ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD

Патриарх Николай Мистик

17-то писмо

(12-то писмо до цар Симеон І)

Според В. Златарски писмото на патриарх Николай Мистик до цар Симеон І е било написано през 921г. и е свързано с военните действия, при които станало сражението при Термополис (дн. Бургаски минерални бани).

Издания: Сб.НУК, кн. ХІ, 1894, стр. 47-51; Извори за българската история т. VІІІ (ГИБИ, том ІV) стр. 240-245, под № 15, CFHB, vol. VI, Nicholas I Mysticus, Ruby Johnson Jenkins, L. G., Weserink, DO, W., 1973, стр. 110-121.

[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Линкове] [Галерия] [Книга за гости] [Филми] [Ново]

До същия

Въпреки че често сме [ти] писали, оплаквайки общите нещастия, които постигат българите и ромеите, сине мой възлюбени и велеславни, и въпреки че често сме умолявали и постоянно сме отправяли увещания, обаче моите думи не са достигали до твоя слух. Ти си хвърлял писмата ми на земята и не те е трогвала нито старостта¹ на смирения и грешен баща, нито старата дружба, нито величието на духовния сан, който ние, ако и недостойни, сме почетени да носим, нито даже онова важно дело, за което Ние се застъпваме, т. е. любовта, мирът и прекратяване на кръвопролитието и изтреблението на християните. Обаче, чедо Наше, ти покрай другата си добродетел, като изучаваш божествените слова², твърде добре знаеш онова, което Господ е казал на учениците си: „Който презира вас, той Мене презира”³, а пък приемници на Неговите ученици оттогава и до днешен ден по Божие изволение сме Ние, безполезните. Но ако и многократно напразно да те умолявах за това важно и спасително за ромеи и българи дело, [сега] какво да правя? Отново съм принуден да моля, тъй като съм поставен на този чин, за да бъда посредник на мира, за да обединя с всички сили разединените, за да следа за съблазните и козните на врага и да възвестявам на ония, които се поддават [на козните], вредата, която произтича от това.

Горко ми, ако не мисля тъй, ако не правя това, и ако не проявявам постоянна грижа! Аз не се боя от заплахата, с която Бог и Създателят заплашва възведените от него на този висок чин. На мене ми се струва, чедо мое преблагочестиво, че аз, ако и да пребивавам в този скоропреходен живот, стоя пред отвъдния съд и че от мене се иска отчет за службата, която ние сме били назначени да изпълняваме. Аз се боя от неговата страшна и неумолима присъда, която връхлита ония, които много безгрижно се отнасят към мира на Христа и Бога наш и са заблудени във вражда от лукавия демон. Затова и сега със сълзи пиша, затова отново се обръщам към тебе с молба. И наистина горно ми! - аз виждам като че с очи онова, което ще постигне християните, и цялото ми същество се възмущава от онова омразно зрелище и ония ужасни дела; преди да ги видя, аз бих желал да се махна от този живот, тъй като убиването дори на един само човек, който и да бъде убитият, представя жално зрелище. Как да не е жално човек да се убива от човек, който представлява същото творение, има същата природа, сътворени са от една и съща пръст и имат един и същ Създател и в този живот един и същ ръководител, който, щом му бъде угодно, ще призове всичките си творения към отвъдния живот? Но когато пък убиващите и убиваните не само, както вече е казано, имат обща връзка, но още биват бащи, деца, братя, с една реч наследие на Христа и Бога наш, който чрез кръвта от своите свети ребра ни е дал тази несравнена чест за да ни изкупи и да ни направи свое наследие, когато те се въоръжават едни срещу други и оскверняват земята и ръцете си с убийства, то какво тогава може да каже някой? Какъв Йеремия⁴ ще оплаче тези бедствия? Какви сълзи ще се сравнят с това ужасно нещастие?

Ето, повтарям какво ме кара да ти пиша и да те моля; тъй като душата ми се терзае, като предчувствам изхода на предстоящите събития, и аз не мога да мълча, нито да бъда спокоен. Понеже пак се начева движение на войски, отвсякъде тръгват на поход и се събират безбройни войски. Аз не зная коя страна ще ги приеме или кое място ще позволи да се съберат на едно място! Освен това командва и предвожда това множество не някой друг, а сам императорът с всичките си сподвижници⁵. Той самия е главнокомандващ във войната, сам началства войските, сам се хваща за оръжие и заедно с това е и войн, и сподвижник, и разпоредител на сражението. Когато става такова приготовление, такова раздвижване и се събира такава многохилядна армия, то за какво ние трябва да помислим и какво душевно настроение трябва да имаме? И тъй аз зная, чедо Наше, както добре е известно и на твоя разум, че изходът на войната не е определен, нито е известно чия ще бъде победата, а също и краят й не е известен. Обаче известно е, че или българската войска ще бъде изтребена от ромейския меч, или пък ромеи ще бъдат изсечени от българския меч. Във всеки случай християнска кръв ще се пролива от християни; земята ще бъде опетнена от християнска кръв и Христос и Бог наш, чийто народ, чеда и наследие сте както вие, така и ние, ще бъде дълбоко наскърбен от гибелта на убитите. Или ти не помисляш, че много голяма ще бъде скръбта на Христа и Бога наш, ако българите или ромеите станат жертва на меча? Кой изобщо не знае за това? Кой няма да се съгласи, че повдигането на християните едни срещу други нанася силен удар на човеколюбивото сърце на нашия Спасител?

