ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD

Коментар на 9-то писмо (6-то писмо до цар Симеон І) на Патриарх Николай Мистик от Васил Златарски

 Литература: СНУ, т. 11, стр. 11-17. Правописът и езикът са осъвременени. На стр. 54 от 11 том е включена добавка с пояснение за малоазийския Олимп, която тук е поставена след текста на основния коментар и преди бележките.

[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Линкове] [Галерия] [Книга за гости] [Филми] [Ново]

Втората война на Симеон с Византия се разреши, както е известно, със знаменитото сражение при р. Ахелой през 917г., в което византийците претърпели такова поражение, „каквото не е бивало от века." Всичката сила на Византия била разбита и частично унищожена. Пътят за Цариград бил вече отворен за Симеон. Никой не се съмнявал, че Симеон незабавно след тави битка ще насочи движението си направо към Цариград. Щом се получило в столицата известието за печалния изход на сражението при р. Ахелой, патриарх Николай, като знаел целта на Симеон и като предвиждал посоката на по-нататъшното му движение, незабавно написал до Симеон, докато последният се намирал още при Ахелой, настоящето писмо. За да оправдае враждебните движения на византийците и с това да смекчи гнева на Симеон и да подейства нравствено върху него, той се старае да докаже, че от една страна не е взел участие при съставянето на плана, инак той не би го допуснал, че това е било погрешка на правителството, а от друга, че, ако и да е постъпило последното тъй спрямо Симеон, това е било направено с цел не да се нанесе вреда нему, а само да се покаже вид на война и да го накарат да си дръпне войските от владенията на империята. Че това писмо се отнася именно към това време, за това говори не само предпазливостта на Николай Мистик, която се появява в цялото писмо, но и се доказва от много указания, които се намират в самото писмо. „Той (демонът) е предизвикал - пише Николай - това достойно за съжаление и много сълзи събитие и е произвел такова голямо избиване и изтребване на Христовото наследие." После, Николай продължава: „ние трябва да забравим тежкото минало, тъй като възкресението на мъртвите е невъзможно, а трябва да преминем към сегашните събития. Бъди доволен от туй което е станало; нека на това се спре стремлението на лукавия демон към общото изтребване на християните!" Или по-нататък: „между ромеите и българите е произлязло сблъскване достойно за съжаление и оплакване и т. н. Всичките тези места ясно показват, че това писмо е написано наскоро след Ахелойското сражение. Ако вземем под внимание, че то е станало на 20-и август 917год. и че писмото е написано веднага след получаването на известието за него в Цариград, то ние смело можем да отнесем датата на нашето писмо към края на август същата година.

Значението и важността на това писмо състои в това, че то ни дава възможност да допълним кратките и откъслечни известия за вървежа на събитията и приготовленията за втория Симеонов поход срещу Византия, които известия ни дават византийските историци.

Отказът, изпратен от Цариград до Симеон на предложението му за родствения съюз с императорския двор, послужи, както видяхме по-горе¹ като причина и повод за нова война. Като си начертал известния ни вече план, Симеон, разбира се, твърде добре е знаел, че за изпълнението му, той трябва да има грамадна армия; за туй той се стараел да си обезпечи, доколкото може по-добре, военните си сили. Ставали големи приготовления, за които знаели войводите Македонски и Тракийски, които не преставали всекидневно да докладват за това в Цариград ту писмено, ту чрез апокрисиарии. Освен това, както се научваме от нашето писмо, Симеон е прилагал всичкото си старание да привлече на своя страна печенегите, а ако е възможно, и другите народи, които са живеели в ония земи, че той се е стараел да сродни печенегите и българите и с това да спечели съюза им. Но Симеон не сполучил да достигне това, защото от една страна хитрата византийска политика не го допуснала, а от друга - защото византийското злато се ценило много по-високо отколкото голите старания на Симеон. И действително печенегите, които през Xв. живеели между Дунав и Днепър, не само в този период, но и в следните са имали твърде важно политическо значение както за Византия, тъй и за другите съседни на нея народи. Ето как ни представя това значение Константин Багренородни: „Ако Византия се намира в дружба с печенежката орда, то, обяснява Багренородни на сина си, никой от враговете й няма да се осмели даже да се помръдне. Русите не могат да предприемат никакъв поход вън от границите си, ако не се намират в мир с печенегите; без позволение на печенегите те не могат да дохождат в Цариград нито за търговия, нито пък за война. Маджарите, конто толкова пъти са изпитвали поражения от печенегите, продължават да имат към тях най-почтителен страх. И тъй, ако византийският император се намира в мир с печенегите, то нито русите, нито маджарите не са страшни за него, - те даже няма да посмеят тогава да искат и твърде големи подаръци от гърците за мирното си поведение. Иначе те могат да се заплашат с печенегите. Същото е и спрямо българското царство. Ако византийският император иска да бъде страшен за българите, той лесно може да постигне това с помощта на печенегите."² Като се ръководело от подобна политика, византийското правителство и сега се обърнало към печенегите чрез херсонския войвода Вогас, който постоянно е докладвал, според думите на Николай Мистик, в Цариград за всичките действия на Симеон спрямо печенегите, а според византийските хроники, даже сам бил предложил на Византийското правителство да направи съюз с печенегите. Тъй или иначе, този Вогас получил от Цариград различни подаръци и се явил в печенежката орда, където, съгласно с условията, предложени от Вогас и приети от печенегите, последните обещали, че, след като ги прекара византийската флота през Дунав, ще нахълтат в с.-и. България и ще воюват срещу Симеон; а Вогас, като получил заложници, върнал се заедно с тях в Цариград³. По този начин Симеон бил длъжен да се откаже от своите напразни старания. Но при това, той не се отчаял.

