ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD

АХЕЛОЙСКАТА БИТКА

20 АВГУСТ 917

Битка между войската на цар Симеон и византийците - миниатюра от Ватиканския препис на хрониката на Манасий

[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Линкове] [Галерия] [Книга за гости] [Филми] [Ново]

ПРЕГЛЕД НА ИЗВОРИТЕ ЗА СРАЖЕНИЕТО

Сведенията за тази битка са многобройни, така че ще се спрем на основните:

На първо място трябва да се спомене изготвеното продължение на хрониката на св. Теофан Изповедник (ИБИ т. 9, ГИБИ, т.5, стр. 128-129), което било направено по поръка и под ръководството на император Константин VІІ Багренородни, който макар и малолетен, е бил номиналния владетел на Византия по време на Ахелойската битка. Събитието е описано по съвсем сходен начин и в някои от другите важни византийски извори отнасящи се до това време – продължението на хрониката на Георги Монах (ИБИ, т. 6, ИБИ т. 11, стр. 143), както и т.нар. „семейство хроники на Симеон Магистър и Метафраст” (Лъв Граматик - ИБИ т. 9, ГИБИ, т.5, стр. 160-162; Псевдо-Симеон - ИБИ т. 9, ГИБИ, т.5, стр. 177-178). Някои от другите съчинения на Константин VІІ (ИБИ т. 9, ГИБИ, т.5, „За управлението” 198-199) също съдържат сведения, отнасящи се до обстоятелствата около битката. На базата „Временика” на Георги Амартол пък са сведенията в руските летописи. При управлението на цар Иван Александър била преведена хрониката на Константин Манасий, която била илюстрована и били добавени бележки, някои от които не се съдържат в гръцкия оригинал, а са взети от съчинението на Зонора.

Друг първокачествен извор е кореспонденцията между две от водещите политически фигури от това време на България и Византия – цар Симеон и патриарх Николай Мистик (ИБИ т. 8, ГИБИ т.4, стр. 185-297).

От по-късните византийските автори най-важни са сведенията на Лъв Дякон (ИБИ т. 9, ГИБИ, т.5, стр. 257-258), Скилица (ИБИ т. 11, ГИБИ, т.6, стр. 248-250) и Зонора (ИБИ т. 14, ГИБИ т.7, стр. 174-175), които дават едно по-обширно изложение на сражението и свързаните с него обстоятелства. Доста по-бедно на информация, но все пак независим и даващ някои допълнителни сведения извор е „Чудото на св. Георги” ГИБИ, т.5, стр. 61-62). За българската и маджарската войска от периода в навечерието на битката се съдържат тактиката на император Лъв VІ Мъдри (ИБИ т. 8, ГИБИ, т.4, стр. 166 и сл.).

От латинските автори най-ценно е сведението на кремонския архиепископ Лиудпранд (ИБИ т. 7, ЛИБИ т. 2, стр.320-323), тъй като съдържа едно от най-обширните изложения на битката. Като допълнителна информация се привлича и сведението от хрониката на П. Ранзаниус за унгарско настъпление към Цариград от 916-917г. (Petrus Ransanus: Epitoma rerum Hungaricarum)

От арабските автори трябва да споменем написаната през 1059г. „История на Багдад” от Хатиб-ал-Багдади, в която се дават сведения за византийското пратеничество при арабите през 917г. Несъмнено най-интересния арабски автор писал за тази битка е Ал-Масуди в „Мурудж аз-захаб” (също и съкратената му версия - „Китаб ат Танбих”), макар и сведението да предизвиква ред спорове.

Георги Раковски е включил песен за Ахелойската битка в книгата си „Няколко речи о Асеня Първому” (1860г, стр. 68-69), но е твърде възможно тя да се е появила в по-ново време под влиянието на разпространението на съчиненията на възрожденските историци.

