БИТКАТА ПРИ ВЕЛБЪЖД

28.07.1330г.

 

            Битката при Велбъжд, макар и приключила катастрофално за България е последната голяма военна кампания на Второто царство. След това поражение, въпреки че българската държава имала някои военни успехи и дори  възвърнала някои територии, но тя загубила водещата си роля в мащабните политически и военни начинания на Балканите.

 

 

 

ПОЛИТИЧЕСКАТА ОБСТАНОВКА В НАВЕЧЕРИЕТО НА БИТКАТА

 

ПОЛОЖЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

 

            В началото на ХІVв. българското царство изживявало тежка политическа криза. Царската власт била слаба, а все още силните татари оказвали сериозно влияние върху българските владетели. В началото на века с идването на власт на цар Тодор Светослав настъпила известна стабилизация. Но неговият наследник – цар Георги ІІ Тертер починал след кратко управление без да остави наследник. Това позволило на Византия да оплячкоса Тракия. Изборът на видинския феодал Михаил Шишман отново стабилизирал политическата обстановка в българското царство.

 

ПОЛОЖЕНИЕТО НА СЪРБИЯ

 

            През ХІV век Сърбия е във възход и в средата на това столетие тя достига до своя политически зенит. През 200-годишното управление на династията на Неманичите Сърбия се превърнала от буферно княжество в силно и сравнително голямо за времето си кралство.

 

 

КОНФЛИКТЪТ МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И СЪРБИЯ

 

През 1324г. между България и Византия се постигнало мирно споразумение, което било скрепено с династичен брак между цар Михаил Шишман и сестрата на император Андроник ІІІ – Теодора. Царят обаче вече бил женен за Ана-Неда, сестра на сръбския крал Стефан Урош ІІІ Дечански. Затова царицата, заедно със синът им Иван Стефан и другите им деца били прогонени в Сърбия. Сближаването с Византия и разтрогването на първия брак на цар Михаил Шишман довело до влошаване на отношенията със сръбското кралство. Вътрешните междуособици във Византия между Андроник ІІ и Андроник ІІІ временно отклонили вниманието на цар Михаил Шишман на юг, като се опитал да се възползва от него за да разшири териториално България, като дори замислял с хитрост за завземе дори Цариград. И в този конфликт интересите на България и Сърбия отново се оказали противоречиви – българите подкрепили Андроник ІІІ, а сърбите взели страната на Андроник ІІ. През 1327г. на преговорите при Черномен между император Андроник ІІІ и цар Михаил Шишман било постигнато споразумение за съвместни действия срещу Андроник ІІ и Сърбия. На 24.05.1328г. Андроник ІІІ успял да завземе Цариград, да свали дядо си Андроник ІІ от престола и да се провъзгласи за едноличен владетел. През същата година последвал кратък военен конфликт между България и Византия, след което мирните отношения били подновени. През 1329г. бил сключен мирен договор между България и Византия в местността Кримни (между Созопол и Анхиало) като отново било постигнато споразумение за съвместни действия срещу Сърбия. Цар Михаил Шишман успял да привлече за съюзници също  власите, молдовците и татарите.

През пролетта на1330г. турски войски преминали Проливите и опустошили Тракия. Императорът започнал да събира войски и когато турците научили това се изтеглили обратно в Анадола. Андроник ІІІ с наличната армия успял да ликвидира останалите на Балканите 1500 турски войници. Възползвайки се от затрудненията на Византия сърбите обсадили Охрид. Императорът незабавно се отправил към Охрид, което принудило сърбите да снемат обсадата и да се изтеглят.

На 1 май 1330г. крал Стефан Урош ІІІ Дечански демонстрирал своята враждебност и спрямо цар Михаил Шишман като забранил на дубровнишките търговци да изнасят стоки за България1. При тази военно-политическа обстановка Андроник ІІІ Палеолог и цар Михаил Шишман решили съвместно да нападнат Сърбия.

