ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD

Патриарх Николай Мистик

8-мо писмо

(5-то писмо до цар Симеон І)

Писмото на патриарх Николай Мистик до цар Симеон І е написано както се вижда от съдържанието му около 1 година след срещата между двамата, т.е. през лятото на 914г. През февруари 914г. майката на Константин VІІ – Зоя отстранила регентството начело с Николай Мистик и поела управлението. Цар Симеон се обърнал към новото правителство с предложение за сключване брак между дъщеря му и младия император. Обаче след като получил отказ, той се подготвил за война, нахлул в Тракия и през септември 914г. обсадил Одрин. Византийското правителство се обърнало към Николай Мистик за съдействие, за да бъде преодолян възникналия военен конфликт и той написал настоящото писмо.

Издания: Сб.НУК, кн.ХІ, 1894, стр. 418-422; Извори за българската история т. VІІІ (ГИБИ, том ІV) стр. 202-207, под № 6, CFHB, vol. VI, Nicholas I Mysticus, Ruby Johnson Jenkins, L. G., Weserink, DO, W., 1973, стр. 45-53.

[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Линкове] [Галерия] [Книга за гости] [Филми] [Ново]

До същия

За това, за което тъй често, чедо Наше, със съкрушение на сърцето, със сълзи ти писахме, за него и сега със скръб и плач пак ти пишем. Та как да не тъжа? Как да не плача и да не се измъчвам аз, смиреният, който съм удостоен да служа на Бога – след колко страдания, той знае, - както и всеки друг, който живее не само в някой град, но и далеч от хората и който пребивава в планината и пустинята, като чува за тези работи, които стават сега, не може без сълзи да приеме този слух? Как да не плача, когато тези работи оскърбяват Бога, който е Творецът на [всички] добрини, а радват бащата на злото, създателя на съблазните, дявола? Нима, чедо мое, не са най-страшната съблазън съществуващите сега между ромеи и българи вражда, омраза и несъгласие вместо дружба, мир и единение? Било е време, когато ромеи и българи не са живели в съгласие, когато с оръжие са се нападали помежду си, тъй като тях ги разделяла преградата на враждата¹, издигана от нечестието, което господствало над вас.² Но откак Бог, който е възлюбил света³ и е привлякъл към себе си своето създание чрез кръста и смъртта на своя син, благоволи да посвети и вас чрез светлината на познанието за него, като разруши преградата на враждата¹, призова ви към светлината на своята слава и ви съедини с ромеите както по вяра, тъй и по любов премахна се враждата, прекрати се движението на оръжията и разединението се замени с любов, единение и взаимно общуване.

А какво е сега? О, козни на злия демон! След изтичането на толкова години откакто се удостоихте с такава милост, след толкова продължителна любов, след толкова стара дружба злият демон намери случай и отново пося разединение и омраза вместо приятелство и единство. Нечестивецът не се стресна - доколкото това от него зависи, - като се опитваше да унищожи това толкова велико Божие дело единението на ромеи и българи! Той не се уплаши нито от времето, нито от толкова продължителното, така да се каже, съединяване между двата народа, но упорито настояваше и настоява, щото всичко това да се обърне в нищо. Поради любимата си вражда, на която той е баща, той желае, като сблъска ромеи и българи, да унищожи [тяхната] щастлива и създадена от Бога дружба⁴. Всичко това, чедо мое, е причина на моята всекидневна печал. Това превръща сълзите ми в хляб⁵. Затуй аз и преди те наставях, умолявах и призовавах да дойдеш на себе си, да избягваш общите нещастия, които непременно ще сполетят ромеи и българи поради тази вражда и раздор.

