ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD

Патриарх Николай Мистик

4-то писмо

(1-во писмо до българския архиепископ)

 

 

 

Писмото на патриарх Николай Мистик до непосочения по име български архиепископ е свързано с искането да му бъде предадено лице, което се е укрило в храма „Света София” в Цариград. Данните от текста на писмото не позволяват да се определи за кое лице става дума, нито причината за настойчивото искане на цар Симеон І да му бъде предадено. Арета Кесарийски в писмото си до Григорий Ефески (вж. ГИБИ, т. V, стр. 70-73) пише за архиерея Стефан, който бил избягал и с това навлякъл гнева на българите и осуетил сключването на мир. Но доколкото в това си писмо Николай Мистик не се опитва да убеди цар Симеон да сключи мир, то е малко вероятно да става дума за този Стефан. Продължителят на Теофан разказва и за някой си Рендакий от Елада, сродник на патриция Никита, който бил ограбил баща си, а след това се укрил в храма „Света София” в Цариград. Когато император Роман І научил за стореното от него, решил да го накаже, но Рендакий съчинил лъжливи писма до българите и решил да избяга при тях. След като бил заловен, той бил ослепен, а имуществото му било конфискувано. (вж. ГИБИ, г. 4, стр. 129-130). Доколкото от една страна това са първите известни писма на Николай Мистик да българския цар и архиепископ, а случаят с Рендакий се отнася към 921г., а от друга, че потърсилия убежище е бил преследван и наказан от император Роман І, то е явно, че писмата не са свързани с тези събития. Случаят с Рендакий обаче трябва да се има предвид, та да се сравни какво е постигнал Николай Мистик като патриарх в Цариград и какво иска в писмото си от българския архиепископ. Във връзка със същия този случай Николай Мистик е изпратил своето първо писмо до цар Симеон І  със същото искане. Тъй като не е посочено че потърсилия убежище е византиец, то е възможно да става дума за някой от представителите на провизантийската партия в Сърбия. Императорите Лъв, Александър и Роман І са имали по-твърд подход към цар Симеон и е било твърде вероятно да отхвърлят искането му. Възможно е писмото е написано по времето на регентството на патриарх Николай (913-914) или на Зоя Карбонопсина (914-918), тъй като следващото писмо на патриарха до българския владетел се отнася до събитията през 913г., е възможно писмото да е написано наскоро преди това. Но от друга страна, ако патриархът има предвид членовете на регентството на императрицата, когато говори за хората, които са отвели беглеца от храма, в такъв случай писмото е от периода 914-918г.

Азалното право е познато още от античността, когато се е считало, че укрилите се в някой езически храм се намират под закрилата на бога, който е негов патрон и убийството им се считало за светотатство. Тази практика се запазила и след приемането на християнството. През 397г. по времето на император Аркадий бил направен опит да се ограничи азалното право и да бъдат лишени от право на убежище тези, които били обвинени в оскърбление на владетеля или в съзаклятие за преврат. Това предизвикало сериозно възмущение, като тогавашния цариградски архиепископ св. Йоан Златоуст категорично се противопоставил. Азалното право е било регламентирано в § 16 от Закона за съдене на людете: „Никой не бива насилствено [да изкарва] из черква тогова, който е в нея прибягнал. Но прибягналият открива работата на попа и вината, извършена от него, когото попът приема като беглец, догде се издири по закона и се изпита неговото обвинение. Ако ли някой се опита да изкара из черква насилствено побягналия, който и да бъде, да получи 140 рани. И тогава, както трябва, да се издири обвинението на избягалия.”. Когато при сходни обстоятелства е бил поставен този въпрос при управлението на Йоан V Палеолог и майка му Ана, във връзка с искането на Иван Александър да му бъде предаден избягалия в Цариград Шишман, втори син на цар Михаил Шишман и Ана Неда, като била отправена и заплаха с война при отказ, то на свикания съвет  патриархът предложил беглецът да се укрие в храма „Света София” и да се позове на азалното право, но Йоан Кантакузин се противопоставил на това, с аргумент, че царят щял да каже, че „Тия закони не са за мен, а важат за ромеите…” (ГИБИ, т. 10, стр. 278-281). Николай Мистик още щом станал регент на империята веднага нарушил азалното право, когато съучастниците му в опита за преврат на Константин Дука: Григора и Лъв Хиросфакт се укрили в храма „Света София” – те били извлечени оттам насила и наказани.

Издания: Ив. Дуйчев,  сп. „Прометей”, кн. 4/1939 стр. 26-28; Извори за българската история т. VІІІ (ГИБИ-том ІV) стр. 188-191, CFHB, vol. VI, Nicholas I Mysticus,Ruby Johnson Jenkins, L. G., Weserink, DO, W., 1973, стр. 20-27.

[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Линкове] [Галерия] [Книга за гости]  [Филми] [Ново]

 

 

 

До препочтения боголюбим съслужител и чедо наше, архиепископа на България

 

