ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD

Коментар на 30-то и 31-во писмо (25-то и 26-то писмо до цар Симеон І) на патриарх Николай Мистик от Васил Златарски

 Литература: СНУ, т. 12, стр. 201-211. Правописът и езикът са осъвременени.

[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Галерия] [Филми] [Ново]

Сериозната опасност, която висяла над Симеон от северозападната покрайнина на неговото царство, както видяхме, го извикала в България, и той бил длъжен втори път да се оттегли от стените на Цариград. Тази необходимост го туряла в крайно несгодно за него положение спрямо Византия. Нему не му трябвал мир, защото той не достигнал още своето заветно стремление, инак той бил длъжен да се откаже завинаги от всичко това, което бил направил в продължение на десет години за осъществяване на целта си. Но в същото време направо да отстъпи в България и да върне на Византия безвъзмездно всичко, което се намирало в неговата власт, не му позволявали гордостта и честолюбието: това би значило да се смири пред вечния враг, да се откаже от завоеванията си, от своето величие, слава и сила пред слабата Византия, която той държал толкова дълго време в страх и трепет, и която още преди малко го умолявала за мир и била готова да отстъпи част от владенията си; но пък от друга страна да продължава война на два противоположни краища на държавата било така също невъзможно. Какво направил Симеон в тази критическа минута? При всичката опасност, която го заплашвала от с.-запад, тъй както и по-напред, бил далеч от да се откаже от византийската столица. Поради това, като знаел, че от страна на Византия, която била готова винаги да сключи мир, не може да има никаква опасност, той решил да направи временно примирие без всякакви задължения и условия, за да може, след потъпкването на въстанието в Сърбия и България, отново да начене войната с Византия и вече да досвърши наченатото; с императора пък и патриарха той мислил да поведе хитра политика: той желаел да скрие от тях намерението си, за да не срещне после в тях силни противници, и заради това се стараел да представи работата тъй, като че ли иска да сключи дълъг мир. Той се явил под стените на Цариград със всичката си войска и пръв предлага мир; той поискал да дойдат при него патриархът и велможите, пред които той направо заявил на Николай Мистик: „аз излязох от земята си към тебе, за да започна преговори за славно и важно дело - за мир"; след това той назначава свиждане със самия император Роман, за да свърши работата по мира. В това същото време Симеон, като желаел да покаже, че, ако той пръв предлага мир, то това е извикано не от укорите и заплашванията на Роман, не от молбите и съветите на Ник. Мистик и не от неговото безсилие пред слабата империя, изгаря пред самия Цариград околностите му и изпраща българите по плячка. Настъпва срокът на свиждането. Симеон и тук се старае да покаже своето превъзходство, величие и сила пред византийския император: той го кара да чака цели четири дена; явява се в пълния си блясък, като цар; а за да покаже, че в основата на византийската политика лежи измама и с това да унизи пред себе си представителя й, той заповядва да прегледат платформата, на която той тръбяло да се покачи; най-после, в разговора с императора той се старае да покаже, че той му предписва условията на мира, и че всичко от него зависи. В туй време, когато императорът в дългата си реч смирено го молил да прекрати убийствата и кръвопролитието, да утвърди мира с християните и да не позволява на християнските ръце да се обагрят с кръвта на едноверците, когато той му разкрива картината на нищожеството и кратковременността на земния живот и му напомня за нравствените задължения на човека, Симеон се изразява твърде уклончиво и неопределено в отговора си, а тъй също немарливо и даже иронически; той, без да споменува нито за условията на мира, нито за начина на сключването му, извъртал се само с едни обещания, че „враждебните отношения против тях [византийците] няма вече да се подновяват, и че те няма вече да се нуждаят от хитона, който по необходимост се облича през времето на войната и много друго - пише патриархът - за окончателното прекратяване на войната и възстановяването на мира.” Освен това, Симеон в присъствието на императора и висшите чиновници се осмелил да укорява и порицава и даже, както сам Ник. Мистик се изразява, „да се подиграва" с патриарха. Като представял работата тъй, че уж враждебните отношения са създадени от византийците, че уж сам той не е желаел война, Симеон обвинява патриарха в туй, че той, „като възведен на архипастирския престол, бил е в сила да попречи на войната, а ако не, то поне да отлъчи от църквата ония, които не се подчинявали на увещанията му." С тези думи Симеон направо указва на неочакваното нахълтване на византийските войски в пределите на царството му през 917 год. Въз всичко това отгоре, Симеон, като да иронизира над патриарха, оплаква се, че в Ахелойската битка конят му бил ранен поради молитвите на последния. - Такъв характер е носило знаменитото свиждане на византийския император с българския цар през 923 год. под стените на Цариград. След това, надарен с великолепни и богати подаръци, Симеон се върнал в лагера си, като оставил византийците в пълно уверение, че мирът в скоро време ще бъде сключен.

