ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD

Патриарх Николай Мистик

12-то писмо

(2-ро писмо до българският архиепископ)

 

 

Писмото на патриарх Николай Мистик до цар Симеон І е написано в края на 919г. или края на 920г. Роман Лакапин извършил преврат и отстранил императрица Зоя от властта. Доколкото император Александър и императрица Зоя с действията си предизвикали военните конфликти между двете държави, то патриарх Николай се опитал да се възползва от новата ситуация за да бъде подновен мирът.  Още повече, че Роман Лакапин имал нужда от мир, за да укрепи властта си. Промяната не била изгодна за цар Симеон, тъй като той имал намерение да омъжи дъщеря си за Константин VІІІ и така да засили влиянието си в управлението на Византия. Но макар отношенията между България и Византия да останали изострени, то управлението на Роман І довело до подобряването им. Патриархът изпратил писмо (ХІ, 8-мо до цар Симеон) със същото съдържание и на българския владетел, за което споменава в изложението си,  както и до „първия му човек” (ХІІІ писмо).

Ръкописи: З99r-102r.

Издания: Дуйчев, сп. „Прометей”, кн. 5/1939, стр. 23, стр. 23-27; Извори за българската история, т. VІІІ (ГИБИ, том ІV) стр. 218-223, под № 9, CFHB, vol. VI, Nicholas I Mysticus, Ruby Johnson Jenkins, L. G., Weserink, DO, W., 1973, стр. 80-89; Migne, Patrologia graeca, CXI, coll. 89-96, №  XII.

[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Линкове] [Галерия] [Филми] [Ново]

 

 

До архиепископа на България

 

 

Знаем, че Ваше първосвещеническо съвършенство мисли същото, което мислим и Ние относно делото, за което се заехме да пишем,1 носи в сърцето същата болка и се разкъсва от същите гърчове. И затова не пишем нито увещание, нито поучение, но нещо като разговор и неща, които, ако бихме били събрани заедно и съпребивавахме, общо бихме обмислили2. Това се отнася до злините, които са сполетели единния Христов народ, сиреч ромеите и българите, разделени едни от други от оня3, който изначало е откъснал човека от Бога и е разделил народа. Пишем за тази обща грижа, носейки я непрестанно, въздишаме и плачем, а зная, че и самият ти също така я носиш и сълзите ти стават хляб4: от Нашите чувства, разбира се, узнаваме за Вашите. Защото онези, които имат общо дело и обща служба, за тях подобава да станат общи страданията и трудовете. Но понеже същото безпокойство и еднаквите болки измъчват твоето сърце, както и Нас, достатъчно е да се припомни това.

Прочее да наченем вече разговора, така да се каже, и общото обмисляне. Различните лица са отредени за различни служби в настоящия живот, сиреч императори и архонти на градове, ръководители на други дела, управители на области, от които всеки, като се насочва към поверената му служба, се старае, бидейки разумен човек, да извършва делото си безукорно. Ние пък, които сме отредени да служим на Светия олтар, ако и да сме нищи в много неща, поставени сме да изпълняваме тази служба, но преди всичко друго сме натоварени да подпомагаме делото на мира и да прогонваме гнева и омразата между нас. Свещенослуженето на страшната жертва, която извършваме в помен на Оня5, който претърпя онова, което претърпя, именно заплювания, удари, смърт на злодеец, за да разруши онова насилническо безумие на хората спрямо Бога, за което нямаше надежда да се превърне в усърдие за мира ни подканва винаги да бъдем с цяла сила, с всяка мисъл, с всяко слово усърдни съратници на мира, врагове на омразата и с цяла душа да преграждаме достъпа на гнева, тъй като вече сякаш пред очите ни са показали това велико тайнство на свещенослуженето: показани са ни самия Син на човеколюбивия Отец, който толкова възлюби света6, че го изпрати при нас. Но, разбира се, тогава той представи пред Нашите очи единородния си Син, възлюбения, пожертвувания Агнец Божи7, който стана изкупител на нашата омраза към Бога и Отца, сякаш видимо за нас всесвето тайнство, оногова, който, бидейки наследник на божествена слава, пренебрегна такъв срам и опозоряване, което дръзнаха да му нанесат хората. Той го стори, та чрез собствените страдания, чрез раните, чрез опозоряването да примири смразените, враговете, неприятелите и, да ги съчетае в мир и да ги направи близки Богу. Що прочее, брате и съслужителю, трябва да правим ние? Какво сърце да имаме, каква грижа, какво безпокойство, когато виждаме някои хора разярени един на друг и проявяващи омраза вместо обич? И това обаче казвам за тях поотделно и поредно. Каква грижа всъщност трябва да проявяваме, та да съединим така разделените от нечестивия души, да ги помирим и да ги убедим отново чрез обичта да се съчетаят в единство? Когато пък не един, не двама, не десет или много повече от тези - цял дом и град, - но цял народ срещу цял народ, и то - единоверен - уви, бреме на моите страдания - под въздействието на демона са доведени до това зло, що да сторим? Що да мислим? Що да чувстваме? Кой ден или нощ ще ни успокои от такава грижа или безпокойство?

