ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD
БИТКАТА ЗА ЦАРИГРАД
717-718г.
В началото на VІІІв. Арабският
халифат се намирал в своя апогей. Арабите успели да завладеят цялото южно
Средиземноморие и успешно настъпвали на Пиренейския полуостров и Мала Азия.
Въпрос на време е било силният флот на халифата да дебаркира в Сицилия и да
започне настъпление на Апенинския полуостров.
Докато ислямската държава
просперирала, то християнският свят се свивал и бил застрашен от изчезване. От
5 патриаршески центъра, само 2 все още оставали извън територията на Арабския
халифат-Цариград
и Рим. Докато от юг арабите завземали важните християнски центрове, то Източна
Европа не само била езическа, но варварските набези опустошавали и онова, което
било оцеляло от някогашната Римска империя.
През 717г. обаче мощна арабска армия
обсадила Цариград
и при успех съдбата на Европа е можело да бъде променена и тя да бъде
превърната в мюсюлмански континент.
Император Лъв разбива арабите при Цариград – миниатюра от Ватиканския препис на Манасиевата хроника
[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Линкове] [Галерия] [Книга за гости] [Филми] [Ново]
ПОЛИТИЧЕСКАТА ОБСТАНОВКА В НАВЕЧЕРИЕТО НА БИТКАТА
ИЗНЕМОГВАЩАТА ВИЗАНТИЙСКА ИМПЕРИЯ
През 330г. император Константин І Велики
изцяло преустроил намиращото се на Босфора градче Византион
и давайки му своето име го превърнал в столица на Римската империя. Неговото
управление стабилизирало империята, а приемането на християнството спомогнало
за сплотяването на многонационалната държава. През 395г. след смъртта на
император Теодосий І Велики империята била разделена на две части: Западна – с
център Рим където започнал да управлява синът му Хонорий и Източна с център Цариград,
където властта поел другият му син Аркадий. Докато Западната империя
продължавал да се използва латинският език, то в Източната постепенно бил
изтласкан от гръцкия, тъй като територията й се простирала там, където след Александър Македонски се били
формирали елинистичните държави и гръцката култура била оказала огромно
влияние. Източната Римска империя, която днес по старото име на Цариград
се нарича Византия запазила наследения от Рим държавен апарат, но с времето се
наложило той да бъде променен. Империята се деляла на две префектури, разделени
на диоцези, а те на свой ред на провинции, като Египет с Киренайка формирали
особен диоцез, който не влизал в нито една от префектурите. В края на VІв. били
създадени нови административни единици – екзархатите, в които гражданската и
военната власт принадлежали на едно лице. Император Юстиниан І (527-565) успял
да доведе Византия до поредното териториално разширение и разцвет, но след него
настъпил упадък. Лангобардите завзели голяма част от Италия, вестготите нахлули на Пиренейския полуостров, а на
Балканите – славяните.
През 610г. в резултат от
недоволството срещу император Фока начело на Византия застанал император
Ираклий (610-641), като поставил началото на нова династия. Началото на
управлението му не било успешно, тъй като по време на войната с Персия
последвали значителни загуби: през 611г. персите превзели Антиохия, през 613г.
– Дамаск, през 614г. – Йерусалим, а след това и Египет. Едва през 628г.
византийците под командването на самия император успели да нанесат съкрушително
поражение на Персия и да получат обратно загубените територии. Но войната
изтощила до крайност двете суперсили в региона. Стопанството на Византия било в
разруха, а финансите и силно разстроени. Персия затънала във вътрешни
междуособици и никога повече не успяла да възвърне предишната си мощ.
ВЪЗХОДЯЩИЯ АРАБСКИ ХАЛИФАТ
Докато
Византия и Персия взаимно се изтощили в тежката война, то в региона се появила
нова могъща сила – Арабския халифат.
До
началото на VІІв. арабите живеели разпокъсани, като обществено – икономическото
развитие на отделните племена били на различно.
През
610г., когато Ираклий се възкачил на престола в Мека се появил Мохамед, който
започнал да проповядва нова религия. Мохамед произхождал от знатния, но обеднял
род Хашим на първенците-курейши от Мека. Неговия дядо бил пазител на Кааба.
