ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD

Патриарх Николай Мистик

25-то писмо

(20-то писмо до цар Симеон І)

 

 

Според Златарски това писмо на патриарх Николай Мистик до цар Симеон І е написано в отговор на едно писмо от цар Симеон до Роман Лакапин, което е загубено. По всяка вероятност писмото на Николай Мистик е било писано през първата половина на 923г..

Ръкопис: P 133 v - 137 r.

Издания: Сб.НУК, кн. ХІІ, 1895, стр. 160-162; Извори за българската история т. VІІІ (ГИБИ, том ІV) стр. 274-278, под № 23, CFHB, vol. VI, Nicholas I Mysticus, Ruby Johnson Jenkins, L. G., Weserink, DO, W., 1973, стр. 172-181.

[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Галерия] [Филми] [Ново]

 

 

До същия

 

Това, което аз виждам, мое богочтимо чедо, че става в обществените събрания, когато често пъти шумът, като поразява слуха, не позволява да се чуе речта на говорещия, това същото, аз мисля, става и с мене. Сега, както ми се струва, шумът на моите прегрешения пречи на речите ми да достигнат до твоя слух и чрез него да дойдат до кротката ти и човеколюбива душа; понеже, ако не беше така, как може да си обясним, че толкова много Наши молитви за благото и ползата на българи и ромеи до днешен ден остават неизпълнени? Но тъй като работата се намира в такова положение и тъй като върху мене лежи задължение да не мълча (горко ми, ако престана да ходатайствам за мир), аз пак пиша и не ще престана да пиша, както не ще престана да моля Бога дотогава, докато малкото дни от нашето съществуване1 ми позволяват да остана още в този живот.

Чедо мое, сърце мое, сине мой прежелани, със свойствената на тебе строгост към действията си вземи пред вид и това, че откак българският народ е преклонил врат пред Христа и Бога наш, ти си вторият от ония, които господстват над него.2 И е справедливо, както си станал наследник на властта на блажения си баща,3 така да бъдеш наследник и на неговата миролюбива душа и на другите християнски качества. Той с Божия помощ положи основата, на тебе пък подобава да градиш (по-нататък), а не да разрушаваш, нито да подкопаваш основата. Той свърза връзките на любовта с ромеите, а ти пък трябва да ги затегнеш, доколкото имаш сила, а не да ги скъсаш; той по внушение свише отвърна оръжието от убийствата на християните, а ти като почиташ баща си и си негов роден син и наследник на неговия боголюбив нрав, длъжен си съвсем да го захвърлиш като вредно нещо. Това, що трябва да мисли твоята велеславна добродетел, това трябва да прави и без чуждо наставление, а не да стават такива достойни за съжаление дела, каквито произлизат сега! Питам те, чедо мое, и ти ми отговори, както е прилично на твоята кротост и доброта: ако беше жив още онзи, който сега се намира при светиите на небето, и те види, че действащ така и вършиш убийства и войни, с какви думи би се обърнал той към тебе? Какво, мислиш, би било неговото душевно настроение, нима той не би се облял със сълзи, не би ли се изпълнил с печал и униние и не би ли сметнал живота си за непоносим? Нима той, като скубе с двете си ръце космите от побелялата си глава и брада, с ридание не би извикал: „Какво правиш, чедо мое! Защо унищожаваш нашата слава? Защо разрушаваш това, което аз с помощ божия създадох и което е станало похвала и за мене, и за тебе, и за целия наш народ? Защо осуетяваш моите трудове, за които цялото човечество ще облажава мене и моя род, и с това нанасяш на себе си и на нас несравнима щета?"

Е, какво? Ако той присъстваше тук и живееше заедно с хората, то той би се трогнал и с ридание би възкликнал така. Но сега той се намира със светиите4 и стои пред Бога, удостоен с голяма похвала за делото, което с помощта на Бога е направил за българите, а именно за това, че е турил основата на вярата, заради което и справедливо се почита. Той чувства сегашните противни дела (разбира се, ти не се съмняваш, чедо мое, че живеещите там светии чувстват всичко, което става в света). Нима той, ако и животът на светиите да е по-горе от всяка печал, не ще скърби много повече и не ще ли се яви сред онова неизказано сияние мрачен, първо, за собственото си дело, за което той сам е положил душата си, въпреки че поради божествената сила стои по горе от убийствата; второ, за собственото си чедо, за което моли Бога да му дарува всяко благо и всичко, което е проява на добродетел, та след това ти да придобиеш като наследство небесната слава? Представи си, чедо мое, че той сам присъства при тебе в такова достойно за съжаление положение и че това, за което "ние пишем, не са наши думи, а той в действителност разговаря с тебе. Защото изобщо кой ли би могъл да се съмнява, че тоя божи човек няма да започне силно да скърби за онова, което се върши днес от тебе ? И ако беше възможно да се завърне той от оня блажен живот в този наш жалък живот, не само казаното [по-горе] от нас, но и много повече би ти казал, защото той като свободен от тази суетна превратност, приближен към висшия разум, изпълнен с божествена светлина има по-голяма възможност за това.