Стигна, както стигна, словото ми дотук, а сега сякаш самите неща, като поемат глас, по-ясно въззовават. Дяволът, отецът на злото, неприятелят на мирът раздвижи оръжия и мечове между ромеи и българи; разгневи ги едни срещу други, стори, що стори, до днес. Ο, множество мои грехове! Кой ще умолява? Кой ще стане посредник? Кой с Божията помощ ще спре тази гибел на хората? Кой ще очисти осквернената от християнски кърви земя? И кой друг? Това е мой и твой дълг. Но онзи, за когото е явен всеки размисъл на сърцето, знае, че Ние и в началото препятствахме да започне войната и даже когато злото надделя, не престанахме да увещаваме да се захвърлят оръжията и да се прегърне мирът и обичта към българите и бащинското разположение към тях. И когато Бог докосна техните сърца и те обърнаха мисълта си към онова, в което по-рано не вярваха, и към онова, за което после ги увещаваха, станаха готови да изпълнят Нашите увещания и оттогава и досега търсят мира и връзката на обичта и възневидяха делата на войната срещу вас. Но що да кажа? Изначалният завистник на човешкия род и сега таи горчива завист срещу единението на българи и ромеи и като успя да запали пожара и омразата, радва се на този душегубен огън и води голяма борба за неговото разпалване и не позволява на добрия и възлюбен най-благоразумен мой син, на когото се е паднало да господарува над българите, да прояви своята доброта, да се възвърне към доброто на мира и да прояви по-раншната си благост, но винаги завистникът, преследвачът на доброто, като подхвърля някаква горчива мисъл в неговата блага душа, се старае да прогони  преблагия мир.

Но такива са делата на злия демон. Ние пък с упование в Бога и в кротостта на възлюбения мой син, че ще сполучим в намерението си, изпратихме му писмо8, като го съветвахме, като го умолявахме за това, което е свойствено на неговата добролюбива душа и на неговото сърце. И наистина, ако и за късо време, но все пак и ние, когато бяхме изправени пред неговия лик9, изпитахме неговата природа и узнахме неговото благоразумие, кротостта, милостта, добротата му и че неговата природа е чужда на всяка жестокост и дързост. И така писахме, застъпвайки се за мира, и храним добри надежди, че ще го умилостиви първом Бог, който му е дал да властва над българите, ще го умилостиви и собствената му кротост и добролюбие; ще се умилостиви и от Нашето увещание. Такова е Нашето положение и на такива надежди се уповаваме. Трябва също и Ваше първосвешенство, измъчвано от общите страдания, от общите злочестини, от това обилие от злините и като съзре от само себе си наложителността на делото, да подпомогне Нашето застъпничество, да умилостивява, да умолява възлюбения наш син.