Кааба (буквално „куб”) бил общоарабско светилище посветено на Алах (арабската
дума за „Бог”). Създадената от Мохамед религия била по-скоро смесица от местни
езически култове, християнство и юдеизъм, отколкото нещо радикално ново. По
тази причина усилията била насочени към приобщаването на арабите-езичници, а
християните и юдеите можело да си запазят вярата, срещу заплащането на данък в
полза на мюсюлманската община. Тъй като Мохамед проповядвал за премахването от
Кааба на идолите и търговците, а и първите му привърженици били сред социалните
низини първенците го възприели като заплаха и го прогонили от града. На Мохамед
се наложило да избяга в град Ясриб, а датата на която станало това 16 юли 622г.
станала началната точка на мюсюлманското летоброене. Ясриб, който бил наречен
Медина ( от арабското „Мадинат-аннаби”, т.е. „Град на пророка”) се превърнал не
само в център за разпространение на новата религия, но също така и за
обединение на арабите. През 630г. мюсюлманите завладели Мека. Мохамед обаче не
проявил реваншизъм, като не само не посегнал на свещеното значение на Кааба, но
дори градът бил обявен за първостепенен център на исляма, към който трябвало да
са обърнати по време на молитвата си всички мюсюлмани. Първоначално
настъплението на мюсюлманите било насочено към обединение на арабските племена,
а впоследствие започнало завладяването и на земите на други народи.
СБЛЪСЪЦИТЕ МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И АРАБСКИЯ ХАЛИФАТ
Първият сблъсък между Византия и арабския халифат
станал още докато Мохамед бил жив. През 629г. византийците и арабските им
съюзници разбили 3000 отряд в битката при Мутах, като в сражението загинал и
приемния син на Мохамед Зейд-ибн-Харит.
През 630г. до Мохамед стигнал лъжлив слух за
подготвяно от император Ираклий нападение и той лично начело на събраното
опълчение се отправил към границата. Но по време на този поход Мохамед успял да
подчини отчасти доброволно, а отчасти със сила някои погранични райони.
На 8 юни 632г. Мохамед починал в Медина. Тъй като
нямало определен наследник, смъртта му довела до вътрешнополитическа криза и
част от подчинените територии се отцепили отново. Мохамед бил наследен от тъста
си Абу Бакр. Титлата, която получили наследниците на Мохамед била „халиф”, т.е.
„заместник”, „наместник”. От там идва и названието на държавно-политическото
образувание, което се използва днес – Арабски халифат.
Последвало стремително арабско настъпление: през 637г.
била завладяна Сирия, през 639г. Армения и Египет, през 652г. Северна Африка, а
в периода 711-718г. – Иберийския полуостров. През 820г. била завладяна Крета, а
през 827г. – Южна Италия.
В хода на това мощно настъпление арабите успели да
завоюват не само византийските провинции, но дори за периода 674-678г. да
осъществят първата обсада на Цариград.
Силните градски стени обаче устояли, а „гръцкия огън” изобретен от Калиник от
Хелиопол принудил арабския флот за се оттегли. След успешната отбрана на
столицата император Константин ІV (668-685) успял да сключи мирен договор с
арабите. Възползвайки се от мира на юг Константин ІV предприел поход на север
срещу настанилите се при Дунавската делта българи. Походът бил неуспешен, но
императорът успял да се договори и с Аспарух, което осигурило траен мир на
северната граница. Византия загубила значителна територия на север, но поради
честите набези на различни племена властта на империята там била чисто
номинална. Константин ІV обърнал загубата в полза, тъй като занапред новия
съсед започнал да отбива преминаващите на север племена, а благодарение на
постигнатия мирен договор Византия вече можела да организира по-добре ресурсите
си в борбата срещу арабите.
В резултат от избухналите при Язид (680-683)
междуособици в Халифата част от пограничните му области били загубени. Но
кризата не продължила дълго и при Абд ал-Малик (685-705) и Валид (705-715)
настъплението било подновено.
Докато положението в арабския халифат се
стабилизирало, то Византия изпаднала в нова политическа криза. Синът и
наследникът на Константин ІV – новият император Юстиниан ІІ нямал политическия
усет на баща си. Първо той нарушил мирът с българите, а през 692г. и с арабите.
Неуспехите подронили позициите на Юстиниан ІІ, което позволило на Леонтий да го
детронира. Леонтий също не успял да задържи дълго властта и бил заменен от
Тиберий ІІІ. С помощта на българския хан Тервел Юстиниан ІІ успял да си върне
престола. Повторното управление на Юстиниан ІІ обаче също не било успешно и той
отново бил детрониран, но този път бил и убит. Престолът бил зает от Филипик
Вардан, но отново за кратко. Следващият император Анастасий-Артемий, като и
последвалият Теодосий ІІІ задържали също властта съвсем за кратко.