Писмото ти, богочтими ми сине, споменава за великия Мойсей и това, което си написал, е написано в спомен за него. Но какво общо има нашето дело с Мойсей? Какви предсказания ти си получил от Бога? Къде си видял Божията слава, която да заповядва да правиш такива дела, каквито ти правиш? От какво робство, от какво зло си избавил Божия народ? Аз няма да повтарям, тъй като много пъти вече описвам със скръб, какви бедствия поради вас са постигнали и постигат всеки ден Божия народ. Всичко това става, чедо Наше, не по Божия подбуда и внушение, а по човешко - уви! как да кажа — злорадство, което предпочита да се правят противни на Божията воля дела. В писмото се говореше още, че ние след подвизите на праотците и отците се ползваме от трудовете им. Добре! Но в такъв случай би следвало, чедо Наше, тъй като твоят свети отец много се е трудил за мира между ромеи и българи, и вие да се ползвате съответно от неговите трудове, а не да се обръщате към противното мнение, не да се занимавате с такива дела и да смятате за нещо добро онова, за прекратяването на което той с Божия помощ е положил много трудове.

Ето какво ти възразявам, като прочетох писмото ти. Ще кажа пак, както вече много пъти по-рано сме казали: захвърли оръжието, чедо мое, прекрати войните и кръвопролитията, потърси мира и се устреми към него5, аз те съветвам, ако и недостоен, заедно с блажения пророк. Вместо сегашните домогвания поискай онова, което може би справедливо би било да получиш и което ромеите на драго сърце ще ти дадат. Злато ли желаеш, или сребро, или подходяща част земя, или да ти се дадат други неща, които са за българите приятни, а за ромеите неотегчителни. Срещу ромеите обаче са имали често пъти войни персите и българите, вашите прадеди, войни малко или много продължителни, но все пак те са се свършвали с мирни договори, според които била установявана дан, плащана понякога от другите на ромеите, а понякога от ромеите на другите. Такова е обикновено естеството на войните. Но да се съперничи изобщо, за да се заграби чужда власт - да станеш господар на цял народ и държава, - това е едно от най-тежките дела, а спрямо Ромейското царство е и съвсем невъзможно. Може би и сега не трябваше да се пише, понеже много пъти се е писало за това, но все пак трябваше накратко да се спомене в писмото.

Ще прибавя още едно и ще свърша. Нищо тъй не е свойствено на един началник и владетел, както невъзмутимостта и спокойствието на душата и искреността в думи и дела. И тъй, чедо Наше, защо извършваш недостойни за твоята власт дела и пишеш хулно на ония, на които от висшата воля е поверено царството, което единствено Бог е учредил на земята като неразрушимо. Макар той по свое произволие и да отстъпва на ония, които имат обичай да вършат нападения, обаче това ще бъде до определеното от него време, когато всички щат-нещат ще преклонят врат и ще признаят неговото господство и ще се поклонят. Ти справедливо пишеш, че враговете обикновено си противоречат един на друг. Пиши, като [ни] противоречиш, но не обиждай, а запазвай достойнството на владетелите, което от древно време подобава, и не изпадай в простота и низост, които са несъобразни с твоята власт. Понеже да се хули е свойствено на долните хора и, тъй да кажа, на незнаещите приличие, а съвсем не на ония, които са издигнати и, от друга страна, знаят да проявяват приличие. Нима ти не знаеш, чедо Наше, че обикновено не само самодръжците, но и ония хора, които претендират за почтеност, странят и се отвръщат от хулите като от нещо скверно, съблюдават чистотата на езика и речта си и най-много се грижат да не осквернят помислите си с хули.

         Какво трябва да кажа за старите и новите перси, за агаряните и други предишни [народи], на които им беше дадена власт? Те, когато са имали войни помежду си, изпълнявали са свойственото на войната, но разсъждавайки добре и по царски, удържали се от обиди. И досега не се е видяло да става нещо такова. Агаряните пишат всичко друго, което им налага положението на работите, но спазват подобаващата за царската власт чест и уважение. Тъй и ти, чедо Наше, като запазваш достойнството на своето величие, удържай се от обиди, когато пишеш, а особено когато изпращаното до тебе царско писмо не съдържа нищо обидно, но като запазва дължимото към тебе почитание, представя от себе си само благосклонен отговор. И ти знаеш, че ако управляващите по Божия воля ромейското царство и да са ти писали често пъти грубо, то това са сторили не по свой почин, а защото ти си сам писал това, което не подобаваше, и те са били принудени да прибягнат към по-сурови изрази. Така щото суровостта е била предизвикана от твоите обиди. Императорите, оставайки верни на своето разположение към тебе, те наричат брат и любим приятел. И тази любов и разположение са истински. С една реч, тук се проявява същата искреност, каквато проявява баща към собствения си син.

