедните стопани, чрез поредица от новели. Император Никифор ІІ Фока като представител на едрата аристокрация от една страна, но от друга страна, като владетел стремящ се да усили военната мощ издал противоречиви мерки, опитвайки се да задоволи интересите и на двете страни. След смъртта на Никифор ІІ и отстраняването на паракимомена Василий през 996г. император Василий ІІ издал нова новела, с която отменил 40-годишната придобивна давност. Отмяната имала действие не само занапред, но имала също ретроактивен ефект и оставали незасегнати правата на динатите само за имуществата придобити преди новелата на император Роман І (около 928г.), а получените след това имоти чрез използване на давността следвало да се върнат на обезземлените дребни собственици. Василий ІІ макар да се обявил срещу рестрикциите спрямо църковните имоти въвел ограничения и за заграбването на земите на селяните от манастирите и духовниците, както и прехвърлянето след това на така придобитото на динати. За осигуряване на стабилни приходи за хазната бил въведен особения данък алеленгион (от гр. „солидарност”), според който за пустеещите земи отговаряла общината, т.е. притежателите на съседните имоти трябвало да плащат дължимия данък и за този, който нямал стопанин или пък имал, но той не бил в състояние да го дава. Василий ІІ прехвърлил тежестта за плащането на данъка от обикновените земеделци на едрите собственици. Въпреки че промяната била въведена като временна мярка за осигуряване на средства за войната срещу България, след покоряването на българските земи въпреки молбите на патриарх Сергий след триумфалното завръщане на императора в столицата данъкът не бил премахнат.

За екипировката на двете армии има известие в съчинението на Продължителя на Георги Монах. Тъй като най-вероятно неговия извор да е бил поетична творба, данните му да са изпъстрени с художествени елементи: „И от двете страни покритите цели с желязо конници и пехотинци и покритите цели с желязо копие­носци развели знамената си и дали боен сиг­нал с военните тръби и тромпети.”. Константин Манасий, който явно е ползвал същия извор дава подобни сведения, като с оглед търсения художествен ефект е прибягвал и до архаизиране: „Всички бяха в железни ризници, с медни щитове, с копия, всички носеха тежкомедни копия”.Както от това описание, тъй и от миниатюрите към Мадридския препис на хрониката на Скилица-Кедрин изглежда, че екипировката на двете армии няма значителни различия. В Менелогия на император Василий ІІ в миниатюрата представяща избиване на ромеи от българите и двете страни нямат метална защитна екипировка, но по всички личи, че това изображение не представя сражение, а по-скоро репресии спрямо пленници.

Макар да липсват конкретни данни относно битката при Беласица има сведения във връзка с други кампании, че византийците използвали като наемници руси и маджари. Скилица отбелязва, че след превземането на Лонгон през 1017г. Василий ІІ разделил плячката на 3 – 1/3 за себе си, 1/3 за русите и 1/3 за византийската войска. Унгарския крал Стефан лично участвал в поне една военна кампания срещу България.

Във военния трактат приписван на император Никифор ІІ Фока са набелязани специални мерки за охрана на пограничните планински местности: „Ако високи и непроходими планини отделят неприятелската земя от нас; то е необходимо да се поставят на тях стражи, на три или четири мили едни от други. Първата стража, виждайки появилите се неприятели, трябва веднага да бяга към втората с вестта, а тази най-голяма скорост към третата и така нататък по реда, предавайки онова до конните стражи, стоящи на равни места, които вече уведомяват самия пълководец за приближаването на враговете. Стражите стоят на караул петнайсет дни; затова те трябва винаги да взимат със себе си за толкова пак дни и хранителни припаси. След това идат други на смяна в надлежен порядък, без всякакво изключение, на които началниците не трябва да позволяват да бъдат у дома по собствена нужда. Едни от тях са длъжни да гледат, какви места могат да бъдат безопасни за неприятелите, къде има много вода и къде е равно място, други да узнават, къде пътя е тесен и къде не трябва да се преминава през реката. Ако те внимателно стоят на караул, то неприятелите няма да могат да извършат неочаквано нападение.”. От обстоятелствата около смъртта на цар Борис ІІ е известно, че България е имала такава погранична стража. Но пак от това известие става ясно, че съставът на граничарите не е имал препоръчваните качества, тъй като един от тях е бил глухоням. В изложението на продължителят на Георги Монах вече конкретно се дават сведенията за тази караули, от които става ясно, че те не са се справили добре със задачите си. Преди покоряването на Северна България в тактически план се прилагала ешалонирана защита, като първата бойна линия била при Еркесията, втората при Балкана, а следващата вече при укрепените селища, вкл. и столицата. По трасето на византийската армия откриваме селището Вальовища, чието название е свързано с валове, а по-късните Демир капия, т.е. „Железни врата” и Сидерокастро – „Желязна крепост” също подсказва за наличието на такъв опорен пункт. При настъплението на император Василий ІІ обаче нямаме сведения там да се е провела схватка. Топоними производни на „вал” и „Железни врата” са често срещани по поречието на р. Струмешница и планината Беласица в участъка между Петрич и Струмица. Тесните проходи на планината Беласица също подобно на Стара планина са били удобно място за да се пресече пътя на вражеска настъпваща армия.

