Окръжно послание на цариградския патриарх Фотий

ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD

Окръжно послание на цариградския патриарх Фотий от 867г. до източните патриарси александрийския и другите, в което се разглеждат някои въпроси както и това, че не трябва да се казва, че Духът изхожда от Отца и Сина, а от Отца само

Посланието на патриарх Фотий до останалите патриарси е било предизвикано от изпращането на папските мисионери в България. Доколкото покръстването на българите било дело на Византия, то цариградския патриарх гледал на тях като на своя придобивка. Тъй като обаче приемането на папските мисионери било дело на княз Борис, то Фотий трудно можел да се пребори със светската власт в България. Затова се опитал да окаже на църковно ниво натиск върху папата. За да подсили удара си, Фотий повдигнал въпросът за филиоквето – т.е. самоволното добавяне от папата към Символа на вярата приет от Вселенските събори, че Светия Дух произхожда не само от Отца, то и от сина. Този спор довел до т.нар. Малка Схизма, при която папата и цариградския патриарх си разменили анатеми. Конфликтът относно филиоквето така и не бил решен, което довело до Великата схизма, при която папата и подвластните му епископи били отделени от останалите Поместни патриаршии.

Изпращането на посланието се датира през 867г.

Ръкописи: Cod, Athous 4804 (XIV s.); Cod, Athous 684 (XVI s.)

Издания: Migne, PGr, CII, 1860, col. 585-989; J. N. Valletas, Φωτίου του σοφωτάτου καί άγιωτάτου πατριάρχου Κωνστινουπόλεως Έπιστολα, londres, 1864ί; Papadopulos-Kerameus, Sanctissimi patriarchae Photii archiepiscopi Constantinopoleos epistolae XLV, Petropoli, 1896; Посланието на цариградския патриарх Фотий до българския княз Борис, превод на митрополит Симеон – В: Български старини, кн. V, София, 1917, стр. 121-134, като същия е публикуван частично и в ГИБИ, т. 4, стр. 99-103; Окружное послание, Пер. с греч., вступ. ст.: П. В. Кузенков, Альфа и Омега, М., 1999, №3(21), стр. 82–102. Настоящото издание е на базата на осъвременен текст на превода на митрополит Симеон, като при адаптирането е използван и руския превод.

ALD

[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Линкове] [Галерия] [Книга за гости] [Филми] [Ново]]

Окръжно послание на цариградския патриарх Фотий до източните патриарси александрийския и другите, в което се разглеждат някои въпроси както и това, че не трябва да се казва, че Духът изхожда от Отца и Сина, а от Отца само.

1. Както се вижда, лукавият не е имал насищане от злини, нито е имал предел на хитростите и козните, които от самото начало се заловил да прави против човешкия род. Но преди пришествието по плът на Владиката Христа той с безброй примамки е подчинил човека, като го подвел да върши дела непристойни и беззаконни и чрез тях е добил пълна насилническа власт върху него, а сетне не престанал с безбройни заблуди и примамки да спъва и увлича ония, които му се покоряват. На това се дължи явяването на Симоновци¹, на Маркионовци², на Монтановци³ и на Маниевци, от това се умножили разнообразните и многообразните богоборчески ереси. Оттук произлезли Арии⁵ и Македоний,⁶ Евтихий⁷ и Диоскор⁸ и останалата чета на нечестивците, против които били свикани свещените седем вселенски събори и се събрали поместните събрания на свещените и богоносни мъже, които с духовен меч (Ср. Еф. 6:17) из корен изсекли вредните издънки на нечестието и помогнали да изникне чисто посятото в църковната нива.

2. Като изчезнаха тия ереси и се забравиха, и не ставаше вече дума за тях, благочестивите хранеха блага и дълбока надежда, че не ще да има вече изобретатели на нови злочестиви учения, защото всичко, което лукавият се опита да направи, се обърна против замислите му. Те се надаваха още, че няма да се явят защитници и покровители на синодално осъдените вече еретици, защото, пред наказанието и провала на последните, желаещи да им подражават ще се стъписват. Така като размишляваха и се надяваха благочестивите, бяха спокойни. Това настроение се проявяваше най-много в Цариград, където много неочаквани неща бяха постигнати с божия помощ, и много народи, като се отрекоха от предишната си мерзост, се научиха да прославят заедно с нас общия на всички Създател и Творец. Защото Цариград, като от някое високо място, спуща теченията на православието и разлива до краищата на вселената (ПС. 18:5, Рим. 10:18) чисти струите на благочестието и с догмите, като с ръка, полива тамошните души, които отдавна изсъхнали от пека на нечестието и на своеволното благочестие и, обърнати в пуста и безплодна целина, но оросени с дъжда на учението, дадоха изобилен плод во Христа. Защото живеещите в Армения, които бяха обладани от нечестивото учение на Яковитите⁹ и от времето на Халкидонския многолюден и свещен събор на отците ни насам се държаха дръзко към правата проповед на благочестието, с оказаната нам от Вашите молитви помощ, можаха да отхвърлят онази голяма заблуда. И днес Арменската земя изповядва чисто и православно християнската вяра, гнуси се, като Съборната църква, от Евтихий и от Севир¹⁰, и от Диоскор, от каменометите по благочестието Петровци¹¹, от Юлиян от Халикарнас¹² и от многовидните им последователи и ги е предала на неразрешимите окови на проклятието.

