ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD

Патриарх Николай Мистик

31-во писмо

(26-то писмо до цар Симеон І)

 

 

Според Златарски това писмо на патриарх Николай Мистик до цар Симеон І е написано през втората половина  на 923г. В това писмо се съдържат макар и кратки, но изключително интересни данни за Ахелойската битка, тъй като не се споменават в други извори, а също и защото са от добре информиран съвременник на събитията – че в хода на сражението е бил убит коня на българския цар и че той е загубил в това сражение свои близки хора. Интересни са също сведенията за срещата на царя с император Роман І Лакапин. Това послание е изпратено скоро след 30-то писмо, тъй като, както патриархът е написал в началото, счел предишното за твърде кратко. Явно състоянието на Николай Мистик вече не е било добро, защото в началото той заявява, че е последното писмо. Макар това да е употребено в смисъл, че той е очаквал след него да бъде сключен мирен договор и да не се налага повече да пише умолителни писма за помиряване, то се явява по-скоро завет за времето, в което вече няма да е жив. На 15 май 925г. патриарх Николай Мистик починал. Все пак надеждите му се оправдали благодарение на благоразумния император Роман І, който преустановил агресивната политика на предшествениците си спрямо България. Това позволило на цар Симеон да уреди проблемите на западната си граница преди и той самия да почине на 27 май 927г.. С посредничеството на папския пратеник епископ Мадалберт бил възстановен мира с хърватите, а новият български цар Петър І сключил мирен договор и с Византия. Преценката на цар Симеон І за император Роман І се оправдала и до края на неговото управление се запазили добрите отношения на България и Византия.

Ръкопис:  Ρ 146v- 150r.

Издания: Сб.НУК, кн. ХІІ, 1895, стр. 197-201; Извори за българската история т. VІІІ (ГИБИ, том ІV) стр. 293-297, под № 29, CFHB, vol. VI, Nicholas I Mysticus, Ruby Johnson Jenkins, L. G., Weserink, DO, W., 1973, стр. 206-215.

[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Галерия] [Филми] [Ново]

 

 

До същия

 

Често съм [ти] писал за това, което съм смятал и сега смятам за нужно и полезно. Сега ти пиша в добавка на всичко онова, което по-рано съм ти писал. Това е последно писмо, подбудено от същата скръб, която винаги лежи в сърцето ми заради общите бедствия, които изтощават Божия народ - ромеите и българите. Защото и българският народ наистина е народ на Оногова, който изкупи българите със своята кръв и ги направи братя чрез осиновяването на Светия Дух, макар и ти, който днес си господар, а утре - жертва на червеите, да го считаш за свой народ. Поради такава скръб и, освен това, подбуден от думите ти, които чухме от устата ти при твоето пребиваване тук, пиша това писмо. А вашите думи бяха такива: „Излязохме от земята си заради доброто и велико дело на мира."

Но това ти ни каза, когато беседвахме насаме с тебе, когато за пръв път говорихме. А после, когато започна разговор1 с нашия боговенчан император и беше удостоен от него с почести, аз помня, че ти каза някакви такива думи, че враждебните към нас отношения няма повече да се подновяват и че ние няма вече да се нуждаем от хитона, който по необходимост се облича във време на война. Също и други неща каза относно окончателното прекратяване на войната и възстановяването на мира. Понеже ти помниш онова, което каза тогава, именно то ме подбужда да ти напиша това последно писмо. И тъй, къде са - говоря ти, като че ли се намирам при тебе - изказаните от тебе обещания ? Къде е оня блажен мир, за който ти говореше? Само слухът за него, разнесен по земята на българите и ромеите, раздвижи езика на всеки човек да благодари на Бога. Добрият нрав на всеки човек се познава по това, че той почита истината. А особено за владетеля, който трябва да блести с величие, нищо друго тъй не повдига неговата слава и величие както истинността на думите и верността на обещанията. И тъй, виж, прилича ли на тебе, който се стремиш към слава и величие, да се отказващ от думите си и да преминаваш към думи, които никога не са имали нещо основателно и твърдо.

Аз исках да ти напиша за много подобни неща, но може би поради своята обширност моята реч да ти се покаже отегчителна. Затова се ограничавам само с това. А от укорите и порицанията, които ти произнесе за Нас пред Нашия боговенчан император, като опозоряваше, оскърбяваше и по някакъв начин, така да кажа, за нищо не смяташе моето нещастие, аз ще посоча само следното: ти каза със сарказъм, че си изгубил коня си, който в сражението2 бил ранен вместо тебе, и твърдеше, подигравайки ни, че това се случило поради Наша молитва. А Ние отговаряме, че лично Ние нищо такова не признаваме, нито сме подбуждали към война, нито пък сме се молили за нещо подобно. Ти сам възразяваше, че Ние, като възведени на архиерейския престол, сме имали власт да попречим на войната, а ако ли не, то поне да отлъчим от църквата тия, които не се покоряваха на Нашите увещания3. Ти без съмнение ще разбереш, ако само пожелаеш, че тези думи не са нищо друго освен твоя подигравка върху Нас. И тъй, изслушай това, с което се обръщам към тебе: усмири поне пред мене гордостта на твоята власт; изслушай прилично и разбери думите на стария приятел и смирен архиерей.

