ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD

Патриарх Николай Мистик

5-то писмо

(2-ро писмо до цар Симеон І)

Писмото на патриарх Николай Мистик до цар Симеон І е свързано с подготвянето на нов военен поход срещу Византия. Причината за новата война е бил отказът на възкачилия се на трона император Александър да поднови мирния договор с България. През Средновековието договорът бил скрепяван от сключващите го с клетва, която ги обвързвала пред Бога да спазват постигнатото споразумение. Доколкото обаче клетвата обвързвала персонално само лицата, които я полагала пряко или чрез пълномощник, то с идването на всеки нов владетел договорите трябвало да се подновяват. По тази причина при възшествието на нов владетел при него пристигали пратеници от другите страни, които го приветствали, поднасяли му дарове и подновявали договорите, като така с тях се обвързвал персонално и следващия управник. Отказът на Александър да поднови мирния договор по същество водел до състояние на необявена война. В този смисъл походът на цар Симеон се явява обичаен отговор при подобен отказ. В случая обаче, след като Александър забъркал всичко това починал, на престола се оказал малолетни му племенник Константин VІІ Багренородни и регентство, оглавявано от патриарх Николай Мистик. Николай Мистик, който твърде разклатил позициите на Константин VІІ първо обявявайки брака на майка му Зоя с император Лъв за незаконен, а после и забърквайки се в заговор, след като неочаквано се оказал начело на империята побързал да поправи пакостите, които той и император Александър причинили. Първо се разправил със съучастниците си в заговора, а после се обърнал с това писмо към цар Симеон за да избегне предизвиканата от император Александър война. Ето как е описано събитието в съставеното под ръководството на император Константин VІІ продължение на Хрониката на св. Теофан Изповедник: „Архонтът на България Симеон изпратил при Александър мирно пратеничество, съобщавайки, че би се радвал да са в мир, а също, че обича и почита императора, както било и при император Лъв. А този поради своето безразсъдство и глупост позорно отпратил пратениците, при това прибягнал до заплахи, мислейки да изплаши Симеон. Мирът бил нарушен и Симеон решил да вдигне меч против християните.” (6.6).

Писмото е датирано от Златарски между 7 юни и август 913г., т.е. между смъртта на Александър (6 юни), разправата с Константин Дука, който пристигнал в Цариград преди церемонията на третия ден от кончината на императора и месец август 913г., когато започнал похода на цар Симеон.

Издания: Сб.НУК, кн. Х, 1894, стр. 395-404; Извори за българската история, т. VІІІ (ГИБИ-том ІV), стр. 191-198; Nicholas I Mysticus,CFHB, vol. VI, Ruby Johnson Jenkins, L. G., Weserink, DO, W., 1973, стр. 27-39.

[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Линкове] [Галерия] [Книга за гости] [Филми] [Ново]

До Симеон, архонт на България.

Знай, чедо наше, че това писмо е написано не с мастило, а с нашите сълзи, понеже, както ми се струва, нашите грехове са ни довели дотам, щото ние да получаваме за тебе такива известия, които предизвикват сълзи, когато ти пишем това наше писмо. Избави ни, Господи Боже наш и не допускай в дните на Наше смирение, което е недостойно за твоя олтар, да се извършат от лукавия такива дела, които не ще престанат във всички времена да показват пред целия свят като достойни за порицание и поругаване ония, които са се осмелили да сторят това. Но докога ще се отклонява речта ми и ще отлага да ти каже открито лошото известие, омразно на Бога и ужасно за хората? Известиха ни, че ти, мъдрият, най-разумния, най-истинският християнин, който много съжаляваше за онзи престъпен поход¹, предприет против християните, сега пак предприемаш да затъмниш с друг поход, много по-ужасен и по-ненавистен на Бога, като желаеш да тръгнеш и тиранически да нападнеш детето-сираче и царски син², което с нищо не те е оскърбило и не ти е причинило изобщо никаква обида, без да помислиш, че тиранията и пред Бога, и пред хората се смята за гнусно дело. Защото кой не знае, че и Бог ненавижда тиранията и че хората във всички времена порицават тираните като злодеи и виновници на общите нещастия? Но ти и това не си взел под внимание, нито си помислил за Бога - баща на сираците³, - който мрази и порицава несправедливостта изобщо към всяко сираче и не я остави ненаказана, а още повече, ако тя е извършена над цар, когото той сам по своя висш справедлив съд е поставил за владика и господар на скиптъра на своето наследство. Но аз няма да говоря нито за онова споразумение, което още отначало, откак сте приели християнството, установи мира между ромеи и българи,⁴ нито пък за второто споразумение,⁵ което, след като първият мир бе зле нарушен, го възстанови и го обезпечи и утвърди с положените от самия теб клетви.

