ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD

Коментар на 6-то писмо (3-то писмо до цар Симеон І) на Патриарх Николай Мистик от Васил Златарски

 Литература: СНУ, т. 10, стр. 406-411. Правописът и езикът са осъвременени.

[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Линкове] [Галерия] [Книга за гости] [Филми] [Ново]

По характера и съдържанието си това писмо показва ясно, че то е написано скоро след предното. Патриарх Николай в цялото си писмо още рисува пред Симеон картини на различни бедствия, които ще постигнат и двата народа, като го уговаря и убеждава още, да се откаже от намерението си. Думите на патриарха: „ако ти неизменно държиш на намерението си, а т. е. да тръгнеш срещу империята, а тъй също и: „аз ти пиша, като те подканвам и уговарям да се отстраниш от бедствията, които ще постигнат и двата народа, ако мирът бъде отхвърлен" - ясно показват, че писмото е било изпратено преди да тръгне Симеон в поход; освен това, отговорът на Симеон, че той „с кръвопролитие ще може да изпълни предприятието си, а явно говори, че войната не е била още започнала, тъй като Николай се старае да предотврати това кръвопролитие. Предното писмо Николай Мистик е пратил до Симеон лично от себе си, като глава на Църквата и в управлението на империята, като негов приятел; в това си пък писмо, написано по поръчка на сената, той известява Симеон за готовността на последния да утвърди предишните условия на мира с българите; но както и да е, самата цел на писмата, а именно да се спре войната, към която се готвел вече открито Симеон, показва, че те с последвали едно подир друго. И тъй, ако вземем под внимание, че между настоящето и предното писмо е било изпратено друго, то датата на нашето писмо требва да отнесем към края на юли м. 913 год.

Последните две писма (II и III) на Ник. Мистик ни дават възможност, ясно да си представим характера на отношенията между България и Византия до началото на военните действия, а тъй също и целта на Симеоновия поход. Симеон, оскърбен от една страна от грубата постъпка на Александър с него и неговите пратеници, а от друга - от нарушението на мира, решил да отмъсти на Александър за нанесената му обида и захванал да се готви за война. Византийското правителство, разбира се, съзнавало безумната грешка на Александър, съзнавало, че предстоящата война ще бъде пагубна за слабата империя, но нищо не е могло да направи, освен да чака, кога Симеон ще нахълта в пределите на империята. Но настъпилата зима и вътрешни работи задържали похода на Симеон. През пролетта на 913год. той захванал усилено и открито да се готви за война, за което са знаели, както виждаме от писмо II в Цариград. В това време умира Александър, главният виновник за предстоящата война. Управлението на империята поради малолетието на Константин VII Багренородни било поверено на седем регента начело с патриарх Николай. Новото правителство, като мислело, че войната, предизвикана от Александър, е насочена против него, се надявало, че сега, след смъртта му, Симеон ще спре приготовленията и ще се съгласи да се възстанови пак предишният договор. Но Симеон не оправдал надеждите му. Той започнал да дърпа войските си към границите на империята; освен това, около това време се пръснали слухове, че той потеглил направо за Цариград и че иска да заграби „царската власт". Тези слухове силно уплашили Николай Мистик, тъй като той знаел твърде добре, какво може да донесе тази война за Византия, когато на престола седи малолетен император и когато по цялата империя върлува голяма размирица. Той употребил всички доводи, да отклони Симеона от война. Но писмото на патриарха никак не подействало на Симеон; той, както по-напред, не само не си изменил решението, но даже му изпратил доста груб и самоуверен отговор, че с кръвопролитие ще достигне желанието си. Тогава цариградският сенат, за да предотврати нападението на Симеон, решил да прибегне към други примирителни мерки: той натоварил патриарха, като регент-председател, да напише официално писмо до Симеон, в което той да изложи предложенията на сената, и постановил да се изпратят пратеници за възобновяване условията на мира от 893год. Но какви са били тези условия?