В Цариград, наистина, очаквали, че наскоро след свиждането със Симеон ще последва и сключването на мира. Но тези очаквания и този път не се оправдали. Симеон, без да се бави, побързал да се върне в България, без да сключи някакъв скрепен със страшни клетви мир. Това обстоятелство силно разтревожило както императора, тъй и патриарха. Те веднага разбрали, че Симеон, ако и да уверявал на свиждането, че дошъл да води преговори за мир и обещал, че мирът ще бъде сключен, обаче той нямал намерение да оправдае уверенията си и да изпълни обещанията си. Поради това те не са могли да считат войната за свършена и решили със всички сили да настояват за формално и договорно сключване на мира. Патриархът, наскоро след оттеглянето на Симеон в България, изпратил до него писмо,¹ в което той явно указва недоверие към думите и обещанията на Симеон. В пасажа: „ти даде пред него [Роман] обещание за мир . . няма съмнение, Ник. Мистик говори за предишните предложения Симеонови за мир; заради това, като имал пред вид и знаел, че Симеон и тогава никак не турял в изпълнение думите си, патриархът пак го призовава да сключи мир. „Тури думите си в изпълнение, достойно за твоята слава, покажи на дело обещанията си”, пише Ник. Мистик. Но Симеон, както се вижда, не се отзовал на това приканване, и по този начин въпросът за мир и след свиждането останал отворен.

След завръщането си в края на 923год. в България, Симеон побързал най-напред да усмири въстанието в сама България и да накаже недоволните, от които повечето избягали в Сърбия. После, вероятно в началото на следващата 924год., той събрал голяма войска и я изпратил в Сърбия срещу княз Захари под началството на трима войводи: Книна (Κνηνος), Имника (Ήμνηκος) и Ицвоклия (Ήτζβόκλια) заедно с новия претендент на сръбския престол, Чеслав Клонимирович². Сега Симеон решил жестоко да отмъсти на сърбите и окончателно да ги подчини под властта си. Княз Захари, щом узнал за приближаването на силна и голяма българска войска, като предчувствал, че леко няма да се отърве, побързал да избяга в Хърватия. Но това не спасило Сърбия, тъй като този поход бил предприет този път не само единствено срещу Захари, но и срещу целия сръбски народ. Тогава българите влезли в пределите на Сърбия безпрепятствено, при това постъпили крайно вероломно с населението. След като българските войводи свикали сръбските жупани уж за да им представят, както и преди ставало, техния нов княз, Чеслав, когото българите довели със себе си, вероятно, само за вид, за да не възбудят подозрение у народа, те с клетва ги уверили в своите добри намерения и ги повикали на свиждане³. Жупаните доверчиво се явили на поканата, но били уловени и във вериги откарани в плен. След това българската войска нахълтала в Сърбия и захванала да опустошава и да се разпорежда по всичката сръбска земя. Според свидетелството на Конст. Багренородни, „българите изловили всичкото население от малко до голямо и го откарали в България." Ония, които успали да се спасят, избягали едни в Хърватия, а други във Византия⁴. Не по-добра, по всяка вероятност, била и участта на въстаналите българи, част от които, както и сърбите, се спасявали с бягство. Роман Лакапен в писмото си до Симеон писал, че след разгрома на Сърбия „около 20 хиляди българи, като че ли от омраза към неговото [на Симеон] бранолюбиво съпротивление и непримирими помисли, прибягнало към спокойната и мирна власт на неговото [на Роман] царство."⁵ След това Симеон отново се обръща към Византия. Ние вече видяхме, че заедно с разстройството на съюза с африканския халиф у Симеон била отнета последната възможност да завладее Цариград, а следователно и да завземе византийския престол. Но Симеон и подир тая несполука далеч бил от това да се откаже от заветния си стремеж. Като знаел слабостта и затруднителното положение на империята, което последната преживявала в туй време, той мислил, че ако не със завоеванието на Цариград, то поне с непрекъсната и опустошителна война ще може да накара византийците да го признаят за свой император. По този начин, едничкото средство за Симеон било разрушителна за Византия война, към която той и не се забавил да пристъпи веднага след несполучливите сношения с халифа. Обаче и тази война се продължавала недълго: Симеон, поради твърде опасното за него положение на работите в България, бил длъжен да я прекъсне на време, за да я начене по-после отново. Ето защо, както вече видехме, той, когато отивал на свиждане с императора, и не мислил за мир, а когато се оттеглил в България, не сключил мир с Византия. Но опасността, която го заплашвала, скоро минала: България би ла усмирена, а Сърбия разорена и опустошена. Повидимому, сега той можел да пристъпи към изпълнение на плана си, още повече че не бил свързан с Византия с никакъв мир; освен това, не са могли да го удържат и обещанията, които той дал при свиждането на императора и патриарха, защото те си останали само обещалия, и да ги наруши не му е струвало тъй също нищо, както той не се стеснил да ги наруши след свиждането си с патриарха през 913год. Обаче Симеон не се решавал да възобнови войната, и имало защо. Той твърди добре разбирал, че всичките недоволства и възмущение в България са предизвикани от тежкото военно положение, в което се мъчил народът, и от неговите дълги войни, а поради това той не е могъл да се счита гарантиран, че след възобновяването на войната няма да избухне ново възмущение в страната; освен това, той не е могъл да не очаква, че и сърбите след такава една жестока разправия ще се възползват от неговата война с Византия, за да въстанат отново. По този начин, ние виждаме, че война за Симеон в даденото време е била невъзможна, но пък да остави Византия на мира и да се примири с положението си за него било така също немислимо. Затова Симеон при всичките си обещания и уверения и сега не само не сключил мир, но с действията си спрямо Византия успял да докаже, че още не се е отказал от заветната си идея. Като бил убеден, че византийското правителство и сега няма да се откаже от своята пасивна политика към него, понеже само такава политика може да спаси империята, Симеон решил в своите отношения към Цариград да действува самоволно, помимо византийското правителство, като мислил с това систематически да принуди византийците да го признаят за цар на ромеите. Тъй, той преди всичко наскоро след разгрома на Сърбия и въдвореното спокойствие в България разпратил войските си да завземат отново всичките завоювани градове и крепости, но оставени без гарнизони след оттеглянето на българските войски подир царското свиждане, като им заповядал при това там, гдето те срещнат съпротивление, да употребят сила.⁶ В това, както се вижда, българските войски не се стеснявали, защото Н. Мистик в последното си писмо не се забавил да укори Симеон за това, че той продължава „да се наслаждава още с бедствията на войната."⁷ По този начин ние виждаме, че Симеон, без да сключи мир, захванал да се разпорежда с византийските владения на полуострова и самоволно да определя границите между България и Византия.