Какво е това, чедо наше? Къде е моята гордост за тебе? Къде е всичко онова добро, което славната за тебе мълва донасяше до нашия слух - това, че ти си от Бога поставен владетел, добър, боголюбив, справедлив, че мразиш злото, обичаш истината и си противник на лъжата. И защо аз не трябва на всекиго да казвам колко онази достигнала до нас добра и благоприятна мълва ни кара да се радваме за тебе, да се веселим, да се гордеем, да отдаваме благодарност на Бога, да прославяме владетеля (αρχοντα) на всичко - Бога и Господа - за това, че той е дал на българския народ такъв мъж за главатар и владетел (αρχοντα)? Къде е всичко това, за което аз, макар и смирен и недостоен служител на светия олтар, изпълнен с радост, възнасях за тебе ден и нощ молитви, та да не престане твоят род никога да властва над българския народ, нито твоите чеда да загубят наследството на твоите успехи? Къде са онези мои прекрасни и горди думи? Откъде е всичко това противно, печално, омразно на Бога и на хората, което ме кара да потъвам от срам и превръща сълзите ми в хляб⁶? Защото кой ли не като мене, който обикнах и обичам добродетелта ти, но и всеки друг, който мисли справедливо и слуша това без да те обича - не ще се уязви в сърцето си, не ще се изпълни с печал, не ще се отегчи от горест и не ще се облее цял със сълзи? Защото какво друго е по-мъчително за хората? А какво е по-достойно за плач от това, че един човек, добродетелен, който се ползва с незабравимо име и е станал по характера си боголюбив пример не само за съвременниците си, но и за потомците, изведнъж е паднал, променя се и възприема по-лошото? О, мое нещастие! О, горно ми! О, безбройни, както изглежда, мои прегрешения! О, козни на оногова, който от начало е враг на хората, вечен завистник на доброто и който полага всичкото си старание, за да насочи хората към злото.

Слушам, чедо мое, всекидневно за благородния стремеж на душата ти и за това, че за нищо друго не се стараеш толкова много, колкото да направиш управлението непорочно и безукорно, макар че мнозина и по-рано са ми разказвали за това, за което сега говорят,⁷ обаче аз смятах думите им за празнословие и тях - за врагове на твоята добродетел. Тъй като си мислех, че те измислят тези неща само за да те укорят, аз на повечето казвах, че такова обвинение е неуместно спрямо един от Бога поставен владетел. Аз казвах, че човек, който почита благочестието, обича правдата, уважава справедливостта и се стреми [да остави подире си] добро име и добър спомен, никога няма да се стреми към тирания, защото само тиранинът като чужд на всичките тези качества, но изпълнил жалката си душа с противното, се обхваща от тази страст. И наистина всеки тиранин е неверен, лъжец, законопрестъпник и несправедлив, а главното зло се заключава в това, че той не признава съществуването на божественото провидение и не мисли, че всичките човешки дела зависят от неговото решение и благоволение и че то разпределя на хората властта и господаруването, обаче той [тиранинът] се доверява само на собственото си безумие, безбожие и безразсъдство. По-нататък аз тъй казах на онези, които те клеветяха, че се стремиш към тирания: „Нека замлъкват вашите коварни уста, които изричат противни и несправедливи думи срещу моето боголюбиво, най-благочестиво, най-вярно и най-справедливо чедо!”⁸ И аз казах не само това, но и добавих: ,,Лукавият човек от лукавото съкровище на сърцето произнася лукави неща, а добрият човек от доброто съкровище на сърцето произнася добри неща.”⁹ Моето чедо се радва на доброта, защото той е истинолюбив и с всички сили преследва и прогонва лъжата от своя народ. Той е най-вярващият, защото аз отвсякъде чувам, че неговите поданици във всичко са твърди във вярата - тъй казват всички, - защото няма ни един несправедлив човек, който да не се хвали, че се е подиграл с неговата справедливост. И тъй, как е възможно да се говори, че истинолюбивият, вярващият, най-справедливият човек, който учи другите на това, е станал лъжец на думи и дела, невярващ или несправедлив? Нима няма да се посрами от това сам той, който учи поданиците на добродетел и по милост Божия е поставен за владетел, за да води борба със злото и при това с най-гнусното? И какво може да бъде по-отвратително от тиранията? - отговарях аз. Не е възможно това да се случи, както е невъзможно слънцето, оскърбено, да изгасне, наместо да свети на ония, на които свети.