Възползвайки се от политическата криза във Византия
при управлението на халифът Сюлейман ибн Абд ал-Малик (715-717) бил организиран
мащабен поход срещу Византия за превземането на столицата й Константинопол.
ВОЙСКИТЕ
ВИЗАНТИЙСКАТА АРМИЯ
В началото на VІІІв. византийската армия се намирала в
период на реорганизация. Тя се нуждаела от сериозни структурни промени, за да
може успешно да се противопостави на могъщите си противници Персия и Арабския
халифат, а също за да отблъсква варварските нападения от север.
По времето на Принципата армията на Римската империя
се трансформирала от наборна в наемна. С упадъка на империята се наложило преструктуриране
на армията. За успешната охрана на
границата били сформирани погранични („лимитати”) и мобилни части („комитати”).
Съседните варварските племена също се ползвали като ресурс за попълнението на
армията, като от тях се наемали военни отради („федерати”, „симахи”).
През Vв. обаче се стигнало до съчетаване на наемния
принцип с наборния. На военнослужещите срещу военната служба се предоставяла
земя и данъчни облекчения. Варварските нападения и успехите на перси и араби
обаче нанесли тежко поражение на развития пазар на някогашната Римска империя.
Това засегнало паричния оборот, а от това нараснало значението на наборната
армия за сметка на наемната.
В края на VІв. се появила нова военно-административна
структура – екзархатите. За отблъскване на нападенията на лангобардите в Италия
бил създаден Равенския екзархат,а на мястото на вандалското кралство в Северна
Африка бил сформиран Картагенския екзархат. Екзархът разполагал с изключителни
правомощия и стоял начело на административния, съдебния и военния апарат, като
се вмесвал дори в църковните дела. Това било началото на милитаризирането на
държавния апарат, което било доразвито със създаването на темите.
Новите военно-административни подразделения на
Византия – темите управлявани от стратег се споменават за първи път в края на
VІІв. Темната армия се формирала от стратиотите намиращи се в съответния
военно-териториален окръг („тема”), които срещу военната служба получавали
воински поземлени участъци, освободени от някои данъци. По време на война
стратиотите получавали парично и натурално подпомагане. Освен сухопътни
съществували и морски теми за опазване на крайбрежието от варварски нападения.
Стратегът управлявал темата в мирно време, а при война командвал набраното от
територията й опълчение от стратиоти. В посланието на император Юстиниан ІІ до
папата обаче за темните части все още се използва латинската дума за „войска”
(„exercitus”). В източниците от това време се използват също и
гръцките думи στρατος и
στρατευμα.
Наред с наборната армия и наеманите за конкретни
кампании чуждестранни отряди съществували и наемни войскови части, но като
численост те формирали относително малка
част от въоръжените сили на империята. Сред наемните части на империята
особено значение имат императорския флот и императорската гвардия.
Гвардейските тагми достигали до численост от 4000души.
Тагмите носели различни названия, като при формирането им водещ бил не
териториалния, а функционалния принцип.
Такива били „Схолите”, „Ескувитите” („външна стража”), Аритмата („брой”) или още Виглата („стража”) и
др.
За да се противопоставя успешно на разнородните
противници Византия започнала да възприема елементи от тяхната екипировка и
въоръжение. В периода на упадъка на Римската империя, когато войниците по-често
мислели не за битката, а за бягството защитното облекло било занемарено. От
периода между упадъка на Римската империя и формирането на темната организация
на Византия често може да се видят изображения на военнослужещи без ризници.
Някои от наемниците, като например славяните също нямали добра защитна
екипировка.
Византийските огненосци нападат арабския флот –
миниатюра от „Лицевой Свод царя Ивана IV Грозного”, 1550г.