ПОЛИТИЧЕСКАТА ОБСТАНОВКА В НАВЕЧЕРИЕТО НА БИТКАТА

Преместването на тържището от Цариград в Солун – миниатюра от „Лицевой Свод царя Ивана IV Грозного”, 1550г.

През 864г. станало покръстването на българите, от което последвал продължителен мир между вече единоверните държави Византия и България. През 893г. начело на българската държава застанал цар Симеон І. Още в началото на управлението му се стигнало до сериозен конфликт с Византия, който прераснал във война. Причината за войната била преместването на тържището с българите от Цариград в Солун, където българските търговци били облагани с по-тежки мита. Въпреки настояванията на Симеон тържището не било върнато в Цариград, макар че преместването е било предизвикано единствено от частните користни интереси на обкръжението на василеопатора Стилиан Зауца. Войната се развила неуспешно за Византия. Византийския дипломат Никита Склир обаче успял да убеди маджарите да нападнат България, като за целта войската им била транспортирана от византийския флот. Така България се оказала във война на два фронта и първоначално унгарците постигнали някои военни успехи. При това положение Симеон започнал преговори за мир с Византия. Това позволило на българския владетел да съсредоточи усилията си във военните действия на север, където с помощта на печенегите разорил земите на унгарците, които били оставени на произвола на съдбата от своите доскорошни византийски съюзници. Сключеното примирие, при което били разменени плениците не траяло дълго, тъй като през 896г. император Лъв VІ Философ отново изпратил войска България, но византийците претърпели катастрофално поражение при Българофигон.

Българите настъпват срещу Византия - миниатюра от Мадридския препис на хрониката на Скилица - Кедрин

Мирните отношения между България и Византия отново били нарушени през 913г. когато новият император Александър отхвърлил предложението на пратениците за подновяване на мирния договор. Александър междувременно починал, а българските войски достигнали до Цариград. Новото регенство начело с патриарх Николай Мистик успяло да сключи мирен договор. Доста спорове има около ритуала извършен от патриарха, по време на който Николай Мистик поставил върху главата на българския владетел „вместо корона собствения си епириптарий”. Същността на акта може да се изясни на база на по-сетнешните сведения – бил е постигнат компромис като на Симеон е била призната титлата „цар на българите” вместо желаната от него „василевс на ромеите”. Това било изключително голяма отстъпка, тъй като за първоначалното придобиване на императорска титла е било необходимо признание от равните, което тогава на практика означавало съгласие на Византия, тъй като западния император все още нямал такова одобрение. Действията на регенството на Николай Мистик предизвикали голямо недоволство.

Императрица Зоя завзема властта – миниатюра от „Лицевой Свод царя Ивана IV Грозного”, 1550г.

Възползвайки се от обстоятелствата императрицата-майка Зоя извършила държавен преврат, отстранила патриарха от управлението и отхвърлила сключеното мирно споразумение с България. В отговор Симеон започнал военни действия срещу Византия, а усилията на Николай Мистик да възстанови мира не се увенчали с успех.

Императрица Зоя изпраща пратеници при арабите – миниатюра от „Лицевой Свод царя Ивана IV Грозного”, 1550г.

Безсилна да отблъсне нападенията на българите, но и нямаща намерение да приеме мирните им условия императрица Зоя започнала да подготвя мащабна военна кампания срещу България. На 25 юни 917г. в Багдад пристигнали византийските пратеници Йоан Радин и Михаил Токсара, които успели да сключат мир с арабите (за тържествения прием на пратениците от халифа ал-Муктадир (вж. „Памятники письменности Востока”, Хилал ас-Саби, „Установления и обычаи двора халифов”, 1983г., стр. 26-27). Управителят на Драч – протоспатария Лъв Равдух се опитал да привлече на страната на Византия сръбския княз Петър Гойникович, а чрез него и унгарците. Тази дипломатическа дейност имала частичен успех – сръбския княз бил привлечен на страната на Византия, но предупреден от захълмския княз за случващото се на запад цар Симеон не само провалил опитите за нов съюз с маджарите, но дори успял да ги привлече на своя страна. Още по-неуспешна била мисията при печенегите на стратегът на Херсон Йоан Вогас.