Тъй аз твърдях, тъй аз възразявах и на императора, и на всички, когато, чедо наше, подхвърляха думи за твоя стремеж към тиранията и изобщо за тиранията. А сега какво да кажа? Нали всичко това, което по-рано говорех за тебе, което хвалех и което изтъквах за потвърждение на твоята добродетел, нали всичко това ме довежда до противоположното, затваря ми устата, посрамва ме и не ми позволява дори да гледам онези, с които аз по-рано се препирах за твоята добродетел? Какво е това, чедо мое? Кой зъл демон от завист към славата ти те е насочил към това, та да придобиеш името тиранин? Колко по-добре е да се наричаш владетел (αρχοντα) по милост Божия, отколкото тиранин? Каква змия е съскала в ушите на моето чедо? Нима ние не се боим от Божието правосъдие? Нима ние не се страхуваме да замислим грабването на онази власт, която Христос е възвеличил на земята? Погледни, чедо мое, накъде отиваме? Накъде сме намислили да се насочим! Бог мрази надменността и събаря тия, които се превъзнасят с горделивите си помисли, а пък ако им позволява за малко да заемат уж известно положение, то отново го разрушава. Никой не е в състояние да постигне каквото и да било със своите сили. И ти като благоразумен знаеш и без нашите думи, че мнозина, след като са решили необмислено за нещо, свършвали са лошо. Разкайвали са се после и много са осъждали сами себе си за необмислеността си. Най-после, като изоставям всичко минало, кой е толкова свадлив, увлича се от страстта си и е готов на дързост, че да не го вразуми примерът на оня тиранин, който вчера и завчера въстана срещу самия трон и който получи бързо наказание, достойно за неговото нечестиво сърце, за неговата жестокост и дързост¹⁰? Защото никой не получава особено такъв голям дар, ако не му се даде свише. После нима ние няма да се посрамим сами пред себе си, когато наказваме другите за това, че лъжат, когато сами постъпваме несправедливо и вършим беззакония? Къде ще поставим нарушението на страшните клетви? Не е ли това отричане на вярата? Не е ли отчуждаване от благочестието? Не е ли падение за християнското множество? Защото как да се нарича християнин онзи, който похули страшните тайнства на християните?

Да продължавам писмото си, ме карат силната душевна скръб и горещата ми любов към тебе, която още от начало се разпали в душата ми и сега още пламти. От друга страна, тази неочаквана беда и козните на лукавия демон, който иска да опозори величието ти, ме удържат да говоря - мене, когото неочакваността на твоето начинание привежда в ужас. Обаче аз ще разкажа още една стара история и тогава ще млъкна. Ти си чул за царството на персите, колко то било могъщо и Богато, а тъй също и за това, че персите още отначало непрестанно воювали с ромеите, но след като императорът на ромеите Аркадий¹¹ починал и оставил царството си на тригодишния си син Теодосий,¹² те, които постоянно вдигали оръжие против ромеите, сметнали за несправедливо и безчовечно да воюват с империята, чийто владетел поради своето малолетие бил неопитен в човешките работи и в държавното управление. Затова те не само прекратили войната, която водели с Аркадий, но даже персийският цар изпратил посланици до първенците на тукашния сенат. А Хозрой¹³ бил прочут между всичките перси по своята жестокост. Именно той изпратил пратеници до първенците на сената, като съобщил, че прекратява войната и ще защищава малолетния цар и че ако се осмели някой да вдигне вражеска ръка срещу него, той ще го защищава с всички сили и ще се отправи със собствената си войска срещу самия Град и ще положи всяко старание и усилие, за да разруши основите му и да го потопи в морето.