Пак във военния трактат приписван на Никифор ІІ се дават и съвети как да се отбранява пътят, по който трябва да премине вражеската армия: „Чувайки за придвижването на враговете, пълководецът трябва с цялата своя войска да дойде на границата и на същия този път, по който те имат намерение на преминат, да постави цялата пехота. Научавайки, че те идат с неголямо опълчение, е необходимо той незабавно да излезе срещу тях и да нападне с цялата конница и пехота, ако е успял да ги събере. Тъй като пехотното сражение е изгодно на тесни места, то непременно трябва да се заемат планинските височини и, ако положението на мястото е удобно, да постави от двете страни на пътя пехотни отряди. Но където неудобството на мястото препятства да се сражават от височините й, където пътя има някакъв наклон и от многото ручеи е доста тесен, там, постави на най-високото също пехотни отряди, трябва да заградиш пътя с ратници щитоносци и копиеносци, зад тях разположи каменометци, стрелци и прашкари: зад първия отряд трябва да наредиш да върви втори и от двете страни на главния отряд, охраняващ средата на пътя, постави също копиеносци, прашкари и леко въоръжени.”. Тази препоръка е била реализирана от българската армия и както се вижда от всички извори уповавайки са на заетите от нея планински височини тя успешно отблъснала опитите на византийците да преминат. Но не всичко от препоръчаното е било изпълнено и то се е оказало за българите фатално: „Ако отдясно или отляво на отряда, охраняващ големия път, има и други пътища, наричани от тамошните жители пътеки, то непременно трябва да накараш онези пеши воини, та неприятелите, узнавайки за о заемането на главния път, да не тръгнат отстрани по другия пък и оттам от страни или откъм тила да не нападнат и с това да не приведат в ужас ромейската войска. Ако от всички страни пътищата са добре охранявани; то те или ще бъдат посрамени, с Божия помощ, в сражение, или от страх ще бъдат принудени да извършат нападение по друг отдалечен на няколко дни път.”. Особен интерес представлява обстоятелството, че в трактата се говори за изпращане в обход на пехотинци не по някой от съществуващите пътища, а през горските пътеки, тъй като в изследванията за битката при Беласица за обхода авторите обикновено се спират на основните пътни артерии.

 

БИТКАТА ЗА СОЛУН

 

В основния извор за военните действия през 1014г. – хрониката на Скилица-Кедрин е разместен хронологичния ред на събитията: първо е описана битката при с. Ключ, а след това се разказва за кампанията на Давид Несторица срещу Солун във връзка с унищожаването на военната част предвождана от солунския управител Теофилакт Вотаниат, но макар и събрани заедно, двете събития са представени като съвсем изолирани едно от друго. Това разместване на събитията обаче създава доста объркана представа за развоя на военните действия и за причините за взетите решения, което се е отразило неблагоприятно и на по-сетнешните научни изследвания.

Солун е бил значим град и важно военно пристанище, отнемането на който е можело да създаде затруднения за Василий ІІ да осигурява провизии за кампаниите си срещу България, а също да прехвърля войски. Последното обстоятелство е от особено значение, защото през цялото си управление Василий ІІ е водел войни в Мала Азия, на Балканите и на Апенините. В случай, че бъдел лишен от възможност бързо да прехвърля военни части от един фронт на друг и да ги снабдява, то превземането на Солун е можело да създаде сериозни пречки за успешното византийско настъпление срещу България.

 

Българите разбиват и убиват Григорий Таронит край Солун - миниатюра от Мадридския препис на хрониката на Скилица-Кедрин

 

Още през 996г. цар Самуил се опитал да превземе градът, но не успял, макар в завързалото се сражение да бил убит тамошния византийски дук Григорий Таронит, а синът му Ашот и ханцидския княз Саак попаднали в плен. След няколко сражения благодарение на устроените засади в плен попаднал и следващия дук на Солун Йоан Халдия. След нападението на цар Самуил срещу Солун през 996г. Василий ІІ взел мерки за сигурността на града – оттам били изселени заради съмнение, че симпатизират на българите магистър Павел Вовос, който бил преместен в Тракезийската равнина и протоспатария Малакин, който бил изпратен в Цариград. Опасявайки се, че ще ги постигне същата участ други двама от местните знатни – Ватаций и Василий Глава сами избягали при цар Самуил. Били предприети марки за сближаване с Венеция, чийто възход като морска сила вече бил започнал. Отбраната на Солун била поверена на изтъкнатия византийски военачалник Никифор Уран, но след като той бил назначен за управител на Антиохия, където трябвало да отблъсва нападението на арабите защитата на Солун била оглавена от Давид Арианит, а по-късно той бил заменен от своя родственик Теофилакт Вотаниат – дядо на бъдещия император Никифор ІІІ (1077-1081). След подсигуряването на града императорът продължил да го ползва като военна база за военните си кампании срещу България и от там започнал походът през 1002г.