Като събрал всичките си сили, в края на лятото на 914год., той нахълтал в пределите на империята, влязъл в Македонската тема по посоката към гр. Одрин и го обсадил, а през месец септември същата година градът се предал⁴. Византийското правителство предполагало, че на Симеон са нужни и сега, както миналата 913год. под стените на Цариград, подаръци, скоро подир предаването на града изпратило протоспатария Никита до Симеон с многобройни подаръци. Симеон приел подаръците и според летописците, върнал на византийците Одрин⁵. В Цариград всички очаквали, че сега Симеон ще оттегли назад войските си. Но тези очаквания не се оправдали. При Одрин Симеон разделил армията си на две части, които изпратил да завоюват двата най-важни след Цариград пункта на Балканския полуостров: едната той изпратил на запад към Дирахийската тема за завоюване на гр. Дурацо (Драч), а другата - на ю.-з. в Тесалонийската тема за завоюване на гр. Солун.⁶ По този начин Симеон стъпил вече по пътя към осъществяването на целта си.

Щом видяла надменността на Симеон и неговото нападение срещу християните, пишат византийските летописци, августа Зоя заедно със съуправителите си свикала общ съвет, задачата на който била да се реши, как да спрат завоевателните стремления на българския цар и как да го принудят да сключи мир. За разрешението на тези въпроси били свикани войводите на различни теми, които всички единогласно се изказали в полза на война. Но характерът на тави война едва ли е бил такъв, какъвто ни го представя Николай Мистик. Самата цел на похода и самите мотиви на войводите, както ни ги излага Николай Мистик, говорят, че тази война не е могла да има такъв характер, а, напротив, от тях ние виждаме, доколкото не само правителството, но и войводите на разни области били враждебно настроени против Симеон. Няма съмнение, че на този общ съвет е било решено, че Симеон трябва да се накаже за неговото високомерие и гордост, за неговите завоевателни и властолюбиви стремежи, и че това може да се постигне с голям успех, ако византийците се възползват от туй, че по това време българските войски били разпръснати в различни посоки, и ако отвлекат вниманието на Симеон още с повдигане по разните краища на Българското царство околните народи срещу Симеон: тия народи да нападнат ненадейно Източна България, да превземат Преслав и по този начин да накарат Симеон да сключи мир. За изпълнението на този план били взети решителни мерки: за да се обезпечи империята откъм Мала Азия и Средиземно море, бил сключен мир със сарацините и Багдатския халиф; всичките войски, които се намирали по това време в Азия, градски (τάγματα) и провинциални (θέματα), били прекарани в Европа; повикани били и арменците; освен това, както вече видехме, бил свързан съюз с печенегите чрез Херсонския войвода, Иван Вогас, и най-после чрез дирахийския войвода, Лъв Рабдух, се стараели да подкупят с подаръци сръбския княз, Петър Гойникович, който заедно с маджарите да вдигне война срещу българите.⁷ И тъй Симеон го очаквала твърде голяма опасност.