Византийските хроники не ни дават никакви сведения за събитията подир войната, възобновена след изпъждането на маджарите зад Дунава. Те отбелязват само сражението при Българофигон, в което византийците били обърнати в бягство и съвършено избити. Няма съмнение, че след едно такова поражение Византия е била принудена да сключи мир, защото нито един от летописците не говори нито за продължение на войната, нито изобщо за какви да е военни действия между българите и византийците до края на царуването на Лъв VI Мъдри до 912г. За този мир те споменават, както видехме по-горе, при изложение на събитията от царуването на Александър, именно, когато българските пратеници се явили в Цариград, за да възобновят и потвърдят условията на мира, които състояли в φιλοφρονεϊσθαι καί τιμασθαι καθ ωσπερ έπί του Λέοντος¹. Но тези думи не изясняват никак същността на условията. В това отношение ще ни помогне третото писмо на Н. Мистик, дето той пунктуално ги преброява: 1-о „да се даде клетва, че нема да се предприема (от страна на Византия) нищо вредно спрямо българите:" понеже първата война на Симеона с Византия (889-893) била предизвикана поради нарушение от византийците на търговските интереси на българите в Цариград, и понеже Лъв VI повикал против Симеона маджарите, които нанесли силен удар и причинили големи загуби на България, то в условията на мира Византия с клетва се задължава занапред да не нанася никакви вреди на интересите на България, 2-о „да съществува, както и по-напред, тъй наречения „κομβέντον" т. е. да бъде сключен мирен договор², според който „да се изпраща до Симеон обичайното (ως έθος) τά στελλόμενα от Ромейската империя в Дебелт³, дето се явявали нарочни пратеници от Симеона, за да получат τά στελλόμενα. Но какво било това τά στελλόμενα? Буквалният превод значи това, което се изпраща. Проф. Дринов казва, че „по заключенному договору Византия обязалась платить болгарамь ежегодную дань”⁴; такова тълкуване на тази дума, може би да е справедливо и вярно, тъй като по всяка вероятност Н. Мистик, за да запази величието на империята пред един груб (спрямо него) варварин, избягвал е в писмото си позорната дума данък. Но на нас ни се струва, че това е бил един откуп на мира във вид на богати подаръци, които са се изпращали до Симеон за известно време от Цариград в знак на φιλοφρονεϊσθαι καί τιμασθαι, защото иначе едва ли Византия би плащала в продължение на 20 години данък, в тесен смисъл на думата. Такъв един способ за поддържане на мира Византия твърде често е практикувала, когато империята се нападала от различни народи и се е намирала в опасност, както това било с аварите и други варвари. Такива са били условията на мира от 893г. Тези същите условия и сега през 913г. цариградският сенат предложил на Симеон, да се възобновят. Но Симеон останал глух към тези предложения. Несъмнено е, че, ако той се отказва да приеме условията, от които той е бил доволен в продължение на цели 20 години, то целта на неговия поход през 913г. е била, не да възстанови предишния мирен договор, а съвсем друга. В какво е състояла тя?

Като получил в наследство от баща си Борис обширно господарство, което се простирало от Черно море до Албания, от границите на хърватите и франките до Балкана, Симеон, щом стъпил на престола, почнал да се грижи за подсигуряване на границите и за вътрешното благоустройство на държавата си. Като един от най-образованите хора на времето си, той обърнал най-голямо внимание на развитието духовния живот на народа си и в това дело той се показал достоен приемник на баща си: той, като истински християнин, утвърждавал и разпространявал неотдавна посятото християнство със същата ревност, както и баща му; българската литература, която се наченала от покръстването на българите, при него и под неговото лично ръководство, достигнала апогея на развитието си. Не по-малко Симеон се грижел и за материалното благосъстояние на държавата си. Още в началото на царуването си той започнал война с Византия в защита на търговските интереси на своите поданници. Но тази война му докарала много големи загуби. Маджарите, извикани от император Лъв VI Мъдри против Симеон, нахлули в пределите на българското господарство и като преминали Дунава, дълго време опустошавали България. Най-после Симеон с помощта на печенегите успял през 892г. да ги изгони пак зад Дунав, но той вече не можел да върне Заддунавските си владения, защото маджарите, като покорили славянските земи, яко уседнали на северния бряг на Средния Дунав, а от там разпространили на далеч своето владичество след завоюването на Велико-Моравската държава.⁶ След това Симеон, като събрал всичките си сили, отново се обърнал към византийците и след няколко победи, принудил ги да сключат мир. Макар Симеон и да наказал византийците и да сключил твърде изгоден за себе си мир, той обаче не могъл да им прости обидата и загубите, които му те причинили с повикването на маджарите. От това време той станал заклет враг на Византия.

