ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD

ПРЕНАСЯНЕТО НА МОЩИТЕ НА СВЕТИ ИВАН РИЛСКИ ОТ ТЪРНОВГРАД В РИЛСКИЯ МАНАСТИР

ВЛАДИСЛАВ ГРАМАТИК

Разказът за пренасяне на мощите на свети Иван Рилски от Търновград е написан от Владислав Граматик. Повестта се явява продължение на Житието на свети Иван Рилски написано от патриарх Евтимий. В своята творба Евтимий е описал пренасянето на мощите на светеца от София в Търново. След падането на българската столица Григорий Цамблак е написал продължение на Житието на света Петка, описващо пренасянето на мощите й първо във Видин, а после в Сърбия. Йоасаф Бдински пък написал продължение на житието на света Филотея за пренасянето на мощите във Видин. Владислав Граматик полага усилия да издири и препише произведенията на патриарх Евтимий. Тъй като той е работил в Рилския манастир е решил да направи допълнение и на житието на основателя на обителта, като опише връщането на мощите от Търновград. При повечето преписи съчинението на Владислав Граматик е след Житието на свети Иван Рилски написано от Евтимий, под общо заглавие. Там, където свършва Евтимиевия текст и започва Владиславовия за разграничение като заглавие или в полето с червени букви е отбелязано „Граматиково”. Съчинението е запазено в 4 редакции. Рилската редакция е запазена в 3 преписа, като най-старият е автограф на Владислав Граматик от 1479г. и се намира в Рилският панагирик. Втората редакция е наричана „Софийска” или „Белградска”. Тя е запазена в 5преписа, като белградския е най-старият от всички запазени преписи.. Тъй като в белградския препис се намира в най-стария от сборниците нея са включени някои подробности и споменаване на местни лица е изказано предположение, че е възможно това да е най-старата редакция. Според други тези подробности са били включени по-късно от книжовник от Рилския манастир, като това е станало в края на ХV-началото на ХVІв. Другите две редакции представляват значителна преработка на текста. Едната е на църковно-славянски, втората е молдавска, който е наречена също Московска, тъй като е попаднала в колекцията на Е. В. Барсов.

Ръкописи:

Р1 (Kałužniacki го е обозначил като N.) – Голям рилски панагирик от 1479г. стар библ. № 61, настоящ № 4/8. Сборникът е съставен от Владислав Граматик. От съчиненията на патриарх в Евтимий в този сборник са включени Житието на свети Иван Рилски, похвалите за св.св. Константин и Елена и за света Неделя, както и първото му писмо до Никодим, писмото до Киприан и писмото до Антим.

Р2 (Kałužniacki го е обозначил като О.)–.Сборник от 1483г., стар библ. № 62, в който се съдържат също написаните от патриарх Евтимий жития на св. Иван Рилски, на свети Иларион Мъгленски и на света Параскева.

Р3 –

С1 (Kałužniacki го е обозначил като Т) – Ръкопис № 22 в белградската Народна библиотека, съставен през 1469г. обнародван от Стоян Новакович през 1857г.(Вж. Гласник ХХІІ, стр. 233 и Гласник ІХ, стр. 40-41.

С2 – ръкопис от Рилския манастир № 1/27 от 1809 г.

С3 – ръкопис № 214 (нов № 482) в Хилендарския манастир, преписан в Рилската обител през 1536 г.

С4 – ръкопис в Научната библиотека на Руската академия на науките, сбирка на П. Сырку, фонд № 55, № 13.7.17.

С5 –

ЦС – Намира се в ръкопис от края на ХVІІ-нач.ХІХв. Тя е самостоятелно съчинение написано въз основа на произведенията на Владислав Граматик и Димитър Кантакузин.

М – Молдавска редакция. Сборникът е бил част от колекцията на Е.В.Барсов.

Издания: Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius (1375-1393) nach den besten Handschriften hrsg. von Emil Kałužniacki, Wien, 1901, стр.405-431 (успоредно белградска и рилска редакции); Й. Иванов, „Старобългарски разкази”, стр. 227-237, превод стр. 74-79; Й. Иванов, „Жития”,стр. 74-85; П. Ников,”Владислав Граматик – Пренасяне мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир, В: Българска историческа библиотека”, т. 2, 1928г., 164-187.; В. Киселков, „Свети Иван Рилски. Жития.”, С., 1940, стр. 61-75; В. Киселков, „Владислав Граматик и неговата Рилска повест”, С., 1947, стр. 57-70.