3. Но и българите, народ варварски и христоненавистен, станаха толкова много склонни към богопознание и питомност, че като се отказаха от отческите си бесове и оргии и отхвърлиха заблудата на елинското суеверие, по чуден начин се пресадиха на християнската вяра.

4. Но, ο помисъл и деяние пълни с лукавство, завист и безбожие! Тоя разказ, който би трябвало да бъде предмет за радостни известия, отстъпва място на тъга, защото радостта и веселието се обърнаха в скръб и сълзи. Нямаше още две години, откакто тоя народ беше започнал да почита християнската вяра, когато мъже злочестиви и отвратителни (с какво друго име би могъл да ги наименува един благочестив човек), мъже от мрак изпъкнали (защото били рожби на западните страни), уви! Как да разкажа останалото! Те, като некоя мълния, или трус, или силна градушка, или, за да се изразя по-добре, като див вепър, се нахвърлиха против наскоро утвърдения в благочестие и новоустановен народ, и с крака и зъби (Пс. 79:9-14), т. е. с примери на срамно поведение и с изопачени догми, доколкото смелостта им допускаше, изпоядоха и опустошиха възлюбеното и новонасадено Господне лозе (Псал. 79, 14). Защото се изхитриха да развратят българите и да ги отстранят от правите и чисти догми и от непорочната християнска вяра.

5. И най-напред против закона ги накараха да постят в събота. Но знае се, че едно дори малко незачитане на това, което ни е предадено, става причина да се презира цялата догма. Освен това, откъснаха от постите първата неделя и им позволиха през нея да пият мляко, да ядат сирене и да се лакомят за други подобни ястия. По-нататък, като им отвориха широко пътя на закононарушенията и ги отбиха от правия и царски път, тези, които направиха много девойки да бъдат жени, без да имат мъже, а много жени да хранят деца, добити от незнайни бащи¹³, те подучиха българите да се гнусят и отвръщат от истинските божии свещеници - от презвитерите, които се отличават със законен брак, - и но този начин носеха в България обработваните от Манес семена и с препосявани плевели (Вж. Мат. 13:25) похабиха душите, в които наскоро беше покарало семето на благочестието.

6. При това те не се ужасиха повторно да миропомажат миропомазаните вече от презвитери, като прогласиха себе си за епископи и чудовищно говореха, че извършеното от презвитери миропомазване било безполезно и се извършвало напразно.

7. Но има ли човек, който да е чул такава глупост, каквато без да трепнат са извършили тия безумци, като помазаха помазаните вече с миро и по тоя начин обърнаха свръхестествените и божествени християнски тайнства в крайно пустословие и ги направиха предмет за голям присмех? Такава е тя мъдростта на действително непосветените. Не е позволено, казват, на свещеници да освещават с миро кръщаваните. Защото по закон това било предоставено само на архиереи. От къде е тоя закон? Кой е законодателят? Кой от апостолите? От светите отци ли някой? От съборите ли някой? Къде и кога е бил свикан? Кои са участвали в него? Не е ли позволено на свещеник да полага на кръщаваните печата на мирото? Ако е така, той не бива нито да кръщава, нито дори да се ръкополага, та да не бъде половин свещеник, а съвършено да се изхвърли в реда на неосветените. Свещеникът извършва свещенодействието на тялото и кръвта на Владиката Христа и чрез тях освещава ония, които отдавна са покръстени. Как тогава той няма да освети с миропомазване новопокръстените? Свещеникът кръщава и извършва очистителен дар за кръщавания. Как тогава ще го лиши от правото да огради и постави печат на извършеното от него очистване? Отнемаш ли му печата, в такъв случай не му позволявай нито да служи на дара, нито да освещава някого с него, та по тоя начин твоят свещеник да остане украсен само с празни имена, а ти да изпъкнеш върховен епископ и началник на лика, на който и той принадлежи.

8. Ала те не само тия беззакония се осмелиха да извършват, но, ако има нещо, което е връх на злините, и там достигнаха. Защото, при изложените по-горе нелепости, те с криви размишления, с прибавени думи и преголяма дързост са предприели да преправят (о, козни на лукавия!) и свещения Символ, който, поради съборните и вселенски решения, има неопровержима сила, и с тази цел измислиха новото учение, че Светия Дух изхожда не от Отца само, но и от Сина.

9. Кой е чул някога да се разнесе такъв глас от страна на ония, които са били нечестини в минали времена? Кой християнин може да търпи да се въвеждат в Света Троица две причини с допускане, че Отец е причина и на Сина и на Духа, а Синът на Духа, и по тоя начин да се обръща единоначалието в двубожие, да се разпокъсва християнското богословие не по-малко от елинското баснословие и да се охулва достойнството на свръхестествената и единоначална Троица? И защо би трябвало Духът да изхожда от Сина? Защото, ако изхождането на Отца е съвършено, (а то е съвършено, защото Бог съвършен изхожда от съвършен Бог), какво ще бъде изхождането от Сина? И защо? Това би било излишно и суетно.

