ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD

СОЛУНСКИ ЛЕТОПИС

 

            Солунският летопис" е написан от Вело Негрев през 1874 г. и е бил вложен като предговор към Паметник или споменник на живи и на мъртви, съставен през 1817 г. от солунския шивашки еснаф, в който влизали преселници от Дебър, Крушево и Кичево. През 1841 г. имената в поменика били преписани с гръцки букви, „за леснота на гръцките попове, които не можели да четат българския поменик на живите и мъртвите"(Иванов. Йор. Бълг. старини из Македония. С,  1970., с.  189).

Ръкописът на „Солунски летопис", а също и преписаният на гръцки поменик от 1841 г. са били пазени от сина на Вело Негрев - Иванчо Велев Дебранчето (Снегаров, Ив. Солун в българската духовна култура. С, 1937, 34-35).

         Издания: Летописът е издаден от А. Шопов, „Из новата история на българите в Турция”, Пловдив, 1893, 53-56,; Йордан Иванов „Българите в Македония”, С, 1915, 103-104  и в „Български старини от Македония”, С, 1970., 189-191.; Д. Матов, Кратка расправия по етнографията на Македония, ПСп., ХХХV, 701-703, „Писахме да се знае. Преписки и летописи”, авт. колектив, С., ОФ, 1980г.

        

ALD

 

[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Линкове] [Галерия] [Книга за гости]  [Филми] [Ново]

 

 

Плакокнижица на терзийския еснаф на дебърчаните в Солун.

 

Първо създаде се еснаф на българските терзии в Солун.

Предисловието на тази книга, наричана паметница или споменница на живи и на мъртви е на този шивашки еснаф, на поддръжниците на славянския език и писменост и народолюбиви братя, обичащи своята народност и писменост, но заради нуждата в този град Солун, тъй като (фанариотите) ненавиждаха този език, и макар и да имало някой свещеник, сиреч поп, който да знае да пее славянски, не го оставяха - по тази причина преправихме паметницата на гръцки. А този благословен руфет (еснаф), съставен от дебърци, и крушевци, и кичевци жалееше от сърце за отечественото си слово. От ден на ден започнаха да мислят как да се потрудят да измислят някое средство: словото си да не изгубят, та да си направят или църква, или някое училище. И започна се това малко по-малко от 1833 година от някой си учен у тоя град, от някой си монах ябанджия, сиреч чужденец учител по славянски. И тия благородни терзии, понеже имали са малки деца, рекли му: „Отче, молим те, стори милост за нас като знаеш нашенската книга, сиреч, славянската, или на просто български научи ги тия наши дечица за вечен твой спомен, и словото да не угасне съвсем. И тоя добър стар самак (монах) , сиреч по гръцки, наречен Исая1, родом русин, не бил ленив и изпълнил желанието на молещите майстори. Първи биле Степановите синове Симон и Алеко, Тодор, Зафир, Цветко, Дойчин, приятели на този монах. И взел им децата да ги учи и покрай тях и от този еснаф взел децата и ги учил до две години. И тези ученици пробудиха татковците си и братята си да се потрудят да си направят някой храм или училище за своето си слово и език и започнаха чевръсто да се трудят от 1861 до 1867. И след това време се сътвори едно малко девическо училище у един благороден българин, наричан Костадин Динго Дръзиловец2, у неговата къща, учителка беше щерка му Славка. В това време уста баши Деспот Крушовали, майстор Йосиф Франго, Тешко от Галичник, Петко Деспотов от Родоища, Стоян Богов от Връмница бяха по-първите майстори у шивашкия еснаф, по това време, когато се започна чевръсто да се работи за народното дело. А на училището бяха поставени тия настоятели: Герге Костадинов3, вторият надзирател Вело Негрев от Селце, трети — Киряк, брат на Костадин Дръзиловец. Оттогава почна и за църква да се мисли, но без община не можеше това нещо и съединихме се с домоправителният (т.е. строителският) помощен еснаф и съгласихме се съвкупно и повикахме от народа по-първите да се направи община. И събраха се у Панайот Лазарев, и там се направи се първата община от 12 лица. И тия започнаха да искат (църква) от гръцкия владика, а владика на църквите тогава беше Неофит3, но той не казваше, че не дава, народът не дава, казваше, градските епитропи не дават. А нашите представители,  поставени от народа бяха: Герге Дигов, Йосиф Яков от Косоврасти, Петруш Шумков, Петре Танков: рекоха му на митрополита: само ти ни говориш така, но ние не виждаме (дали е така); но свикай и тях тука (епитропите) да ги чуем и ние устно, и така да се уверим. И на утрешния ден даде им събор светиня му: да дойдете в 4 часа, аз ще ви повикам тука да чуете ясно. И на утринта народните ни представители не установили това, което е казал владиката и ония самите (епитропи), ясно отговориха: Вие приятели, вчера от владиката ни сте искали една църква, в която да си пеете на езика, по славянски; църквите ни са наши4, сиреч, гръцки, а не са владикови, и владиката не ги е направил, та да ви дава от нашето, ние нямаме повече църкви, та да ви даваме, направете си и имайте си.. И след това започна народът да се грижи за църква. И през 1873, през месец юни, ден 25 се направи благословно временно един параклис5, сиреч, малка молитвена църквичка и така купиха и училището в Панагуда махала чрез народните епитропите Насте Крушевец, Петруш Шумко Круш(енец), Димитрий Панчов Охритли кюркчия, по времето на уста башия Герге Стоянов от Връмница. И по това време започнах бележките какво е било и отсега занапред оставам място и други, който ще е жив да не се лени, но да остави спомен след себе си и на еснафа, заради искрата и извора на светите Кирил и Методий; тия са изворът на нашия народ, които са ни напоили с духовно просвещение и със славянски писмена, славни да им бъдат имената во веки с Отца и Сина и Светия Дух, амин.