ALD

[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Линкове] [Галерия] [Книга за гости] [Филми] [Ново]

ЖИТИЕ И ЖИВОТ НА ПРЕПОДОБНИЯ НАШ ОТЕЦ ИВАН РИЛСКИ, А В НЕГО И КАК БЕ ПРЕНЕСЕН В ТЪРНОВО. НАПИСАНО ОТ ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ ТЪРНОВСКИ. НА КРАЯ НА СЛОВОТО И ЗА ОБНОВЯВАНЕТО НА СВЕТАТА МУ ОБИТЕЛ В РИЛА И КАК ПАК БЕ ПРЕВЕСЕН ОТ ТЪРНОВО В СЪЩИЯ СЛАВЕН РИЛСКИ МАНАСТИР, НАПИСАНО ОТ ПОСЛЕДНИЯ ОТ ДЯЦИТЕ ВЛАДИСЛАВ ГРАМАТИК

(След Пространното житие на свети Иван Рилски написано от патриарх Евтимий следва Рилската повест на Владислав Граматик)

…

Граматиково

Изконният враг на човешкото спасение в противник смирението, проклетият дявол, който някога се бе опълчил срещу Създателя на всичко и заради надменността си бе смъкнат и предаден на адския мрак и който сам стана мрак поради лукавата си прищявка, навсякъде предизвиква постоянни войни и смутове. Като видя толкова преславните и предивни знамения и изцеления, които дълго време ставаха при ковчега на преподобния и главно поради злопаметност и вражда, като се озлоби против преподобния много повече, отколкото в началото, той беше обхванат напълно от лют гняв и от горчива завист. И при това, като не можеше да го търпи, той тутакси прибягна до своите обикновени и пагубни войни. [В това време, когато между гърците и българите бушуваше силна и непрекъсната война, той извика буря и опасен метеж. Той повдигна от Изток¹ с голяма наглост и разсвирепение безбожните перси² против всички страни, които бяха под гръцката власт, против българските области и против ония на сръбската държава, както и против всички други страни, лежащи около тях към север и запад.]

След това, като се измина немалко време и когато скиптърът на гръцкото царство изнемогваше, дори съвършено се изтощи, по попущение на Бога и по неузнаваемите му предопределения измаилтянският народ [съвсем неочаквано нападна всички източни и южни страни в Азия, които бяха под гърците], и ги завладя, па достигна и в Тракия и си я подчини.

След като поразиха напълно сръбските войски, които бяха тогава в Тракия, при така наречената Марица³, измаилтянския род веднага се опълчиха срещу сръбското господарство. И стана жестоко сражение в местността, наречена Косово⁴. Всред боя загина и лютият насилник, който ги предвождаше. Той твърде скоро получи достойна отплата заради своето безбожие, сиреч страшно и непристойно изпусна варварската си [и нечестива] душа: всред боя той неочаквано бе лишен от живот от сръбски воини. И така, прочее, когато грехът надделя — уви, поради нашите престъпления! — сръбската земя падна под властта им.

Малко след това те завладяха и българските области, подобно на някое слабо гнездо, заедно с оня чуден град⁵, в който лежаха чудодейните мощи на чудотворния отец. Войската се нахвърля пак буйно и безбожно, кръвопролития. Никой не можеше да се противопостави по никакъв начин на страшния им пристъп. В бойните сражения навсякъде те превъзхождаха всички и им нанасяха светли победи. Благодарение на всичко това и тяхното пагубно зло навсякъде се разпространи и се наложи.

Напълно запустяха много страни и села, заедно със светите манастири и с божествените храмове, унищожени от огън.

Тогава се събори и съвършено запустя и пресветата обител на Богоносния отец, която е в Рилската пустиня — където преподобният, когато беше жив, прекара страдалчески и постнически, безплътен и ангелски живот — и която отпосле много добре и благолепно издигна и създаде от основи за прослава на Бога и в чест на преподобния, прочутият кесар Хрельо, който прие иночески образ под името монах Харитон⁶.

[Така тя остана доста години в запустение.

