ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD
Коментар на 20-то писмо (15-то писмо до цар Симеон І) на Патриарх Николай Мистик от Васил Златарски
Литература: СНУ, т. 12, стр. 134-138. Правописът и езикът са осъвременени.
[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Линкове] [Галерия] [Книга за гости] [Филми] [Ново]
Макар въстанието, което избухнало в Сърбия, скоро да
било погасено, обаче отпадането на сръбския княз Павел Бранович
силно подействало на Симеон. Като знаел, че всичко това не е нищо друго, освен
хитрини и интриги на Византия, Симеон, възмутен от двуличността на
византийското правителство, което от една страна го умолявало за мир, а от
друга се стараело да въоръжи срещу него най-верните му и предадени съюзници, решил
да скъса отношенията си с Цариград и отговорил на патриарх Николай с едно
гневно и дръзко писмо, съдържанието на което ние узнаваме от горното писмо.
Няколко пъти вече патриархът прилага усилия да склони
Симеон да му назначи свиждане, но той никога тъй силно не се надявал да го
получи, както в даденото време, подир предното си писмо, тъй като той мислел,
че сръбските събития ще го извикат от пределите на империята, и Симеон ще бъде
принуден да встъпи в преговори. Но Симеон побързал да разбие надеждите му. В
писмото си той ясно му доказал, че разбира, към какво се стреми Византия, но че
подобни действия от нейна страна никога няма да доведат до мирни резултати. Той
не само отхвърля всяко съгласие за мир, но даже открито заявява, че никакво
свиждане няма да го убеди в това при подобна политика от страна на Византия.
Той право обявява на патриарха, че последният нищо няма да достигне от това, за
което се блъска и за което се е решил да вземе на себе си трудностите на
пътуването. Освен това, за да накара патриарха окончателно да се откаже от
мисълта за свиждане, той му пише, че нито старостта му няма да го трогне, нито
пък присъствието му ще го склони на мир, и напротив го предупреждава, че няма
да изкаже никакво разположение към него, и пратениците, които са идвали досега
при него; при това Симеон, като да иронизира над патриарха, пише, че ако даже
последният предприеме пътуването си, то той да не очаква от него никакво
възнаграждение за труда си, но, подобно на апостолите, които са отивали на
проповед несигурно и не са знаели за резултата на пътуването си, нека се надява
да получи за трудовете и страданията си Висшето мъздовъздеяние.
Оскърбен от това писмо, Ник. Мистик не се забавил да
отговори на Симеон. В горното писмо, което несъмнено е последвало скоро подир
писмото на Симеон, той го укорява и порицава за крайното му неуважение към
молбите на стария „баща-архиерей” и за пълното пренебрежение трудовете и
страданията му. Но особено привличат нашето внимание силните и пълни с дълбоко
убеждение думи, с които патриархът, ако и малко софистически,
доказва, че Симеон, като прокарвал справедливо сравнение на трудовете и
страданията на апостолите с неговия труд и страдание, с това същото вече потвърждавал,
че желанието на патриарха, да предприеме пътуване в полза на ромеите и
българите, както и отиването на апостолите на проповед, излиза от волята и
желанието на Самия Бог, и че той ще получи също такава награда, каквато са
получили и апостолите; оттук Ник. Мистик логически изважда, че, ако Повелителят
на небето и земята одобрява желанието му и въздава за него награда, то още
повече Симеон, като човек, който е получил от Бога властта, е длъжен да признае
справедливостта на неговото желание и да награди трудовете и страданията му с
мир между ромеите и българите. При това, като указва на въстанието на Гайна готски и на успеха от свиждането му с Иван Златоуст,
Николай Мистик укорява Симеон, че той се туря по-долу по снизходителността и
кротостта си от този необразован и груб варварин, понеже отхвърля предложението
му да дойде на свиждане, и го заплашва с изгубване на славата му не само пред съда
на историята и потомството, но даже и на съвременниците си, тъй като той чувал
за недоволството на поданиците му от непрекъснатата война. Обаче при всичките
тези порицания и укори Ник. Мистик, след такъв един груб и решителен отговор от
Симеон, като не искал повече да се унижава и, както той се изразява, „да става за
присмех," решил да му пише, че направо се отказва занапред от намерението
си, но заедно с това той го моли „да прави в този живот туй, което ще го покаже
свободен от всяко порицание и ще го причисли към блажения живот на
светиите."
Симеон в писмото си до Ник. Мистик споменавал за някакво
си разменяване. Няма съмнение, че тук се говори за разменяване на пленници - българи и, по всяка вероятност,
за ония, които, както видяхме, през пролетта на 921год., в сблъскването при Термопол, били взети при неочакваното нападение на рекогносцировния отряд.1
Какво собствено е подбудило Симеон да иска това разменяване,
трудно е да се каже. Не се ли е боял той, да не би пленените българи,
облагодетелствани и надарени от Роман с богати подаръци, да му изменят и с това
да му навредят в по-нататъшните му действия? Както и да е, това разменяване, вероятно, е станало, тъй като според нашето
писмо Симеон получил от Цариград съгласие, и при това според искането му то
станало на основание закона за разменяване пленниците,
т.е. при посредничеството на пълномощници от двете страни.