Наследявайки традициите и опита на Римската империя в
началото на VІІІв. Византия разполагала с най-добрия флот. Но освен
плавателните съдове византийците разполагали с едно тайно „супероръжие” –
гръцкият огън. Самите византийски автори го наричат „мидийски”, тъй като той се
е използвал още в античността. По време на нападението на Цариград
от претендента за трона Виталиан, в което вероятно за пръв път участват и
българи флота на обсадителите бил подпален с помощта на сяра. Тъй че „гръцкият
огън” не бил новост, но бил усъвършенстван неговия състав и технологията за
изхвърлянето му срещу вражеските кораби. Строго пазената тайна на състава на
огъня и функционирането на сифоните, които го изстрелвали днес предизвикват
спорове. Това, което е известно, е че в състава на „гръцкия огън” са влизали
сяра, нефт и негасена вар. Тъй като технологията не била безопасна, то били
създадени специални кораби „сифонофори” (т.е. „сифононосци”), чиито палуби
имали медна обшивка, която да ги предпазва от подпалване. При първата арабска
обсада на Цариград
усъвършенстваната технология била използвана успешно срещу арабския флот.
АРАБСКАТА АРМИЯ
Ранната ислямска армия разчитала не толкова на добрата военна подготовка
и качествено въоръжение, колкото на ентусиазма. В състава и с помощни функции
се включвали дори старци и жени. Още Мохамед започнал да групира войската
според наличната екипировка на включилите се в нея. С военните успехи
въоръжението се подобрявало благодарение на добитата плячка. Но не само
трофейните оръжия и доспехи спомагали за подобрението на екипировката.
Населението на новозавоюваните земи продължавало да произвежда оръжие, но вече
за новите владетели. Способите за набавяне на оръжие – плячката и изработката
от местното население по старите традиции предопределяли в началния период
екипировката да не се отличава значително от тази на армията на предишните
господари на територията – византийците. Климатичните особености обаче наложили
и някои отличия. Над ризницата се носел халат, а шлемът бил покрит с шапка
и/или чалма, като по този начин се намаляло неблагоприятното въздействие на
температурата върху воина.
Така известните „саби-дамаскини” и „арабски коне” обаче съвсем не са
били типични за армията на халифите през първите 100г. след Мохамед. Несъмнено
арабите завоювали земи с големи традиции в металообработването. Но екипирането
на огромните армии на халифите в периода на стремителните успехи имало и своя
цена. По-точно невъзможността да се набави за цялата армия ценната военна
екипировка. Мечовете, ризниците и конете са били привилегия на елитните части.
По-бедните попълнения на армията обаче били екипирани съвсем оскъдно – някои
били полуголи, главата била защитена само от навита кожена лента и дори имало
случаи стрелите да са с каменни острия.
Първите халифи не проявявали особен интерес към развитието на флота,
опасявайки се от рисковете свързани с корабоплаването. Но разширението на
халифата и овладяването на южното Средиземноморие наложили формирането на
значителен по своя брой флот.
Във военната кампания срещу Цариград
за периода на едногодишната обсада били ангажирани 200 000души и
5000кораба с различна големина.
БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ
Българската армия се
формирала от свободното население, което в началото на VІІІв. било
преобладаващо. Елитните части разполагали с метални шлемове и брони. Съществено
предимство била конницата ползваща стремена. Финансите на хана се формирали от
получавания от Византия годишен данък и военната плячка, което позволявало
данъчното бреме за населението да е ниско. Това пък на свой ред давало
възможност воините да си осигурят сравнително добра екипировка. Но владетелите
не разчитали само на данъчните привилегии, а военната дисциплина и поддръжката
на военната екипировка се гарантирали от сурови правила, включващи дори смъртно
наказание. Разбира се и в българската армия пълната екипировка не била
достояние на всеки, а само на елитните части – т.нар. „хранени хора” на хана. Защитното
облекло на обикновените войници се свеждало до кожена шапка и кожена връхна
дреха. Българската армия била допълвана от части от подвластните славянски
племена, а тяхната защитна екипировка и въоръжение не били особено добри – те
се сражавали понякога голи до кръста, въоръжени с копия, брадви, лъкове и леки
щитове.
В тактическо отношение
българската армия разчитала на бързо маневриращата конница, като се полагали
усилия противника да бъде нападнат неочаквано в подходящ момент, с цел да се
постигне по-голям успех с по-малки загуби в жива сила.
Броят на ангажираните във
войната с арабите български бойци не е известен. Но е известно, че на Юстиниан
ІІ е била изпратена на помощ 30 000 армия при неуспешния му опит да се
справи с претендента за трона Филипик Вардан. Вероятно срещу арабите е била
изпратена армия с приблизително същата численост.