Какво значи това, че ударът от меч бил нанесен на коня, а ти си останал неповреден? Аз съм човек и при това поради старостта умът ми е отслабнал. Но и без това като човек съм ограничен винаги в разума и признавам собствената си слабост. Обаче при всичко това аз разбирам, защо не на тебе, а на животното ти бил нанесен ударът. Обърни внимание на думите ми, защото може би сега аз благоразумно разсъждавам и говоря. Когато ония, които по онова време държаха властта4, предприеха неочаквано поход срещу тебе, тогава ти се удостои с висше благоволение. Ненадейното и несправедливо нападение на ония, които бяха се вдигнали тогава, се отклони от тебе и ударът се насочи срещу животното. Ти трябваше отново да се поучиш да не се предаваш на безумно високомерие заради победата си, но да си спомниш за човешките дела и да се смириш, та да не се отдаваш всецяло на привидния успех, но да насочиш ума си към нещастията, които постигат хората. Гледай да не би във войната, която сега ще започне поради твоя вина, ударът да бъде нанесен не на коня, не на животното, но на тебе, което не ти пожелавам. Прочети внимателно това, което написах, а от писмото премини към старата история, защото аз зная, че ти се занимаваш с нея5. Не мисли, че винаги победата е на твоя страна, но смятай, че и поражението следва по стъпките [ти]. Но достатъчно е това във връзка с подигравката [ти] спрямо нас.

Тези неща пишем на тебе, но същото казваме всеки ден и на благочестивия Ни и христолюбив император и неговия синклит. Ние увещаваме и умоляваме Нашия христолюбив император относно изтреблението на неговия народ и изтреблението на българския род (γένους) да прояви също своя човеколюбив разум чрез въздържание и дълготърпение с помощта на висшия промисъл и да не предприема всенароден поход срещу българския народ (έθνους). „Може би Бог заради Вашето дълготърпение ще трогне сърцето на българския владетел и той ще обърне погледа си към благото на мира и ще обикне предишното състояние на мира." А Нашият човеколюбив, кротък и добър император - ти съвсем не ще се усъмниш в това, което казваме, защото и ти сам по личен опит узна кротостта, смирението и благостта на душата му - вярва и слуша Нашите думи. Обаче целият синклит, а заедно с него и целият Град6, що казвам - Градът, всичките поданици на неговото царство, възмутени, казват, да не се търпи повече това безумие на българите, нито да се пренебрегва гибелта на близки и сродници, нито пленяването на собствените земи, но ако най-сетне трябва да се мре, то по-скоро това е за предпочитане, отколкото да се понася така надменността на българина. Прочее, бъди уверен, че цялата войска и всичките способни да носят оръжие при справедливата Божия помощ ще се вдигнат срещу вас, щом като ти не отстъпваш и се наслаждаваш още от бедствията на войната.

Аз напълно истинно ти съобщих за тукашните приготовления. Ти пък послушай най-напред стария човек, който нищо друго не вижда пред себе си, освен гроба, а при това е и служител, ако и недостоен, на светия олтар. Ако моите думи са ти доставили нещо колко-годе приятно, обърни внимание само върху това, колко отдавна е започнала нашата дружба; приеми съвета, който Нашият христолюбив император обеща да приеме, и той няма да наруши обещанието си, стига само ти да пожелаеш да се споразумееш с него. Възлюби мира и намрази войните, понеже войните дори срещу външните врагове са гибелни, а какво да кажем пък за ония войни, които са насочени срещу бащи7, братя, приятели и единоверци, почитащи един и същ Господ, Бог, Владика и Спасител? Нима ти не виждаш, че често и зверовете враждуват помежду си, но пак се примиряват? Обърни внимание на това и поискай мир! Тези думи не са мои, но на Пресветия Дух. Търси мира8, т. е. стреми се към него, достигни го и спри общите нещастия, сълзи, стонове и проклятията, с които те обсипват всички хора, и българи и ромеи, богати и бедни, монаси, духовни и миряни. Понеже никой не може да припише вината на Нашия благочестив и христолюбив император, който, откак е седнал на императорския престол, търси мира и моли за мир и не се стреми към него поради нищо друго освен поради злините от войната. Освен това, когато победата преминава на една страна, тя не се добива от победителя безопасно, понеже победителят трябва да загуби роднини, приятели и близки. Така безразборни и разбъркани са делата на войната. Ти разбираш думите ми, тъй като сам всичко това си изпитал. Ако победата досега и да е била с тебе, все пак ти си загубил мнозина от най-обичните хора9, споменът за които още и сега разкъсва сърцето ти и скръбта за тях не ти позволява спокойно да се наслаждаваш от победата.