Събраните в Цариград византийски войски след тържествен молебен, на който всичките войводи дали клетва, че ще умрат със всичката си войска (πανστρατεί) на бойното поле, тръгнали от столицата под главното началство на Лъв Фока и се отправили направо на север по Черноморския бряг към пределите на България. Едновременно излязла от Босфора в Черното море и византийската флота под началството на патриция и друнгария (адмирал) Роман Лакапен, който бил длъжен да пристигне при устието на Дунава и, като прекара печенегите през реката, да ги изпрати за поддръжка на Лъва Фока. Щом узнал за всичко, което се вършело и готвело в Цариград, Симеон започнал да събира войските си и, когато византийците захванали да се приближават към българските граници, успял с големи сили да излезе срещу тях. На 20-и август 917год. той се срещнал с тях при р. Ахелой⁸ и изведнъж дал сражение. Византийците били съвършено разбити: войската им била отчасти изтребена, отчасти обърната на бяг; главнокомандващият Лъв Фока успял да избяга в Месемврия, а другите войводи били избити. С това сражение Симеон разстроил всичките планове и намерения на византийците. И действително, Роман не изпълнил задачата на своята експедиция. Когато той благополучно пристигнал с флотата си при устието на Дунава, където Вогас заедно с печенегите го чакал и вече бил готов да се захване с транспортирането, изведнъж произлезли някакви-си недоразумения между двамата. Печенегите, като видели тези раздори и несъгласия между предводителите, възмутили се и се върнали в степите си. В същото това време дошло известие за разбиването на византийците при Ахелой. Тогава Роман би принуден да се върне с пълна несполука в Цариград.⁹ Несполучили византийците тъй също да повдигнат и сръбския княз Петър срещу Симеон. Петър, според думите на Багренородни, както се вижда, приел предложението на Лъва Рабдух, но той не изпълнил обещанието си, защото не можал да повдигне маджарите, които твърде добре помнили още поражението, нанесено им от Симеон, и които били заети по това време с делата на Западна Европа, а от друга страна пък и самия Петър едва-ли би се решил да излезе срещу Симеон, още повече че имал до себе си привърженика на Симеон, захълмския княз Михаил Вишевич, който действително не се забавил да извести Симеон за споразуменията на Петър Гойникович с Византия.

По този начин намисленият от Византийското правителство план против Симеон претърпял голяма несполука. Като разбил хубаво византийците, Симеон се боял, да не би от Цариград да е изпратена друга войска срещу него, и за туй изпратил към столицата част от войската си за отбрана и противодействие, а той самия се върнал в Преслав. Българската войска, без да срещне по пътя си никакво съпротивление, скоро започнала да се приближава към Цариград. Византийското правителство, като узнало за това и като мислело, че Симеон сам иде към столицата, решило още веднъж да опита силите си и да даде последна съпротива. Лъв Фока, който успял да побегне при Ахелой, поискал отново да задържи българите и за туй събрал остатъците от армията си и излязъл срещу тях. Те се срещнали при селото Катасирти¹⁰ в Тракия, където станало сражение. Византийците били отново разбити и обърнати на бяг. Почти същевременно с това движение ставала друга война. След завръщането си в Преслав, Симеон решил незабавно да отмъсти на сръбския княз за неговото преднамерено предателство. Той събрал изведнъж войска и я изпратил в Сърбия под началството на двама от войводите си, Теодора Сигрица и Мармаис.

В Катасиртското сражение погинали последните военни сили на Византия, които тя можала да извади срещу българите. Пътят към Цариград бил отворен. Ясно било, че сега Симеон безпрепятствено е можел да подстъпи към столицата и да захване обсада; обаче той се бавел, и с Катасиртското сражение както се вижда, се свършило настъпателното му движение, защото 1-о, надали Симеон би могъл да се реши да тръгне направо за Цариград с тези сили, които му били останали след Ахелойската битка, а освен това той би нарушил първоначалния си план; 2-о, той чакал изхода на сръбската война; и 3-о, както ще видим по-долу, искал да се възползва от плодовете на победата си.

Най-после приключил и сръбският поход. Когато пристигнали българите в Сърбия, те действали не толкова с оръжие, колкото с хитрост. Те влезли в преговори с Петър и, като го уверили с клетва, че няма да му причинят никакво зло, успели да го убедят да се яви на среща с войводите си. Когато той отишъл при тях, те веднага го хванали и, окован във вериги, го докарали в България, където и умрял в тъмница. Тогава на сръбския престол бил поставен Павел Бранович, когото българите били довели със себе си, и който бил предаден цял на Симеон.¹¹ По този начин в Сърбия било отново възстановено българското влияние, и Симеон отново се явил победител.