10. При това, ако Св. Дух изхожда от Сина, както от Отца, защо да не се ражда и Синът от Духа, както от Отца? Така нечестивците биха имали всичко нечестиво: и мисли, и думи, и не биха оставили нищо незасегнато.

11. Обърни внимание и на това: с учението, че Св. Дух изхожда от Отца, се признава личното Му свойство. Също с учението, че Синът се ражда, се изповядва личното Му свойство. Ако, прочее, Св. Дух изхожда и от Сина, както те лъжливо говорят, тогава Духът на Отца се отличава с повече лични свойства, отколкото Синът. Защото свойство общо на Отца и на Сина ще бъде произлизането от тях (πρόοδο) на Духа, а частно на Духа - изхождането Му (έκπόρευσις) от Отца, а при това и от Сина. Ако Св. Дух се отличава с особености повече от ония на Сина, тогава Синът би бил по-близък до съществото на Отца, отколкото Св. Дух. И така против Св. Дух ще изпъкне пак дързостта на Македоний, който играеше с тях (западните) същата роля.

12. Освен това, ако всички общи свойства на Отца и на Сина са също такива и на Духа, като Бог, Цар, Господ, Творец, Вседържител, Свръхестественост, Простота, Безформеност, Нетелесност, Безпределност и въобще всички други, при това, ако произлизането от тях (πρίοδος) на Духа е свойство общо на Отца и на Сина, тогава Св. Дух ще изхожда и от себе си и ще бъде сам Той начало на себе си и в същото време причина и причинено (αίτιον καΐ αιτιατόν — causa et causatuni), - нещо, което дори и гръцките басни не са измислили.

13. Но, ако е свойствено на Духа само да се отнася (άναφέρεσθαι) на различни начала, как няма да бъде негово само свойство и това, да има многоначалие?

14. При това, ако те изключват Св. Дух от това, чрез което устроиха на Отца и на Сипа ново общение, и, ако Отец се свързва със Сина за общение не посредством някое свойство, а по същество, в такива случаи те ограничават Св. Дух от сродството по същество.

15. Виждаш ли, че те напразно, или по-добре, за по-лесно ловене на простодушни хора се нарекоха християни? Св. Дух изхожда от Сина! От къде си чул това? Кой от евангелистите се изрази така? На кой събор принадлежи тази богохулна дума?

16. Господ Бог наш казва: „Духът, който от Отца изхожда" (Йоан, 15, 26), а бащите на това ново злочестиво учение казват: „Духът, който от Сина изхожда". Кой няма да запуши уши, за да не чуе тази преголяма хула? Тя е противна на Евангелието; противопоставя се на светите събори; опровергава блажените и свети отци: Атанасий Велики, чутовния по богословието Григорий, царската премяна на църквата Василий Велики, златните уста на вселената, дълбочината на мъдростта, истинския Златоуст. И защо ли споменавам този и онзи? Тази хулна и богоборческа дума е противна на всички съвкупно светии, на пророци, апостоли, йерарси, мъченици и на всички слова на Владиката Христа.

17. Св. Дух от Сина ли изхожда? Но това изхождане също ли е с онова от Отца или противоположно? Ако е същото, как не стават общи личните свойства, но които само Света Троица се познава, че е Троица и бива покланяема? Ако пък е противоположно, как няма да излязат наяве от тоя израз Маниевци и Маркионовци и да си изплезят езика против Отца и Сина ?

18. При горното требва да се каже и това: ако е вярно. че Синът се ражда от Отца, а Св. Дух изхожда от Отца и Сина, в такъв случай той - Духът като зависещ от две причини, не може да не е сложен.

19. При това, ако Синът се ражда от Отца, а Духът изхожда от Отца и Сина, би ли било нововъведение в учението за Духа, ако се кажеше, че от него изхожда и друго още нещо, та съгласно с богоборческото им мнение да се съберат не три, а четири същности, или, по-точно казано, безбройни, като се допусне, че четвъртата им същност произвежда друга, а тази последната още една, докато те достигнат до елинското многобожие?

20. Освен казаното по-горе би могъл човек да вземе под внимание и това, че ако произлизането (πρόοδος) на Духа от Отца способства за съществуване, какво ще ползва Духа изхождането му от Сина, когато онова от Отца стига за съществуване? Никой не би се осмелил, да каже, че то - изхождането и от Сина – допринася нещо, което се отнася до същността, защото всяка двойственост в сложност е несъвместима с блаженото естество на Бога.

21. При това, ако всичко, което не е общо свойство на вседържителната и единосъщна и свръхестествена Троица, е лично свойство на едно от трите лица, а пък извеждането (προβολή) на Духа не е общо свойство на трите лица, ще рече, че то е такова само на едно от трите лица. Следователно, какво ще кажат те? Това ли, че Духът изхожда от Отца? Но нали тогава ще се отрекат от любимото си ново учение? Или това, че Св. Дух изхожда от Сина? В такъв случай, защо не са имали смелостта да открият от самото начало всичкото си богоборчество, че не само отдават на Сина извеждането на Духа, но че и лишават от него Отца? Според всичко това би трябвало, като разменят извеждането с раждането, да изкажат чудовищното мнение, че не Синът от Отца, а Отеца от Сина се ражда, и по този начин те да станат началници не на злочестивите, а на лудите.