 

ВОЙСКИТЕ

 

БЪЛГАРСКИТЕ ВОЙСКИ

               

                Във встъплението към Душановия законник, Стефан Душан говори, че българската войска достигала до 80 000 души, в която влизали силите на „гръцкия цар Михаил, и неговия брат Белаур, и българския цар Иван Александър и  Иванко Бесараб, тъста на цар Александър, живущите в съседство с тях черни татари, и Яшкото господство, и други господа с него.”2. Относно „гръцкия цар Михаил”, най-вероятно става дума за грешка и трябва да се разбира като „гръцкия цар и цар Михаил”. Макар Законника да е запазен в множество преписи, встъплението обаче фигурира само в един от ХVІІІ век. Навярно преписвачът като е видял, че се споменава Иван Александър като български цар е решил, че е допусната грешка като са отделени „гръцкия цар” и „цар Михаил” и ги е слял. Навярно обаче в оригиналния текст : „гръцкия цар Михаил” е бил „гръцкия цар и цар Михаил”. Това ще рече, че около 80 000 души е била числеността не само на българската войска, а общата численост на войските ангажирани в кампанията, т.е. тук е включена и византийската армия.

            Числеността на византийската войска е трудно да се определи с точност, още повече, че има известно разминаване сред византийските писатели. Григора 3 твърди, че силите на императора били по-малки от тези на сърбите, а пък Кантакузин4, напротив, казва, че след битката при Велбъжд крал Стефан Урош ІІІ Дечански не се насочил срещу Андроник ІІІ, защото считал, че армията му не била равностойна и му трябвали още войници. Двата източника може да се примирят, ако се приеме, че византийската армия била около 14-17 000 души. Така преди битката е била по-малка, но след загубите на сърбите в сражението, тя станала малко по-голяма. Тъй като по това време Византия е имала владения в региона където е бил разположена армията на Андроник, то е било възможно императорът да е очаквал постъпления при необходимост, тъй че войската му е можела да нарасне.

При това положение цар Михаил Шишман е можел да очаква да събере до 60 000 души. От житието на крал Стефан Урош ІІІ Дечански написано от архиепископ Данило ІІ5 обаче става ясно, че Белаур и „всички велемощни” са изпратили след битката пратеници при краля, което ще рече, че не са могли да се присъединят към царската войска преди битката царския брат и други едри феодали. Така в крайна сметка в навечерието на битката по сведението на Григора цар Михаил Шишман е разполагал едва със 12 000 свои войници и 3 000 татари. Татарите навярно са хората на Кара-Кишек, синът на някогашния български цар Чака, за които арабските извори твърдят, че на брой 3000 конници постъпили през 1302г. на служба при видинския деспот Шишман6.

Войската на цар Михаил Шишман дори и без армията на Византия била огромна за времето си. По това време военните действия се водели с армии от порядъка на 10-15 000 души, а понякога дори 1 000 – 3 000 войника. Липсата на опит за организирането на толкова голяма армия станала причина да възникнат проблеми както с продоволствието, така и със събирането на войсковите части на бойното поле. Така в крайна сметка, макар цар Михаил Шишман да успял да организира за тази война една огромна армия, в навечерието на битката той се оказал с приблизително равна на сръбската войска, а в деня на битката поради пръскането на войниците му за храна останал дори с по-малко войници.

             

 

           

СРЪБСКИТЕ ВОЙСКИ

 

            Според увода на Душановия законник, сръбските войски били 18 000. Сред тях имало между 300 или 1000 каталански наемници,но Кантакузин и Григора се разминават относно бройката. Според Мавро Орбини броят им бил 1 300 души, като 300 от тях били конници. Войска с такава численост е обичайният максимум за една армия на Балканите от това време. Това позволило на сръбския крал по-успешно да организира придвижването, снабдяването и командването й. Но дори и при това положение сърбите трябвало да досъбират армията си на самото бойно поле.