По какъв начин след това и как тя се обнови с Христовата благодат и си върна предишната хубост и благолепие, които има и до днес; как освен това и по какъв начин стана пренасянето и възвръщането на чудотворните мощи на светеца от славния град Търново в същата обител, щи ни покаже следващия разказ].

След дълго време, когато престанаха военните сражения, които по-преди ставаха по българските земи, и когато общественият живот потече пак спокойно, явиха се едни мъже миряни. Те бяха благочестиви и благородни по потекло, а по народност — българи. Те живееха край Кюстендил, в едно село, което отстоеше от него на някъде около две поприща или повече³ (и което се наричаше Граница). Те бяха украсени със свещенически сан и при изпълнение на службата си заставаха пред Бога, подобно на онзи Захарий в древността, който е баща на Предтечата. Богу те принасяха безкръвни жертви заради себе си и заради людските прегрешения.

Когато изпратиха при Бога своите съпруги, те напуснаха мирския живот, като се натовариха със сладкото Христово бреме⁴. И бидейки обхванати от голям страх от Бога, заселиха се в Рилската пустиня в гореказаната обител на преподобния, [която беше тогава пуста и необитаема, както се каза по-рано]. Те станаха образ и пример на добродетелен живот за всички, които дойдоха след тях. Те постоянно се упражняваха в труд и подвизи, в голямо търпение, в молене и пеене, в пост и в четене на божествени книги и в други подобни, които сега нямам време да опиша — за това е необходима друга, по-тежка работа.

Те бяха трима на брой и братя по плът. Те бяха синове на блаженейшия епископ н Крупник кир Яков, който със свидетелстването си в онова време твърде добре опази словесното стадо Христово. Единият от тях по име се наричаше Йоасаф. [Още отначало той заемаше първо място помежду им.] Вторият се казваше Давид, а третият — Теофан.

Както се каза, тримата дойдоха в гореспоменатата пустиня, защото искаха да се поселят в нея. При това те дойдоха не едновременно, нито пък заедно, а късно един след друг. И понеже намериха всичките манастирски здания съвършено съборени и разрушени освен единствената църква и кулата, те, подпомогнати от Бога, тутакси пак въздигнаха всичките от основи. И те съвършено ги поправиха и изградиха, и благолепно ги украсиха, като положиха за тях много труд и грижи и като сами изхарчиха средства. Ала това те извършиха не сами и не само със свои средства и със средствата, що притежаваше цялото братство от целия манастир, но и с пожертвуванията на някои боголюбиви мъже и преди всичко с настояването и помощта на благочестивия господин и нов ктитор на светата обител, кир Георги, който хубаво и много изрядно набави всичко, от което се нуждаеха манастирските здания. [Тяхното изящество и тяхната украса, подобно на някой силен магнит при вида на желязото, подтикват и сега към боголюбива ревност не само мнозина местни жители от тамошната област и съседните й страни, но вече и от далечните. Те идват там с най-голяма ревност и със силна вяра и свръх силите си поднасят на светата обител от онова, що имат. А след като получат благословение и най-голяма полза там, особено когато се празнува денят на светеца, с радостни души и с най-голямо веселие се завръщат ван по домовете си. ]

Когато те вършеха всички тия неща и други подобни на тях и се трудеха, и работеха и за още повече по изграждането на манастира, [та се разнесе навсякъде из околността слух за тяхната добродетелност], внезапно достигна до тях едва неочаквана, но много радостна вест, И като огласи слуха им с истината, тя изпълни душата им с множество наслади и с духовна радост.

Един свещеник по име Яков, който беше протопоп на Филиповия град⁷, в Тракия и който имаше голяма вяра и любов към преподобния отец и пустинен светилник Иван, когато дойде при тях в манастира, им разказа за чудотворния ковчег на преподобния: че дори още лежал [вече много години] в Търновската архиепископия, [покрит някак и неизвестен, като накрая се изявил пред външните]. Той казваше още и това, че сам го е видял, когато ходил там със своя митрополит [и с немалко други с него] по някаква работа и когато се поклонил на свещените мощи на преподобния, и че си изпросил от тамошните свещеници едва частица от тях за благословение.

Като чуха това, тогавашният предстоятел на обителта, честнейшият йеромонах кир Давид, и останалото во Христе братство много се зарадваха от душа и най-грижливо го разпитаха за това. Йоасаф, който им беше пръв игумен, който най-напред постави у тях начало и основа на добродетелите и който по плът беше най-стар брат на тогавашния (предстоятел), беше вече заминал при Господа, като замени временния с вечния и нетленен живот.