Роман Лакапин и Вогас при печенегите – миниатюра от „Лицевой Свод царя Ивана IV Грозного”, 1550г.

ВОЙСКИТЕ

БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ

Основните източници не дават сведения за числеността и състава на българската армия, но има такива в разказа за чудото на свети Георги и в съчинението на Масуди. От тези извори става ясно, че в българската армия участвали също маджарски и печенежки контингенти. Най-вероятно именно участието на маджарския контингент в битката, а после и в настъплението към Цариград е историческата основа за сведението на Петър Ранзаниус за маджарски поход към византийската столица. Според Масуди съюзната армия на Симеон възлизала на 60 000 души.

ВИЗАНТИЙСКАТА АРМИЯ

Патриарх Николай Мистик в едно от писмата си (Златарски го отнася към 917г.) отбелязва единствено, че наистина не можело да остане незабелязано от него „такова голямо предвижване”, на „толкова голяма армия” (Писмо № 7 по ИБИ т. 8, ГИБИ т.4, стр. 209). В „Чудото на свети Георги” освен, се говори за огромно множество войски събрани от всички области на империята. Благодарение на сключения мир с арабите, за който говорят повечето от изворите на Балканите е била прехвърлена и армията от Мала Азия. От изброяването на някои от военачалниците разбираме с положителност, че в битката са участвали арменските части, отрядите на ескувитите и иканите. По-конкретно е сведението на ал-Масуди, който сочи, че византийската армия наброявала 62 000 души, от които 12 000 конница.

КОМАНДВАНЕТО

КОМАНДВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ВОЙСКА

Начело на българската войска е стоял цар Симеон, който лично участвал в самото сражение. Най-вероятно сред командния състав на българската армия са били и предводителите на последвалия наказателен поход срещу Сърбия Теодор Сигрица и „известния” Мармаис. В песента за Ахелойската битка публикувана от Раковски се споменава и военачалника Боян, който може да бъде отъждествен с царския син Вениамин.

КОМАНДВАНЕТО НА ВИЗАНТИЙСКАТА ВОЙСКА

Лъв Фока предвожда войската в България – миниатюра от „Лицевой Свод царя Ивана IV Грозного”, 1550г.

Начело византийската армия бил доместика на схолите Лъв Фока. В съставеното по поръка на император Константин VІІ продължение на Теофановата хроника е отбелязано, че той „се отличавал повече с храброст, отколкото с качествата на добър военачалник”. За разлика сведенията за командването на българската армия, командния състав на византийците е подробно описан в хрониките. Патрицият Константин Липс заедно с Леонтий придружавал военачалника като негов съветник по всички въпроси. Началник на отряда на ескувитите бил Йоан Грапсон, а на иканатите – синът му Олвиан Марул. Измежду останалите военачалници са споменати също Роман Аргир с брат си Лъв, Варда Фока и магистър Мелиас, който командвал арменците. Корабите били под командването на друнгария на флота патриций Роман Лакапин.

Командния състав на византийската армия - – миниатюра от „Лицевой Свод царя Ивана IV Грозного”, 1550г.

ПРИДВИЖВАНЕТО НА АРМИИТЕ

Клетвата пред кръста – миниатюра от Мадридския препис на хрониката на Скилица-Кедрин

След сключения мир с арабите войската от азиатските провинции на Византия била прехвърлена на Балканите. За да бъде насърчени състава на армията предварително били раздадени заплатите, а дворцовият протопоп Константин Кефала заедно с Константин Валелиас изнесли дървеният кръст на който бил разпънат Христос и сред просторната равнина на Диабазис пред ценната реликва събраната войска се заклела, че ще се бие срещу своите едноверци-българите. Повечето от участниците в това светотатство не се завърнали от бойното поле.

