ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD

Патриарх Николай Мистик

20-то писмо

(15-то писмо до цар Симеон І)

 

 

Писмото на патриарх Николай Мистик до цар Симеон І е свързано с преговорите за възобновяване на мира след военните походи на българския владетел през 921г. срещу Византия и срещу Сърбия. В края на писмото патриархът споменава и за размяната на пленници. Тук отново се споменава за интересите и познанията на цар Симеон по история.

Ръкопис: P 118r - 122r.

Издания: Сб.НУК, кн. ХІІ, 1895, стр. 129-134; Извори за българската история т. VІІІ (ГИБИ, том ІV) стр. 250-256, под № 18, CFHB, vol. VI, Nicholas I Mysticus, Ruby Johnson Jenkins, L. G., Weserink, DO, W., 1973, стр. 130-141.

[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Линкове] [Галерия] [Филми] [Ново]

 

 

До същия

 

Аз се надявах, сине мой прославен, като получа писмото ти, да намеря в него облекчение за страданието, което ме терзае. Очаквах да получа утешение за измъчващата ме денем и нощем печал. Мислех поне, че твоята душа се е трогнала, ако не с това, за което често ти бях писал по-рано, то поне с това, че ние сме се решили сега да се явим при тебе, като пренебрегваме и старостта, и слабостта, и трудностите на пътуването; че ти ще склониш и ще ме приемеш като просител и няма да допуснеш да извърша напразно това пътуване при тебе, но, напротив, моето идване при тебе ще послужи, за да се прекратят съблазните на лукавия демон, които той се е вече постарал да всели между ромеи и българи. На това аз се надявах не току-тъй, а защото имаше вече основателна причина. Мислех си, че ще отида като пратеник и просител не при човек, каквито са повечето хора, а при такъв, който е получил от Бога власт да управлява народ и поради това има много по-голям ум и разсъдък и знае да отсъди какво значение има нашето присъствие. Прочее аз, ако и грешник, но все пак архиерей на толкова голям и велик народ, на такъв един град1, комуто се падна да има нас за архиерей, макар и недостоен, съм отреден да бъда баща на такава голяма власт, която единствено Христос е установил на земята, и да я изпълнявам вместо него над тия, които са на зенита. Но аз предполагах, че възнамерявайки да отида като пратеник при такъв един човек, ще изпълня мисията си, ще постигна обща полза и ще възстановя мира, който беше унищожен най-напред от хитростта на демона, а после от безумието на хората, че ще се завърна с радост, като въздавам към Бога благодарност, като прославям пред всички твоята добродетел и я възвеличавам с похвали, ако само думите на смирения старец и архиерей, който те хвали, имат значение, а аз да получа някаква награда, която за мене е по-скъпа от всички награди, а именно предишното съгласие и мир между ромеи и българи.

Обаче сега нищо подобно не ми обещава писмото ти.2 Напротив, доколкото научавам от думите ти, ти говориш съвсем друго, а именно, че аз напразно ще се трудя, че няма да постигна нищо от това, за което съм решил да се потрудя, че ти няма да проявиш към мене никаква благосклонност, че моят любим син няма да се съжали над старостта на баща си, нито ще се засрами от идването на смирения архиерей, но ще сметнеш, че аз по нищо не се отличавам от другите пратеници, които са идвали при тебе. После, като желаеш по такъв начин да ме приемеш, така, любимо ми чедо, да почетеш мене, бащата, архиерея и стареца все пак ме насърчаваш да дойда и ме караш да пренебрегна старост, трудности и бедствия, които ще ме сполетят по пътя. Какво да кажа на това? Какао да помисля? Где се е видяло син да съобщава на баща: ,,Ела при нас, отче, за да пренебрегна думите ти. Ела, за да не постигнеш нищо от онова, което искаш, и за да се покажеш, че си се нагърбил с безполезен труд?” Аз не съм чул и досега син да се е обръщал [към баща] с подобни думи! Повтарям, чедо Наше! Нима е достойно за твоя велик ум и за твоето удивително благоразумие да съобщаваш на баща си: „Отче, предприеми напразно тежък труд и дойди при сина си, за да се завърнеш излъган в надеждите си и да станеш за присмех на всички, които знаят това!” Аз вече, чедо Наше, не говоря за това, което се отнася до тебе, за това, което навсякъде ще кажат за тебе хората, когато чуят тези неща.