22. Че мисълта им е злочестива и безумна, това става много ясно и от следното: понеже всичко, което се съзерцава и се казва за просветата, съестествена и пресъществена Троица, е или общо свойство на всички, или само на едното от трите лица, а извеждането на Духа (προβολή) не е нито общо, нито пък, както те казват, на едно само от трите лица (милостив да ни бъде Господ и на техните глави да обърне хулите им!) следва, че извеждането на Духа никак не съществува у животоначалната и всесъвършена Троица.

23. Като изобличава човек безбожното им мнение, при казаното до сега би могъл да прибави и много още, което границите на едно послание не позволяват да се внася в него, нито да се прилага. Затова гореизложеното е казано накратко и в основни линии, а подробните доказателства и пространното изложение на учението запазваме си правото да представим, ако даде Бог, на общото събрание.

24. Това нечестиво учение с други още беззакония са посели между българския народ епископите на мрака. (Те за епископи се величаеха). Мълвата за всичко това достигна до нашите уши. Тежък удар ни удари в сърцето, както когато види човек зверове и змии да му раздират и разпокъсват пред очите рожбите. Защото ония, които бяха положили трудове, мъки и пот за възраждане и усъвършенстване на българите, естествено беше да паднат съразмерно със старанията си в непоносима мъка и жалост при загиването на рожбите им.

25. Защото толкова плакахме за случилата се злочестина, колкото се бяхме преизпълнили с радост, когато ги видяхме, че се освободиха от предишната си заблуда.

26. Ние ги оплакахме и оплакваме и няма да дадем на очите си сън и на клепките си дрямка (Псал., 131, 4), докато не ги вдигнем от падането и не ги вкараме, доколкото зависи това от нас в селението Господне.

27. А новите предтечи на отстъплението (2 Солун., 2, 3), служителите на противника (2 Солун., 2, 4), виновниците на многократното умиране, общите пакостници, които подложиха на толкова и такива терзания оня крехък и наскоро насочен към благочестие народ, тия измамници и богоборци осъдихме със съборна и божествена присъда. Не определихме ние сега решението против тях, а изнесохме предвидената в отдавна съществуващите апостолски и съборни постановления присъда и я направихме известна на всички.

28. Защото, свойствено на човека е не толкова да се предпазва посредством предишни наказания, колкото да се вразумява с тия, които му пред очите. Миналото става достоверно, ако се потвърди от настоящето. И така, понеже те упорстваха в многообразната си заблуда, затова и ние ги отлъчихме от цялото стадо на християните. Защото и 64-то апостолско правило, като осъжда ония, които постят в събота, казва така:

29. „Ако се намери клирик, който да пости в неделен ден или събота, с изключение на само една[т.е. Великата събота], да бъде низвергнат. Ако е мирянин, да бъде отлъчен". А 55-то правило на светия Шести вселенски събор така също осъжда западните, като се произнася така:

30. „Понеже се научихме, че живеещите в Рим против църковното предание постят в съботите на светата Четиридесетница, затова Св. събор реши, да има и в Римската църква непоколебима сила правилото, което казва: Ако се намери клирик, който да пости в светата неделя или в събота, с изключение на една само, да бъде низвергнат. Ако е мирянин, да бъде отлъчен".

31. При това 4-то правило на Гангарския събор казва за ония, които се гнусят от брак: „ако някой се двоуми да приеме причастие от служил женен свещеник, защото не бивало, да бъде анатема". Същата присъда е произнесъл против тях - западните и шестият събор, като е изложил следното: „Понеже се научихме, че в Римската църква се предава като правило, ония, които ще се удостоят да се ръкоположат за дякони или презвитери, да обещават, че няма вече да се събират със съпругите си, затова ние, като следваме да пазим древното правило на апостолската точност и ред, искаме да имат и занапред сила законните женитби на свещенослужителите, без да скъсваме техните връзки със съпругите им или да ги лишаваме от взаимните им сношения в подобаващо време, така че, ако се намери някой достоен да се ръкоположи за дякон или презвитер, не бива да се възпрепятства, да се въведе в тоя чин за това, че има законна съпруга, нито да се изисква от него да обещае по време на ръкополагането, че не ще да има законно сношение със съпругата си, за да не се намерим принудени да охулим с това узаконения от Бога и благословения с присъствието му брак, когато гласът на Евангелието вика: „тия, които Бог е съчетал, човек да не разлъчва" (Мат. 19, 6). Апостолът пак учи, „женитбата във всичко е честна и ложето нескверно" (Евр. 13. 4), и „свързан ли си с жена, не искай развързване" (1. Кор. 7, 27). Ако, прочее, някой от подбуди, противни на апостолските правила, се осмели да лиши някое от осветените лица, т.е. презвитер, или дякон, или иподякон, от съюз и общение със законната му съпруга, да бъде низвергнат. Така също, ако презвитер или дякон под предлог на благочестие изпъди жена си, да бъде отлъчен. Ако пък упорства, да бъде низвергнат" (6-и вселенски събор, правило 13).

32. За нарушението на първата седмица от великия пост и за повторното миросване на кръстените и миросаните вече няма нужда, мисля, от правила, за да бъдат осъдени. защото самият разказ за тях превишава всяко нечестие.