Но ето че след малко време и друг вестител дойде при тях и им разказа същото. Също така и той рече, че бил по някакъв случай в Търново и че с очите си видял чудотворния ковчег на светеца и че узнал всичко за него.

Обаче те все още не бяха напълно убедени в това. Даже и да беше то истина, те не можеха напълно да повярват, защото дотогава дори не бяха слушали, нито пък бяха разбрали, че ковчегът на преподобния тогава наистина бе в Търново. Въпросът беше предаден на дълбочините на забвението поради това, че беше се изминало много време и най-вече поради неуредиците и метежите, които бяха станали в града през времето, когато нахлуха в него варварите. Те мислеха, че Бог го предал в ръцете на врага поради нашите прегрешения и всичко свето и ценно, що се е намирало у него, било неочаквано разграбено и отнесено другаде⁸; тогава и [ковчегът] е бил отнесен някъде.

И тъй като не можаха, както се каза, напълно да повярват на донесението и като искаха да се осведомят за него, дали то е истинско, веднага пратиха един от тамошните манастирски братя, който познаваше оная земя. Те му поръчаха да се осведоми за всичко и сам да види мощите на преподобния, та когато се завърне оттам пак при тях, да им разкаже подробно, какво е видял и какво е научил.

Прочее, така и стана. Пратеникът, като се осведоми най-подробно за всичко, съгласно поръката, и като се завърна скоро при тях и им извести, че всичко това е истина, с голяма бързина и ревност (братята) тутакси съобщиха за това на благочестивата царица госпожа Мария, [която беше дъщеря на благочестивия деспот Георги, сръбски владетел⁹ в ония времена, а жена на великия и самодържавен амир Мурад, който от древните най-много се прослави с множество войни и бойни победи]. Тогава тя живееше на село. В него тя си имаше и жилище, което отстоеше на немалко стадии¹⁰ южно от град Серес.

Вкупом те я молиха и убеждаваха да се погрижи да се пренесат от там свещените мощи на преподобния в светата му обител в Рила, като казваха, че за това тя ще получи от Бога голямо възмездие на небето.

Като ги изслуша и като биде обхваната душата й от още по-голяма обич към Бога, тя се преклони пред молбата им и се погрижи по-скоро да се осъществи желанието им. В удобно време като се яви пред самовластния велик амир Мохамед¹¹, който управляваше тогава царския скиптър, и като му говори за това, понеже пред него имаше голяма и силна смелост, тя получи исканото, без да се измами в надеждата си.

И като получи от царската власт писмена заповед до търновския съдия, за да им се предаде с най-голяма бързина исканото, тя, [след като се завърна от столицата в жилището си на село], ги повика при себе си и тутакси им предаде заповедта.

Щом получиха заповедта, най-усърдно и с голяма бързина се завърнаха в манастира. И като се свика събор, по общото решение на цялото братство и по заповед на игумена бидоха отредени и изпратени за Търново, които щяха да отидат за светеца. Поименно те бяха тези: йеромонах кир Теофан, йеромонах кир Варлаам, брат Келасий, презвитер Йоан от Белчин и някои други. [В тази важна служба те се предвождаха от йеромонаха Теофан, който беше същински по плът брат на тогавашния предстоятел на светата обител и втори след него попечител на всичко, що се отнасяше до манастира. Той беше надарен богато с всички способности в познаваше Свещеното писание. С постническите си подвизи и със силата на ума си особено пък превъзхождаше тези, които бяха в манастира. А оттук пък е явно, че той надвишаваше останалите и по други добродетелни качества на примерни монаси.]

Когато пратениците пристигнаха в царствения град на българите Търново, [настаниха се вече да живеят там, гдето светецът лежеше.

Но като узнаха причината за тяхното идване градските първенци, по повод на това, повдигнаха у населението немалка глъчка в голям метеж. То се караше и спореше с тях. То не искаше по никой начин да им позволи да изнесат светеца от града и всячески се грижеше да ги изпрати у тях си празни и без успех. И понеже прението и несъгласието между двете страни по този въпрос вече стана много голямо, почти цели три дни, а крамолата достатъчно обхвана и другите люде, дори проникна до онези, които решават тези работи, двете страни взаимно се съгласиха да отидат при градския съдия, за да разреши той веднага прението за мощите].