Възползвайки се от това, че Византия е ангажирана с военни действия на Апенинския полуостров цар Самуил изпратил войска начело с Давид Несторица да превземе Солун. Основните сведения за военните действия на Давид Несторица срещу Солун дължим на Йоан Скилица и Михаил Аталиат. С това сражение може да свържем и сравнително обширното известие намиращо се в продължението на хрониката на Георги Монах. Събитието е представено като случило се след битката при с. Ключ като опит на българския владетел да си отмъсти за поражението. Патетичното изложение на събитията пък е доста близко до сведенията на Аталиат, което показва, че или е било използвано неговото съчинение или двамата са черпили от общ извор. За съжаление и тримата не навлизат в конкретни подробности за хода на сраженията, а се ограничават с това, че отбраната на Солун се е водела от Теофилакт Вотаниат и синът му Михаил и че византийците удържали победа, като се сдобили с плячка и пленници. Йоан Скилица е съвсем лаконичен и казва само, че българите били разбити, а взетата плячка и пленници били отведени при императора, който по това време обсаждал клисурата при с. Ключ. Михаил Аталиат пише по-обширно, но изложението му е по-скоро патетично и панегирично, целящо да възхвали делата на дядото и бащата на император Никифор ІІІ Вотаниат – Теофилакт и Михаил. В описанието е обърнато основно внимание на личното участие на Михаил Вотаниат в битката. От изпълнения с ласкателства текст се разбира единствено, че се е водило сражение на полето извън крепостните стени на Солун, в която битка Михаил е бил тежко ранен.

При съпоставянето на сведенията за битката при Солун с останалите данни за похода на Василий ІІ през 1014г., то успехът на Теофилакт Вотаниат се е състоял в това, че успял да не допусне превземането на Солун, но изтеглянето на българската войска най-вероятно е било свързано с настъплението на императора към с. Ключ и необходимостта цялата българска армия да се насочи натам за да окаже отпор. След изтеглянето на българската войска обсаждаща Солун Теофилакт Вотаниат също се насочил към с. Ключ за да окаже помощ на настъпващата византийска армия.

 

ПРИДВИЖВАНЕТО НА ИМПЕРАТОР ВАСИЛИЙ ІІ

 

Византийската армия командвана лично от императора се насочила от Мосинопол (дн. Комотини) през Драма, Сяр, Валовища (дн. Сидерокастро) и Рупелското дефиле (Ливадица) към клисурата при с. Ключ, която във византийските извори е отбелязано със съответната гръцка дума - Клидион. Тъй като това бил обичайния път на византийската войска, то прохода бил преграден в най-тясната си част с дървена преграда – дема. Скилица обяснява използването на демата с безсилието на цар Самуил да противостои на византийската армия след понесените преди това тежки поражения.

 

БОЙНОТО ПОЛЕ

Най-подробни сведения за характеристиките на бойното поле се срещат в съчинението на продължителят на Георги Монах: „Но след това отново събрал друга войска и повикал чужди наемници и се впуснал в боеве и сражения, пълен с гняв и заслепение, преградил теснините и проходите на едно място със стени, другаде с въжета и дър­вета и направил изкуствени валове… Там, където залегнал, между Романия и българите, имало поле и го­леми реки, и големи, високи и стръмни планини, покрити със снегове. Имало само един изход, който той преградил и поставил силна охрана.”. За съжаление иначе подробното изложение на този автор е изключително бедно на топографски данни. В хрониката на Скилица-Кедрин има по-малко подробности, но в замяна на това се срещат топоними. Според него битката се е състояла в теснината, през която императорът обикновено навлизал в България, наречена „Кимва Лонг” и „Клидион”. Във връзка с обхода на Никифор Ксифий е посочено, че на юг от „Кимва Лонг” се намирала планината Беласица, която в някои от преписите е посочена и като „Балатиста”. „Кимва Лонг” означава в превод „Дългото поле”. Вероятно се има предвид долината между планините Беласица и Огражден, която е дълга около 40км., а при с. Ключ е широка около 4км. „Клидион” означава буквално „Ключ” и около неговата идентификация не е имало разногласия в научната литература.

Демата издигната от Мануил Ивац за да спре настъплението на император Михаил ІV- миниатюра от Мадридския препис на хрониката на Скилица-Кедрин

 

Битката изглежда е станала по течението на р. Струмешница, десен приток на река Струма, която отводнява южните склонове на планините Плачковица и Огражден и северните части на планината Беласица. Пътят е бил преграден с дема – дървена стена, която затруднявала преминаването на византийците, а наред с това те е можело да бъдат обстрелвани от високите и труднодостъпни височини. От изворите не става ясно дали преграденият участък е затварял само пътя покрай р. Струмешница, където се намират руините и на т. нар. днес „Самуилова крепост” между днешните Първомай и Ново Конарево или е бил преграден участъкът и по пътя движещ се в подножието на Беласица, преминаващ през сегашните села Беласица, Коларово, Самуилово, Камена, Яворница, Ключ, Скрът, Габрене и Старо Конарево. По протежение на този път са били изградени крепости за отбраната му. При Петрич на около 1.61км. южно от сегашния град се издигала крепостта наричана „Петрица”, а също по време на турското робство и „Гяур калеси” и била разположена на едно от крайните възвишения на планината Беласица. Под връх „Дебело бърдо” на около 5.05км. от с. Беласица е била разположена следващата крепост по трасето. Средновековната и антична крепост край с. Коларово се е намирала в м. „Чуката”, която е бранела прохода „Железни врата”. Тази крепост е имала поне три строителни периода: през V-VІв. била изградена каменна стена със спойка от червен хоросан; тя била поправена през ХІв., като за спойка била използвана кал, а в периода ХІІ-ХІVв. е била направена нова поправка, като този път за свързване на камъните бил използван бял хоросан. При с. Коларово в м. „Ташлъко” е имало дема с ров от изток. При коритото на „Лудо дере” са били открити два камъка, на единия от които имало надпис „Скръб”, а на другия „Кокалица”. На около 3.21км. от с. Камена в м. „Тръстиките” и м. Пържал” е съществувала антична и средновековна крепост.