КОМАНДВАНЕТО
КОМАНДВАНЕТО НА ВИЗАНТИЙСКАТА ВОЙСКА
Отбраната на византийската столица била ръководена
лично от император Лъв ІІІ Исавър. По време на похода на хан Тервел и Юстиниан
ІІ Лъв живеел в Месемврия
(дн. Несебър) и подарил на бившия-бъдещ император 500 овце. Това спомогнало
за успешната му кариера и той получил поста на стратег на тема Анатолик, което
пък му позволило да се добере до императорския трон. Пребиваването му в
източните и западните провинции на империята му позволило добре да опознае не
само противниците, но също така и съюзниците, които щял да има по време на
предстоящата обсада на Цариград.
Сред ръководителите на отбраната вероятно е бил и
Никита Антракс, който във връзка с опита на Анастасий ІІ Артемий да си възвърне
престола е споменат като началник на стените.
КОМАНДВАНЕТО НА АРАБСКАТА
ВОЙСКА
Начело на арабската армия стоял Маслама – еднокръвен полубрат на халифа
Сюлейман (715-717). Преди брат му да се възкачи на трона Маслама е предвождал
няколко успешни военни кампании срещу Византия. Сюлейман бил подпомаган от
двама помощници – Сюлейман и Омар. Военните части, на които била поверена
защитата на контравалационния вал изграден за защита от българите били под
командването на Обайда (Убайда) и синът му Шерхалие.
Двете флотилии, които били изпратени като подкрепления на обсаждащата
армия се командвали от Софиам и Йезид.
Докато основната арабска армия обсаждала Цариград,
друга тяхна войска начело с Мердасан действала в района между Пилос, Никея и
Никомидия.
КОМАНДВАНЕТО НА
БЪЛГАРСАКТА ВОЙСКА
Командването на българската
армия е дискусионно, тъй като липсват достатъчно сведения. Доколкото хан Тервел
се споменава и след края на втората арабска обсада на Цариград,
то сведението, че той бил убит по време на военните действия може да бъде
отхвърлено като неточно. Участието на неговия приемник Кормесий във военните
действия също е по-скоро въпрос на догадки, отколкото на подробни и точни
известия. Също съвсем хипотетичен е и въпросът за участието на Куберовите
българи и евентуалните техни предводители.
ОБСАДАТА
БОЙНОТО ПОЛЕ – ЦАРИГРАД
Крепостните стени на Цариград и ровът
Цариград се намира на протока Босфор свързващ Мраморно с Черно
море. В началото на протока от страната на Мраморно море залива „Златния рог”
оформя малък триъгълен полуостров, на който се намира Цариград. По протежение на брега на Мраморно море и залива
„Златния рог” Цариград е бил укрепен с единична крепостна стена. Силното
течение и морското вълнение в Мраморно море правело трудно атакуването на
стената покрай него. По-удобна за атакуване била стената край залива „Златния
рог”. За да бъде защитен този участък, входът на залива бил преграждан по време
на нападение от желязна верига, зад която заставал все още могъщия имперския
флот.
Най-уязвимата част се
явявала тази откъм сушата. След като император Константин І избрал градът за
столица били направени нови стени с дължина около 2.8км., за да защитят
пределите на имперския център. Разширението на градът наложило обаче
изграждането на около 2км. на запад от тях на Теодосиевите стени, които преграждали сухоземния участък с дължина
около 5.7км. между Мраморно море и залива „Златния рог”. Тук крепостната стена
била двойна с ров пред нея, а в някои от по-застрашените участъци имало и трета
стена. Вътрешната стена е с дебелина варираща между 4.5 и 6м., а височината й
достига до 12м. Външната облицовка на стената е изпълнена с техниката „смесена
зидария” от редуващи се пояси от варовикови блокове и тухли, споени с хоросан примесен
с натрошени тухли. По протежение на стената има 96кули, предимно квадратни, но
има също осмоъгълни, шестоъгълни и петоъгълна, достигащи на височина между
15-20м.
ПРИДВИЖВАНЕ НА АРМИЯТА
Арабите пред Абидос – миниатюра от „Лицевой Свод царя Ивана IV Грозного”,
1550г.
Арабската армия
се събрала в равнината Дабик, намираща се в Сирия недалеч от Алепо, откъдето се
отправила срещу Цариград на три големи
части. Предният отряд бил под командването на Сюлейман подпомаган от Вакхар.