Тогава монасите връчиха на съдията царското писмо, което му заповядваше да предаде най-скоро на пустинните мъже пустинния светилник Иван. И съдията веднага им предаде в ръцете желаното от всички съкровище, с което нищо не може да се сравни на света [всечестния ковчег на богоносния отец]. И така крамолата съвсем се прекрати, а спорът между двете страни напълно се разреши.

А монасите тутакси получиха с голяма почит и радост свещения ковчег на преподобния и обвиха мощите в най-чисти покривки и ги поръсиха с благовонно миро. И [без да се бавят ни най-малко в града], на следния ден, след като натовариха ковчега на светеца на муле, готвиха се на утринта да излязат от града.

Като чу това един от мъж от този славен град, който имаше със себе си светеца и прекара тази нощ без сън – защото той имаше лоша болест в очите и дълго време никак не виждаше светлината. И заповяда на своите отроци да го заведат в архиепископията при светеца. Той изпревари братята, които след утринното славословие искаха да тръгнат, и с голяма молба им каза: „Почакайте ме, свети отци, до утре, за да отпея божествена литургия и параклис в името на светеца. Те се съгласиха на неговата молба и почакаха до времето на божествената служба и така започнаха да пеят литургията. Мъжът пък стоеше и цял се обливаше в сълзи и докато приключи божествената служба оздравя напълно, и така се завърна в соя дом, славейки и благодарейки а Бога и неговия угодник.

Те докараха след това една кола, поставиха на нея ковчега на светията и излязоха из града [и тръгнаха за дома си]. Никой не ги съпроводи, освен неколцина от бедните, както и от монасите.

В шестия час от тоя ден стигнаха до едва река, от тамошните люде наричана Росита,¹² [която не отстои много от града]. Реката беше много придошла и беше изпълнила цялото си корито, [та по никакъв начин никой не можеше да я премине поради нейната буйност и непристъпната струя]. Те бяха завладени от силна скръб заради това, гдето не могат да преминат реката. И докато стояха в недоумение, ненадейно из ковчега им се показа един благоуханен дим и изпълни околността на два часа разстояние. Тогава те се осмелиха, нагазиха в реката и водени от молитвите на светеца, безвредно я преминаха и продължиха своя път радостни и весели.

[Но когато наближиха град Никопол¹³ и щяха вече да влязат в него, срещна ги на две поприща вън от града, заедно с други боляри, някой си велможа Богдан жупан. Той беше много христолюбив и с голяма вяра в светеца. Всички влязоха заедно с него в града, отидоха в палатите му и внесоха в неговия молитвен дом ковчега на светеца. Там имаше много запалени свещи, благоуханен дим от тамян и други аромати. След това, като извършиха божествената служба на светите тайнства на Христа Бога и в името на светеца и се върнаха в дома, където бяха удостоени с голямо внимание и ги чакаше готова трапеза, изпълнена с всичко в изобилие. Тук се събра почти целият град с жените и децата и малки, и големи, радващи се и пеещи божествени песни. А оня дивен мъж, заедно със своите отроци, които бяха с непокрити глави, се разпореждаше и не пожела никак да седне на стола си дори до четвъртия час на нощта¹⁴. И така прочее, когато пирът свърши, всички се разотидоха у тях си.

На заранта пък, когато станаха и изпяха обикновените песни и приготвиха всичко за път, дочуха навън пак глъчка и шум: целият град вече се беше стекъл, за да изпроводи светеца. И ето че пак, както по-рано разказахме, от ковчега на светеца се появи силно благоухание, което не престана да се разнася оттогава през всичките дни и нощи. След това гореспоменатият велможа, като обсипа с почит и дарове носещите на ковчега на преподобния и ги снабди обилно с необходимите за път неща, а те поставиха на съответната носилка светеца, заедно с останалите боляри ги изпроводи чак до реката Осъм. Тук всеки от тия, след като прегърна там ковчега на светеца и го обля с множество сълзи и му отдаде обичайното поклонение, всички се отправиха за у дома си, като поглеждаха от време на време към него.]