Клетвата пред кръста – миниатюра от „Лицевой Свод царя Ивана IV Грозного”, 1550г.

След полагането на клетвата сухопътната армия се отправила срещу България. В едно от писмата си патриарх Николай Мистик, посочва, че плащаният от Византия данък се отнасял до Дебелт, а там вече бил приеман от хората на българския владетел (Писмо № 4 по ИБИ т. 8, ГИБИ т.4, стр. 199). В друго свое писмо пък патриархът отбелязва, че византийската армия нахлула в българските предели заради тревожните известия идещи от стратезите на Тракия, Македония, Солунската , Драчката област, а също и от херсонския стратег Вогас (Писмо № 7 по ИБИ т. 8, ГИБИ т.4, стр. 210-213). Тъй като византийската армия се придвижвала покрай морето, то най-вероятно навлизането в българска територия е станало при Дебелт. Във връзка със сведението на Скилица, че битката е станала край град Анхиало на 6 август 917г., някои изследователи считат, че там прегрупиралите са български гранични части са се опитали да спрат византийското настъпление, но след неуспеха се изтеглили към река Ахелой и са се присъединили към основните сили.

БОЙНОТО ПОЛЕ

Ахелойското поле

Ахелойското поле граничи на юг с Черно море. То е сравнително равно, с ниски възвишения. Полето се пресича от река Ахалой, която макар да не е голяма, в източния си край е тинеста, достатъчно дълбока и широка за да е сравнително опасна за преминаване. На анхиалското поле и днес се виждат извори, макар сега да са затворени с каптажи.

Река Ахелой

Основният въпрос е дали битката е станала на север или на юг от реката. Тъй като е известно, че след поражението много от византийците се издавили в морето и реката от една страна, а от друга, че военачалникът Лъв се спасил като избягал в Месемврия, то по-логично е битката да е станала на северния бряг. Ако сражението е станало на южния бряг, то Лъв Фока трудно би стигнал до Месемврия, а обикновените войници, които не са осведомени като командния състав за района биха предпочели да побягнат по обратния път и нямаше да има толкова голям брой удавени.

СРАЖЕНИЕТО

Битката при река Ахелой – миниатюра от „Лицевой Свод царя Ивана IV Грозного”, 1550г.

Липсват подробности за разположението на армиите. Доколкото византийската армия се е движела по линия от Цариград към Месемврия, то най-вероятно тя е била построена край морето. Аргумент за такъв извод са също обстоятелствата, че след разгрома византийците бягат към морето, реката и Месемврия. Това пък ще рече, че българската армия е била преградила останалото.

Византийската армия се придвижва към Ахелой – миниатюра от „Лицевой Свод царя Ивана IV Грозного”, 1550г.

Подреждането на частите не е известно от изворите, тъй че може да се направи само предположение на базата на сведенията за обичайния строй на двете армии. Армията на византийците, а също на българите, маджарите и печенегите се подреждала в три части – център и две крила. Българите и маджарите освен това заделяли четвърта част като резерв. Източния край на Ахелиойското поле е твърде равен, което го прави по-подходящ за обичайната военна тактика на византийците, но българите и маджарите обикновено избягвали подобни места за сражение. На базата на това, което ни е известно за тактиката на българите и маджарите, може да предположим, че резерва е бил скрит зад възвишенията на запад от днешното село. Тези възвишения са и достатъчно отдалечени от морето, край което се е движела византийската армия. При това положение, ако бъдат използвани за скриване на резерва, то при привидно отстъпление поради разстоянието увлечената в преследване противникова армия е щяла да се разпокъса и при последваща контраатака с резерва да се получи числено преимущество дори при по-малобройна армия. В случая числеността на армиите е била почти равна 62 000:60 000, но дори и при това положение разликата от 2 000 души съвсем не е за подценяване за изхода на битката. Симеон е бил изключително улеснен за устройването на засада, тъй като Лъв Фока е очаквал България да бъде нападната от север от печенеги и маджари, без да подозира, че те наистина ще се сражават в тази война, но не при Дунава, а при Ахелой и то срещу него.