Така се минала 921година. На следната 922год. Симеон
като отстранил, повидимому, всички препятствия, решил
да пристъпи към приготвяне на необходимите средства, за да обсади и завоюва
Цариград.
След като разположил главната си квартира под Одрин и
усмирил въстанието в Сърбия, Симеон не останал в бездействие. Едва ли може да
се мисли, че той е бил съсредоточил всичкото си внимание върху обсадата на
Одрин, на което указва продължителността на самата обсада и причината на предаването
на града.3
Няма съмнение, че Симеон, като имал под ръка силна и голяма войска, лесно можел
да превземе Одрин и не би чакал неговото предаване тъй дълго, ако би искал в
скоро време да свърши с него. Но тази огромна армия, която в даденото време
била с него, назначена била не за обсадата на Одрин, а за друга много по-важна
и сериозна, която още предстояла, - за обсадата на Цариград. Освен това, Симеон
не бързал в движенията си към столицата, защото още не бил изпълнен планът му
относно завоюването на Цариград.
Ние вече видяхме, че Симеон още в 913год., когато
стоял под стените на Цариград, бил решил, че да тръгне направо за Цариград ще бъде
възможно само тогава, когато завоюва и присъедини към земите на своята държава
другите византийски владения на полуострова; той знаел освен това, че целта си,
т. е. завоеванието на столицата, не ще да може да достигне без морски сили. В
даденото време първата част от неговия план била почти свършена. Наистина,
опитванията му да се утвърди на Мало-Азиатския бряг (което това също е влизало
в плана му), се свършило с пълна несполука, но затуй целият Балкански полуостров
още в 920год. се намирал в ръцете му: в западната му част българските
завоевания се простирали от Сърбия до Пелопонес; в източната пък - всичкото
пространство между р. Струма и р. Марица и северното прибрежие на Егейското
море били завзети от българските войски още през 920год. и към края на същата
година те били вече достигнали Дарданелите; през 921
год. те се приближавали към Хераклея и Силимврия; в същата година силни отреди българи стояли пред
самия Цариград, а сам Симеон с главните сили обсадил Одрин. Такива били
успехите на българите, когато Симеон се решил да пристъпи към изпълнение на
втората част от плана си, т. е. да си намери съюзник, който да владее силна флота.
В това време особено силен на море бил халифът
Кервански в сев. Африка. Към този халиф се обърнал и Симеон. Той назначил едно
пратеничество и го изпратил при тогавашния халиф, Фатлума
или Фатмула, от династията на Фатимидите,
с предложение за съюз, на следните условия: първо, халифът е длъжен да изпрати
флотата си към Цариград, а Симеон в това време ще пристигне през Тракия със
своята армия, и, като се съединят по този начин и двете сили - сухопътна и
морска - ще обсадят столицата по суша и море; второ, след завоеванието на
Цариград, богатствата му ще бъдат разделени по равно, но за туй столицата ще
остане за Симеона.3
Когато изпращал това пратеничество с такива предложения и условия, Симеон
несъмнено бил уверен в успеха си, защото знаел, че арабите са заклети врагове
на Византия и непрестанно воювали с нея за Сицилия и южна Италия.4 Българските пратеници
тайно отпътували за Африка,5
защото Симеон се боял, да не би византийците да узнаят и да ги заловят. Като се
грижел за това, Симеон в същото време искал всякак - и косвено, и непосредствено
- да отвлича вниманието на византийците. Най-напред той дал заповед на войските
си, които стояли под Цариград, да нападнат на столичните предместия.
И действително, според свидетелствата на летописците, през месец юни те се упътили
към двореца на св. Теодора и без да срещнат съпротива, нападнали на него и го
изгорили. Роман Лакапен веднага събрал началниците на
гарнизона и успял до толкова да ги въодушеви със своята реч, щото те решили на
драго сърце да положат костите си за империята и християните. Византийците
нападнали българския лагер в тил и изклали всички, които се намирали там. Щом узнали
за това, българите се върнали в лагера и нападнали веднага византийците. При
всичката си отчаяна храброст последните били разбити и обърнати в бяг, та се
спасили се зад Влахернските врата.6
Скоро след това сражение под стените на Цариград,
Симеон изпратил две писма в столицата, едното по-напред до патриарха и след
него друго до Роман Лакапен, съдържанията на които
ние узнаваме от следващите две писма на Ник. Мистик, изпратени в отговор на
Симеон едно след друго.
________________
БЕЛЕЖКИ:
1. Вж. писмо ХІІ (17).
2. За това виж следващото писмо.
3.
Cedrenus,
ed.
4. Гильфединг, ibidem.
5. Cedrenus, ibidem: ελαθον οΰν οί Βούλγαροι πρός τήν Άφρικήν άποπλεύσαντες.