Като пътуваха така, славейки Бога, след малко дни стигнаха в славния град Средец и внесоха ковчега във великия храм на светия великомъченик Георги,¹⁵ гдето лежи и светият крал Милутин¹⁶, наричан Бански. И там, понеже двамата светци бяха на един одър и издаваха двойно благоухание за почуда на всички, тутакси се стече при тях целият град със свещи и кадила. А на другия ден направиха съвет да съобщят в манастира за своето пристигане заедно със светеца, като изпратят по един от служителите си писмо със следното съдържание: „До честнейшия между свещеноиноците йеромонах кир Давид, наш отец и игумен на светата обител на преподобния и богоносен наш Иван Пустиножител и до другото братство во Христа — от най-малкия между иноците Теофан заедно с братята.

Радвайте се в Господа! Нека ви бъде известно, че носейки със себе си всечестния ковчег на преподобния, излязохме из европските земи¹⁷, във всичко добре подпомагани от божията благодат и от вашите молитви]. Сега сме в град Средец и тук ще престоим пет или шест дни, след което ще тръгнем за манастира. Нека вашата светост се погрижи да излезе да посрещне светеца с подобаващата се чест. — Молете се за нас!

След като изпратиха пратеника, иноците си отпочиваха през шестте дни в града, както вече се рече. През това време всички ги славеха и почитаха.

А една жена от богатите, ктиторка, направи на светеца ковчег от негниещо дърво на цена сто пенези.¹⁸ И след като положиха светеца в новия ковчег, ктитор Георги, мъжът на жената, даде шест златника, та купи светъл покров, за да покрие ковчега на светеца.

Като дойде самият ден и вече се извършваше обикновеното утринно славословие, жителите на града узнаха, че те ще си заминат заедно със светеца. Тогава всички, с жените и децата си, се събраха [във великата църква на свети Георги, която е в митрополията, която (монасите) обитаваха заедно със светците] да се съветват свещениците в светите си одежди и със свещи и кадила да изпроводят светеца. Но някои от народа не позволяваха и казваха: „Боим се от завистта на агаряните, може нещо неочаквано да ни напакостят.” Този съвет се понрави на всички. И така, като дигнаха светеца, народът потегли: мнозина, по-избрани мъже на коне; други — пеша, а по-голямата част с жените и децата — боси.

Когато стигнаха на четири пъприща¹⁹ вън от града, те се притекоха със сълзи и стенания, целуваха ковчега на светеца, както си беше на носилката, и казваха: „Отхождаш си от нас, дивни отче, а нас оставяш пак сироти, както преди!” И като се биеха в гърдите, те се връщаха назад.

А велможите, заедно със свещениците и иноците, отидоха до местността, наричана Лешница²⁰. И като ги нагостиха там и се простиха с тях по обичая, върнаха се. Но някои от тях заминаха с другите чак до манастира. Оттам нататък почнаха да носят светеца на раменете си, като го снеха от съответното муле, което го носеше

Като се научиха за пристигането на светеца, жителите от околните места се събраха при реката, наричана Герман²¹, в едно село, далеч от манастира на ден и половина път²², и там го чакаха.

Игуменът и братята виждайки, че светецът се приближава, дигна се с навиращите се под негова власт свещеници и дякони от манастира, взе свещи и кадила и тържествено го посрещна в гореказаното село при реката. На това място престояха един ден и една нощ, за да си отпочинат. А на заранта, като запалиха свещите и кадилата и като извършиха молебен, игуменът със свещениците и взе мощите на светеца и тръгна пред ковчега, като се радваше и пееше, както в древност богоотецът Давид пред скинията.²³ И заедно с целия народ така вървяха дори до Голямата планина²⁴.

Когато стигнаха до подножието на планината, игуменът поръча да седнат да закусят, да не би някои от глад да изнемогнат. И така, народът наляга по зелената трева, както някога било при чудесата на моя Христос. А много народ се беше насъбрал на това място! И за спомен на светеца поставиха знак там, където и досега всяка година на тоя ден народът от тази местност празнува паметта на светеца.

След това, като станаха оттук, стигнаха манастирския метох, наричан Орлица, в църквата на Светите апостоли; някога нея с усърдие беше издигнал от основи на това място самият тогавашен настоятел на манастира — кир Давид. Сутринта беше празникът на върховните апостоли Петър и Павел²⁵. Заедно с народа като празнуваха и като почетоха деня, отправиха към Бога благодарствена възхвала.