И сега за същото те наставям и умолявам, чедо мое! Спомни си наставлението на Господа, който казва: ,,Оня, който съблазни един от тези малките, по-добре е да се окачи на врата му воденичен камък и да се хвърли в морето.”⁶ Помисли разумно: ако това се отнася към този, който съблазнява „един от тези малки”, то какво пък ние трябва да кажем за такава съблазън, която засяга не един, не пет, не десет, не сто души, но безбройно множество? И не кого да е „от малките”, а царската власт, която стои по-горе от всяка земна власт и при това е едничката, която е установил на земята Царят на вселената. Помисли си, чедо Наше, чии са тези думи. Не ангел говори това, не някой човек, изпълнен с Божия благодат, не апостол, не пророк, а самият онзи, който ще събере всичките си създания и ще ги постави пред страшния си престол⁷. Помисли си за онзи час, когато той, като изтъкне пред всички тези думи, ще разследва тази голяма съблазън чрез своето правосъдие. Какво ще кажем тогава? С какво ще отговорим за защита? Какъв довод ще приведем за оправдание пред страшната присъда или ако той произнесе следващото: „Каква полза ще има човек, ако спечели цял свят, а душата си загуби?”⁸ Какво ще правим? Какво ще бъде с нас? Какво утешение ще намерим? Аз, чедо мое, като говоря това още преди този час, цял се обземам от ужас, цял треперя и не разбирам как ти като благоразумен и разсъдителен не се ужасяваш и не трепериш! Ако пък се стремиш толкова към земната слава, която днес цъфти, а утре увяхва, то колко повече трябва да се стремиш към небесната слава, която не увяхва.

Скръбта, която ме обзема, и моята любов към тебе ме принуждават да удължавам още повече писмото си. Изслушай го без досада. Бог е дал на всеки един народ както място⁹, тъй и почести и звания¹⁰ и ония, които се задоволяват с дадените от Бога почести, те се запазват, а онези, които пренебрегват Божиите дарове и почести и упорито сами настояват да придобият нещо повече, те, ако и да им се струва, че за малко време са се възвеличили, обаче не след много веднага падат сред всички. И ако искаш, ние имаме възможност да видим това по собствените си дела. Обърни внимание на думите ми: ако някой от нашите поданици, удостоен от нас с някоя почест, не я харесва и не е доволен от нея, а упорито се стреми да придобие нещо повече, то нима ние няма да възнегодуваме и няма да го намразим и не ще се разгневим срещу него? После даже ние, смъртните и немощните, ако окажем почест на човек, равен по природата си [на нас], и ако той не бъде доволен от нея и не остане благодарен от нашия дар, а захване от себе си упорито да настоява и да се мъчи прекомерно да бъде и да изглежда нещо повече, ние [казвам аз] ще възнегодуваме силно на дадената нему от нас чест и по-скоро ще го лишим от нея, затова защото той по собственото си решение е намислил да почете себе си повече, отколкото трябва. Нима не ще предположим, че Бог няма да се отнесе също тъй към ония, които не желаят да се задоволят с дадената им от Бога чест, нима не ще се разгневи на ония, които се стремят да преминат границата на славата и честта, която той им е дал? Не мисли, че ние пишем това като някакъв софизъм, защото аз не съм нито софист, нито пък изкусен в убеждаването, но съм, ако и недостоен, служител на светия олтар и усърдно се моля за спасението на всички. Аз мисля искрено, че такива предприятия не са угодни Богу.

Освен това ти, чедо наше, трябва да обсъдиш следното: миналата година, когато ние се срещнахме лично един с друг,¹¹ ти ми обеща пълен мир н искрена дружба и ме уверяваше, че от сега нататък се премахват всякаква разпра, всякакъв повод за съблазън, че ще престане всяко разединение и ще се установи с Божия помощ между ромеите и българите наистина здрав мир, какъвто преди не е имало и какъвто не са знаели ония, които са живели преди нас. Где остана, чедо мое, онова предобро разположение? Какао стана с обещанието за мир? Где са ония думи, от които се възрадва Бог, както и хората, които са ги чули? Къде отидоха добрите надежди, които ние несъмнено имахме, че лукавият демон не ще бъде повече в състояние да всее съблазън между ромеи и българи, нито да смути чистата им любов? Помисли си ти като човек благоразумен по милост Божия и ясно разпознаващ добродетелта от козните на лукавия, който е хитър и всякак се бори против спасението на Божията твар. Той завижда на всеки човек, а още повече на ония, които са получили в по-голяма степен Божията милост. И тъй той вижда, че и ти, чедо мое, си надарен от Бога с разум, разсъдителност, добрина, снизходителност и други много добри качества, и затова той пламна с още по-голяма завист към тебе и иска по всякакъв начин да задоволи своята завист срещу тебе. Но нека да не се скрият от тебе неговите козни и колкото по-големи качества ти обладаваш, толкова по-смирен бъди, за да избегнеш козните му. Дадена ти е от Бога чест и слава на земята, постарай се да придобиеш заедно с нея и небесната, а това ти ще получиш, като бъдеш смирено мъдър, като не се възгордяваш и бъдеш надменен в сърцето си, като не се издигаш повече, отколкото подобава, и не нарушаваш договорите и клетвите, които са утвърдили твоите отци още преди и по-преди и които ти сам неотдавна потвърди¹². Ако някой се закълне в името ти и после дръзне да наруши клетвата, той неизбежно ще бъде наказан със смърт. А не заслужава ли хиляди пъти повече да бъде наказан със смърт оня, който се е заклел в името на Бога и Твореца и Господаря на всичко и след това наруши клетвата? Но какво? Нима ние ще злоупотребяваме с това, че Бог по своето човеколюбие и неизказано дълготърпение не им налага изведнъж наказание? Мисля, че той ще ни подложи на по-тежко наказание и колкото повече той търпи, толкова по-мъчително ще бъде то.