След него се движели основните части начело със самия Маслама. Третата част
била флотът, който пътувал под командването на Омар – тя се придвижила до
Киликия, където спряла да изчака останалата войска.
Византийския
управител на Аморея Лъв обаче подвел Сюлейман с дълги преговори и забавил
предния отряд. Така наближаването на Маслама принудило Сюлейман да се откаже от
плановете за настъпление в Аморея. Самият Маслама пристигнал в Киликия и също
започнал преговори, което го забавило и принудило да прекара зимата в Азия.
Преминавайки през Месалия, Теодосиана и Карноп, Маслама успял да превземе
Пергам. Арабското настъпление принудило император Теодосий да абдикира и да
отстъпи престола на Лъв. На следващата година при Абидос била прехвърлена
значителна арабска войска в Тракия. Бил извикан флота и след прехвърлянето на
цялата армия арабите се отправили към Цариград.
ОБСАДАТА
Арабската армия достига Цариград – миниатюра от „Лицевой Свод царя Ивана IV Грозного”,
1550г.
Новият
император Лъв започнал енергична подготовка за отбраната на столицата.
Крепостните стени били ремонтирани, били набавени запаси, а околностите на Цариград
били опустошени, за да не могат арабите да набавят припаси. На населението на
столицата било наредено да си набавят хранителни припаси за три години, а който
не можел трябвало да напусне градът.
Лъв
се погрижил не само за материалната подготовка за обсадата, но също и за
мотивирането на армията и жителите за битката. Когато Маслама изпратил
заплашително писмо до императора, с което поискал градът да капитулира, то Лъв
се отправил с патриарха и жителите към храма „Света София”, където прекарал три
дни в пост и молитва.
Началото на арабската обсада на Цариград
717г. – миниатюра от „Лицевой Свод царя Ивана IV Грозного”, 1550г.
На
15 август 717г. предните части на арабите, които междувременно разорили
византийските крепости в Тракия обсадили Цариград.
По време на нападението на тракийските крепости арабите набавили значителни
припаси, но същевременно опустошили околността, което за в бъдеще ги лишавало
от този важен източник на нови припаси. Най-вероятно още при това нападение са
били засегнати и българските земи.
За защита от внезапни излази
на защитниците бил изграден котравалационен вал простиращ се от морето до
залива. Над вала бил направен бруствер от камъни без спойка от вар.
Пристигането на подкреплението от 80 000 араби – миниатюра
от „Лицевой Свод царя Ивана IV Грозного”, 1550г.
На 1 септември пристигнал
Сюлейман с флота и основните сили от 80 000 души. Новопристигналите сили
се разположили в участъка между Магнаура и Цикладите. След два дни се появил
южен вятър и корабите обкръжили градът от Галата до края сухопътната стена при
Мраморно море. За охрана на товарните съдове били оставени 20 големи военни
кораба, като на всеки от тях имало по 100 войника. Когато се появил
благоприятен вятър император Лъв изпратил срещу тях огненосните кораби, които
нанесли тежки загуби на арабския флот и го принудили да се оттегли към
островите.
Византийските огненосци унищожават арабския флот –
миниатюра от „Лицевой Свод царя Ивана IV Грозного”, 1550г.
Вечерта
арабите неуспешно се опитали да направят десант при крайморските стени. Същата
вечер императорът наредил веригата преграждаща Златния ров да бъде спусната и
арабите, опасявайки се, че се готви ново нападение на византийския флот
изтеглили корабите си от Галата и ги настанили в залива Состенон.
Флотът – миниатюра от „Лицевой Свод царя Ивана IV
Грозного”, 1550г.
Загубите
в морските сражения и опустошената още преди обсадата околност на Цариград
принудили арабите да потърсят припаси по на север.
Българите прогонват проникналите в земите им арабски
отряд – миниатюра от „Лицевой Свод царя Ивана IV Грозного”, 1550г.
За
осигуряване на по-големи сили императорът бил изпратил в България патриция
Сисиний Рендакий, който трябвало да наеме български контингент. Но арабите сами
улеснили задачата на византийския пратеник. Експедиционен отряд от 4000души
ръководен от самия Маслама проникнал в българските земи и от там успял да
заграби значителни припаси. Последвала ответна реакция и отрядът бил унищожен
от българите, а Маслама успял с бягство да се спаси в арабския лагер.
Българите избиват 22 000 араби – миниатюра от
„Лицевой Свод царя Ивана IV Грозного”, 1550г.