 

 

КОМАНДВАНЕТО

 

             

 

КОМАНДВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ВОЙСКА

 

Начело на българската армия стоял лично цар Михаил Шишман. Българският владетел имал натрупал значителен опит във военните действия срещу Византия, респ. намесвайки се във вътрешните й междуособици.

Византийската армия била командвана лично от император Андроник ІІІ Палеолог. Българската и византийската армии не се обединили, така че сърбите имали възможност да се справят с противниците поотделно.

 

КОМАНДВАНЕТО НА СРЪБСКАТА ВОЙСКА

 

Начело на сръбската войска стоял лично крал Стефан Урош ІІІ Дечански. В сражението взел дейно участие и сина му Стефан Душан, който се отличил много като военачалник в тази битка. Според част от източниците дори заслугата за успешното командване била изцяло на Стефан Душан. Това е напълно приемливо, защото крал Стефан Урош ІІІ Дечански бил частично ослепен по нареждане на баща си.

 

ПРЕГЛЕД НА ИЗВОРИТЕ ЗА СРАЖЕНИЕТО

 

 

       Сведенията за тази битка са многобройни, така че ще се спра на основните. От византийските автори най-подробни и важни са съчиненията на император Йоан Кантакузин и Никифор Григора. От сръбските извори пък най-важни са житията на крал Стефан Урош ІІІ Дечански от Продължителя на архиепископ Данило ІІ и Григорий Цамблак, както и преамбюла на Душановия законник. От по-късните извори по-подробни сведения се съдържат в съчиненията на Константин Михайлович „Записките на еничарина” (гл.ХV)7 и на Мавро Орбини „За царството на славяните”8. Интересното е, че Мавро Орбини разказва на два пъти за това сражение – веднъж когато говори за историята на българите и втори път разказвайки за Неманичите, като от сведенията може да се съди, че за има различия и в изворите, които е използвал. Самият Орбини пък е послужил за източник на сведения за нашите възрожденски историци. Св. Паисий във връзка със Стефан Душан споменава като източник на сведения родословите и е възможно да е ползвал и някой ръкопис подобен на тази, от който Йосиф Трошански е направил своя препис9.

        

ПРИДВИЖВАНЕТО НА АРМИИТЕ

            Андроник ІІІ навлязъл в територията на Сърбия и подчинил Вудзунис, Деврица, Дуврунис, Каваларион и Сидерокастро. На 16.06.1330г. спрял настъплението си и решил да изчака в района на Битоля развоя на военните действия между българи и сърби.

На 19 юни 1330г. българската войска потеглила от Търново. Преминавайки през Видин, тя се придвижила до Земен. Според К. Михайлович в навечерието на битката българската войска била разположена при с. Никуличевац, край черквата „Св. Спас” (днес в руини).

            Сръбската армия се събрала в полето наречено Добриче, намиращо се при вливането на река Топлица в река Морава. Преминавайки покрай с. Старо Нагоричино и Осоговския манастир, сърбите стигнали до р. Каменича, близо до Велбъжд и там се разположили на стан. Сръбския лагер бил изграден в близост до планински проход, като била поставена охрана в началото му, за да не бъдели изненадани от внезапно нападение.

 

БОЙНОТО ПОЛЕ

               

                Макар сражението да е известно като станало край Велбъжд има някои различия в изворите. Според Кантакузин и Душановия законник сражението станало край Велбъжд. Същото е посочено и от Цамблак: „Мястото наречено Велбъжд, принадлежащо към Сердикия”.10 Даниловия продължител обаче, като разказва за съдържанието на писмото на крал Стефан Урош ІІІ Дечански до кралица Мария и архиепископ Данило ІІ казва, че сражението е станало на „мястото наречено Земен”. Константин Михайлович пък посочва, че българските войски били при черквата „Св. Спас”, а сръбските при черквата „Св. Богородица”.