Проведените проучвания в по-ново време теренни проучвания и археологически разкопки дават основание да се приеме, че отбранителната линия е затваряла и двете трасета, чрез система от стени, валове и дървени прегради. Според Г. Митев отбранителната линия е била дълга около 8км., започвала от м. „Гергевче” намираща се на около 1.08км. от с. Ключ и е завършвала по склоновете на планината Огражден в местностите „Метеризо” и „Горелите бърчини”. Според него демата се деляла на два сектора – южен („Гергевче” – „Чукалъко”) и северен („Чукалъко”-„Горелите бърчини”). Най-южната точка на отбранителната линия е било укреплението „Гергевче”, изградено на хълм в планината Беласица с надморска височина от 750м., който е природно труднодостъпен заради стръмните си склонове. Крепостната стена на укреплението с дебелина варираща между 1.20-1.50м. следвала очертанията на терена и затваряла площ от 2.4дка. В района на укреплението е била намерена строителна и обикновена керамика от периодите V-VІв. и Х-ХІв. От това укрепление по стръмния северен склон на планината са се спускали до полето дървени ограждения и прегради, като е бил използван дола образуван от планинското дере. Ровът преминавал по най-високата част на образувания от дерето наносен конус в м. „Лешките”. По протежение на рова са били открити струпани камъни, които са служели за основи на дървените прегради. Ровът преминава по протежение на около 1.5-2км. през м. „Лешките” и завършва в м. „Бозалъко”. В м. „Бозалъко” са открити останки от три успоредни на рова зида, изградени от ломен и речен камък, вероятно със спойка от кал. Ширината им варира межда 2.70 и 2.80м. В м. „Лешките” има и други каменни струпвания, но част от тях изглежда нямат отношение към фортификацията и са служили за противоерозийни подпорни стени на нивите. Едната от тези три отбранителни стени е била двойна и е завършвала в м. „Чукалъко”. В тази местност има вал с ширина 2м. и запазена височина 0.5м., като находките в района са от ХІІІ-ХІVв. При хълм намиращ се м. „Чукалъко” завършвал южния участък на демата, а северният започвал от хълм намиращ се на около 300м. от него, като между двете възвишения има стръмни пясъчни сипеи. От този хълм по естествен хребет се спускал вал, който достигал до „Самуиловата крепост”. Укреплението „Самуиловата крепост” се намира на възвишение разположено при извивка на р. Струмешница. То е било землено, състоящо се от три вала и два рова опасващи хълма. В основата на укреплението било оформено ядро от камъни и пръст, преминаващо през вала на средновековното селища. Върху ядрото е имало дървена конструкция от напречни и надлъжни греди, с каменна обложка отвън, а над вала имало каменна стена. В укреплението е възникнало през VІІІв. славянобългарско селище, като са били открити основи от жилища, хромели, върхове на стрели, каменни тежести, фрагменти от съдове и предмети на бита. По подовете на жилищата са били открити монети от времето на император Йоан Цимисхий, което показва, че селището е било унищожено след неговото управление, което потвърждава известието на изворите, че следващия император Василий ІІ използвал обикновено това трасе за походите си. От „Самуиловата крепост” отбранителната линия пресичала р. Струмешница и се насочвала на север по склоновете на планината Огражден. Там били изградени валове с дървени постройки, които достигали до м. „Метеризо” и м. „Горелите бърчини”.

 

ВИЗАНТИЙСКИЯТ УСПЕХ В БИТКАТА

 

Според Продължителят на Георги Монах след претърпените тежки поражения цар Самуил успял да събере нова армия, като повикал и чужди наемници. По този начин успял да събере войска от 360 000 души. Той преградил теснините и проходите на места със стени, другаде с въжета и дървета и направил изкуствени валове. Мястото, което избрал цар Самуил за да пресрещне византийците било близо до границата. Там имало поле, големи реки, големи, високи и стръмни планини, покрити със снегове. Имало само един изход, на който била поставена силна охрана. Планът на българският цар бил да направи внезапен излаз и да обградял императора. След пристигането на византийската армия проходът бил атакуван и сражението продължило до зазоряване, след което била дадена почивка. Василий ІІ се възползвал от отдиха за да изпрати съгледвачи за да видят дали защитниците в прохода можело да бъдат обходени и ударени в гръб. Продължителят на Георги Монах говори, че са били изпратени двама неназовани по име стратези, всеки с по 12 000 конници. От сведенията в другите извори не е трудно да се установят обаче имената на военачалниците. Първият стратег е бил тогавашния пловдивски управител Никифор Ксифий. Вторият изглежда е солунският управител Теофилакт Вотаниат. Според изворите Теофилакт Вотаниат се насочил към с. Ключ за да подпомогне настъплението на Василий ІІ. Въпросът е по какъв път е достигнал до там и дали изобщо е успял да се присъедини към основната византийска армия. Единият път, по който днес може да се осъществи пешеходен преход от Солун до с. Беласица за около 29 часа е дълъг около 136км. и при Вальовища (дн. Сидерокастро) следва пътя, по който е преминал Василий ІІ до демата. При конкретните обстоятелства това е бил най-безопасния път за достигане на отряда до основната армия. Втората възможност е да се придвижи от Солун до Дойранското езеро и оттам преминавайки южно от планината Беласица отново да достигне до Вальовища. Този преход днес може да се осъществи от пешеходец за около 34часа и е дълъг около 163км. Очевидно е по-неудачното решение в сравнение с първото и е възможен като вариант единствено ако донякъде са били преследвани изтеглящите се от Солун български военни части. Най-интересен е третият път, който е с почти същата дължина 162км. и днес може да бъде изминат за пешеходец също за около 34ч., но преминава покрай с. Валандово през гр. Струмица и Ново село. По този път Теофилакт Вотаниат не само е можел да преследва изтеглящата се към Струмица армия на Давид Несторица, но и да се яви в тила на българската армия. Според Г. Митев Теофилакт Вотаниат е обходил българските войски през планината Огражден, като той се движел срещу течението на р. Геговска (Градешка), течаща на около 1км. от демата, след това по притока на същата р. Чуриловска достигнал до Сининската река и по течението й излязъл в долината на р. Струмешница на запад от отряда на Ксифий.