И тъй, трябва и ти да показваш подобно разположение. Както казах, пиши по работите на войната каквото искаш, но остави обидите и отдавай в писмото си същото почитание, с което се удостояваш от императора6. Това ти пиша, чедо мое, за да узнаеш и по тоя начин, че понеже аз искрено те обичам като баща и се грижа за твоята слава и чест, не искам да мълча, ако чуя нещо неприлично и несъответно на славата ти, но според силите си всякак се старая да поддържам вашата добра слава. А пък Бог на славата, подателят на настоящия и бъдещия живот, нека сам да отблъсне всяко действие, което води към безславие; да посрами лукавия демон, който от начало и до сега не престава да унижава в постоянна борба украсеното божие създание; да ви даде славно да преминете от този живот и слава, когато бъде угодно на неговата света воля, и да се поселите в неувяхваща слава заедно с всички прославени отвеки от него.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

 

1. Бит., 47.9: „кратки и злочести са дните на моя живот и не достигнаха до годините на живота на отците ми в дните на тяхното странствуване”.

2. Цар Симеон І е посочен като вторият християнски владетел, който господства (δεσποτείαν) над българския народ, което ще рече, че патриарх Николай Мистик игнорира управлението на княз Владимир-Расате (889-893), който бил отстранен от престола заради опита си да възстанови езичеството. Относно сравнението между Борис-Михаил І и Симеон І, то е удачно да се съпостави с това, което прави Теофилакт Охридски, който макар и да е български архиепископ е бил византиец възпитан в Цариград и управлявал Българската църква по времето, когато българските земи са се намирали под византийска власт, тъй че не е имал причини да възхвалява излишно българските владетели: „Наследник на всичко станал брат му Симеон, който пръв бил провъзгласен за цар на българите. Михаил го родил по свой образ и подобие (Бит. 1.26) и той съхранил неподправените черти на неговата доброта. Към всички бил прям и добър и особено към тези, които проявявали чистота на нравите и [водели] напълно християнски живот. Той показвал гореща вяра и ревността към Божия дом го разяждала (Псал. 68.10). Затова той допълнил това, което при баща му липсвало (1 Кор. 16,17), като засилил божествената проповед, непоклатимо утвърдил православието в построените навсякъде църкви и създал равен и широк път за божия закон”. Император Василий І Македонец поддържал мирни отношения с България и успял да стабилизира икономически  и политически Византия. Възползвайки се от тази стабилност обаче, неговите наследници започнали да кроят амбициозни външнополитически планове, които не се осъществили само защото на тези владетели им липсвали държавнически и военачалнически качества да ги реализират. При управлението на Роман І Лакапин, а по-късно и при самостоятелното управление на Константин VІІ, а и това на Роман ІІ Лакапин отново политиката към България била миролюбива, на което се дължи и спокойното управление на цар Петър І до идването на власт на Никифор ІІ Фока и Йоан І Цимисхий. Това писмо е от началото на управлението на Роман І Лакапин, когато след дълги години на конфронтация се пристъпило към трайното помиряване на двете страни и затова в него все още се чувства напрежението от предходния период.

3. Княз Борис-Михаил І (852-899).

4. Известието показва, че към момента на написване на това писмо княз Борис-Михаил І вече е бил канонизиран. Княз Борис-Михаил І е починал на 2 май 906г. и е бил жив по време на военните действие 894-896г., тъй че е имал достатъчно дълго време лично да вземе отношение по въпроса за българо-византийския мир. След сключването на мира с император Лъв военните действия били подновени чак след като той починал, а брат му Александър отказал да потвърди договора, което означавало обявяване на война. След това от византийска страна често пъти бил предлаган мирен договор, но се отказвало с него да се признаят българските завоевания. Макар Николай Мистик между нещата, които предлага в писмата си да се споменават и земи, от писмата на Роман І Лакапин се вижда, че Византия продължавала да се опитва да сключи такъв мир, че България да бъде лишена от всички териториални придобивки спечелени по време на войните. Така още в Писмо 1-во на император Роман І Лакапин до цар Симеон І се казва следното: „и да получим онова, което ни бе тиранически отнето, напротив, ние сме укорявани от твое братство като онеправдатели и се изискват от нас и други градове и места освен ония, които ние изгубихме”.

5. Пс., 33.15: „да търси мир и да следва подир него”.

6. Всъщност Писмо 1-во на император Роман І Лакапин до цар Симеон І е доста остро. В него се говори и за предишни писма, които обаче не са запазени. Вероятно Николай Мистик е отправил подобна критика до Роман І Лакапин или императорът сам се е досетил, че с резкия си език няма да постигне нищо, защото следващите две негови писма, макар да запазват твърдия тон на първото вече не са така остри и нападателни, а по-дипломатични.