В т.2 на „Българска военна история”11  е разгледано едно предание, според което първоначално сърбите били заели височините край с. Копиловци и от там обстрелвали българите, но били отблъснати, след което станали мирните преговори. След сключването на примирието българите се разположили на лагер в местността известна и до днес като „Шишманица”, край р. Дрговищица, приток на р. Струма. Царската шатра била разположена край извора „Гераня”. Мочурищата край с. Шишковци пък давали известна защита на българския лагер. Обозите били разположени в м. „Дворища”, а войниците събирали фураж край крепостта Горна Сътеска, чиито руини се виждат и днес край с. Стенско. Сърбите незабелязано се добрали до височините край с. Шишковци и атакували. Българската войска била построена в м. „Божурица” между селата Шишковци и Спасовица.Българските войски се изтеглили през Конявския проход и завзели крепостта при с. Извор, но били отблъснати от деспот Белаур. Цар Михаил Шишман побягнал към Велбъжд, като при с. Коняво издъхнал конят му, в с. Багреница паднало наметалото му, а царят починал и бил погребан в черквата „Свети Георги” в с. Колуша (дн. квартал на Кюстентдил).

 

СРАЖЕНИЕТО

 

На 27.07.1330г. двамата владетели сключили еднодневно примирие, тъй като всеки от тях очаквал пристигането на част от войските си.

На сутринта на 28.07.1330г., събота, сръбските подкрепления пристигнали. Крал Стефан Урош ІІІ Дечански подредил войската си по чети и я разделил на три части. От каталанските наемници сформирал челен отряд. Втората част от войската поставил под командването на Стефан Душан, а той лично поел командването на останалите. Извеждането за бой на сръбската армия заварили българската войска неподготвена, той като доверявайки се на сключеното примирие много от войниците били пръснати из околността за фураж. Кантакузин говори, че била изпратена „отбрана войска” – най-вероятно това са били българските и влашките части, а татарите останали в лагера, за да се ограничат грабежите над местното население. Въпреки изненадата и неизгодните обстоятелства цар Михаил Шишман се опитал да построи войската си за бой.

Около 12 часа на обяд сърбите атакували. В сгъстен строй каталанските наемници с насочени копия и извадени мечове се устремили към мястото, където се развявало царското знаме. Първите два опита били неуспешни, но при третата атака успели да пробият българският строй. Виждайки това Стефан Душан нападнал българите стремително и смело. Сръбската войска достигнала до знамето и го пленила, след което се насочили към конния отряд командван от самият цар Михаил Шишман. Царят побягнал, но конят му се препънал. Владетелят паднал на земята, бил ранен смъртоносно от сръбските войници. По-късно бил открит и отведен при Стефан Душан. Сърбите успели да разбият българската армия и да пленят част от болярите и войниците. Тъй като по-голямата част от подкрепленията не били пристигнали, а пък и много от наличните войници били пръснати за фураж, то загубите в жива сила не били големи. Но пленяването на царя, който починал от раните на четвъртия ден от битката попречили българските войски да се прегрупират и да минат в настъпление.

Най-много жертви имало сред северните съюзници на цар Михаил Шишман. Сред българите жертвите били по-малко, а пленниците, като едноверци били само ограбени и след това освободени.