Между това България, пълна още с млади и крехки сили, скоро се поправила от маджарския удар. Настаналият след сражението при Българофилон през 893г. дълъг мир дал й възможност при безбройните трудове и непрестанните грижи на умния и образования си господар скоро да се усили и отново да достигне пълната си мощ. Но Симеон не можел да забрави загубата на Заддунавските владения. Като считал Византия за виновница за това, не можел да се остави от мисълта за отмъщение и за възнаграждение загубата си с владенията й на Балканския полуостров. Но той не се ограничил с това. Като чувствал и съзнавал своята сила и мощ от една страна, а от друга като знаел голямата слабост на Византийската империя, до която тя била дошла при Лъв VI Мъдри, поради външни несполуки и вътрешни раздори, Симеон решил да разшири пределите на господарството си до трите морета, които обливат Балканския полуостров и да завоюва Цариград, да го направи столица на своята обширна държава, а себе си да провъзгласи за „цар на ромеите и българите". Упоен с такава идея, той започнал онази велика борба с Византия, която заема всичката втора половина от неговото царуване. Той чакал само повод, за да пристъпи към изпълнението на плана си. Обстоятелствата от най-напред му благоприятствали. Подир смъртта на Лъв VI, на византийския престол, както видяхме, седнал брат му Александър, човек безгрижен, безнравствен, предаден на пиянство. Той се отказал да възстанови условията на мира от 893год. и твърде грубо нарушил мирните отношения между Византия и България. Симеон, и без това вече пълен с враждебно чувство, не можел да понесе такава обида и захванал да се готви за война. Но по време на приготовленията му Александър умира, и на престола остава седемгодишен император Константин Багренородни, когото мнозина още не признавали като законен наследник на Лъв VI; в Цариград се явява претендент за византийския престол; начеват се възмущения и съперничества между властолюбивите любимци на Александър и враговете им; освен това, и църковните раздори в пълната си сила вълнували цялата империя. Симеон, като разбирал твърде добре неустойчивото положение на малолетния император на престола, и като знаел прекрасно всичките тези вътрешни размирици в империята, мислел, че сега най-лесно и най-бързо ще успее да достигне целта, и затова не се забавил да се възползва от това благоприятно стечение на обстоятелствата. Той събрал голяма армия и, като се възползвал от това, че на европейските граници на империята нямало почти никакви византийски войски, в края на юли 913г. тръгнал направо към Цариград, а през август същата година той вече стоял под стените на византийската столица.

БЕЛЕЖКИ:

1. Georg. Hamart. ed. Muralti., pag. 798;

2. Думата κομβέντον не е нищо друго, освен елинизираната латинска дума conventum = сговор, договор. Обаче не трябва да я смесваме с думата κομβένδος, тъй също елинизираната латин. conventus = сбор, събрание, която ние срещаме у Теофан (ed. Bon., pg. 668), където той разказва, че когато, след убиването на Телец (760-763), новоизбраният княз Сабин е влязъл изведнъж в преговори с Константин V Копроним, то българите ποισαντες κομβένδον го свалили. Не трябва тъй също да смесваме и с печенежкото κομέντον = συμβουλή consilium = нар. събрание (рус. вече). (Вж. В. Т. Васильевски: „Византiя и Печенеги”, Журн. Нар. Просвещ. за 1892г., Ноябрь., стр. 128).

3. На югозапад от гр. Бургас, между с. Якизлий и долното течение на р. Мандра.

4. Марин Дринов, „Южные Славяне и Византiя в Х стол.”, 1875, стр. 8.

5. Вж. К. Грот, Моравiя и Мадьяры, С.-Петербург., стр. 308.