Но колко е чудна и похвална речта ти, с която ти ме каниш и подбуждаш към пътуване! Понеже ти казваш, че и апостолите, ако и да са отивали в неизвестност и не са знаели за резултата на своето дело, все пак са ходили и страдали заради мъздовъздаяние свише. На мене ми се нрави този съвет, любезно ми чедо, защото с тези думи ти признаваш, че и ние по волята Божия, както и апостолите, искаме да се мъчим. Че как ли инак ще ни бъде дадена награда, ако Нашият труд не беше според Божията воля? Защото, ако техният труд е бил угоден Богу, тъй като са се трудели по негова воля и от него са вземали награда, то и Нашият труд, ако за него получим награда от Бога, както ти благоразумно признаваш, става по Божия воля. И наистина, не уважаваш ли нашия труд, който Бог приема като ставащ по волята му? Защото как иначе той щеше да Ни даде награда за него, ако не би било така? Ти пак не само не го приемаш, нито го уважаваш, както подобава, и не даваш съгласие за мира, за който Ние се борим, но Ни връщаш напразно, когато Ние се трудим. Та и как може Бог да приеме моя тежък труд и за него да ни дава като дар своята благодарност, а ти, чедо Наше, който си Боголюбив, да не се съгласяваш с божествената воля, но да мислиш противното? Докато той не оставя без награда Нашия труд, който извършваме в негово име, ти го презираш като нещо празно и го смяташ за съвсем недостоен! Виж, достойно ли е това за една боголюбива душа и дали не произлиза от другаде, а не от твоите наистина благоразумни думи, понеже ти добре каза, че за апостолите Бог е дал награда за трудовете им, макар понякога те да не са могли да убедят ония, при които са идвали.

Но кажи ми кого не са убедили те? Ти ще кажеш: всички ония, които не са знаели, че трудът им се извършва по Божията воля, и са мислили, че апостолите са достойни не за мъздовъздаяние, а, напротив, за наказание и отмъщение. Затова са ги преследвали и наказвали. Но онзи, който признава, че ще се даде награда, предварително вече признава, че Бог одобрява моята тежка работа и затова ми дава награда. И ако Бог приема моя труд и ми въздава отплата според своето справедливо решение, нима ти, човек, не одобряваш? Повелителят на небето и земята не пренебрегва Нашия труд, понеже ако би го пренебрегнал, то би ли давал награда? А ти, ако и да заповядваш на един народ, който ти е подчинен, но подир малко време, отделен от всичките хора, ще се представиш пред господаря на всичко, нима ти смяташ Нашия труд за нищо? Как може да се съгласува всичко това с твоя ум, благочестие или другите прославени качества на твоя характер? Всичко това ние говорим с цел не за да те отклоним от предначертанието ти, чедо Наше, но за да спомним и дадем на тебе, благоразумния вече по милост Божия, възможност да станеш по-благоразумен. Аз желая, щото ти любими ми сине, да вникнеш в тази реч и както ти би слушал внимателно тези думи от нас лично, тъй да съблюдаваш и тяхната разумност. Освен това ние мислим, че ти отлично знаеш за какво ще пишем, дори нещо повече, ние предполагаме, че всичко това ти е известно и без Нашите думи, тъй като предполагаме, че ти, като си усърден, спазил си това усърдие и в четенето на старата история.
Обаче ако и да знаеш това прекрасно все пак аз прилагам следното за напомняне на знаещия. Аркадий3 държал ромейския скиптър. Известният Гайна4 с многобройна войска опустошавал с огън тая страна и пленявал, както и вие. Всяко, място, гдето той нападал, покорявал със своята войска и не било възможно да му се противопостави някой, както на ударите на мълнията, изпращана от небето. И тъй, когато при такива обстоятелства се явили при него пратеници от императора, той си запушил ушите и отказвал на всяко предложение. Той бил грубо неумолим, понеже страстта, от която бил подбуждан, се противяла, и не могъл да се въздържа от убийства и изтребление, както и вие. За това скърбял архиереят Божи и се терзаел душевно, както и Ние, ненужният и смирен [архиерей]. Той бил Йоан, наречен Златоуст5. И тъй в скръбта си той се решил на един подвиг, на който се подсмивали мнозина. Той решил да пожертва себе си за всички, като отиде при Гайна, за да убеди неговата сурова душа и да се опита да угаси неугасимия огън на гнева му с кротките си речи. Тъй бил разсъдил архиереят. Мнозина пък, както казах, му се смеели, понеже кой се надявал, че походът на Гайна и движението на неговата хилядна тълпа ще бъдат спрени от един беззащитен човек, невъоръжен с нищо друго освен със словесно увещание. При все това той се явил при този човек, като не мислел за нищо друго, освен да го прегърне и да му каже: „Задоволи се, човече, с досегашните ужаси! Престани да напояваш земята с човешка кръв! Помисли, че подир няколко време тази земя ще приеме и тебе в своите ведра! Ти си поставен за началник на войската не за да я водиш за убийства, а за да се грижиш за спасението й. Защо нападаш чужда страна? Задоволи се с тази, която ти е дал Бог? Защо се стремиш да увеличили това, което може би ти няма да владееш безопасно? Остави земята на ромеите и като бъдеш почетен с достойна награда, върни се в своята!” Гайна видял архиерея, чул думите му. Той веднага се уплашил, изоставил суровостта и безчовечието, придобил човешка кротост, прекратил кръвопролитието, като се задоволил с дотогавашните злини, склонил да се помири с императора, прегърнал нозете на архиерея и приет радушно доколкото е заслужавал, се върнал в земята си.