Заради спора между Лакапин и Вогас печенегите отказват да нападнат България – миниатюра от „Лицевой Свод царя Ивана IV Грозного”, 1550г.

Развоят на битката е известен. Първоначално сражението се развива благоприятно за византийците и българите отстъпват.

Първоначалният византийски успех - миниатюра от Мадридския препис на хрониката на Скилица - Кедрин

Тук идва момента, в който изворите изпадат в противоречие. Патриарх Николай в писмото си до цар Симеон (Писмо № 8 по ИБИ т. 8, ГИБИ т.4, стр. 216-217) пише, че това станало първо поради неизречената божия присъда, а второ поради техните грешки. Теофановия продължител, както и останалите близки по съдържание до тази официална императорска хроника съчинения се изразяват по сходен начин като патриарха: „тъй като божиите решения са неиздирими и непроследими – ромеите с цялата си войска били обърнали гръб и настанало всеобщо бягство и страшно ридание. Тъпчели се едни други, други пък били избивани от враговете” (вж. също Лъв Граматик - ИБИ т. 9, ГИБИ, т.5, стр. 160-162; Псевдо-Симеон - ИБИ т. 9, ГИБИ, т.5, стр. 177-178; продължението на хрониката на Георги Монах - ИБИ, т. 6, ИБИ т. 11, стр. 143). Тази формулировка е използвана и в „Чудото на свети Георги”, но вече с предшестващото уточнение, че сражението станало на едно „несгодно място край морето. Омразните врагове внезапно се надигнали въоръжени, изненадали ги и ги унищожили”.

Ахелойското поле - каптаж

В по-късните съчинения вече се появяват двете версии за настъпилия обрат в битката. Лъв Дякон разказва, че Лъв Фока след като навлязъл в България, разбил българите и ги обърнал в бягство, а Симеон бил докаран до безизходица. Тогава един войник донесъл съобщение на доместика, че Роман Лакапин е отплавал за Цариград с намерение да извърши преврат. Научавайки за това Лъв Фока прекратил сражението и потеглил към столицата. Изненадан от неочакваното бягство Симеон опасявайки се от клопка удържал войските си, но научавайки какво е станало започнал яростно преследване и тогава била посечена бягащата армия, чийто кости и по негово време можело да се видят край Анхиало. Същата версия е разказана и от неговия съвременник Лиудпранд.

Българите побеждават - миниатюра от Мадридския препис на хрониката на Скилица - Кедрин

Третото „поколение” хронисти в лицето на Скилица и Зонора вече описват 2 версии за поражението. Едната е като на Лъв Дякон и Лиудпранд. Според другата версия византийците отново удържали победа и докато преследвали българите умореният Лъв Фока слязъл от коня да пие вода, поводите се скъсали, конят побягнал без ездач, византийците помислили, че военачалникът им е убит и се обърнали в бягство. А Симеон като забелязал това от една височина преминал в контранастъпление, защото не бил допуснал отстъплението да е безредно. Доколкото на Роман Лакапин след връщането в столицата му било повдигнато обвинение, че не е извозил остатъците от разбитата армия, пък е и малко вероятно претендент за трона да напусне една почти спечелена битка и армията си и да тръгне към Месемврия сам за да се добере до византийския трон. Също толкова съмнителна е и версията с побягналия кон, защото Лъв Фока е имал с какво да избяга, а и едва ли конят му е бил по-добре познат от него, та присъствието му сред войската да не успокои паниката. От друга страна всички, които говорят за първоначалния успех на византийците признават, че Симеоновата войска е отстъпвала в боен ред.

Симеон І разбива византийците при река Ахелой – миниатюра от „Лицевой Свод царя Ивана IV Грозного”, 1550г.