Известието за новите действия на Симеон предизвикало в Цариград силно негодуване, което било готово да се отзове с война, понеже там мислили, че Симеон отново започнал войната. Като очертава тоя общ гняв и войнственото настроение в сената, войската и народа, Н. Мистик отново призовава Симеон да сключи мир, като го предупреждава да не би, в случай на отказ, да предизвика всенароден поход срещу българския народ, понеже „всичката войска и всички способни да носят оръжие при справедливата Божия помощ ще излязат срещу него". И тъй, както се вижда от писмото на Н. Мистик, в столицата искали война, и вървели повидимому приготвяния за нея. Не тъй мислили и разсъждавали само патриархът и императорът. Те ясно виждали, че Симеон не бил вече опасен за империята, защото, ако той захванал да се разпорежда самоволно с владенията на империята и да се ограничава със завземането отново на завоюваните от него крепости, без да сключи мир, то с това същото той показал, че да достигне със силата на оръжието това, към което той толкова години и така силно се стремял, е за него, както и по-напред, нещо невъзможно. От друга страна пък, твърде добре разбирали, че да обявят на Симеон открита война и да тръгнат на поход против него, би значило да му развържат ръцете и да го оправдаят пред народа му, комуто той тогава би доказал, че е необходимо да се продължава войната. Най-после и самата война надали би донесла някаква полза за Византия, която не била още в сила да се бори с българския народ. Напротив, на Византия бил нужен мир, а той не бил още сключен. Затова, колкото благоприятно и да било за нея положението на работите, нито императорът, нито патриархът не са могли да се считат за безопасни от страна на Симеон. Поради това, ако и измамата и самоволничането на Симеон и да били крайно оскърбителни и повидимому нетърпими за византийците, правителството ясно виждало, че едничката полза, която може да се извлече от сегашното положение на работите, е да се постараят да сключат мир, за което Ник. Мистик не се забавил да се обърне към Симеон с последното си писмо.⁸