Заслугата за византийския успех обаче бил на военачалника Никифор Ксифий. Според Й. Иванов и В. Златарски обходът е бил извършен през южните склонове на Беласица, като преминали през района на дн. село Коларово, през Демир капия (дн. Железни врата), после през селата Горни (дн. Ано Пороя) и Долни Порой (дн. Като Пороя), оттам през с. Мътница (гр. Макриница) се насочили към с. Шугово (гр. Платанакия), а от там по пътеката минаваща през седловината при връх Тумба (дн. пресечна точка на границите на Гърция, България и БЮРМ) отново през планината се спуснали при село Габрово в тила на българската войска. В грамота на цар Стефан Душан от 1350г. издадена в полза на дяк анагност Драгой във връзка с изграждането край с. Габрово на храм посветен на светите архангели Михаил и Гавраил се споменава за воденичарски път и че там имало валог с вал. Западно от с. Габрово в посока към с. Ключ се намира с. Колешино. За произхода на селото има две легенди – според едната носи името на овчаря Коле, който пръв се заселил там, а според втората там са били изклани Самуиловите войници. Близо до селото са разположени местностите Лееште (Леши), Спас и Морлада, чиито названия също се свързват от някои с битката при Беласица.

Според Г. Митев обходът се осъществил по коларския път и започнал на около 10км. източно от демата при с. Коларово. Според него византийците завзели и вероятно опожарили крепостта в м. „Чуката”, преминали през прохода „Железни врата” и южно от планината Беласица се придвижили на запад до с. Порой, откъдето през с. Матаница достигнали до с. Ключ. Г. Митев се позовава на грамотата на Стефан Хрельо Драговол в полза на Хилендарския манастир от 6 май 1336г., където като межда разделяща имотите е споменат пътят покрай с. Ключ през планината.

Недостатък на описаните маршрути е, че ако преминаването е станало при с. Коларово, то нападението срещу тамошните укрепления е щяло да разкрие започнатия обход. По-безопасното, а и по-удачното решение е описаното в хрониката на Скилица-Кедрин, че Ксифий се е върнал назад и е обходил Беласица от юг по трасето Петрич-Марикостиново, Кулата, през Ливадица/Рупелски проход, след което при Стримонохори придвижването е продължило на запад по течението на р. Струма, после покрай Ливадия до Платанакия. Разстоянието от с. Ключ до Платанакия е около 87.6км. и може да бъде изминато при пеши преход по този път за около 17 часа и 45м. По този път е възможен пълен обход на Беласица, но в такъв случай се преминава покрай Струмица и придвижващата се към българския тил византийска армия е щяла да бъде разкрита. За да остане незабелязан обхода и да се спечели време е било необходимо да бъде премината планината Беласица, което както се вижда от изворите е било и основното затруднение.

Никифор Ксифий обходил и преминал планината за три дни, като се придвижвал и нощем и се озовал в тила на българската армия. След навлизането зад отбранителната линия те попаднали на български конни патрули, които били заловени. По-натам попаднали на друг патрул, за който е посочено, че били също 100 на брой, което ще рече, че и първите били със същата численост. Кекавмен е посочил, че за да се покаже, че обходът е завършил и за синхронизиране на действията на частите преди общата атака е трябвало да се подадат сигнали с огън, ако е през нощта и с дим, ако е през деня. На 29 юли 1014г. на разсъмване със сигнали на бойни тръби и тромпети отрядът на Никифор Ксифий изненадващо нападнали българите. Българите били заварени невъоръжени и сънени и се впуснали да бягат. В суматохата те се избивали помежду си, бегълците падали в реките и се давели, а византийците избивали и засичали застигнатите защитници. Според Продължителят на Георги Монах в този ден загинали 160 000 българи. Тази цифра обаче изглежда включва не само броя на убитите, но и на пленените, чийто брой в изворите варира между 14 000 и 15 000 души, т.е. като се вземе предвид направеното по-горе съпоставяне на изворите, то броя на загиналите е бил около 1 000-2 000 души, а останалите 14 000-15 000 били пленени.