На заранта, 30 юни, след като стана, игуменът със свещениците и с епископа кир Йосиф, който също му беше роден брат, взе ковчега и го понесе пак, пеейки: „Господи, помилуй”, а народът вървеше пеша след тях, чак до самия мост, който е над метоха. Тук някои от народа, като взеха светеца, окрилени от бързоходната лекост на божествения дух, скоро станаха невидими за другите, защото те тичаха по-силно от бързите елени и от летежа на орлите. Сякаш не те носеха светеца, а той ги носеше невидимо. Но това чудо бе последвано от други чудеса. Някои се качиха на коне и се втурнаха по тях, като ту възхождаха нагоре, ту се спускаха надолу, ала не можаха нито да настигнат светеца, нито пък с очи да го видят. Зачудени много от това, що видяха, мнозина завикаха: „Какво ли ще бъде това дивно и преславно чудо!” А мъжете, които носеха светеца, с мъка едва успяха да удържат ковчега, за да дочакат там конниците и изостаналия народ.

Като се вдигнаха пак оттам и като изминаха нещо около половина пъприще от това място, ето че изведнъж бяха посрещнати с икони и хоругви от братята, които бяха останали в манастира, в местността, наричана Върбица, по-долу от сливането на двете големи реки — споменатата вече Рила и така наречената Илийна, И като се събра там заедно манастирското братство, запяха божествени песни, целуваха светеца, целуваха се и един друг взаимно. Оттам всички вкупом отидоха в манастира, внесоха светеца в църквата и с големи почести и псалмопения го положиха на мястото, което беше предварително приготвено за него в нея, в 6977 [1469] година, индикт втори, 30 юни. [И до днес от неговите честни мощи, които почиват там, извира вечнотекущият поток на безвъзмездното изцеление за онези, които с топла вяра прибягват към тях!]

А след като извършиха всенощното бдение и честваха деня, отредиха щото занапред всяка година на 1 юли, заедно с почитането паметта на светите безсребърници Козма и Дамян, да се извършва бдение в обителта на преподобния и тържествено да се празнува възвръщането на честните мощи на свети Ивана. [Така също, отредиха да му се пее и параклис в четвъртък всяка седмица.]

След това те уведомиха благочестивата царица госпожа Мария за светеца и за светото шествие по пътя. Като прочете писмото и като узна за пристигането на светеца, тя много се зарадва заедно със своите благородници и им написа благодарствено писмо, казвайки: „Благодаря на моя Господ Бог, че в наши дни се възвърнаха мощите на светеца.” Там тя предаде на пратеника и светъл покров, за да бъде поставен на кивория²⁵ на светеца за прослава на Бога, в чест на преподобния и за нейно вечно възпоминание.

Прочее, тия неща така се случиха със светеца отначало, та дори до днес. Откакто бидоха пренесени свещените мощи на светеца от Средецката митрополия в Търново от българския цар Асен, до тази година има 274 години. През нея година светецът извърши различни чудеса. Също и във възпоминателния ден на светеца [оздравяха] мнозина, които, мъчени през дванадесет и повече години, боледуваха от нечисти духове. Също така оздравяха и някои жени, които по неволя са напуснали мъжете си, и се завърнаха при тях. За слава на Бога, такива изцеления и досега върши светецът на ония, които отиват при него с вяра.

И тъй, така бе пренесен от преславния град Търново и от Загорската земя в славния манастир, който се намира в Рилската пустиня, предостойният за похвала наш отец Иван — наистина велико светило за целия свят, стена и основа на вярата, красота на пустинята и украшение на монашеството.

И това Бог извърши някак чинно и той съизволи то да бъде така, та чрез пристигането му и западните български земи пак да се осветят и да се напътят към добро.