Тъй като в Цариград знаели от една страна, че Симеон, по причина на вътрешните възмущения и недоволства на народа в България, няма да се реши да почне отново война, а от друга като предполагали, че той след присвояването на толкова крепости ще се задоволи с това и ще се съгласи да влезе в мирни преговори, то и целта на това писмо изключително била насочена да склони Симеон отново на мир; за това патриархът се ползва от всичко, с което той би могъл да убеди българския цар да сключи мир. Той преди всичко, като напомня на Симеон за неговите обещания, дадени от него на императора при свиждането си, т. е. „за окончателното прекратяване на войната и възстановяването на мира, укорява го, загдето той не изпълнил до това време обещанията си. „Къде са обещанията на твоите думи?" — пише патриархът. „Къде е оня блажен мир в твоите речи, един само слух, за който, разнесен по земята българска и ромейска, накара езика на всекиго да благодари Бога?" - По-нататък Ник. Мистик се ползува от насмешките и ирониите на Симеон, които последният изказал при свиждането в присъствие на императора и велможите, с цел отчасти да укори Симеон за това и да укаже на несправедливостта им, а отчасти по-силно да подействува върху него в полза на мира. Симеон, както видяхме, при свиждането си с императора, присмивайки се на патриарха, говорил, че поради молитвите на последния той изгубил коня си, който бил ранен в Ахелойското сражение; че патриархът бил причина на войната, тъй като той заемал тогава патриаршеския престол и бил в състояние да попречи на войната, а ако не, то поне да отлъчи от църквата ония, които не се покорявали на увещанията му. Като възразява и опровергава тези обвинения и укори, Ник. Мистик особено спира вниманието си на първото. Тук той му доказва, че, ако животът му бил спасен в Ахелойското сражение, то това е станало изключително за това, защото походът, който бил предприет от ония, „които при удобен случай уловили властта в държавата," т. е. Зоя и правителството й, бил изменнически и несправедлив; поради това и висшето благоволение останало на неговата страна и отклонило удара на меча от него, като му напомнило с това да се не предава на безумното високомерие, с което той се опълчил сега срещу Византия. После, като говори за войнственото настроение в сената, във всичките държавни власти и даже в самото население на столицата, Ник. Мистик, имайки предвид да заплаши и засрами Симеон и с това да го принуди да послуша увещанията му, известява му, че император Роман е готов да пренебрегне общественото мнение и да постъпи против всеобщото искане на поданиците си, само и само да остане верен на думите си, които той дал на свиждането си със Симеон, понеже „той винаги желае и моли за мир и не се прекланя пред нищо друго, освен пред бедствията и войната." Най-после, в това писмо Ник. Мистик говори, като уверява при това Симеон „напълно истинно," за военните приготвяния, които се правели в това време в Цариград. Едва ли може да се счита това известие на патриарха за заплашване от страна на Византия, защото при такава една вероломна политика на Симеон, която без съмнение е могла да предизвика такова войнствено настроение в Цариград, при неизвестността относно бъдещите намерения на Симеон, за византийците не оставало нищо друго освен да бъдат винаги готови за защита от вечния враг. Но пък от друга страна откриването на война и предприемането всенароден поход срещу българите, с който Ник. Мистик заплашва Симеон, били както видехме по-горе, невъзможни и безполезни за Византия. За византийското правителство било необходимо засега да се възползва, едно, от затруднителното положение на Симеон, а друго, от неговото своеволие, за да го склони да сключи мир. Но понеже и патриархът, и императорът се убедили, че нито свиждането, нито обещанията не донесли очакваното възстановяване на мира, то решили отново да се обърнат с предишните си предложения и условия. Поради това патриарх Николай, като призовава Симеон „да остави общите нещастия, сълзи, стенания и проклетия, с които го обсипват всички хора, българи и ромеи, богати и бедни, монаси, свещеници и миряни", и да възстанови мира, изказва готовността на императора към това, което му поръчал да напише на Симеон по следния начин: „напиши на нашия брат, че ние предлагаме такова количество злато, каквото е само възможно и прилича, одежди и други неща, каквито нему е полезно да приеме, а на мене прилично да предложа. Ако му е угодно да сключи мир, и ние сме готови и в нищо няма да се противим на твоя съвет." От своя страна Ник. Мистик прибавя, че сега зависи от Симеон да определи количеството на златото и одеждите, и обявява, че, ако той поиска още друго, възможно за изпълнение, то и в това ще получи удовлетворение. „Тогава, свършва Н. Мистик, Ромейската империя отново ще възстанови своите собствени владения, а българската мощ ще владее своите без страх, и ще се утвърди мир, и ще настане и у двата народа благоденствие, което нека дава Христос Бог наш, като унищожава козните на дявола и простира крилата Си, за да запази от злочестини своето наследие, за изкупването на което Той проля светата Си и животворяща кръв от пречистото си ребро." ⁹