33. Но дори и да не бяха се осмелили да направят нищо от казаното по-горе, само хулата против светия Дух или по-точно против цялата св. Троица, по-голяма от която няма, само тя стига да бъдат предадени на безбройни анатеми.

34. Като намираме за благословно да уведомим и съобщим, според древния на църквата обичай, за всичко това на Ваше в Господа братство, съветваме и молим да ни станете усърдни сподвижници за премахване на тия злочестиви и безбожни „глави” и да не напуснете реда, дето отците ни с делата си Ви предадоха да стоите, но с голяма спешност и усърдие да изберете и изпратите за свои местоблюстетели мъже, украсени с благочестие и свещенство, със слово и живот, които да представят Вашето лице, та да махнем от Църквата тази новопоявила и вмъкнала се в нея гангрена на нечестието, а тия, които са побеснели от желанието да внесат в крехкия и новоустановен народ такъв присад от лукавство (да изтръгнем от корен) и с общо решение да предадем на огъня, който трябва да очакват проклетите, според както заповядват думите Господни.

35. Така като се изгони нечестието и се укрепи благочестието, имаме блага надежда, че новоогласеното в Христа и новопросветеното племе на българите ще се върне пак във вярата, която му е предадена, защото не само тоя народ е заменил предишното си нечестие с вярата в Христа, но и така нареченият народ Рос, за който многократно мнозина са разгласявали, че по жестокост и кръвожадност надминавал всички други и който след като е покорил околните народи, и от това възгордян е вдигнал ръце и против ромейската власт. И той е постъпил също така. И те замениха предишното си елинско и безбожно вярване с чистата и непремесена християнска вяра, прекратиха предишните си плячкосвания и дръзки нападения против нас и доброволно влязоха в редиците на нашите поданици и приятели. И от толкова силно желание и от ревност за вярата се възпламениха, както Павел възкликва: „Благословен Бог во веки" (ср. Кор. 1:3, 11:31; Еф. 1:3), та и епископ и пастир да приемат и с голяма готовност и усърдие християнската вяра да обикнат.

36. Понеже, прочее, тези народи с благодатта на човеколюбивия Бог, който иска всички човеци да се спасят и да дойдат в познание на истината (I Тим., 2, 4), се отказаха от предишните си вярвания и ги замениха с истинската християнска вяра, затова, ако и Ваше Братство се накани да ни помогне с готовност и да ни съдейства, за да изсечем и изгорим издънките, убедени сме в Господа Иисуса Христа, истинския наш Бог, че стадото Му още повече ще се умножи и ще се изпълни казаното: „ще Ме познаят всички от малък до голям” (Евр. 8, 11) и „по цялата земя се разнесе словото на апостолските учения и по краищата на вселената и думите им" (Рим., 10, 18; Псал., 18.5).

37. Трябва, прочее, тия които вместо Вас ще бъдат изпратени от Вас и ще представляват Вашето свещено и преподобно лице, да имат властта, на която Вие в Дух Свети станахте наследници, та в името на властта на апостолския престол да могат да говорят и действат безпрепятствено по тези и други тем подобни въпроси. Защото достигна до нас от италианските страни съборно послание, пълно с неизказани обвинения, които жителите на Италия ни отправят против тежко обвинения им пастир и многократно ни заклеват да не оставяме нито тях самите тъй окаяно да чезнат, притискани от такава тежка тирания, нито законите за свещенството да се охулват и всичките църковни постановления на свещенството да се нарушават. Тези обвинения пръскаха и по-напред на всеуслушание монаси и презвитери, дошли от там (те бяха Василий, Зосим, Митрофан и други, които се оплакваха от тази тирания и със сълзи умоляваха да защитим църквите), а сега, както казах, достигнаха от разни лица¹⁴ писма, пълни с трагични описания и много плачове. Препис от тези писма, според искането и молбата на просителите, (защото те са ужасни заклевания и молби помолиха да се разпрати на всички архиереи и апостолски престоли препис от писмата, както ще се разбере от прочитането им), прибавихме при това наше писмо, та като се събере пред Господа светият и вселенски събор, дано и за тях се вземе общо решение, угодно на Бога и на съборните правила, и се възцари дълбок мир в Христовите църкви.

38. Не каним само Ваше Блаженство да дойдете за тази цел. От предстоятелите на другите архиерейски и апостолска престоли едни дойдоха вече, а други се очакват да пристигнат не след дълго време.

39. Умоляваме, прочее, Ваше Братство да не стане причина със забавянето си да се забавят и братята повече, отколкото трябва, като знае, че ако поради Вашето закъсняване се направи по погрешка някое опущение, ще навлече на себе си осъждане не на някой друг, а на Вас самите.

40. Намерихме за нужно да приложим в писмата си и това, че трябва да се съобщи на цялото подведомствено Ви изпълнение, че светият Седми вселенски събор трябва да се зачисли и прибави към реда на останалите шест свети и вселенски събори. Защото достигна до нас мълвата, че някои от подведомствените на апостолския Ви престол църкви брояли до шестия вселенските събори, а седмия не знаели, и че, макар и да зачитат и уважават решенията му повече от всичко друго, но него самия нито признавали още, нито са го обявили в църква, както става с другите събори, при всичко че и нему навсякъде се отдава еднакво значение с онова на другите.