Но²⁷, о Иване, пречесна главо, изпълнен с благодатта на Св. Дух, който обитаваш заедно с Отца, който предстоиш пред престола на Царя на всички царе и се наслаждаваш ясно от светлината на единосъщната Троица, като възнасяш с ангелите трисветата херувимска песен, и като имаш велико и неизследвано дръзновение, моли се на всемилостивия Владика да спаси твоите сънародници, твоя единороден народ, българите и сърбите, и помогни на нашите държавни владетели, и покори под техните нозе всичките им противни врагове; запази вярата непорочна и утвърди нашето общество в благуване; умири целия свят, избави ни от глад и пагуба; и съхрани ни от нападения на инопеменните; помилвай вдовиците, застъпи се за сираците, възпитай младежите; запази всички твои люде от всяка напаст и в дните на Страшния съд ни избави от участта на левицата ти, а сподоби ни да бъдем с десните овце и да чуем оня божествен глас на Владиката Христа: „Елате, благословени от Моя Отец и наследете приготвеното от създаването на света за вас царство. Защото на него подобава слава, чест и власт в безконечните векове, амин!”.

БЕЛЕЖКИ:

1. Изток – превод на гръцкото Анатоли, което днес видоизменено от турците звучи като Анадол. Римската империя се деляла на Изток и Запад, което се запазило и във Византия, като Изтокът включвал малоазийската част на империята, а Западът – Балканската.

2. Под перси се имат предвид турците и по-конкретно османците.

3. Става дума за Черноменската битка през 1371г., в която загиват крал Вълкашин и деспот Углеша.

4. Става дума за Косовската битка, станала на Видовден, 15 юни 1389г., в която загинали султан Мурад І (360 – 1389) и княз Лазар Хреблянович (1371-1389).

5. Търново било превзето от турците на 17 юли 1393г.

6. Кесарят Стефан Хрельо Драговол е ктитор на Рилския манастир. Той построил запазената до днес кула, а също и католикона, който просъществувал до ХІХв., когато на неговото място бил построен сегашния главен храм. В манастира е запазен надгробния му надпис.

7. Пловдив.

8. Мощите на света Петка, света Филотея и света Теофана били отнесени от Търново във Видин, после в Сърбия и Цариград. Мощите на свети Иларион Мъгленски били дадени на велбъждкия владетел Константин.

9. Мара Бранкович е дъщеря на сръбския деспот Георги Бранкович (1427-1458). През 1435г. била дадена за съпруга на султан Мурад ІІ (1421 – 1451). След като овдовяла прекарала живота си в село Ежово до смъртта си през 1487г.

10. Стадий – мярка за разстояние равняваща се на 185м.

11. Султан Мехмед ІІ Завоевателя (1444-1446, 1451-1481). Мара Бранкович макар да се оттеглила от столицата и дворцовия живот имала известно влияние върху султан Мехмед ІІ.

12. Река Росица

13. Според някои става дума не за град Никопол, а за античния Никополис ад Иструм, дн. село Никюп (Ю. Трифонов, „В кой Никопол са били внесени мощите на св. Ивана в 1469г.”, В: „Сборник П. Ников, С. 1940, стр. 476-482). В турските регистри Никюп се води село, а в повестта се говори за град Никопол.

14. Около 23ч.

15. Ротондата „Свети Георги”. Посочена е като митрополитски храм, което показва, че след като при завземането на София през 1443г. „Света София” отново е станала християнска, то по-късно пак е била отнета и превърната в джамия, а владиката се е установил в ротондата.

16. Сръбския крал Стефан Урош ІІ Милутин (1282-1321). Днес мощите му се съхраняват в храма „Света Неделя” в София.

17. Считало се, че Европа започва на север от Балкана.

18. Пенези – така са били наричани както римските сребърни монети – денарий, така и монети с малка стойност, пара. Златника днес е по-известен с названието жълтица.

19. Пъпьрище или поприще е мярка за дължина, отговаряща на миля и стадии (Вж. 10).

20. Лешница е лежала при село Владая. Владайска река е била наричана също Елешнишка.

21. Река Джерман, приток на Струма.

22. И. Йорданов предполага, че неназованото по име село е днешната Сепарева баня („Св. Иван Рилски и неговият манастир, С., 1917, стр. 48);

23. 2 Цар. 6:14.

24. Рила

25. 29 юни

26. В някои преводи е използвана думата „ковчег”, но в оригиналния текст е употребена думата „киворий”. Това е балдахинът, стоящ над раклата с мощите на някой светец или над светия престол.

27. Оттук до края Владислав Граматик само е редактирал заключителната част написана от патриарх Евтимий, като редом с българите е добавил и сърбите, а също е премахнал името на цар Иван Шишман и го е заменил с по-обобщаващото „нашите владетели”.