Такива били последните думи на патриарх Ник. Мистик към българския цар, така той, като блюстител на мира и защитник на интересите на византийската империя в трудните моменти на нейното съществуване, се старал до последните дни на живота си да прекрати многолетната борба между България и Византия и умрял на 15 май 925г. с дълбока надежда за възстановяването на „мира и предишната любов" между ромеите и българите. Но Симеон, както и по-напред, останал глух към тези завещани от Ник. Мистик думи; той и след това не сключил мир, а напротив, отишъл по-надалеч в своето своеволие. Като видял, че византийците и след такъв един самоволен, нескрепено с никакъв мир завземане на повечето им владения на полуострова не само не оказали никакво съпротивление, но били и готови пак да го признаят за победител и да искат мир, той решил. че той, по правото на победителя (понеже нему се представя да реши въпроса за мир, и всичко от него зависи) може да представи условия, каквито иска; от друга страна, като знаел, че византийското правителство никога няма да се съгласи с неговите условия, намислил по-напред да приведе в изпълнение условията, на които той възнамерявал да сключи мир, п подир това да ги предложи, за да може отпосле да се възползва от тях. За това, както видехме по-горе, той по-напред определил границите между България и Византия, като разпратил войски по завоюваните от него крепости, и наскоро след получаването на последното писмо на Ник. Мистик, той се провъзгласил за цар и самодьржец на всички българи и ромеи.¹⁰ И наистина, в началото на 925год. Симеон, като в отговор на последното Мистиково, изпратил до Романа Лакапен писмо, в което той му доказвал, че мирът може да бъде възстановен и да съществува между тях само тогава, когато Византия му отстъпи всичките завоювани от него земи на полуострова, а византийците го признаят за цар на ромеите.

И тъй, ние виждаме, че Симеон при всичките несполуки в опитванията си с оръжие да завладее византийския престол, при всичките неблагоприятни и трудни за него стечения на работите както във външната, тъй и във вътрешната си политика, останал принципиално верен на своята заветна идея и заклет враг на Византия до самата си смърт. Мирът с Византия, както е известно, даже след новите нещастия, които постигнали Симеон в последните години на живота му във войната с хърватите, не бил възстановен, а бил сключен едвам през 927 год. при сина и приемника на Симеон, Петър.¹²

БЕЛЕЖКИ:

1. Предпоследното XXV (30). Че това писмо било изпратено наскоро след оттеглянето на Симеон в България, указва сам патриархът, говорейки, че „в ушите му още звучат приятните речи на Симеон." Затуй ние отнасяме това писмо към края на 923 година.

2. Чеслав, син на Клонимир Строимирович, който побягнал в България още при Борис, и на една знатна българка, след ранната смърт на баща си бил възпитан при двора на Симеон – Дринов, цит. съч., стр. 137; Иречек, цит. съч., стр. 228. К. Грот, цит. съч., стр. 191.

3. К. Грот, цит. съч. стр. 195.

4. De admin. imp.q ed. Bon., pag. 158.; - К. Грот, , ibidem. - вж. по-долу забележка 10.

5. Δελτίον, ibidem, вж. приведения цитат при XXVI (29) писмо. Вероятно тези побягнали българи се спасявали по-напред в Сърбия, а оттам във Византия.

6. Ето какво е писал Роман Лакапен на Симеон през 925год.: „Τί δέ σοι καί την γήν κατάσχοντας βιαίως την υμετέραν προσειέτη κέρδος; Ποιοι οΐ ίκ ταύτης φόροι; Τίνα τά έξ αυτής αποδιδόμενα σοι τέλη; Μάλλον μέν ούν, εί ακοπεΐν ακριβώς εΰελήοεις, ουδέν άλλο σοι μετά τους τοσούτους φόνους καϊ τάς λεηλασίας ύπολέλειπται πλην ή τών κάστρων καϊ μόνον εξουσία, έξ ών σοι καϊ ούκ ολίγη καινοτομία περίεστι ταϋτα σιταρχονντι καϊ καϋοπλίζοντι, τον τε ίν αντόΐς λαοΰ αυντριβομένου τε καϊ άπολλυμένου”, т. е. „каква ти е печалбата от това, че ти насилствено си завзел нашата земя? Какви ти са от нея доходите? Какъв данък получаваш от нея? Напротив, ако да беше пожелал да разгледаш [работата] точно, то, наистина, след толкова избивания и опустошения не ти остава нищо друго, освен само едно владение на крепости, от които ти предстои не малко главоболие за снабдяването им с провизии и оръжие, когато при това населението се измъчва и погива. Δελτίον, τ. I, τεΰχος 4, 1884, pag. 659 [вж. ГИБИ, т. 4, стр. 299, също Сб.НУК т. 13 (1895г.), с. 285-290 – бел. АЛД].