Относно смъртта на цар Михаил Шишман има противоречия в изворите. Според Григора царят умрял на четвъртият ден след битката от раните си. Кантакузин също сочи, че цар Михаил Шишман бил пленен жив и умрял наскоро след това от раните си в сръбския лагер. Според Даниловия продължител пък, царят бил убит след като паднал от коня си, макар че по-нататък като споменава за съдържанието на писмото до Ана-Неда, от името на крал Стефан Урош ІІІ Дечански са посочва, че бил умъртвен под неговата ръка. Ако се опитаме да синхронизираме двата разказа на Мавро Орбини, то по него цар Михаил Шишман след като бил пленен и отнесен в сръбския лагер, прекарал три дни в безсъзнание, а на четвъртия ден дошъл за кратко в съзнание; тогава крал Стефан Урош ІІІ Дечански го упрекнал за нападението на Сърбия, а българският владетел вдигнал пръст към небето, казал „Да бъде божията воля” и издъхнал. В Законника пък Стефан Душан се хвали, че с меч отсякъл главата на царя. Григорий Цамблак (Ст.б.л.237) Константин Михайлович разказва, че Стефан Душан против волята на крал Стефан Урош ІІІ Дечански нарушил примирието и нападнал българите; затова когато отвели при него цар Михаил Шишман той го поставил както подобава на император на по-високо място от кралското; Стефан Душан бил възмутен, че победеният владетел е поставен по-високо от победителя и като ударил царя с жезъла, го убил. Йосиф Трошански в своя препис стига още по-далеч и дори говори, че Стефан Душан сварил черепа на царя, обковал го със злато и пиел от него по време на пир.Има различия и относно мястото където е бил погребан цар Михаил Шишман. Даниловият продължител казва, че българският владетел бил погребан с почести в храмът „Свети Георги” в Старо Нагоричене. Цамблак казва само, че царят бил приготвен предоволно за погребение според обичаите. В Законника също е казано, че царят бил погребан на сръбска територия. Константин Михайлович пък твърди, че тялото на царя било погребано в Търново. Мавро Орбини разказва за една интересна игра на думи – на цар Михаил Шишман било предсказано, че ще умре н Теранова; той решил, че става дума за столицата Търново и смело тръгнал на война, но мястото на което загинал се наричало „Нова земя”, което на латински звучи като Тера–нова. Тази история на Мавро Орбини подсказва, че по-скоро е съществувал топоним в района на битката близък по звучене с името на българската столица, което пък позволява да се синхронизира и разказа на Константин Михайлович. Днес в Дебарско има Трнаник, в Кратовско има с. Трновац, в Битолско има с. Трн,  Трново и Трновци, в Гостиварско и Кривопаланечко има с. Трново. Проблемът е, че повечето места са свързани с военните действия и е трудно да се локализира точното място – в Битолско е била византийската армия, а Кратовско и Кривопаланечко. Със сигурност може да изключим селата от Дебърско и Гостиварско и с голяма вероятност тези от Битолско. Кумановско е западно от Старо Нагоричане, а Трново в Кривопаланечко е най-близо до днешната граница с България и при това положение най-вероятно е да е последното.

 

 

 

ПОСЛЕДИЦИ ОТ БИТКАТА

 

ЗА УЧАСТНИЦИТЕ

            Тъй като по-голямата част от войската на цар Михаил Шишман не участвала в сражението загубата не била толкова голяма. Дори пленените войници и боляри от армията на цар Михаил Шишман очаквали скоро да бъдат освободени от останалите войски. Стигнало се до там, че мъртвото тяло на царя било изнесено, за да се уверят, че не е успял да избяга, а е бил убит. Смъртта на царя обаче променила коренно нещата. Българската държава останала без владетел в една изключително сложна обстановка и се появило напрежение между едрите феодали кой да поеме царската власт. Според традицията багренородните деца имали предимство пред първородните. Това ще рече, че в случая цар Михаил Шишман е трябвало да бъде наследен от децата на втората си съпруга. Съдейки по монетните находки обаче, навярно по време на първия брак на цар Михаил Шишман първородният му син цар Иван Стефан е бил провъзгласен за владетел. И при положение, че цар Михаил Шишман е умрял, то синът на царица Ана-Неда се оказвал единствения цар. Това било изгодно за Сърбия, защото се подновявала династичната връзка и същевременно се прекъсвала династичната връзка с Византия.