Нека вземем за пример баща, който се радва на много деца, но ето тези синове изведнъж въстават едни срещу други. Как може той да остане в такова положение, когато вместо мир и съгласие между децата си вижда, че тях ги разделя вражда и че обагрят мечовете си с братска кръв? Няма ли да обърне радостта си в плач? Нима него няма да го обземе неизказана скръб? Нима той няма да пожелае по-скоро земята да го погълне, отколкото да гледа слънцето? И тъй бащите, които не са понесли никакво страдание при нашето раждане, по необходимост ще започнат да страдат, както казах, когато видят, че децата им са повдигнали война едни срещу други. А Христос и Бог наш, който, за да ни придобие и да ни осинови, остави отческото си лоно, прие плът и кръв подобно на нас и претърпя кръст и смърт, за да ни направи [свои] синове, нима няма да търпи несравнено по-големи скърби, като вижда, че собствените му деца, сиреч българите и ромеите, тъй свирепстват едни срещу други, че са забравили такъв един баща и синовния си дълг, и наместо да се държат като братя, са преминали към зверски и груби отношения? Нима той не понася несравнено по-големи страдания? Нима не се уязвява от много по-голяма болка? Въжделени ми сине и приятелю - и с какво друго по-подходящо и по-приятно за човеците име [да те наречем] - словото има голяма възможност да те увещае чрез човешките дела, за да съзнаеш, че ние, като вдигаме оръжие едни срещу други, извършваме такива дела, които всеки човек предава на проклятие и счита за нечестивци ония, които извършват такива злини. Защото кой [човек], надарен с разум, който знае природата и познава Създателя, който просто има човешка природа и човешки понятия, като вижда, че хора от едва и съща вяра, които почитат един и същи Бог, повдигат оръжие едни срещу други - аз сега няма да говоря за деца, които воюват против бащите си, бащи - срещу децата си, братя - срещу братята си, - кой няма да бъде в мрачно разположение и няма да отправи всякакви клетви против ония, които са дошли до такива безчовечни решения?

И тъй, както вече казах, словото може да приведе от земните човешки дела много увещания да прекратите убийствата и войните и да се обърнете пак към спасителния и божествен мир. Но ти, чедо мое, остави земните и човешките дела и ония примери и наставления, които произтичат от тях; обърни окото на проницателната си душа към небето и почни да съзерцаваш светлите сили, които стоят пред Христа, за да видиш, че и те самите се наскърбяват, и то с право, тъй като те виждат, че Господ скърби за загиването на своя народ (а негов народ сме ние и вие), за загиването на децата и братята (като баща той ви е нарекъл свои деца и като братя ни е взел за сънаследници) - естествено те изпитват същата скръб. Какво ще кажем, когато достигнат по този начин до небето⁶ всичките тези наши бедствия, на които изначалният човекоубиец⁷ - дяволът се е стараел да подхвърли ромеи и българи? Не трябва ли и ние да разсъждаваме, както подобава на християни? Няма ли да се осъзнаем? Нима не схващаме зломислието на лукавия, с което той ни причинява вреда, няма ли да се стремим, за да поправим собствените си злини?

Аз бих пожелал още повече да продължа писмото си, защото опечаленото ми сърце при по-продължително течение на мислите сякаш че си отдъхва и се облекчава от потискащото бреме; но понеже стана дума за това, че нещастията на ромеи и българи са достигнали до небето, реших да съкратя размера на писмото си. За едно само ще кажа, за едно и ще моля, за едно умолявам: да ме изслушаш, което трябваше още отначало да сториш, и тогава не биха се случили такива злини. Ако не по-рано, то поне сега - пак ще кажа - изслушай ме, сине мой многолюбими, и приеми съвета и предложението на смирения си баща. Уповаваме се на Бога, че ти няма да се разкайваш, ако направиш това. Приеми от смирения архиерей молбата, която се отнася до общата полза, понеже той се грижи за добрия спомен и името ти, та да се прославиш сега на земята и в бъдеше на небето. Не пожелавай тази неизброима армия пик да се приближи към границите на България, нито бащи да вдигнат оръжие срещу децата си, нито деца срещу бащите си, които Всесветият Дух е свързал с такова родство, нито да пожелаем да видим оня страшен ден и час, в който отново земята ще се опетни с християнска кръв. Защото, както вече по- горе казахме, още е съмнително чия ще бъде победата, във всеки случай несъмнено е това, че земята ще се смеси изобилно с кръв и потоци от сълзи ще потекат по лицата на ромеи и българи. Да, чедо наше, послушай съвета на смирения старец, който желае спасението на ромеите не повече, отколкото на българите и не по-малко се съкрушава н сърцето си и се грижи за благосъстоянието и спокойствието на българите, отколкото за народа, чийто архипастир сме и за който непрестанно бдим и се грижим.