Имащ множество средства, които да съдействат за неговото умилостивяване. Първо, както вече се каза, неутешимата мъка на Христа и Бога наш за това, че онези, които носят неговото честно име - за да им бъде подарено това име, той биде отведен като овца на заколение10, - са се озверили едни срещу други; после светите храмове, в които той влиза за молба към Бога за самия себе си, за чедата си, за целия, казвам, народ, над който е поставен да господства; светото и всечисто тяло и кръв, от които, като яде и пие11, храни несъмнени надежди да стане съпричастник на освещението. Представи пред очите му чрез твоите слова онова, което той знае и преди твоето слово, като го е видял със собствен поглед, пустошта на земята, която е обходил, вместо съзираната досега красота, жалката грозота на земята без класове, без лозя, без плодни дървета. Спомни му за разрушението на светите божии домове, които благочестиви ръце с много труд са издигнали за слава Божия. Припомни разрухата на светите обители, в които иноци, в които девици всякога изпращаха песнопения Богу, а сега са останали да лежат в развалини. Добави към това и различните убийства на хора - уви, каква сила на злия демон, - на свещениците, на мъжете-иноци, захвърлените трупове на жени и при това нито удостоени с гробове, но подхвърлени за плячка на псета и зверове.

Но защо казвам това? Ти имаш за аргумент голямата и неизчерпаема сила на тази неописуема трагедия и най-вече кротостта на този, когото увещаваш, и съвършената му мъдрост, за да съдействат на това застъпничество. Но подтикван от страданията, които общо и неумолимо ни обладават, мене и тебе, и от обхващащите ни нас, длъжниците, грижи за общото спасение и мира, покажи онова, което засяга самия него. Изпълни вместо Нас онова, което самите бихме сторили, ако присъствахме; прегърни му ръцете, хвани му коленете, ако трябва, и нозете му и просто с думи и дела не пропускай да сториш всичко, докато по благоволение свише благата душа на Нашето чедо не се склони към доброто на мира и докато хора не се изпратят от него, чрез които ще се поднови мирът, ще се премахнат войните и омразата, ще се прогони и дяволът, който се радва на общите злочестини на българи и ромеи, ще се възстанови отново пречестната обич и нейните честни дела, от които и двата народа ще получат радост и наслада от добрините, ще изчезне изпитанието на суровите дела и унинието и скръбта по лицата.

 

БЕЛЕЖКИ:

1.                            Патриархът има предвид помиряването на българи и гърци, във връзка с което освен това писмо е изпратил също своето 11 писмо до българския владетел и своето 13 писмо „до първия човек на Симеон”.

2.                            Известието е интересно, както и обстоятелството, че архиепископът не е посочен поименно. В случай, че българският архиепископ не е автокефален, т.е. не се избира и поставя от събора на епископите от диоцеза на Българската църква, то в такъв случай той е трябвало да се явява при патриарха за да бъде ръкоположен или това да се направи от негов пратеник – така, както били ръкоположени архиепископ Василий І от папата и Йоаким І от патриарха в Никея. Освен при ръкополагането, подчиненият архиепископ е трябвало да се явява понякога и на заседанията на синода. От това писмо изглежда, че не се е случвало нито едното, нито другото, което показва, че българският архиепископ по това време е имал същия статут, какъвто по-късно и охридските архиепископи, след като са били понижени в ранг след завладяването на България от Василий ІІ. При все това заради по-високия си църковен ранг Николай Мистик се чувства донякъде задължен да полага някакви грижи и за българите. Затова усилията му за постигане на мир между двата народа са искрени, а не само резултат от военните неуспехи на Византия.

3.                            т.е. дявола.

4.                            Пс. 41.4.

5.                            т.е. Христос

6.                            Йоан, 3.16.

7.                            Йоан, 1.29, 36.

8.                            Става дума за ХІ-то писмо на Николай Мистик  (8-мо писмо до цар Симеон І).

9.                            Става дума за срещата между царя и патриарха през 913г. при Цариград.

10.                        Исая, 53.7; Деян. 8.32.

11.                        Става дума за безкръвната жертва на светото причастие, което се приготвя от хляб и вино, символизиращи тялото и кръвта Христови.