41. Защото и този събор повалил голямо злочестие и имал за създатели и единомишленици пратениците на четирите архиерейски престоли. Защото, както е известно, присъствали от страна на Вашия апостолски александрийски престол монах Тома и дружината му, от Йерусалим и Антиохия - Йоан и дружината му, а от древния Рим Петър, всеблагоговейният протопрезвитер, и друг още Петър презвитер, монах и игумен на близката до Рим свещена обител на св. Сава.

42. След като се събрали тези всички заедно с светейшия и триблажен мъж Тарасий, цариградски архиепископ, чичо на нашия баща [в руския превод е дадено като: „нашия в Бога отец”, т.е. в смисъл на духовен баща, светец и предшественик на патриаршеския престол], се състоял великия и вселенски седми събор, който тържествено оборил злочестието на иконоборците или христоборците. Делата на тоя събор не е било лесно, може би, да Ви се изпратят, защото варварският и иноплеменият арабски народ беше завладял страната Ви. Поради това, ако и да се почитат и уважават от мнозина тамошни разпоредбите на тоя събор, но че са негово дело, това, казват, не им било известно.

43. Но трябва и тоя, (както казахме), заедно с другите шест преди него събори да се признава за велик, свят и вселенски. Защото да не постъпвате и вършите така, значи най-напред да онеправдавате Христовата църква, като презирате такъв велик събор и в това отношение да скъсвате и нарушавате съюза и връзките си с нея, а сетне да способствате, щото да отварят широки уста иконоборците, от злочестието на които добре зная, че Вие се гнусите не по-малко от онова на другите еретици. Защото те ще вземат повод да празнословят чудовищно, че злочестието им е оборено не от вселенски събор, а с присъда на един само престол.

44. За всичко това като внушаваме в случая приличното, молим и братски съветваме в съборните си писма и във всичките други църковни истории и разисквания да броите и считате и тоя събор между светите шест вселенски събори, като го имате след тях седми по ред.

45. А Христос, истинският наш Бог, първият и велик архиерей, който е принесъл себе си доброволно в жертва за нас и е пролял кръвта си като откуп за нас, да даде, щото Вашата архиерейска и честна глава да бъде невредима от околните варварски народи, да преминете пътя на живота си спокойно и тихо и да получите с неизказана радост и веселие горното наследие, дето е жилището на всички веселящи се и дето няма никаква скръб, охкане и униние в Христа, истинския наш Бог, комуто слава и държава във вековете на вековете. Амин.

По длъжност ние се молим за Ваше отческо преподобие. Молим да не престанете и Вие да поменувате Наше смирение.

БЕЛЕЖКИТЕ НА МИТРОПОЛИТ СИМЕОН КЪМ ПРЕВОДА НА ПИСМОТО:

1. Симон Вълхв бил евреин от остров Кипър, получил образование в Александрия и в апостолските времена още се установил в Самария, където се занимавал с магьосничество. Там го срещнали апостолите Филип, Петър и Йоан. Като видял апостолите Петър и Йоан да раздават даровете на Св. Дух с полагане ръцете си върху повярвалите и покръстени християни, Симон им донесъл пари, за да дадат и нему властта да раздава Св. Дух. Но апостол Петър му казал: „парите ти и ти самия да бъдете в погибел, защото си помислил да добиеш Божия дар с пари". Симон Влъхв се смята за родоначалник на гностическото учение в християнската църква.

2. Маркион живял през ІІ век. Той бил син на синопския епископ в Понт (крайна североизточна точка в Мала Азия – бел. митр. Симеон). Увлечен от гностическото учение, той бил отлъчен от баща си. През 150 г. отишъл в Рим, запознал се с Кердон и заедно с него разработили сектата си, основата на която бил дуализмът, т. е. признаването на две начала: началото на доброто и началото на злото. Те поддържали, че Христос се родил и пострадал привидно, а не действително. Те не приемали, че Христос се е въплътил, защото плътта произхождала от началото на злото. От ненавист към плътта те осъждали брака и не приемали, че телата ще възкръснат. Кръщавали само ония, които изповядвали, че ще пазят въздържание. Задължавали последователите си да не ядат месо и да не пият вино.

3. Монтан бил основател на монтанизма през ІІ век. Живял в Ардаба във Фригия. Имал се за пророк и написал много книги, в които излагал своите откровения и ония на две жени Прискила и Максимила. Господ, казвал той, пожелал да спаси човеците за пръв път чрез Моисей, втори път чрез Иисуса Христа, но не можал. Затова изпратил „Утешителя", който бил той самия и говорел чрез Прискила и Максимила. Монтан не проповядвал особено някое учение, но се преструвал за твърде строг, осъждал втория брак и задължавал последователите си да пазят дълги пости и други служби, които църквата не одобрявала. Монтанистите се наричали и фригийци, а учението им „катафригия", т. е. според Фригийците. Монтанизмът предизвикал големи смущения в църквата, но бил осъден от нея. Духът на монтанизма от време на време изпъква под разни форми и в България. Богомилството в старо време е една форма от него.