            Крал Стефан Урош ІІІ Дечански повел пленените боляри оковани във вериги да му предадат своите земи. Когато стигнали до Мрака, дошли сведения , че император Андроник се изтеглил. Сърбите и пленниците навлезли в българските земи и в местността „Изворите” при тях се явили пратениците на царевия брат Белаур и на другите български първенци. Те заявили, че българските боляри са готови да признаят властта на Иван Стефан. Крал Стефан Урош ІІІ Дечански се възползвал от изгодното предложение и приел мира. Това било изгодно и за Сърбия, тъй като все още съществувала възможност закъснелите и избягалите войски да се прегрупират и да минат в настъпление. Крал Стефан Урош ІІІ Дечански и Иван Стефан не управлявали още дълго. Скоро в двете държави били извършени преврати. Крал Стефан Урош ІІІ Дечански бил детрониран от синът си  Стефан Душан и бил убит. Иван Стефан пък бил свален от престола от Иван Александър и заедно с царица Ана-Неда и другите й деца трябвало да напусне България. Но добрите отношения между България и Сърбия били подновени, тъй като Стефан Душан се оженил за Елена, сестрата на Иван Александър. Византийския император се възползвал от удобния повод, че сестра му Теодора - втората съпруга на цар Михаил Шишман и децата й са отстранени от властта и възползвайки се от затрудненото положение на довчерашните си съюзници нападнал българските земи. Андроник превзел Месемврия, Анхиало, Аетос, Ктения, Росокастро и Диамполис.

             

 

ПОЛИТИЧЕСКИ ПОСЛЕДИЦИ ОТ СРАЖЕНИЕТО

 

            Тъй като към момента на битката в българския лагер била сравнително малка част от войската, то в жива сила загубата от тази битка не била голяма. Смъртта на царя обаче създала вътрешно-политическа криза вътре в България. Наред с това страната се оказала в доста затруднено положение, защото се оказала между готовите за война армии на Византия и Сърбия.

            Цар Михаил Шишман е бил енергичен и амбициозен владетел, човек с големи замисли – той се опитал с хитрост да завземе Цариград, а после успял да организира голяма военна коалиция с намерение да подчини Сърбия. Макар след това и Иван Александър да провежда политика за държавно разширение, при това доста успешна, времето на големите планове и големите български армии от епохата на Второто царство завършва с тази битка.

            За Сърбия след тази битка настъпил период на политически възход – при Стефан Душан държавата достигнала до най-голямото си териториално разширение в епохата на Средновековието, той се провъзгласил за цар, а на главата на сръбската църква България признала патриаршеско достойнство.

            Във Византия след смъртта на Андроник ІІІ избухнала поредната гражданска война, а когато тя завършила през отслабената империя вече били преминали и настъпили на Балканите нови завоеватели – османските турци.

            На север от Дунава татарите изчезнали от политическата сцена, Влашкото и Молдовското княжество набрали сила.

           

                                                                                               

                                                                                    ALD

 

1.       „Гласник”, бр. ХІ, 1859г., стр.333-334

2.       Стара српска књижевност, чл. 3, 1972, Матица српска, Српска књижевта задруга, стр.  стр. 95-96.

3.       ИБИ – т.ХХV, ГИБИ –т. ХІ, стр. 159-160.

4.       ИБИ – т.ХХІІ, ГИБИ –т. Х, стр. 263-265.

5.       Стара српска књижевност, чл. 3, 1972, Матица српска, Српска књижевта задруга, стр.  стр. 20-34.

6.       Лазаров,  Тютюнджиев,Павлов, Документи за полит. история на Средновековна България, В. Търново, 1989г.,1992г., 68стр.

7.       „Записки янычара”, М. 1978

8.       Мавро Орбини, „Царството на славяните”, С., 1983.

9.       Стара српска књижевност, чл. 3, 1972, Матица српска, Српска књижевта задруга, стр.  стр.150-153.

10.    Гласник, V,стр.64-65.

11.    стр. 135-139

 

ãALD, 24.05.2008                                

 

Hosted by uCoz