Възбуден от тези успехи, Симеон пожелал да пожъне плодовете на победите си.

ПРИБАВКА ОТ СТР. 54 НА ТОМ 11 НА СНУ:

В края на това писмо (Сбм. XI, стр. 11) приносителят на това писмо е наречен глава на аскетите на Олимп." Това е тъй нареченият витинско-мизийски Олимп. Този Олимп съставя най-крайното предгорие от планинския гребен на североизточната част на Мала Азия и достига до Мраморното море. Пресечен от много дефилета, той в старо време, както и сега, бил покрит с гора, а откъм страните бил богат с целебни извори. Сегашното турско название на Олимп - Кишиш-Даг, т. е. „планина на манастир," указва че на сегашното му само значение, като живелище на ислямските дервиши, но и на далечното му минало. Мисли се, че началото на пущиняшкия живот на Олимп се отнася към времената на гоненията. По-после някои неблагоприятни обстоятелства за християнския живот на изток на дълго време спечелили за тази планина слава като на главно пристанище на монасите. В горите и пещерите на Олимп, понеже е бил обиколен с военни поселения, иноци дохождали и от източните области на Мала Азия, нападани и грабени през VIII в. твърде често от сарацините. Дохождали тук и от самата Византия, когато императорите иконоборци заедно с иконите захванали да преследват и техните усърдни и верни почитатели монасите. Поради това на Олимп се появили много пущиняци, скитове, манастири, от които във всеки числото на братята достигали понякога до сто души. Монасите се занимавали тук с четене и преписване на свещени и отечески книги, и от това някои олимпийски манастири станали със своите библиотеки известни на целия гръцки свят. Но най-вече Олимп се отличавал с аскетическия живот на своите поселеници. Според различни указания, на нас ни са известни не малко излезли от там подвижници на вярата и благочестието. В числото им влизат и славянските просветители Кирил и Методий. (Вж. Н. Попов, Император Лев VI Мудрый и его царствованиiе в церковно-историческом отношенiи, Москва, 1892, стр. 138). От това описание става ясно, защо Ник. Мистик нарича споменатия тук игумен „глава на аскетите."

БЕЛЕЖКИ:

1. Вж. предното V (8) писмо.

2. В. Г. Васильевски, „Византия и Печенеги," Журн. Мин. Нар. Пр., 1872г., Ноябръ, стр. 110.

3. Тези заложници, вероятно, са били ония 16 печенежки апокрисиарии, за които споменува Николай Мистик в писмото си, че са идвали в Цариград и са говорили, че българите много пъти са предлагали на печенегите съюз.

4. Гилфердинг (Собр. соч., т. I., стр. 99), като е имал пред вид известието на Кедрин (t. II. pag. 283: έφ ήμέρας ίκανάς, καί μηδέν άνύοντος, Παγκρατούκας τις Άρμένιος, είς ών των φυλάττειν τεταγμένων τήν πόλιν χρυσίψ δελεασθέις, πρύδωκεν), казва, че обсадата е била дълга и че „най-после предателството открило градските врата." Но другите византийски историци не споменават за това.

5. Georg. Hamart., pag. 805; Contin. pag. 387; Cedr., t. II. 283.

6. Ср. М. Дринов, ibid. стр. 16. Той като че опровергава възвръщането на Одрин.

7. Const. Porph. de admin. imp. cap. 32; К. Грот, „Известия Констант. Багрянороднаго о Сербахъ и Хорватахъ", С.-Петербург, 1888, стр. 187.

8. Малка рекичка, която се влива в Черно море недалеч от Месемврия. Иречекъ, ibid., стр. 209.

9. За по-нататъшната съдба на Вогас не ни е известно нищо повече.

10. Είς χωρίον Θρακων οΰτω λεγόμενον Κατασύρτας – място неизвестно. - Contin. ibid., pag. 390; Georg. Hamart., pag. 808.

11. De admin. imp. cap. 32, pag. 155 ssq.; Гилфердинг, ibid., стр. 100; Дринов, ibid. стр. 50; К. Грот, ibid. стр. 187 и 193.