Стреснат
от случилото се Маслама отделил 20 000 войскова част под командването на
Шерхалие за водене на военни действия срещу българите. Но предприетата на пръв
поглед сериозна мярка се оказала крайно недостатъчна. Пристигналата българска
войска извършили внезапно нападение срещу тази войскова част и я ликвидирали
напълно. Това наложило да се предприемат допълнителни мерки за сигурност – бил
изграден втори контравалационен вал, този път за защита от българите, а
защитата му била поверена на Обайда, бащата на Шерхалие. Така, в крайна сметка
от обсадители, арабите се оказали обградени от защитниците на столицата,
българите и византийския флот.
За
покриване на тежките загуби халифът Сюлейман изпратил нови подкрепления под
командването на Мосайда или Амр, син на Капс.
На
8 октомври халифът Сюлейман починал и неговото място било заето от Омар. Новият
владетел обаче не бързал да снема започнатата от неговия предшественик обсада.
Това обаче имало тежки последици за арабската армия. Настъпилата зима се
оказала необичайно студена и за 100 дни земята в Тракия била покрита със
заледен сняг. Студът и недостига на фураж довел до измирането на много коне,
камили и други животни на арабската армия. Докато под защитата на флота
цариградчани успявали да излизат на риболов и дори да получават по море
провизии, то арабите били напълно лишени от възможността да осигурят
необходимите припаси за една толкова голяма армия. Цената на модий жито в
арабския стан достигнала цена от 10 денария. След като бил изяден наличния
добитък, арабите започнали да ядат труповете на загиналите в битката,
нечистотии и дори се опитвали да залъжат глада си поглъщайки малки камъчета.
Блокираната арабска армия гладува - – миниатюра от
„Лицевой Свод царя Ивана IV Грозного”, 1550г.
Пролетта начело на флот от
300 египетски кораба командвани от Софиан били изпратени от халифа подкрепления
и продоволствия, но те спрели във Витиния узнавайки за пораженията нанесени от
огненосните кораби. Скоро пристигнал втори флот с подкрепления и продоволствия
от 360 кораба командвани от Йезид. Двете флотилии се обединили и се насочили
към Цариград.
Император Лъв изпратил срещу тях огненосните кораби и арабският флот бил
разбит.
Арабската
армия начело с Мердасан, която трябвало да напада византийските крепости между
Пилос, Никея и Никомидия също нямала успех и претърпяла загуби от внезапни
нападения на месните войскови части.
Снемане на обсадата на Цариград
на 15 август 718г. - – миниатюра от „Лицевой Свод царя Ивана IV Грозного”,
1550г.
Виждайки,
че военната кампания се е провалила на 15 август 718г. халифът Омар наредил
обсадата да бъде снета.
Бурята при Абидос унищожава арабския флот – миниатюра
от „Лицевой Свод царя Ивана IV Грозного”, 1550г.
Няколко
морски бури унищожили останалия арабски флот. От него оцелели само 10 кораба,
от които византийците пленили половината и само 5 успели да се завърнат.
Оцелелите араби се прибират - – миниатюра от „Лицевой
Свод царя Ивана IV Грозного”, 1550г.
В
сраженията с българите общия брой на загиналите араби за времето на цялата
обсада достигнал 30-32 000души.
Чумната
епидемия причинила обаче смъртта на 30 000 от жителите на Цариград.
ПОСЛЕДИЦИ ОТ ВОЙНАТА
ЗА УЧАСТНИЦИТЕ
Победата
над арабите утвърдила позициите на Лъв Исавър на престола и той поставил
началото на нова династия. Нуждата обаче от земи за изграждането на силна армия
го подтикнала да се опита да одържави църковните земи и това предизвикало
иконоборческата криза. Във връзка с арабската обсада той за последен път е
споменат като „благочестив император”.
Хан
Тервел продължил да се опитва да се намесва във вътрешните междуособици във
Византия, но запазил мирни отношения с империята до края на управлението си.
Маслама
продължил да служи и на следващите халифи, но в края на живота си изпаднал в
немилост и се оттеглил от политическия живот на халифата.