7. Че тези думи на Ник. Мистик трябва да разбираме така, а не в смисъл, че Симеон пак започнал войната, показва първо, характерът и съдържанието на самото писмо, което, както ще видим по-долу, имало за цел не да моли Симеон да прекрати военните действия, както това се среща в предишните му писма, но само да го склони да сключи мир, и второ, нито един от летописците не споменава за някакви след царското свиждане нападения на българите, които те винаги отбелязват охотно и точно.

8. Това писмо, както показва съдържанието му, написано било поради новите действия па Симеон спрямо Византия, които, както видяхме, се започнали след разгрома на Сърбия през 924год.; за това ние го отнасяме към втората половина на тази година

9. Не е трудно да се забележи разликата между сегашните и предишните предложения на византийското правителство. По-преди, когато Симеон беше опасен за империята, и то го молеше за мир, то беше готово да му отстъпи даже и част от владенията си на полуострова, а сега то не споменава за нищо подобно, а това е твърде понятно. Симеон със завземането на завоюваните крепости вече показал, че той ги счита за свои; но визант. правителство надали би се съгласило да му отстъпи всичките тези земи, на което указват и думите на Ник. Мистик: „тогава Ромейската империя отново ще възстанови своите собствени владения, а българската мощ ще владее своите без страх и опасност." За това, като считало, че този въпрос е още нерешен и че, ако Симеон се съгласи на мир, то той (въпросът) подлежи още на разглеждане, византийското правителство се въздържало този път да спомене за него. Но във всеки случай усилените настоявания на Ник. Мистика, че „ако Симеон поиска още друго възможно за изпълнение, то той в това ще получи удовлетворение” ясно загатват на българския цар, че императорът е готов и на териториални отстъпки.

10. Βασιλεύς καί αύτοκράτωρ πάντων των Βουλγάρων καί΄Ρωμαίων. Че Симеон се е провъзгласил за цар на ромеите след сръбския разгром, а не по-рано, говорят думите на Роман Лакапен: „Μή τοϋτό σοι λογιζέσυ\ο, πνευματικέ αδελφέ, πασαν την δνσιν καταληΐσαντι, καϊ τονς εν αύτη κατοικοϋντας αιχμαλώτους λαβομένω, ίνα διά τοΰ τοιούτου τρόπον βασιλεύς ΄Ρωμαίων κατονομάζη' ου γάρ αυθαιρέτως σοι προσέφυγαν, άλλα βία καϊ πολεμώ παρ’ ύμών δουλωθέντες, των υμετέρων άποδιδράσκονυοι, και προς ημάς ώς ομογενείς καταφεύγουσι”, т. е. „не помисляй, щото ти, който си разорил целия Запад (т. е. Сърбия) и си изловил в плен жителите му, по такъв начин да се наричаш цар на ромеите, понеже те не доброволно са към тебе прибягнали, но заробени от вас с насилие и война, те от вашите [страни] побягват и към нас, като едноплеменници, прибягват." Δελτίον, τ. I., τεΰχος 4, 1884, стр. 669 [вж. ГИБИ, т. 4, стр. 300, също Сб.НУК т. 13 (1895г.), с. 285-290 – бел. АЛД]. От друга пък страна, че това събитие се отнася към края на 924 год., показва самото последно писмо на Ник. Мистик, защото, ако се беше това случило по-рано, едва ли патриархът би умълчал за това важно събитие.

11. Ние ще се върнем още веднъж към по-подробно разглеждане на събитията от 92-а год. и ще се постараем въз основа на запазените три писма на Роман Лакапен до Симеон, които ще съобщим в една от следните книги на Сборника, да определим, какви са били политическите отношения на Симеон към Византия след провъзгласяването му за цар на ромеите до самата му смърт.