За Манес, родоначалника на манихейството, в християнската църква има две версии. Според едната, той принадлежал към ученото персийско съсловие маги (вълхви), приел християнството, произведен бил в презвитерски чин в Агвац, но бил отлъчен от Църквата, защото, в желанието си да примири Зороастровото учение с християнството, изпаднал в персийския дуализъм. След това той успял да се сдобие с благоволението на персийския цар Сапор І, но подкопан от противниците си, през 270г. прибягнал в Туркестан, затворил се в една пещера, откъдето, след като написал системата си в едно съчинение, известно под името „Ертенки-Мани", излязъл и се върнал пак в Персия. Но тук в един спор със своите противници маги при персийския цар Варан I (277г.) бил победен и умъртвен.

Според втората версия истинският основател на манихейството бил някой си скит, който през половината на II вък живял в Арабия и търгувал с Индия и Тебаида. Като спечелил голямо богатство, по съветите на жена си той напуснал арабските пустини и се заселил в Александрия. Като търгувал с Арабия, той се занимавал с разпространените между индийците и египтяните учения. След заселването си пък в Александрия, изучил и разните елински системи и християнството, чел книги за гностицизма и се предал на магьосничество, което е имало много последователи в Египет. Той повярвал, че е призван да бъде началник на една голяма религиозно-философска школа, та написал четири книги „За тайнствата", „За главите", „За Евангелието", „За съкровищата". За помощник на тази своя работа имал роба си и ученик Теревинт. Скитът помислил, че ще може да привлече в учението си християнските учители от Палестина, та затова ходил там да проповядва, но като не сполучил, умрял.

Робът му Теревинт обсебил книгите и богатството на господаря си и забягнал във Вавилония, дето взел името Буда, за да не бъде уловен, ако вдовицата на господаря му го потърси, за да вземе състоянието на мъжа си. Във Вавилония Теревинт се помъчил да привлече служителите па Митра, но не успял.

Буда се установил в дома на една вдовица, която имала един млад роб на име Кубрик. След смъртта на Буда, наследила го хазяйката му, а нея - Кубрик. Последният бил посветен в учението на скита и на Буда и, след като наследил книгите и богатството им, заловил се да изпълни намеренията на скита и с тази цел основал една религиозно-философска школа. Първата му стъпка в тази посока било да промени името си и от Кубрик се наименувал Манне. В това име последователите съгледали едно тайнствено значение, защото намерили, че имало връзка с „манна" или небесната храна, паднала от небето за човеците. Но гърците отхвърлили едната буква - Н, като прибавили на края на думата - С, нарекли го Манес, т. е. бесен, луд или манихей, като правили натякване, на разпространяваното от него безумно учение.(Манихей, според едни, била дума, съставена от гръцките „μανία” и „χέω”, от които първата значи - лудост, а втората – разливам. Според това, Манихей означава човек, който разпространява лудост. Други обаче твърдят, че думата Манихей била персийска и значела реч, дух – бел. на митр. Симеон). Манес, като се снабдил с християнски книги, се помъчил да даде на учението на учителите си християнски вид. Затова ту се представял за Христос, ту пък уверявал, че бил Утешител, изпратен от Христа. Като привлякъл няколко ученици и избрал измежду тях 12 души по примера на Иисуса Христа и се хвалел, че може да прави чудеса, осмелил се да обещае на персийския цар, че ще излекува сина му, който бил тежко болен. Но, понеже болният умрял, царят вързал Манес с вериги и го хвърлил в тъмница. Той обаче убил тъмничаря и забягнал в Месопотамия. Когато бил тук, чул, че в гр. Каскар живеел един християнин на име Маркел, прочут в тамошните места със своето благочестие и добрите си дела. Манес имал намерение да привлече Маркел и чрез него да разпространи учението си. Но той срещнал в лицето на каскарския епископ Архелай противник силен и добре подготвен, за да изобличи и обори основно учението му, а така също да открие и миналото му. Жителите на Каскар решили да го уловят и предадат па персийския цар, който го преследвал. Манес сполучил да избяга, но бил уловен в селото Арабион и предаден на персийския цар, който заповядал да го одерат жив и тялото му да хвърлят на птиците, а кожата, натъпкана с плява, да окачат на градските врата.

Манес признавал две начала - добро и зло. Вехтия завет отхвърлял като дело на злото начало. Не признавал, че Христос бил истински човек, защото плътта произлизала от злото начало. Понеже човек се намирал под необоримото влияние на доброто начало и на злото начало, при това нямал и свободна воля, затова човешките дела били лишени от всякаква нравствена стойност и думите „добро” и „зло” нямали никакво значение. Понеже човешкото тяло било създадено от злото начало, затова Манес учел, че не трябвало да се поддържа съществуването му чрез раждане и следователно, не бивало хората да се женят. В същото време, обаче, манихеите поддържали, че не било възможно за човека да се въздържа, те се предавали на краен разврат с жените, които били общи.

Манес написал много съчинения. Това същото направили и първите му ученици, които съставили и разпространили много книги под имената на апостолите. На Манесовите ученици требва да се отдадат и много апокрифните книги на Новия Завет. Главните центрове на манихейството били Сирия и Египет, откъдето се разпространявало в цялата църква.