ПОЛИТИЧЕСКИ ПОСЛЕДИЦИ
Огромните загуби понесени от арабите задълго лишили халифата от ресурси за ново мащабно настъпление. Това била последната голяма арабска кампания срещу Цариград. Отдихът позволил на Византия да продължи реформите, в резултат на които военната й сила значително нараснала. Малко по-късно в битките при Тур и Поатие и на настъпващите от Запад араби претърпели поражение. Макар разбитите арабски части да не били значителни, франките също започнали да реорганизират армията си усилвайки конницата. В резултат от проведените на изток и запад военно-административни реформи била организирана наборна армия, съставена от военнослужещи, които срещу задължението да участват във войската получавали поземлени участъци. Създаването на тази система довело до развитието в Европа на новите феодални порядки. Въпреки че арабите успели да завземат Сицилия и да започнат настъпление на Апенинския полуостров реорганизираните християнски армии вече били достатъчно многочислени и добре организирани не само да се противопоставят, но дори да започнат да отвоюват изгубените територии.
Арабският халифат се разпаднал, но въпреки това значителни територии от Азия и Африка макар и обособени като отделни държави и до днес остават ислямски.
В крайна сметка през 1517г. Цариград се оказал столица на халифа, но това станало твърде безславно за трите държави сражавали се при обсадата през 717-718г. – на специална церемония в превърнатия в джамия храм „Света София” издънката на халифите Ал-Мутавакил трябвало да се откаже от титлата си в полза на турския султан Селим І Явуз, а преди това, през 1453г. османците отнели от Византия и Цариград, при това с помощта на българите, но не като съюзници, а набрани сред поданиците на султана като еничари. А последното показва, че когато дребнавите сметки надделеят над значимите цели, то развитието на събитията би могло и да е съвсем различно.
ALD
ЛИТЕРАТУРА:
ИЗВОРИ:
Извори
за българската история – т. 2 (ЛИБИ -1), т.3 (ГИБИ – т.2), т. 6 (ГИБИ – т.3),
т. 7 (ЛИБИ – т.2), т. 8 (ГИБИ – т.4), т. 9 (ГИБИ – т.5), т. 11 (ГИБИ – т.6), т.
14 (ГИБИ – т.7)
Христоматия
по история на България – том 1, ред. Петров, Гюзелев
„Прабългарски
надписи” – Веселин Бешевлиев, София, 1979
„Средновековна
България в светлината на нови извори”, Гюзелев, В., С., 1981г.
„Царството
на славяните” – Мавро Орбини, С, 1983г.
„История
в краце о болгарском народе словенском” иеромонах Спиридон, Габрово, 2000г.
„История
на България от Блазиус Клайнер, съставена в
„Кратка
история след царуването на Маврикий” – патриарх Никифор Константинополски, 1997г.
Чичуров И. С. Византийские
исторические сочинения: «Хронография» Феофана, «Бревиарий» Никифора (тексты,
перевод, комментарий). М., 1980
Псевдо-Моисей Хоренский,
„Армянская география VII в. по Р. X.”, К. П. Патканова, СПб., 1877
История епископа Себеоса /
Пер. С. Малхасянца. Ереван,1939
Летопись византийца Феофана/
Пер. В. И. Оболенского и Ф. А. Терновского. М., 1887
Anonymi auctoris Chronicon ad annum Christi 1234 pertinens, II traduit par Albert
Abouna; introduction, notes et index
de J.M. Fiey. Published 1952
Chronique de Michel le Syrien, J.-B. Chabot, 1899-1905,
т.2
Арабо-византийска хроника от
741г. в Seeing
Islam as others saw it. A survey and evaluation of Christian, Jewish and Zoroastrian
writings on Early Islam (New Jersey, 1997), pp. 611-627
ИЗСЛЕДВАНИЯ:
Българска военна история. От
античността до вт. четв. на Хв., Д. Ангелов, Ст. Кашев, Б. Чолпанов, т. 1, С.,
1983, стр. 190-195
История на България, БАН, С,
1981г., т. 2, стр. 116-117
Византийский Временник, бр.
55-2/1998, Yannopoulos Panayotis A. Le rôle des Bulgares dans la guerre arabo-byzantine de 717/718. стр. 133–153
В. Кучма, Военная организация Византийской империи”, С.П., 2001г.
М.В.Кривов, „Византия и араб”, С.-П., 2002г.
А. А. Василев, „История Византийской империи”
А. А. Василев, „Византия и арабы”
Ф. И. Успенский, „История Византийской империи”
Шарл Диль, „История Византийской империи”, 1948г.
В.Н. Шиканов, „Византия – щит Европы”
Византийский словарь, «Амфора», 2011г., т.1-2