Византийците разбиват българите при р. Вардар - миниатюра от Мадридския препис на хрониката на Скилица-Кедрин

 

 

Възползвайки се от създалата се паника императорът атакувал демата, успял да я превзема и разруши. В резултат от успешно проведената операция в ръцете на византийците попаднали около 14 000-15 000 български войници. Царят бил изведен от бойното поле от сина си Гаврил Радомир, който го отвел в Прилеп, а от там Самуил отишъл в Преспа. Византийците плячкосали палатките, вещите, оръжията и обоза на победените. Известието за нападението на лагера може да свържем с местното предание записано от Й. Иванов, за сражение при с. Мокриево, в което взел участие и самия цар Самуил.

 

 

 

 

РАЗГРОМЪТ НА ТЕОФИЛАКТ ВОТАНИАТ

 

Според Скилица и Аталиат след успешния пробив Теофилакт Вотаниат бил изпратен да прочисти демите и да отвори за византийската армия пътят към Солун. Това сведение обаче е алогично, тъй като от останалите известия дадени от двамата е ясно, че Вотаниат е дошъл при с. Ключ от Солун, т.е. че вече е минал по пътя, който тепърва би трябвало да прочиства от деми и защитниците им. Възможно е разбира се Теофилакт да е пристигнал през Валовища, а да е трябвало да прочисти пътя от Струмица за Солун, но не е ясно защо при постигнатия успех византийците е трябвало да се изтеглят, вместо да продължат успешното настъпление. По-скоро след пробива при с. Ключ при Струмица, където се бил оттеглил Гаврил Радомир пристигнала връщащата се от обсадата на Солун българска част предвождана от Давид Несторица, а след нея се движел отряда на Теофилакт Вотаниат. При това положение докато Василий е настъпвал северно от Беласица, то Теофилакт се движел от юг. Това положение обяснява защо Продължителят на Георги Монах говори за двама военачалници, защото идващите от Солун след Давид Несторица византийци достигайки Струмица също са щели да се озоват в тила на българската армия. Подобен развой на събитията позволява да се избегне затруднението с превземането на крепостта Мацукион, тъй като с. Мачуково (дн. Евзони) се намира югозападно от Дойранското езеро, което обаче и днес е разположено на главния път водещ от Солун за Струмица на сегашната граница между Гърция и БЮРМ. Ако Теофилакт Вотаниат се е придвижвал направо към Струмица, то тогава крепостта е била превзета от него, тъй като се е намирала по пътя му и овладяването й е щяло да му подсигури тила. Местоположението на селището е накарало изследователите, считащи, че солунския отряд се е бил съединил с основните сили да отъждествят превзетата крепост със с. Макряево, което е разположено по трасето от с. Ключ към Струмица. Придвижването на отрядът на Теофилакт Вотаниат обаче, тъй като преследвал българските войски не останало в тайна. Той бил пропуснат от охраната на проходите да навлезе в тях, а след това му бил пресечен обратния път. Гаврил Радомир се възползвал от ситуацията, нападнал и ликвидирал идващия на помощ на Василий ІІ византийски отряд. Самият Теофилакт Вотаниат бил убит, като бил изтърбушен с копието от Гаврил Радомир. Нанесената загуба променила съотношението на силите, тъй като действащата при Солун българска част се присъединила към останалата армия, а византийския отред отбраняващ Солун бил ликвидиран. Възникнала опасност българската армия да атакува византийците, да освободи пленниците и да нанесе катастрофално поражение на императорската армия. За да избегне опасната ситуация Василий ІІ предприел крайна и изключително жестока мярка – наредил пленените български войници да бъдат ослепени, като на всеки 100 да бъде оставен по 1 с едно око за да ги води и ги изпратил при българския цар. Византийските летописци обясняват решението на Василий ІІ с гневът на императора заради смъртта на Теофилакт Вотаниат. Но Василий ІІ по принцип действал хладнокръвно и не взимал решения под влиянието на емоциите. Показателно е, че след завземането на България той не само не извършил жестоки репресии, но дори удостоил болярите с титли, запазил размера на данъците за населението и автокефалността на българската църква. Тази жестока мярка и последвалото изтегляне на византийците обаче по-скоро показва, че Василий ІІ се е опасявал да не би той самият да попадне в капан. В случай, че Василий ІІ е извършил успешен пробив, разбил е българската армия и е пленил част от нея, то не е ясно защо вместо да се опита да превземе Струмица и да продължи успешното настъпление ще изпраща Теофилакт Вотаниат да освободи пътя за Солун, който е бил необходим, ако това е било края на похода и византийците смятали да се изтеглят. Красимира Стоянова пише, че известната Вангелия Гущерова, родом от Струмица, която след като се омъжила прекарала останалата част от живота си в Петрич добре познавала легендите за тамошния край и разказвала, че Самуиловите войници били ослепени в село Вадоче, а след това били настанени да живеят в село Слепче. Нейната популярност е допринесла за разпространението на тези предания. Изследователите често свързват и други местни топоними с битката, но едва ли всички действително са свързани с това събитие.

