ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD

ЛЕТОПИС НА ВЕЛО НЕГРЕВ

 

            Вело Негрeв е родом от с. Селце, Дебърско. Летописните бележки публикувани по-долу са били написани на 4-те бели листа, намиращи се в началото и в края на книгата, съдържаща  историята на Йован Раич. Вело Негрeв е автор и на Солунския летопис.

         Издания: А. Шопов, „Из новата история на българите в Турция”, Пловдив, 1893, стр. 57-58 и частично в „Български старини от Македония”, С, 1970., 188-189. и „Писахме да се знае. Преписки и летописи”, авт. колектив, С., ОФ, 1980г., стр. 340-341.

        

ALD

 

[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Линкове] [Галерия] [Книга за гости]  [Филми] [Ново]

 

 

Ето аз малко ученият ваш любезен брат и сънародник реших да ви съобщя малко ръкописно за моя отец и учител в град Солун, в хана наречен Папуджи хан.

През 1833-та година, [заради] битката1, която била по онова време, заведе ме татко от моето отечество2  град Солун, в Папуджи хан и там ме предаде на дядо на коляно. Аз му целувах ръката и му галех брадата. Дядо ми подаде една бяла книжка нашарена с черно: „Вземи, синче, това книжле, иди да учиш книга!” А аз: „Дядо, мили дядо, не уча гръцка книга, тук няма български учител. Махна ме да не ходя да не уча езика, който казах [т.е. да не учи на гръцки]. И дойде учител3, той ме поведе за ръка, в съседната стая ме вкара и ме сложи да седна, и ми доведе дружина, за да не съм сам, още 15 други деца и учихме цели две години кой буквар наусница, нямахме си книги, от които да учим. По онова време се намираше един българин-духовник4 в нашата църква наречена „Света Сина"5 и се съжали над своите народни чада, че децата си нямат книги, за да учат; нажали му се и донесе печатница за буквари с църковни букви и с два езика, български и гръцки6 за да поеме [да служи] в нашата църквичка в дядовата къщичка. Ама тази пуста несполука, пуста чума в града, която завладя до седем години се разтури оттогава града от всяка вяра къде да бяга от всички народи. И едни се върнаха, а други кой където намери за подходящо за живеене, там остана. А аз като сиромашко дете останах като малка искрица от големия огън затулено седях в пепел от времето на владиката Мелетия7 до времето на Йероним, който умря тука. По негово време писмо ни дойде от Цариград от някоя жена, която направи дарение в три града училища да направят: едно в Солун и едно у Битоля, и друго където е подходящо. И ние взехме писмото и се зарадвахме, защото е дошло времето и пак за да стане бързо по-първите майстори от народа и отидоха при дядо владика за да им даде благословия, по-просто [казано] изин, за да си направят това нещо. И щом отишли там, първо ги пресрещнал протосингела на дядо владика Йероним8: „Какво искате, майстори?" И те му казали какво писмо имат, и той им отговорил с лукавщина: „О, будали българи, този стар огън едва сме го угасили, а пък вие искате да го палите. Нямате си работа. А пък по-големият майстор, наречен Иван Камбур, казал на по-малкия Йосиф Франго9: „Айде бре, що го слушаш това куче, да идем при самия дядо владика. Него самия да попитаме.” И щом се качили горе, влезли му в стаите и като му се поклонили и му целунали ръка, и ги благословил, и ги попитал защо и за какво са дошли и по каква причина. Те му отворили същото,  което бяха казали на протосингела. И той същият им казал същото, което и протосингела и ги изпъдили и дойдоха майсторите скръбни от страната на дядо владика10.

7 години наред и все съм се трудил с всичката си сила и с цялото си сърце и душа. Аз сираче отдавна останало без татко и без майка по плът в албанската страна, вилает Дебър, село Селце, именно Вело Негрев, Негре Динов, Дино Вълканов, Вълкан Мартинов, Мартин Дамянов, Дамян Иванов, а по словесно рождение, сиреч роден в учението в Солун, в Папуджи хан. Край.

 

БЕЛЕЖКИ:

 

  1. Става дума за вълненията сред албанците, заради реформите в Османската империя свързани с въвеждането на редовна армия и необходимостта да се събират редовни набори.
  2. Село Селце, Добърско.
  3. Става дума за монаха Исая, за който разказва и в Солунския летопис. Исая преподавал в продължение на 2г., като при него са учили около 16 ученици, които били деца на членовете на шивашкия еснаф (вж. Ив. Снегаров, „Солун в българската духовна култура”, С., 1937, стр. 27.)
  4. Става дума за архимандрит хаджи Теодосий Синайски. През 1831г. епитропите на храма „Свети Мина”, която се намирала в българската махала го поканили за енорийски свещеник. През 1838г. той отворил печатница в Солун, която разполагала с църковно-славянски букви. Една година след отварянето на печатницата тя изгоряла. Благодарение на финансовата помощ на Кирил Пейчинович печатницата била възстановена. През 1841г обаче отново изгоряла. Учителката Неделя Петкова е оставила бележка, според която двама гръцки духовници - калугера Хрисант и поп Атанас организирали палежа на печатницата (Кутинчев, „Печатарството в България до Освобождението”, С, 1920, стр. 33). След втория пожар хаджи Теодосий заминал за Дойран, където починал около 1843г.
  5. Става дума за храма „Свети Мина”. Най-ранното сведение за храма са от ІХв. в житието на свети Григорий Декаполит. След завладяването на града от турците храмът останал християнски, но през 1687г. пострадал при венецианската бомбардировка, а през ХVІІІв. бил окончателно унищожен от пожар. Сградата била възстановена през 1806г. През 1839г. изгоряла по време на пожара. Сегашната сграда е построена в периода 1890-1912г.
  6. Вело Негрев говори за първата книга отпечатана от хаджи Теодосий: „Началное учение с молитви утренния славянобългарский и греческая”, 1838г.
  7. Става дума за солунския митрополит Мелетий. Той бил митрополит на Амасия (1828-1830), после на Солун (183-1841), после на Казик (1841-1845), след което бил цариградски патриарх (18.ІV.1845-28.ХІ.1845).
  8. Солунския митрополит Йероним (1841-1843). Преди това е бил лемноски митрополит (1836-1839). Той развил активна обществена дейност и положил усилия да реформира просветното дело в епархията. През 1842г. ръкоположил Иларион Макариополски за йеромонах в Хилендарския манастир.
  9. Първомайстори на шивашкия еснаф.
  10. Йероним.