5. Арий, презвитер на Александрийската църква, родоначалник на арианството, прочуто еретическо учение, което дълго време е вълнувало християнската църква през IV столетие. Арий учел, че Словото, второто лице на пресвета Троица, е твар. Това учение е било осъдено от Първия вселенски събор, свикан през 325г. в Никея при царуването на Константин Велики, (вж. по-горе).

6. Македоний, патриарх цариградски. В края на IV столетие той разпространявал, че третото лице на Пресвета Троица, Св. Дух, е твар. Против това учение и неговия учител е бил свикан в Цариград през 381г. при царуването на Теодосий Велики Вторият вселенски събор, който отхвърлил това учение като нечестиво и криво, а Македоний осъдил и предал на анатема, (вж. по-горе).

7. Евтихий бил архимандрит на един манастир в Цариград. В борбата си против учението на цариградския патриарх Несторий, който разделял Иисуса Христа на две лица и две ипостаси, отделно човек и отделно Бог, Евтихий изпаднал в другата противоположна epec. Toй сливал двете естества на Христа - божественото и човешкото - в едно и с това положил началото на монофизитската ерес, която осъдил свиканият в Халкидон през 451г., при византийския император Маркиян, Четвърти вселенски събор (вж. по-горе).

8. Диоскор, патриарх александрийски (414г.), съмишленик на Евтихий и защитник на монофизитската ерес (вж. по-горе).

9. Византийският император Юстиниан I в желанието си да въведе единство в религиозните вярвания на поданиците си, повдигнал жестоко гонение против монофизитите и духовенството им. Всичките монофизитски епископи и свещеници били преследвани и изпращани на заточение. В Сирия и Палестина, където монофизитството било слабо, монофизитите останали без учители. Но един монах, на име Яков Ал-Барадай (парцалив), успял да основе в Сирия u Месопотамия силно монофизитско общество. Рькоположен от двама ограничени в Цариград монофизитски архиереи за Едески епископ, Яков Ал-Барадай в бедно облекло постоянно обикалял и наставял монофизитите в споменатите по-горе области в течение на тридесет години от 541-578г., ръкополагал епископи и свещеници, настанявал учители и по тоя начин успял да укрепи здраво монофизитството. От името му монофилитите се нарекли яковити. Това име те носят до сегашно време.

10. Север се родил в Писидия, Мала Азия, в град Созопол от родители езичници. Като завършил юридическите науки в Бейрут, се отдал на адвокатското поприще. Но след това се покръстил и станал монах в един манастир при град Газа в Палестина. Увлечен от монофизитската ерес, той бил изгонен от манастира и отишъл в Цариград, където се намесил в борбите на монофизитите и по време на богослужението в дворцовата църква св. Архистратег Михаил, в сговор с една подготвена тълпа, предложил да се прибавят в „Св. Боже..." внесените от Петър Гнафевс в тази песен думи „разпнийся за ни". По-късно цариградският император Анастасий, защитник на монофизитите, свалил около 511г. патриарх Флавиян от антиохийския престол и на негово место въздигнал Севера. Но след неколко години той, изгонен от Антиохия, прибягнал в Александрия, където монофизнтите били силни.

11. Петър Монг (пресипнал), патриарх александрийски (477г.), Петър Гнафевс (тепавичар), патриарх антиохийски, и двамата монофизити. Последният е известен и с това, че прибавил в трисветата песен „Св. Боже" думите „разпнийся за ни".

12. Юлиян, епископ в Аликарнас, Мала Азия, последовател на монофизитската ерес по време на византийския император Юстин І (518-527), подирил и намерил прибежище в Александрия. Той проповядвал между другото и това, че тялото на Спасителя Христа било нетленно и свободно от смърт, каквото би станало и тялото на Адам, ако той не беше съгрешил; че то преди смъртта и след Възкресението било все същото; че гладът, жаждата, умората и тем подобни недъзи у Иисуса Христа не произлизали от състава на човешкото му естество, но били усещания, на които той самоволно се подчинявал. Предвид на това мнение за нетленността последователите на Юлиян били наречени автаргодокети (нетленпомислители). Те пък наричали противниците си фтартолатри (тленнопоклоници).

13. Римската църква в първите векове на християнството приемала женени свещеници. Папа Сергий (385-398) пръв наложил на клира безбрачие. Но заповедта му не била уважавана до Григорий VII (1073-1080). Последният наложил отлъчване на всеки християнин, който би присъствал на богослужение, извършвано от женен свещеник, и така прокарал безбрачието на свещениците. Последствията от тази мярка описал Албий Пелагий, епископ на Силва, в Португалия, от XIV столетие в съчинението си „de Planctu Ecclesiae", в което той казва: „желателно беше клирът, особено оня на Испания, никога да не беше дал обет за безбрачие, защото там децата на миряните не са толкова на брой, колкото ония на клириците".

11. Илия Миният в съчинението си „Πέτρα σκανδάλου" (камък на скандала, т.е. основана на спора) споменава, че тия, които са писали на Фотий и се оплакали горчиво от папа Николай, били Тевгавд, гревски архиепископ, Гунгерий Кьолнски и Иван Равенски.