 

 

ИЗТЕГЛЯНЕТО НА ВИЗАНТИЙЦИТЕ

 

Възползвайки се от шока, предизвикан от появата на ослепените войници Василий ІІ потеглил обратно. При приближаването на византийската войска към Мелник българите от цялата околност се събрали в нея. Опасявайки се от нападение от страна на българите Василий ІІ не се опитал да превземе градът със сила, но решил да пробва да го направи с хитрост, която се увенчала с успех. В градът бил изпратен евнухът Сергий, който се отличавал с красноречие. Той с много усилия успял да убеди жителите на Мелник да се предадат на императора. Василий ІІ поставил силен гарнизон в крепостта и се върнал в Мосинопол. Какво точно е казал Сергий не е посочено, но най-вероятно е споменал за византийския успех при с. Ключ и е пропуснал за разгрома на Теофилакт Вотаниат. Доколкото една крепост дори да е важен опорен пункт като Мелник е можело да бъде успешно защитена срещу голяма армия само ако е имало възможност да получи допълнителни подкрепления, то прикриването на възможността Гаврил Радомир да се притече на помощ с оцелялата българска войска е можело да мотивира тамошния гарнизон да капитулира.

Смъртта на цар Самуил – Миниатюра от Мадридския препис на хрониката на Манасий

 

Виждайки завръщащите се ослепени войници цар Самуил получил удар и след два дни на 6 октомври 1014г. починал. Не е много ясно известието на Матей Едески, че Василий ІІ е отровил българския цар след битката при с. Ключ и е отвел близките му. Изглежда отравянето е употребено в преносен смисъл, т.е. че със ослепяването на българските войници императора е предизвикал удара, от който починал царя, а отведеното царско семейство вече се отнася до капитулацията на царица Мария след смъртта на цар Иван Владислав. Но Василий ІІ освен с меча умело си служел и с отровата, а в известието за смъртта на Самуил е посочено, че той загубил съзнание, а когато дошъл на себе си поискал да пие вода и след това починал. Наличието на тези данни показва, че все пак е възможно да се касае и за отравяне. Покойният цар бил погребан в базиликата „Свети Ахил” в Преспа.

На 15 октомври на българския трон се възкачил Гаврил Радомир. Вестта за смъртта на царя достигнала до Василий ІІ на 24 октомври и той незабавно се насочил през Солун към Битоля, където изгорил дворците на Гаврил Радомир. Успял също да завземе крепостите Прилеп и Щип. След това със салове и надути мехове преминал река Черна и достигнал до Воден откъдето на 9 януари се отправил към Солун.

 

КРАЯТ НА ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

 

Скоро Василий ІІ разбрал, че новият цар е твърде проблемен противник на бойното поле. Скилица описва събитията доста объркано, но неговите сведения съпоставени с тези на Дуклянкия презвитер показват, че последвалите военни действия не били успешни за Византия. Затова императорът се насочил към слабото място на Гаврил Радомир – дворцовите интриги. Василий ІІ успял да подтикне Иван Владислав да убие братовчед си, обещавайки му, че ще го подкрепи да завземе тронът и ще сключи с него мир. Иван Владислав успял да убие цар Гаврил Радомир и да завземе престола. Иван Владислав се опитал да заеме обещания му от императора Драч, но бил убит при срещата с тамошния управител Никита Пигонит.

Василий ІІ незабавно предприел настъпление преди българите да успеят да отреагират на случилото се. Благодарение на бързите действия престолонаследникът Прусиан и воеводата Ивац не успели да организират съпротивата. Царица Мария, патриарх Дамян и воеводата Богдан предали на императора Охрид, а останалите български военачалници също му се подчинили. Воеводата Ивац бил ослепен с измама. При това положение Прусиан бил принуден да се предаде заедно с братята си. Царското семейство и патриархът били отведени в Цариград.

Василий ІІ се проявил като умел държавник и въпреки тежката борба, която водил за окончателното завземане на българските земи той се отнесъл с новите се поданници изключително благосклонно. Повечето от оцелелите боляри запазили владенията си и били удостоени с титли. Българската църква запазила своята автокефалност, макар и да била понижена от патриаршия в архиепископия. В този си вид Охридската архиепископия просъществувала до 1767г. Василий ІІ запазил непроменено и данъчното бреме такова, каквото било по времето на цар Самуил и то при положение, че завръщайки се от похода отказал да изпълни дадените преди началото на военната кампания обещания да премахне алеленгиона. Последвалите събития показват колко удачно е било това решение на Василий ІІ, защото именно промяната на данъчното бреме довела до въстанието на Петър Делян, а след това и на Асен и Петър, след което българската държавност била възстановена. Наред с това обаче, за да отслаби съпротивата, той отвел значителна част от болярите и населението на българските земи и го разпръснал из пределите на останалата империя, а също положил усилия да насърчи смесените бракове.

 

ЛИТЕРАТУРА:

 

ИЗВОРИ:

Йоан Скилица- Георги Кедрин, „Кратка История”, Гръцки извори за българската история, Том VI, 1965, стр. 283- 285; Ioannis Skylitzae, Synopsis Hostoriarum, CFHB 5, 1973г.

