ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD

Коментар на 17-то и 18-то писмо (13-то и 14-то писмо до цар Симеон І) на патриарх Николай Мистик от Васил Златарски

 Литература: СНУ, т. 12, стр. 125-128. Правописът и езикът са осъвременени.

[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Линкове] [Галерия] [Книга за гости] [Филми] [Ново]

От съдържанието на горните две писма се вижда, че те са били написани едно подир друго. Патриарх Николай, като предполагал, че монахът, с когото той бил изпратил първото (ХШ) писмо, не е заварил Симеон в България, написал второто (XIV) с почти същото съдържание и го изпратил насреща му, когато той бил вече тръгнал на поход. Във второто (XIV) писмо патриархът се оплаква, че „сърдечното съкрушение не престава да го терзае вече 4-та година", т. е. от времето на Ахелойското сражение, от 917 година; значи, горните писма са били написани през 921 година. Но по това време Симеон, както ще видим, се е намирал на поход; следователно, датите на писмата се отнасят към началото на лятото на 921 година.

В това време, когато българските отреди действали в околностите на Цариград, Симеон решил да тръгне на поход с главните си сили. Но още до тръгването си от България той изпратил назад патриаршеския апокрисиарий и с него пратил до Николай Мистик писмо, в което ясно указвал, накъде бил насочен и за какво бил предприет настоящият му поход. В отговора си на предложението на патриарха - да влезе в родствен съюз с византийския двор, и на молбата му - да не иска в условията за мир, ако той стане, нищо трудноизпълнимо и невъзможно, Симеон писал, че бил готов да се съгласи на мир, но че последният е възможен само на следните условия: онзи, който се е възкачил на византийския престол, т. е. Роман Лакапен, да се откаже от него, и управителите на ромейското царство и народът да признаят за свой император и господар Симеон. При това Симеон доказвал, че тези условия колкото са възможни, толкова са и изпълними, защото той не искал нищо невъзможно, понеже би считал за невъзможно, да иска само „възкресяването на убитите българи". Освен това Симеон смятал себе си като от Бога повикан да заеме местото на византийските императори. „Богу това е угодно", писал той. А за да снеме от себе си приписаната нему от патриарха вина за нещастията и бедствията, които са произлезли до това време, Симеон казвал, че счита за тяхна причина евнусите, т. е. любимците на Зоя, които не само отхвърлили предложението му, когато още през 914 год. той искал по мирен начин, с брачен съюз да достигне своето стремление, но още се осмелили да излязат срещу него. Като представял работата така и като считал Роман за похитител на престола, Симеон с това именно показал, че целта на настоящия му поход е, да свали похитителя от престола и да обяви себе си за император.

Писмото на Симеон турило Ник. Мистик в съмнение, защото от една страна той виждал в думите на Симеон желание да сключи мир, а от друга - Симеоновите тежки условия го карали да мисли, че Симеон му се присмивал. Както и да било, но патриархът мислел, че мирът е още възможен, и за туй не се забавил да отговори на Симеон. Като указва в писмото си, доколко исканията на последния са невъзможни и неизпълними, и като го убеждава да се откаже от своите кроежи за византийския престол, прави му доста сгодни условия, предлага му от страна на правителството злато, одежди и даже част от територията на империята, стига само да се съгласи на мир; той го моли още веднъж, ако той действително има намерение да възстанови мира, да му напише условията без двусмисленост и заедно с това да изпрати свой пълномощник. Обаче това писмо (ХШ) не заварило Симеон в България, понеже той вече се намирал в поход; затуй известието за тръгването на Симеон накарало патриарха да му напише друго (XIV) писмо със същото съдържание, тъй като, според предположенията на Ник. Мистик, първото (XIII) надали е могло да попадне в ръцете на Симеон. Като мислел, че последният отива право срещу Цариград, Николай Мистик вече не пише във второто си писмо за водене преговорите чрез пълномощници: той решил още един път да се опита да получи от Симеон свиждане, с надежда, че при личните си обяснения той ще успее да го склони на мир. „Аз даже сам, - пише той, - ако това бъде нужно, ще дойда при тебе, тъй като ти без съмнение отиваш за Хераклия или за Силимврия, и сам ще поведа преговорите за мир". Това предположение на Ник. Мистика види се да е било предизвикано от туй, че българските войски при Дарданелите, след като не сполучиха да преминат на Азиатския бряг и да заемат пролива, опитали се по северния бряг на Мраморното море към гореказаните градове. Но патриархът не само получил отказ за свиждане, както ще видим от следващото писмо, но даже се излъгал относно движението на Симеоновия поход. И действително, в началото на лятото 921 година Симеон с главните си сили тръгнал на юг, но той още не бързал да отиде право срещу Цариград: нему трябвало да завоюва още един твърде важен пункт - Одрин, който се намирал още в ръцете на византийците. Като преминал Балкана, Симеон се спуснал в долината на р. Тунджа и, като достигнал Одрин, обсадил го. Тук той разположил и главната си квартира и мислил, докато върви обсадата, да приготви всички необходими средства за превземането на Цариград. Тук обаче интригите на Византия отвлекли вниманието му за няколко време.