Виждаш ли човеколюбието на варварския и нечестив цар? Чуваш ли колко е разумно и справедливо това решение? Прочее както този, който насилствено завладява имотите на дете-сираче, не само е несправедлив, но е и разбойник и грабител, тъй и този, който се стреми да върши насилия над император, сирак и малолетен, не само постъпва като тиранин, но и като разбойник и грабител и най-голям насилник между всички хора. Като съзнавал всичко това, онзи цар-варварин, който не признавал Христа и Бога наш, засрамил се да не навлече на себе си вместо царска почест безчестието на разбойник и грабител. А на тези, които го подбуждали към това (понеже и тогава имало много нечестиви хора и разбойници, които го подтиквали към такива работи, както и сега има такива, които се стараят да увлекат твоя разум в заблуда), той казал, че те му дават погрешни и безполезни съвети, понеже случайно да получат Богатство или власт могат дори най-лошите хора, а да се добие славно име или да се запази придобитото и да не се загуби, свойствено е само на благоразумни хора, които почитат добродетелта и се стараят да оставят с живота си добър спомен. Какво ще кажеш? Нима ти е приятно, чедо мое, че ти, който се надяваш да достигнеш славата на истински християнин, заради стремежа си към тиранията си паднал по-долу от тоя варварин и безбожник и огнепоклонник, за когото слънцето и луната са били богове? И не е ли по-добре за този, който така разсъждава, да потъне в земята, отколкото да гледа слънцето?

Аз, чедо мое, както ти казах по-горе, те обичам от цялата си душа с чиста духовна любов като най-верен християнин, като най-справедлив, като най-благоразумен, като служител на Бога във всичко, стремейки се да му угодиш, особено като чувам от мнозина, че ти денем и нощем не преставаш да молиш Бога да ти прости за предишния ти поход¹⁴ против християните и по всякакъв начин с пост, със сълзи, със съкрушение на сърцето - се стараеш да очистиш себе си от този грях. И като зная това твое прекрасно желание и другите ти добродетели, за които беше думата аз те обикнах от цялото си сърце. А сега, като спазвам същата си любов към тебе и като чух това зловещо и лошо известие, аз не можах да замълча, но със сълзи и ридание ти изпращам това писмо. Моля Бога преди всичко той да трогне сърцето ти и да го насочи към онова, което е спасително и угодно нему, и да те направи чист и неукорен; после той да отвори ушите ти, да даде на разсъдъка ти спокойствие от външни вълнения и смутове, за да изслушаш нашите думи; да те убеди да станеш такъв, какъвто ние се надяваме [да те видим], и да слушаш нас вместо сегашните лоши съветници, които и на нас причиниха скръб, а на тебе доколкото зависи от тях нанесоха вреда, като отнеха красотата и ползата от твоята слава. [Дано] да не опозориш своята добродетел и да не осъдиш сам себе си нито в настоящия, нито в бъдещия живот на вечно безславие, безчестие и неутешимо наказание, каквото заслужават ония, които отхвърлят с презрение великото име на Христа и Бога наш.