Аз зная, че всичко това ти е известно и съжалявам, като говоря това на човек, който знае и е способен да научи на добро другите. Все пак смятам за необходимо да напиша, за да [можеш] ти сам, като се опомниш чрез знанията и думите ни и като си спомниш за този Гайна, сам да обмислиш дали подобава на твоята велеславна добродетел да се покажеш по-долен от него в това дело. За него не е било нужно второ пратеничество, понеже той веднага послушал пристигналия архиерей, хвърлил оръжието, прекъснал войната и като разсъдил, че не трябва да отстъпва на гнева си и да се предава на увлечението си като някой звяр, но, нещо повече, поради миролюбивите речи на архиерея той задържал като с някакви юзди губителния поход. Ние пък, понеже след всичките си предишни молби имахме намерение да се явим при тебе, сега решихме, че и с присъствието си няма да постигнем повече от това, за което бихме те молили, когато се намираме далеч от тебе. Какво казваш ти, най-почтени и най-разумни от хората сине мой? Нима ти, който се стремиш повече от всеки друг към слава, ще допуснеш да бъдеш по-долу по снизходителност и кротост от Гайна и ще понесеш ли да бъдеш изтъкнат втори след него? Аз се червя и срамувам за тебе. После нима ти не мислиш за укорите от страна на хората, когато твоята честност ще бъде изправена -приживе ли или след смъртта - пред съда на ония, които знаят историята? Че кой от ромеите или българите в бъдеще, като чуе такъв разказ, а именно че във време на раздорите между ромеи и българи старец-архиерей отишъл като пратеник, за да прекрати войните между тях и да доведе двата народа към предишния мир, а повелителят на българите не е благоволил да приеме пратеничеството му, кой няма да осъди и да каже срещу тебе това, което аз не се решавам да кажа? Да не дава Бог! Те ще кажат това и много други неща, когато изчезне страхът им, и всякой ще каже за тебе това, което той мисли. Даже и сега, да не кажа всички, но както чуваме, мнозина от твоя народ и твоя род порицават непрестанната война и скърбят за станалото.