Продължителят на Георги Монах, Гръцки извори за българската история, Том VI, 1965, стр. 155-157

Михаил Псел, Хронография, В., 1999, стр. 23-41; Гръцки извори за българската история, Том VI, 1965, стр. 90; Michaelis Pselli Historia Syntomos, CFHB 30, 1998, стр. 105-109, Пселл М. Хронография. Краткая история, Византийская библиотека. Источники, 2003;

Михаил Аталиат, „История”, Гръцки извори за българската история, Том VI, 1965, стр. 185-186

Кекавмен, „Стратегикон”, Гръцки извори за българската история, Том VII, 1968, стр. 13-14

Зонора, Гръцки извори за българската история, Том VII, 1968, стр. 188

Адемар, „История”, ЛИБИ, т. ІІ стр. 354

Лупус Протоспатарий, „Хроника”, ЛИБИ, т. ІІ стр. 385

„Основаването на църквата на св. Албан Намюрски”, ЛИБИ, т. ІІ стр. 354

Йоан Дякон, „Хроника на Венеция”, ЛИБИ, т. ІІ стр. 349-350

Дуклянски летопис, ЛИБИ, т. ІІІ стр. 175-179

Константин Манасий, „Стихотворна хроника”, В: Гръцки извори за българската история, Том X, 1980, стр. 92-94; Васил Гюзелев – „Самият Търновград ще разтръби победите. Средновековни поети за България”, 1981, стр. 20-21.

Ефрем, „Стихотворна хроника” - Васил Гюзелев, „Самият Търновград ще разтръби победите. Средновековни поети за България”, 1981, стр. 61-62.

Йоан Цеца, В: Гръцки извори за българската история, Том X, 1980, стр. 105-106;

Михаил Глика, „Летопис”, В: Гръцки извори за българската история, Том X, 1980, стр. 116-117;

Йоан Ставракий, „Похвално слово за чудесата на великия мироточец Димитър”, В: Гръцки извори за българската история, Том X, 1980, стр. 127-128;

Степанос Таронски Асохик, „Всеобща история”, М., 1864, ХХІІІ-ХХІV, стр. 188

Матей Едески, Хронография, в: Armenia and the Crusades, tenth to twelfth centuries: the Chronicle of Matthew of Edessa /translated from the original Armenian with a commentary and introduction by Ara Edmond Dostourian; foreword by Krikor H. Maksoudian. - Lanham, N. Y., L. 1993, І, 46

Яхъя Антиохийски, „Летопис” в: Розен. В. Р. Император Василий Болгаробойца: Извлечения из летописи Яхъи Антиохийского. СПб. 1883

Военни трактати: Three Byzantine Military Treatises, CFHB 251985; Лев VI Мудрый - Тактика Льва, Византийская библиотека. Иcточники, 2012

Сборник документов по социально-экономической истории Византии. М. Академия Наук СССР. 1951; В. Г. Васильевского. Материалы для внутренней истории Византийского государства. В. Г. Васильевский. Труды, IV, стр. 267—331

„Царството на славяните” – Мавро Орбини, С, 1983 г. ( в частта за България )

Никита Хониат, „История”, В: Гръцки извори за българската история, т.11, 1983, стр. 28-29

Христоматия по история на България – том 1, 2 и 3, ред. Петров, Гюзелев

„Български старини от Македония” . Йордан Иванов

Богомилски книги и легенди”, Йордан Иванов

"Извори за старата история и география на Тракия и Македония" – съст. И. Кацаров и Димитър Дечев

„Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и средновековна България”, В. Тъпкова-Заимова, А. Милтенова, 1996г.

Стара Българска Литература, т. 1 — Апокрифи, редактор и съставител Донка Петканова (1982); т. 3 Исторически съчинения (1983), редактор и съставител Иван Божилов, т. 4

Битолски надпис на Иван Владислав - самодържец Български, Йордан Заимов, БАН, 1970

 

 

 

ИЗСЛЕДВАНИЯ:

 

Й. Иванов, Беласицката битка, 29 юли 1014г., ИБИД, кн. III, 1911г.

С. Г. Кашев - Войните на цар Самуила и неговите наследници, 1933г., стр. 52-58

Константин Иречек - Историята на българите, 1886, стр. 254-255

В. Златарски, История на българската държава през средните векове. Том I. История на Първото българско царство. Част II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852-1018), Наука и изкуство, София, 1971,

Стивън Рънсиман – „История на Първото българско царство”, 1993, стр. 205-206

И. Божилов, В. Гюзелев, История на Средновековна България VІІ - ХІV в., т.1, С. 1999г., 325-326

Б. Чолпанов, Д. Антелов, „Българска военна история”, т. 2, стр. 45-56

„История на България”, т. 2, БАН, С., 1981, стр. 416

Кучма В.В. Военная организация Византийской Империи

Пириватрић Срђан, Самуилова држава. Обим и карактер, Византолошки институт САНУ, Београд, 1997, стр. 120-122

Gustave Schlumberger, “L’Epopee Byzantine, Basile II, Le Tueur de bulgares, 335-339

Вазантийский словарь, т.1 и 2, С-П, 2011

Митев, Г. Самуиловата крепост- дема и битката през 1014, М.Пр. бр. 2/1993г.

И.Д. Митрев, Г., С. Иванов. Теренни археологически обхождания в землището на с. Коларово, община Петрич. – В: Археологически открития и разкопки през 2006г., София, 2007г.

Домарадски, М. и колектив, Разкопки и проучвания. „Материали за археологията на средна Струма”, София, 2001г.

Дремсизова-Нелчинова, Ц., „Археологически паметници в Благоевградски окръг”, София, 1987г.

"Каменните щитове" - Борис Чолпанов, "Военно издателство", София, 1989г.

Шиканов, В. Н. - Византия. Орел и лев, стр. 101-104