Но може би аз твърде много съм разтегнал писмото си и заради това ще кажа още едно нещо и ще млъкна. Аз не съм пророк и не съм от тези, които са получили дарба да предвиждат бъдещето, но като служител, ако и недостоен, на пречистия жертвеник и като баща, който постоянно се грижи за спасението на сина си, предпазвам те и предсказвам. Остави настрана причините за съблазни; отстъпи от своя помисъл, с който се разрушава строителството на Светия Дух, сиреч мира и любовта, които съществуваха толкова дълго време между ромеи и българи. Върни се отново към предишните си мисли, благодарение на които единият и другият народ по милост Божия щастливо, без сълзи и бедствия, живееха. Понеже ако аз колко-годе имам понятие за наказанието Божие, то той ще се вдигне за отмъщение и никой не ще бъде в състояние да те изтръгне от ръцете му.

___________________________

БЕЛЕЖКИ:

1. Ефес., 2.14-15: „Защото Той е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, що беше посред, като с плътта Си унищожи враждата, а с учението - закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир.”

2. Т. е. когато българите са били още езичници.

3. Йоан, 3.16: „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен.”.

4. І Послание на Йоан:, 4.7 „Възлюбени, нека любим един другиго, защото любовта е от Бога, и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога”.

5. Пс. 41.4: „Сълзите ми бяха хляб за мене денем и нощем, когато всеки ден ми думаха: де е твоят Бог?”.

6. Мат. 18.6; Марко, 9.42.

7. Рим. 14.10: „Всички ще застанем пред съдилището Христово.”

8. Мат. 16.26; Марко 8.36; Лука 9.25.

9. Второзак., 32.8: „Когато Всевишният даваше дялове на народите и разселваше синовете човешки, тогава тури граници между народите по броя на синовете Израилеви”.

10. При срещата между Симеон и Николай Мистик през 913г. на българският владетел призната титлата „цар на българите” и той бил коронован от патриарха. За да не даде повод за претенции от страна на Симеон, че при извършената церемония е бил коронясан за византийски император, Николай Мистик използвал патриаршеския епириптарий вместо някоя от императорските корони. При все това, видимо от това писмо, а също от последвалата кореспонденция между царя и патриарха, а по-късно и с Роман Лакапин, както и от запазените оловни печати, то Симеон имал амбицията да получи титлата „василевс на ромеите”. Ето примерно как е описано това събитие от Лъв Граматик: „А патриарх Николай отишъл при Симеон, този навел глава пред него, патриархът го благословил и положил на главата му вместо венец собствения си епириптарий. След като били почетени с безбройни и много големи дарове, Симеон и синовете му се върнали своята страна, като се разделили, без да се споразумеят по казания мир”(ИБИ, т. 9, ГИБИ, т. 6, стр. 160).

11. Става дума за срещата между цар Симеон и патриарх Николай Мистик в Цариград по време на преговорите за мир в края на август 913г.

12. Става дума за мирния договор сключен със св. Теодора и синът й Михаил и за договора между Симеон І и император Лъв Мъдри, а също и 30-годишния мир сключен от хан Омуртаг през 814г., доколкото Теофановия продължител каза, че Борис-Михаил „отново възобновил договора за приятелство” (ГИБИ, т. 5, стр.116).

.