Чувствам, че казах повече, отколкото трябваше, но какво да правя? Аз, ако и недостоен, затова съм поставен от Бога за посредник и учител на мира. И докато дишам, трябва да говоря на това постоянно и особено сега, когато синове свирепстват срещу бащи, братя срещу братя и се избиват помежду си; когато единното тяло на Христа и Бога наш, като че забравя своята глава, с която е свързано, въстава срещу себе си и върши дела на безумци, които изяждат собствените си членове. Да, заради тебе, нашия стар и нов приятел и син, ако и да не сме те убедили, ако и да се унижаваме. Пак продължаваме речта си. Моля те да вършиш в настоящия живот онова, което ще те покаже свободен от всяко порицание и ще те причисли към блажения живот на светиите. Писмото на твоя честност съобщаваше още и за размяна [на пленници]. Аз, като четох това място на писмото ти, много плаках за това, че дяволът е толкова силен, че кара християните да се разменят с християни, като че ли тялото на човека, като се бунтува само против себе си, иска да направи размяна на своите членове. Какво казваш ти? Как, мислиш ти, ще се чувства нашият глава, Христос и Бог наш, при такива обстоятелства? Аз мисля, че в сегашно време той понася много по-големи страдания, отколкото на кръста.

Но тъй като такива беди и нещастия са постигнали ромеи и българи и лукавият е получил такава сила, та не е възможно, освен като се сключи мир, всеки българин и ромей приятелски и братски да се завърне в своята земя, щом като, както вече казах, злото е добило такава сила и е невъзможно на всички, които козните на дявола бяха накарали да излязат от земите си, да се разотидат приятелски и в приятен мир, така просто и в братско помирение. Но вие искате такава размяна, каквато познават неприятелите. Като се бои от Бога и срамува от бъдещите поколения, ромейската власт е съгласна, но все пак тази размяна6 ще стане по закона, според който се извършва размяна. Затова ще трябва няколко [души] от вас да дойдат тук и от своя страна ще се явят при вас ромеи, та като се обсъди общо как трябва да се извърши размяната, тя да стане добре и да бъде полезна както за ромеи, така и за българи.

_______________________

 

БЕЛЕЖКИ:

 

1. Сиреч Цариград. Византийците често наричали своята столица и само „Полисът”, т.е. „Градът”, с което искали да подчертаят неговото уникално положение по отношение на всички останали селища по света.

2. Според Златарски причината за промяната на позицията на цар Симеон се дължала на обстоятелството, че след като той изразил съгласие за сключване за започване на мирни преговори, сърбите начело с княз Павел Бранович подтикнати от Византия се отметнали от съюза си с българите. Разгневен от политиката на византийското правителство, Симеон изпратил войска срещу сърбите и писал на Николай Мистик остро писмо, в което отхвърлил молбите на патриарха за мир. Вж. Златарски, Писмата. ., С6НУК, ХII, стр. 128, 134 -135. Същия, История, 1, 2, стр. 426-428.

3. Източно-римският император Аркадий (395-408).

4. Гайна бил гот по произход, който бил на военна служба при цариградския двор по времето на император Аркадий. В Цариград той оглавявал готската партия, ползваща се с голямо влияние в управлението, но поради нарасналата омраза на населението към готите той напуснал столицата и започнал да опустошава Тракия. Разбит от византийските войска, той преминал отвъд Дунава и паднал убит в сражение с хуните (ок. 400г.). В чест на победата над Гайна в Цариград била издигната Аркадиевата колона, която била подобна на Траяновата в Рим. Това не е първият случай, в който свети Йоан Златоуст е успявал да въздейства на Гайна. Теодорит Кирски например разказва, че тъй като бил арианин той помолил императора да предостави на едноверците му един от столичните храмове. Аркадий бил склонен да приеме, но Йоан Златоуст ги разубедил и двамата.

5. Йоан Златоуст заемал патриаршеския престол в Цариград от 388 до 401г. Цар Симеон пише в „Златоструй”, че той самия се е: „почудил на мъдростта словесна на Йоан Златоуст, блажения”. Вероятно именно заради уважението на цар Симеон към св. Йоан Златоуст е бил избран разказ, в който той е бил участник, вместо например доста по-известния и по-подходящ за случая пример с папа Лъв и Атила.

6. Става дума за размяна на пленници от двете воюващи страни. Златарски, смята, че тук се имат пред вид пленниците - българи, които били взети от византийците през пролетта на 921г. в сражението при гр. Термопол.