1874, месец февруари, ден 6, сряда: Писах аз Вело Негрев от село Селце и ви моля за сгрешеното да ми простите, братя, защото само един Бог е без грях, и пак ви се моля и ви заръчвам за искрата и за извора, да спечелим и тия от нас, които ще останат, по-добре да я искрата засилят, и на голям огън да я направят, и изворът и реката да ги уголемят, и в реки да ги превърнат, а извора и реката е това учение и законът божи.

 

БЕЛЕЖКИ:

 

  1. Монах Исая е станал килиен учител в Папукчийския хан през 1833г. и е обучавал децата две години. Починът за откриване на българско училище излязъл от дома на Държиловци, род с големи заслуги към българското Възраждане. „Девойката Славка, дъщеря на Константина (Динка) Държиловец, научена на българско писмо от брата си Георгий, възпламенена също като него от ревност за служба на своя род и насърчена от майка си Велика Динковица, през 1866 г. е отворила в Солун българско училище, което се помещавало в една стая на майчината й къща" (Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 46).
  2. Братята Кириак и Константин Държилови участвали в гръцката завера от 1821г., когато и родното им село Държилово (Воденско) било унищожено. И двамата са кореспондирали с Раковски и са изпращали материали за в. „Дунавски лебед". Константин Държиловец известява Раковски с писмо от 6. VI. 1861 г. за задържането на Димитър Миладинов. (Константинов, Г. Възраждането в Македония. С, 1943, стр. 168). Георги Константинов Динков - Държиловец, син на Константин Държиловец и брат на учителката Славка. Учил в Москва. Бил секретар на Стефан Богориди. Пътувал из Македония, за да събира песни, приказки, предания, с които услужвал на Стефан Веркович. Кореспондирал с Раковски, комуто също изпращал фолклорни материали. Георги Динков е учителствал в Прилеп; Битоля и в костурското село Загоричани (Виж: Константинов, Г. Цит. съч. 168-169). Киряк Държиловец отворил в Солун гръцка Печатница. Той е желаел да продължи делото на хаджи Теодосий Синаитски (отворил през 1838 г. българска печатница), но гръцките духовни власти не му разрешили; те позволили да се печатат български книги, но само с гръцки букви. Въпреки това „опекунство", Киряк Държиловец през 1852 г. успял да отпечата на воденско наречие едно неделно евангелие, съставено от Хаджи Павел Божигробски (Константинов, Г. Цит. съч. 166 — 167). Киряк Държиловец заедно с племенника си Георги Динков и Вело Негрев станали училищни настоятели през 1867 г.. когато училището било предадено на народа, т. е. станало обществено.
  3. Неофит Византиос бил търновски митрополит през 1840—1846г.
  4. В Солун по онова време е имало 13 църкви, българите са искали да ползват една от тях. След гръцкия отказ българската община „се загрижила час по-скоро да построи български храм. До 18 юни 1868 г. за това са дали съгласието си 300 солунски семейства (домородия), като се обявили за чисто български"' (Снегаров, Ив. Солун в българската духовна култура. С, 1937., с. 58).
  5. През 1873 г. българската солунска община купила една къща „с място 500 аршина в една от българските улици на Солун. В този дом, дето се помещавало и бълг. общинско училище, бил уреден, малък параклис в чест на св. Кирил и Методий с необходимите богослужебни потреби. . . Параклисът бил открит на 20 юни (не както твърди Вело Негрев, че откриването е станало на 25 юни) 1873г., празника на св. Наум Охридски. . .” (Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 91).