Но всички тези неща казахме, за да убедим и измолим от твоята преблагоразумна душа да не се вдига оръжие. Уповавам се на царя на всичко и Бога, от когото иде всичката власт и началство⁸, от когото е прекъсната вечната война и мирът е даден на света, че той ще внуши на твоето сърце това, което не достига. Той сам ще те настави в благото на мира и ще те убеди да се върнеш пак към предишното положение и да обикнеш този живот, в който той ни постави чрез свещения купел и чрез възраждането в него, като ви съедини с ромеите като синове с бащи⁹ и ви научи да мразите съблазните, внушавани от злия демон, и техните сетнини. Ето вече колко време се изтребват ромеи и българи. Като прибавя още това, ще свърша. Ако с Божия помощ настане мир, то каквото и да поискаш от ромеите за прекъсването на войната било данък или нещо друго, - съобщи ни. Само нека твоето искане бъде изпълнимо, а не твърде тежко и непосилно. Аз пък всякак ще ходатайствам и всякак ще моля, с Божия помощ ще употребя всяко средство пред тези, които управляват Ромейската империя, докато твоето искане не се изпълни. Богът на мира¹⁰, който е разрушил със страданията си преградата на враждата и е съединил разделеното от векове¹¹, той нека доведе до мир и единство в светия дух въвлечените във война по подбуда на дявола. Нека той ни даде да се насладим от благата и сладостите на мира и да се освободим от бедствията и нещастията породени от враждата и съблазните.

БЕЛЕЖКИ:

1. Николай Мистик е бил роден през 852г. и следователно при написването на писмото е бил на около 69г., което за времето си е било сравнително висока възраст. Цар Симеон по това време е бил на около 56-57г., а разликата във възрастта между двамата не е била голяма – около 12-13г.

2. Към предговора на „Златоструй” има стихотворна творба, озаглавена: „Прибавка от самия христолюбив цар Симеон”, която започва по сходен начин: „Благоверният цар Симеон, като изучи божественото писание, книгите всички - стари и нови, християнски и дохристиянски, на всичките учители нрава и обичая и мъдростта на всеки разум…” (Соболевский, А. И. Материалы и исследования в области славянской филологии и археологии. СПб, 1920; Димитров, П. Около предисловието и названието на “Златоструй”. Език и литература, 1980, № 2, 17-28.). Изглежда текст с подобно съдържание е имало и в някое от писмата на цар Симеон до патриарх Николай и тук той го вмъква като встъпление към последващия цитат от Евангелието. Похвалата не е само комплимент. Патриархът е бил уверен в добрите познания на царя, което личи преди всичко и от многобройните изрази, заети от Новия и Стария завет, които той използва както в това си писмо до Симеон І, така и в останалите.

3. Лука, 10.16: „Който вас слуша, Мене слуша; и който се отмята от вас, от Мене се отмята; а който се отмята от Мене, отмята се от Оногова, Който Ме е пратил.”

4. В старозаветната книга „Плачът на Йеремия” е описано страданието на пророка заради предстоящото разорение на Йерусалим, което ще е Божие наказание заради греховете на евреите.

5. Използвана е думата „δορυφορίας”, която буквално означава копиеносци, като се използва в смисъл на спътници, корпус на въоръжената охрана, стража. В ИБИ е предено като свита. Вероятно се имат предвид дворцовите тагми.

6. 2 Паралипоменон. 28.9: „и вие ги избихте с такава ярост, която стигна до небесата”

7. Йоан, 8.44: „ …дяволът … Той си беше открай човекоубиец…”

8. Рим., 13.1: „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени.”.

9. На няколко пъти в писмото, както и в други свои писма, Николай Мистик представя ромеите като духовни бащи, които са покръстили българите и по този начин са ги направили свои духовни синове, като по този начин двата народа са станали братя по вяра. На това място вече малко по-ясно показва, че това свързване на двата народа е станало посредством покръстването на българите.

10. Рим. 15.33: „А Бог на мира да бъде с всички вас, амин.”; 16.20: „А Бог на мира скоро ще съкруши сатаната под нозете ви.”; Филип., 4.9: „и Бог на мира ще бъде с вас”; Евр., 13.20: „А Бог на мира, Който чрез кръвта на вечния завет въздигна от мъртвите великия Пастир на овците - Господа нашего Иисуса (Христа)”; 1 Сол., 5.23: „А Сам Бог на мира да ви освети напълно”.

11. Ефес., 2.14: „Защото Той е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, що беше посред”