Но във всеки случаи не се съмнявай, че отхвърлянето на договорите и клетвите, а тъй също и желанието да грабнеш царската власт, която няма никакво отношение към твоя род, е отхвърляне на великото име. На основание на всичко казано аз като духовен баща, макар и най-нищожен, като свещеник и служител, макар и недостоен, на светия олтар, но [служител] с власт от Всесветия Дух да свързва греховете, ако и да съм първият от всички грешници¹⁵, в името на Отца и Сина и Светия Дух те задължавам с това, щото ти, ако имаш някое подобно намерение и както донесе мълвата, се стремиш да се отправиш към столицата като тиранин, да усмириш своя устрем и да се ограничиш в своята власт, да спазваш първоначалния мир¹⁶ и да не се осмеляваш да извършиш някаква промяна. Знай, че ако ти извършиш това, ще бъдеш навеки свързан¹⁷ с нерушимите връзки на Всесветия Дух и отлъчен от светите и пречисти тайнства. И ще се изправя аз заедно с тебе пред вечния престол¹⁸, за да те изоблича, че доколкото зависеше от мене, аз не мълчах, нито те изоставих, когато ти се стремеше към това безумие, нито пък занемарих спасението ти, но, напротив, се постарах да те повдигна, да те от върна от вредния стремеж на душата ти и да те избавя от веригите и неумолимата присъда. Освен това и сега няма да престана да въздигам недостойните си ръце към небето, като ще умолявам божествената сила дотогава, докато тя не отдаде справедлива присъда на твоето насилие и на ония, които ти несправедливо си обидил.

БЕЛЕЖКИ:

1. Николай Мистик имал пред вид похода на Симеон срещу Византия през 894г. Войната била предизвикана заради преместването на българското тържище от Цариград в Солун и отказът на император Лъв въпросът да бъде уреден мирно. Византия успяла да подтикне маджарите да нападнат България и така цар Симеон се озовал във война на два фронта. Това го принудило да се помири с Византия, след което с помощта на печенегите се разправил с изоставените от императора маджари. След това българският владетел подновил военните действия срещу византийците и им нанесъл поражение.

2. Т. е. малолетния Константин VІІ Багренородни. Ето как в съставеното по поръка на въпросния Константин VІІ продължение на Хронографията на св. Теофан Изповедник е описано поведението на патриарха спрямо „детето-сираче: „Според твърденията на някои, патриарх Николай, не знаейки, че според разпореждането на Александър на него се възлагала опеката над властта, той изпратил Артавазд (на който се падало свещенодействието) при Константин Дука с нареждане да дойде в Царицата на градовете и да завземе царската власт. За доставката на това писмо бил определен Артавазд - първия сред йереите на славната София, … А той [Константин Дука], тъй като и преди мечтаел да царува и се домогвал до короната, пристигнал толкова бързо в столицата, колкото могъл, заедно с немалък брой от своите избрани воини…”. В Житието на противника на Николай Мистик – Евтимий, известно още като Псаматийска история, събитията са описани още по-конкретно: „Когато патриархът видял, че императора е пред смъртта си, той написал на Константин, сина на Андроник Дука, та той да побърза да овладее града преди някой друг да е завзел императорската власт. На следващия ден императорът, вече умиращ, повикал патриарха и го назначил за опекун на царството заедно с магистър Стефан, магистър Йоан по прозвище Елад, ректора Йоан и Евтимий. През това време Зоя, която се възползвала от обстоятелствата, отишла в двореца, за да се види за последен път с умиращия император. Тогава първосвещеника започнал да се разкайва, че е писал на сина на Дука и обмислял как да го погуби, когато той пристигне. … Още не била извършена церемонията на третия ден, когато пристигнал сина на Дука - Константин и започнал да показва на всички писмото на патриарха. Намирайки се двореца, като чул за това, той се разгневил в сърцето си и започнал да вдига и поставя хора против Константин; той носел на ръце и показвал в палатите и на площадите още малкия самодържец-император, като не спирал да подбужда хората да се сражават за императора и да предат бунтовника на смърт.” (гл. 21). Тъй започнало регентството на патриарх Николай – с опит да детронира „детето-сираче” и с нарушаване на правото на убежище в „Света София”, на спазването на което е посветил първото си писмо до цар Симеон.

3. Пс. 67.5: „Баща на сираци и съдия на вдовици е Бог в светото Си жилище.”