В туй време, когато Симеон се готвел за своя грандиозен поход, който трябвало да разреши многолетната жестока борба между България и Византия, когато полека-лека се намъквал над столицата на неточната империя черният облак, който бил готов от минута на минута да се разрази, византийското правителство, като виждало критическото положение на империята и съзнавало, че за отблъсване на грозния враг му е нужна външна подпорка, отново обърнало погледите си към Сърбия, понеже тя била едничкият в онуй време съюзник, който винаги можал да вреди и да отвлича Симеон от Цариград, Затуй император Роман всякак се стараел да унищожи българското влияние в Сърбия и отново да привлече сръбския княз към Византия. Но понеже Роман знаел, че на сръбския престол седял княз Павел Бранович, поставен от Симеон и при това верен и предан на интересите на българския цар, то той на първо време мислел със силата на оръжието да въдвори влиянието си в Сърбия. Наскоро след турянето на Павел на сръбския престол, той изпратил в Сърбия княз Захарий, когото, според думите на Константин Багренородни, в това време имал при себе си, за да отнеме престола от Павел¹. Захарий обаче нямал успех: той бил победен, пленен от Павел и закаран в България. Но тази преданост и услужливост на Павел към Симеон не дълго се продължавала. Докато патриарх Николай се стараел със своите умоляващи писма да склони българския цар за мир, Роман направил място за своите интриги: той успял да се споразумее с Павел и да го настрои враждебно към Симеон. Разбира се, за Павел не било сгодно да обяви своята враждебност открито, докато Симеон се намирал в България, тъй като и него могла би да постигне съдбата на предшественика му, Петър Гойникович. Затуй той чакал, Симеон да тръгне с войските си към Цариград и да почне войната с Византия. И действително, на четвъртата година от князуването си, според както свидетелства Конст. Багренородни, т. е. през 921 год., когато войната се била почнала, и Симеон стоял с войските си под Одрин и го обсаждал, Павел внезапно изменил приятелските си отношения към Симеон на враждебни.² Щом като узнал за отпадането на Павел, Симеон веднага дал войска на Захарий и го изпратил в Сърбия, за да свали Павел с условие, че той ще бъде верен на българите.

В Цариград, няма съмнение, мислили, че тази внезапна измяна на Павул ще извика Симеон от пределите на империята, и сръбските работи надълго ще отвлекат вниманието му от столицата. Но Симеон този път лесно се разправил със сърбите: Захарий победил Павел и заел сръбския престол³.

______________________

БЕЛЕЖКИ:

1. Захарий бил внук на Мунтимир и син на Прибислав, по-стария брат на Бран, следователно братовчед на Павел. Как той е попаднал в Цариград, не е известно. К. Грот предполага, че „той самия, като син и наследник на законния княз, е търсил покровителство и помощ у византийския император, но, може би, и последният да го е извикал повече за собствени цели" (К. Грот, цит. съч., стр. 193, заб. 3).

2. Εΐτα μετά χρόνους τρεΐς, τοΰ Παύλο υέναντιωθέντος τοΐς Βουλγάροις и. т. н. C. Porphyr, De admin. imp., ed. Bon, стр. 32, pag. 157.

3. Ср. Гильфердинг, Соч. I, стр. 108.; Дринов, цит. съч. стр. 51; К. Грот, цит. съч., стр. 187 и 193-94.