         Но нека свършим писмото си. Нашият христолюбив император, ако и да е подбуждан от синклита, от всичките държавни власти, стратезите и архонтите да предприеме поход срещу вас, обаче вслушвайки се в увещанията на Наше смирение, обърна се към мене с думите: „Отче! Както се вижда, аз се намирам между две противоположни мнения: от една страна, архонтите, от друга - твое преосвещенство. При такова положение на работите, ето какво аз ще ти отговоря: напиши до Нашия брат, че Ние предлагаме такова количество злато, каквото е възможно и прилично, одежди, а и други неща, каквито нему ще бъдат полезни, а на мене ще е прилично да предложа. Ако му е угодно да сключи мир, то Ние сме готови и в нищо няма да се противим на твоя съвет."

Заради това ние ти пишем, като те призоваваме в името на Отца и Сина и Светия Дух да Ни известиш, какво количество злато желаеш и какво количество одежди. Във всеки случай ти ще поискаш всичко, което подобава на величието на твоята власт и на твоето благоразумие. Освен това, ако поискаш и друго, което ти подобава, а за императора е достойно да ти даде, добави и него към златото и одеждите и ще го получиш. И като ти се предлага това, обърни се към мира и предишната любов. Нека отново българите и ромеите се върнат към братското единодушие и единомислие и нека погине изначалният творец на враждата! Нека се прослави Христос, Бог наш, който със своя кръст разруши преградите на враждата10 и умиротвори тоя свят! Тогава Ромейската империя отново ще възстанови своите собствени владения, а българската мощ ще владее своите владения без страх и опасност, и повече не ще има повод за съблазни, но ще се утвърди мир, и ще настане у двата народа благоденствие. Нека даде това Христос, нашия Бог, като унищожава козните на дявола и простира своите криле11, за да запази от беди своето наследие, за изкупването на което той проля светата и животворяща кръв на пречистото си ребро .

 

1.     Тук се имат пред вид разговорите, водени през септември 923 г. при Цариград с император Роман І Лакапин.

2.     Става дума за битката при Ахелой от 917г. Тук патриархът дава сведение, което не се среща в другите извори – че конят на царя е бил убит. Благодарение на това известие става ясно, че българският владетел е взел лично участие в битката.

3.     В първите си писма патриарх Николай Мистик заплашва цар Симеон с отлъчване, ако не сключи мир. Така в своето 2-ро писмо до цар Симеон І той пише: „На основание на всичко казано аз като духовен баща, макар и най-нищожен, като свещеник и служител, макар и недостоен, на светия олтар, но [служител] с власт от Всесветия Дух да свързва греховете, ако и да съм първият от всички грешници, в името на Отца и Сина и Светия Дух те задължавам с това, щото ти, ако имаш някое подобно намерение и както донесе мълвата, се стремиш да се отправиш към столицата като тиранин, да усмириш своя устрем и да се ограничиш в своята власт, да спазваш първоначалния мир и да не се осмеляваш да извършиш някаква промяна. Знай, че ако ти извършиш това, ще бъдеш навеки свързан с нерушимите връзки на Всесветия Дух и отлъчен от светите и пречисти тайнства.”. Цар Симеон го е иронизирал за тези му думи, като го е попитал, защо не е заплашил и византийските управници по същия начин, както е заплашвал него. Тъй че забележката на Николай Мистик е по-скоро самопризнание, колко несъстоятелен аргумент е използвал в някои от писмата си. Макар наистина по-късно патриархът да престанал да си служи с този несериозен аргумент, то цар Симеон с това напомняне го критикува, че твърде пристрастно се е опитвал да посредничи за мира, заради което и не е успял да постигне нищо.

4.     Става дума за правителството на императрица Зоя, което след разгрома на Византия при Ахелой било отстранено в резултат от извършения преврат от Роман І Лакапин. Патриарх Николай често обича да представя отстраняването на Зоя като божие наказание заради нападението срещу България и в този смисъл – Роман Лакапин като отмъстител за нанесената обида от императрицата на българския владетел.

5.     Патриарх Николай отново говори за интересът на цар Симеон І към изучаването на историята.

6.     Думата полис (гр. πόλις) през античността е обозначавала древногръцките градове-държави. Византийските автори често обичали да наричат столицата си „Градът”, с което подчертавали уникалното му положение спрямо другите селища. Това е навлязло и в българския език и столицата на Византия, а по-сетне и на Османската империя е наричана Цариград. Както се вижда от текста обаче, патриархът използва думата и в смисъл на държава.

7.     Николай Мистик отново представя византийците като духовни бащи на българите, тъй като са ги покръстили и по този начин са ги родили за нов християнски живот. Нарича ги също братя в смисъл на едноверци.

8.     Пс. 33.15: „да търси мир и да следва подир него”.

9.     Това сведение за загуба на близки на цар Симеон във войните не се среща в другите извори. Вероятно цар Симеон е съобщил на патриарха в някое от предишните си писмата си или по време на срещата им край Цариград.

10. Еф. 2.14: „Защото Той е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, що беше посред”.

11. Пс. 16.8, 35.8, 60.5, 62.8.