И без това имахме желание да влезем в общение с твоя светост чрез писма. Сега, понеже се появи и необходимост, възникна повод да ти пишем. Едновременно, като удовлетворяваме и своето желание, и сме подтикнати от необходимостта на случая, ти пишем настоящото писмо. Но преди да опиша въпросния случай, първо ще кажа това: ние, които сме удостоени да заставаме пред светия олтар и сме поставени тук за да посредничим от името на хората на земята, обръщайки се от нашето място на земята към Господ, който е на небето – о, ужасен и неизразим дар и чест, - то ние сме длъжни непрекъснато да мислим за мястото, на което сме поставени. И понеже умоляваме за прегрешенията, извършени от хората спрямо Бога, много повече трябва да се стараем за премахването на грешките на хората едни спрямо други и да умоляваме за наказанията, налагани често от тези, които имат власт, тъй като имаме правото да говорим и нашето основание да ходатайстваме е много по-голямо, когато се молим пред хората. Защото колко би съгрешил човек спрямо човека, което да не изглежда много по-дребно от всекидневните прегрешения спрямо Бога, за които служителите на светия олтар са поставени като посредници и застъпници? Защо казах това? Нека и твоята боголюбива святост, натоварена да свещенодейства над народа на българите, с даденото ти от Светия Дух дръзновение да посъветва бащински онзи, който владее над вас, сиреч моето възлюбен чедо, когато той по човешки се разгневи някому, ти със свещенослужителско дръзновение да го поучиш да знае мяра на гнева, или по-добре да побеждава гнева с милостта и да пренебрегва наказанието, като знае, че за всеки човек е много по-добре да прощава, отколкото да наказва, особено за онези, които са получили началство и власт от Бога, който възнаграждава за милостта с повече възхищение и чест тези, които имайки власт да наказват, са предпочели милостта пред наказанието.

А след като припомнихме това, нека съобщим и причината поради която пишем писмото. Някакъв човек е прибягнал в пресветата наша църква1. Той, както казва, не е нито от рода на българите, нито пък е бил роб на никого в България, но сега се търси като роб-беглец. Когато той беше прибягнал в Божието светилище, дойдоха хора, които за да услужат на [въздигнатия] от Бога архонт искаха да измъкнат човека от храма. На тези хора, които силно негодуваха и свирепстваха, ние не пожелахме да се покорим, нито да им позволим да измъкнат от храма молителя, докато не ни увериха, че няма да пострада от ръцете на [въздигнатия] от Бога архонт. Тогава го взеха от всесветия олтар, като ние горещо ги заклинахме и в Бога, и в светото Му светилище, че ако му се случи нещо лошо, не ще престанем, докато сме живи, пък дори и след смъртта, ако на нас, бидейки безполезни, ни бъде представена възможност за застъпничество пред Бога, да се застъпваме против оскърбителя на светия жертвеник и за неговото наказание. Ще бъде ясно кой е оскърбителят: няма да е никой друг, разбира се, освен онзи, който ще дръзне да наложи наказанието и мъчението — да не даде Бог! — на взетия от храма човек. Онези, разбира се, които ни убедиха да го изведем, не биха били оскърбители, тъй като те не са мъчители, а повече за угода на архонта, [поставен] от Бога, проявиха такова старание и са достойни, като му угаждат като на приятел, да получат приятелска благодарност. Но нито заради нанесеното от него наказание на човека ще се смятат виновници за осъждане за това, че са ни убедили и че като взеха прибягналия при олтара, го изпратиха при него.

Но ако има мисловно общение и откровение на душата и единение на човека с човеците, пиша ти и това да кажеш на Нашето богочтимо и добролюбиво чедо: „Чедо мое, мисли, че виждаш самия мене с очите си и че като извеждам човека от олтара с моята ръка, го предавам в твоята ръка. Никой да не те измами, нито да излъже нито тебе, нито оногова, който обитава в светия храм и изпълва небето и земята2 нито дори нищожния свещенослужител на храма, та да стори нещо нечестиво на оногова, когото ние изведохме из светия храм и изпратихме при тебе. Аз предварително те предупреждавам, че и Божията справедливост не спи, но ще изисква много по-тежко наказание от онова, което ти би наложил на нещастния човек.

И нека твое архиерейство не се побои да му каже, че не е признак да величие нито да се убива, нито да се наказва, защото всеки може да направи това: разбойници и пирати и другите безбройни престъпници от подобен род, да не говорим за змии, и вълци, и мечки, и лъвове, и другите диви зверове, които са силни, могат да убиват и безпокоят човеците. Но истинското величие е да се покажеш благодетел, да повдигнеш падналата душа или да излекуваш ранената. И затова трябва бъдат поучавани всички които знаят, че са създадени по Божия образ3, а особено пък трябва да се стараят да подражават на Създателя онези, които не само чрез тяхното сътворение, но и поради това, че властват над съроби4 са удостоени с някаква по-голям дар от останалите, които са подобни на Твореца.

Имахме и много други неща да пишем, но понеже твоето свещенослужителско съвършенство може от себе си да посъветва онова, което подобава, па и понеже смисълът се губи поради отегчителната дължина [на писмото], задоволихме се с казаното, като добавяме само тази молитва: да даде Бог да не се случи нищо противно на Нашата молба и надежда, та нито духовното Наше чедо, архонта от Бога, да стане осъден на вечно наказание, нито онези, които са му съучастници със съвети и дела да станат съобщници на осъждането.

 

БЕЛЕЖКИ:

 

1.     Храмът „Света София”, подобно на много катедрали в Средновековна Европа имал статут на убежище – всяко лице, прибягнало в него, не можело да бъде извадено принудително. Така беглецът спасявал живота си, но се превръщал доброволно в затворник, тъй като ако излезел навън е можело да бъде задържан и убит. Въпреки наличието на това т. нар. „азално право”, т.е. „право на убежище”, то често било нарушавано от властите за разправа с някой политически противник.

2.     Йерем. 23.24: „Може ли се скри човек на тайно място, дето Аз не бих го видял? казва Господ. Не изпълням ли Аз небе и земя? казва Господ.”.

3.     Бит. 1.26-27: „След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие; и да господарува над морските риби, и над небесните птици, (и над зверовете) и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята. И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори”.

4.     В смисъл, че дори и владетелят е раб Божий, както всички останали хора и като такъв подлежи на съд и наказания пред него.