Всичко това, заедно със сведенията от „Тактиката” на император Лъв VІ ни позволяват да направим извода, че Симеон е изпратил малка част от армията си напред, която започнала стратегическо отстъпление. Лъв Фока, който очаквал не само маджарите и печенегите да не са в редиците на българската армия, но дори да са ангажирали част от нея във военни действия на север нарушил препоръките от „Тактиката” на император Лъв да не се допуска безредно преследване. Симеон, който наблюдавал от височините виждайки как византийците безредно започнали преследване, в резултат на което войската им се разтегнала между морето и хълмовете атакувал с резервите. При това положение, заради разтягането на византийската армия контраатакуващите били със значителен числен превес спрямо предните части на преследвачите. В резултат от използвания тактически прийом византийската армия макар да била с числено превъзходство се оказала разтеглена и на части, които поетапно били унищожавани вече от по-многоброен противник. Наред с унищожаването на противника на части, появата на резерва има и психологически обрат, което в крайна сметка довело до бягството на византийската армия. В резултат от настъпилото паническо бягство поражението се превърнало в катастрофа – много от византийците били стъпкани в блъсканицата или се удавили в морето или реката. Според ал-Масуди успели да се спасят само 2000 души. От кореспонденцията между патриарх Николай и цар Симеон І се вижда, че и българската армия дала значителни жертви в сражението макар и да не е ясен броят им, като бил убит дори конят на българския владетел.

Лъв Фока бяга в Месемврия – миниатюра от „Лицевой Свод царя Ивана IV Грозного”, 1550г.

Що се отнася до Месемврия, то някои изследователи свързват съдбата на този град със сведението на Масуди за превземането на град Валандар, който са намирал край морето и избиването на населението му. Естествено възниква въпросът как при сведенията, че битката е станало след навлизането на византийците на българска територия, Месемврия е била във византийски ръце. От кореспонденцията между цар Симеон и патриарх Николай Мистик се вижда, че българският владетел е избягвал да задържа градове с преобладаващо население считащо се за ромеи, заради затрудненията свързани с поддръжката на гарнизон там. Изоставянето на Одрин след завземането му навярно е предизвикано преди всичко от същите съображения. Затова може да се предположи, че макар Месемврия да е бил важно селище за Византия и нейният силен флот, тъй като за България, чиято територия в огромната си част е била сухоземна не е представлявал интерес и е бил оставен на империята до Ахелойската битка. Но след като в хода на тази война се видяло, че е опасно за има един толкова важен военен пункт като анклав на север от южната ни граница, се е наложило да се предприемат описаните от ал-Масуди крайни мерки.

ПОСЛЕДИЦИ ОТ БИТКАТА

Храмът „Свети Георги Победоносец” в с. Ахелой

Огромната загуба на хора в тази битка временно парализирала военната мощ на Византия. Опита на доместика на схолите Лъв Фока, заедно и етериарха Йоан и Николай Дука да окажат отпор на настъплението на българите край Катасирти, недалеч от Цариград завършил с нов разгром. Възползвайки се от ситуацията Роман Лакапин, който бил застрашен от ослепяване извършил държавен преврат, като оженил дъщеря си за император Константин VІІ, бил обявен за василеопатор, а след това станал и съимператор. Макар поемането на властта от Роман Лакапин да поставило началото на процеса на стабилизация на Византия, катастрофалните загуби на жива сила при Ахелой не позволили до края на неговото и Симеоновото управление империята да възстанови пълната си военна мощ.

Осъждането на Роман Лакапин да бъде ослепен – миниатюра от „Лицевой Свод царя Ивана IV Грозного”, 1550г.

Въпреки успеха при Катасирти Симеон не предприел обсада на Цариград, а се разправил със сърбите, които непосредствено преди битката при Ахелой се съюзили с Византия и й посредничили да преговоря с маджарите срещу България. След това Симеон започнал старателно да се готви за превземането на Цариград, като дори направил неуспешен опит за съюз и съвместни действия с арабите.

Паметникът посветен на битката в с. Ахелой

ALD

ãALD, 07.08.2010