4. Патриарх Николай Мистик намеква за мира, който е бил сключен между българи и византийци след приемането на християнството от княз Борис през 864/5г. По силата на този договор на България била отстъпена областта Загора, разположена от Сидера до Дебелт.

5. Тук се разбира мирът, който Симеон сключил с византийците през 898г. Вж. също Златарски, История, 1, 2, стр. 318—323. Симеон наистина се е бил заклел да спазва договора, но той го обвързвал по отношение на покойния вече император Лъв. Причината за подготвяния поход е била именно, че Александър отказал да поднови договора, тъй че мирните отношения са били нарушени от императора с този му отказ.

6. Пс. 41-4. „Сълзите ми бяха хляб за мене денем и нощем”

7. т.е. за намерението на Симеон да започне война срещу Византия.

8. Пс. 30.19. „Да онемеят лъжливи уста, които говорят зло против праведника с гордост и презрение.”

9. Мат., ХІІ, 35. „Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро; а лошият човек от лошото съкровище изнася лошо.”.

10. Става дума за заговора на Константин Дука. Вж. бел. 2.

11. Източно-римският император Аркадий (395-408).

12. Източно-римският император Теодосий II Млади (408-450).

13. Тук вероятно има някаква грешка, тъй като съвременник на император Теодосий бил Издигерд (399-420), а Хозрой І е управлявал през VI в. (умр. 578г.). Според Златарски, Писмата., С6НУК, Х, стр. 400-401, бел 9., грешката се дължи не на Николай Мистик, който бил добре запознат с историята, а на преписвача; според него патриархът е бил добре запознат с историята и затова вероятно не е разбрал добре името Изадигерд и е написал Хозрой - име, станало нарицателно у византийците за персийския цар. Има разбира се и други мнения. Според едното Николай Мистик нарочно е заменил името на Издигерд, който проявявал голяма толерантност към християните, с това на Хозрой, тъй като е написал в писмото си: „онзи цар-варварин, който не признавал Христа и Бога наш”. Така закрилата над младия император е преписана на известния враг на християните, вместо на изключително добронамерения към тях персийски цар. Според трети е описал събитието по памет и е объркал имената на владетелите. Хозрой се възползвал от обстоятелството, че Фока детронирал Маврикий и обявил появилия се при него мним син на убития император за законен владетел на Византия. Под предлог, че защитава правата на законния император на Византия и отмъщава за убийството на своя съюзник Маврикий персийския цар започнал своите военни действия срещу империята. Тъй като мнимият претендент за трона се представял за Теодосий, големия син на Маврикий, то не е изключено това да е станало причина за объркването на Николай Мистик. Цар Симеон се е интересувал от историята и по негово нареждане Григорий превел Всемирната хроника на Малала, а изглежда пак по негово желание е бил преведен и Временника на Амартол. Вероятно това е подтикнало патриарха да включи в писмото си този разказ, който започва с думите: „Ти си чул за царството на персите…”.

14. Тук Николай Мистик намеква за похода на Симеон срещу Византия през 894г.

15. 1 Тим. 1.15: Верни и за всяко приемане достойни са думите, че Христос Иисус дойде в света да спаси грешниците, от които пръв съм аз.

16. т.е. мирът от 896г.

17. Мат. 16.19; Йоан 20.22-23. Николай Мистик заплашва цар Симеон с отлъчване, което по същество си е злоупотреба с положението му на патриарх, тъй като мирните отношения са развалени по вина на византийския император. Николай се опитал да оказва натиск и върху император Лъв, макар и вече да имал основание, заради четвъртия брак, но това, което постигнал било разкол, низложението си и разклатеното положение на родения от този брак император Константин VІІ. Именно спора дали Константин е законен син на Лъв и от там, дали има право да наследи властта е насърчило Симеон да се опитва да се добере до цариградския трон.

18. Рим. 1.10.: „А ти защо съдиш брата си? Или пък ти защо презираш брата си? Всички ще застанем пред съдилището Христово.”. Не особено уместно позоваване на Светото писание, тъй като не е изключено до Симеон също да е достигнала вестта как Константин Дука показвал патриаршеското писмо, с което бил подканен да извърши преврат.