ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD

Коментар на 29-то писмо (24-то писмо до цар Симеон І) на патриарх Николай Мистик от Васил Златарски

 Литература: СНУ, т. 12, стр. 185-196. Правописът и езикът са осъвременени.

[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Галерия] [Филми] [Ново]

Всичките надежди и очаквания, които били изказани от патриарх Николай в предното писмо, не се оправдали. Нито примирението и сближението на римската и цариградската църкви, нито писмото на папата не произвели никакво впечатление на Симеон. Той, както и по-напред, продължавал да води вероломната си политика, а византийците да държи в крайно неопределено положение; той, както по-напред, продължавал опустошенията и разоренията си. Тогава в Цариград решили да се постараят с добро и кротост да въздействат върху Симеон. Роман, като виждал нерешителността на Симеон, изпратил до него, както се научаваме от горното писмо, едно „дружеско" и, според думите на Ник. Мистик, „с почитание написано" писмо, в което той го молил за мир. Но Симеон и от това не бил трогнат; напротив, той му отговорил крайно дръзко и презрително: неговото писмо, както казва Ник. Мистик, било пълно с иронии и оскърбения. Наскоро след това патриархът от своя страна така също изпраща горното писмо, което по тона и съдържанието си носи същия дружески и кротък характер, както и писмото на Романа, и се старае нравствено да подейства и да склони Симеон на мир. Като се вайка, че досега не бил видял никаква полза от писмата си при всичката им многобройност, Ник. Мистик му напомня тук, че „откак християните оскверняват себе си със взаимни убийства, Симеон не е помислил за страшния съд Божи". По-нататък, като указва на престарелите му години, понеже вече се приближавала шестдесетата година на Симеоновия живот,¹ патриархът го уговаря, че е време да се прекрати кръвопролитието и да се помисли за бъдещия живот, за нравствените задължения на всеки един управител и християнин, отчет за които той трябва да представи пред страшния Съдия; че не може човек много да се надява на продължение на живота, понеже и младежът не е гарантиран в това, и че късно ще бъде вече да се мисли и разкайва човек за делата си в оня ден», когато душата трябва да се отдели от тялото. Затуй като му обгръща бащински коленете и му целува устата, очите и целия него, умолява го да прекрати войната и да се съгласи на мир. Със същата бащинска грижа патриархът го придумва да помисли и за себе си и да не оставя подире си „клет и достоен за проклятие спомен" за „светилото на българския народ". По-нататък, като говори за всякогашното желание на Роман за мир и за постоянната му готовност да го сключи, Ник. Мистик известява Симеон, че и сега са изпратени от Цариград хора, да влязат в преговори с него, и че сега всичко зависи от него, „да влезе в надлежните съглашения, угодни Богу и полезни за ромеите и българите".

До колко е подействувало върху Симеон това писмо от Ник. Мистик и дали се направили нещо в полза на мира отново изпратените апокрисиарии, ние не знаем; известно е само, че наскоро след това писмо Симеон се явил под стените на Цариград и пръв предложил мир. Причините на това явление ние трябва да търсим в събитията, които са ставали в това време на северозападните покрайнини на българското царство.

Разстройството на съюза с африканския халиф повлякло подире си не само разрушението на Симеоновите планове относно Цариград; то предизвикало още и други събития, които собствено са принудили българския цар да се върне в България. Тук ние имаме предвид новото въстание в Сърбия. Възкаченият от Симеон на сръбския престол праз 921год. княз Захари, син на Пребислав, както и неговият предшественик, отпаднал от Симеон и отново преминал към Византия. Константин Багренородни ни съобщава, че „Захари, след като прогонил Павел, сам уловил властта в Сърбия и, като си спомнил за благодеянията на ромейския император, въстанал веднага против българите, понеже съвсем не желаел да им се подчинява, а предпочитал да бъде подвластен на ромеите."² И тъй, според думите на Кон. Багренородни, Захари сам прогонил Павел Бранович и веднага след това отпаднал от Симеон. Но надали всичко това е можало да се извърши така скоро. Преди всичко Захари не е можел сам да заеме сръбския престол, едно, защото той е нямал възможност, тъй като в това време се е намирал в ръцете на Симеон, поради това само с помощта на последния той можел да достигне свалянето на Павел; и друго, защото, ако той сам беше постигнал всичко това, то не му е трябвало да изменя на Симеон и да преминава на страна на Византия? Наистина, Захари още през 920год. се опитвал със съдействието на Роман да свали Павел, но ние видехме по-горе,³ с какво завърши неговото опитване. Той не е можел да отпадне от Симеон и веднага след заемането на престола, защото нему е била твърде добре известна участта на предшествениците му, която е можела твърде лесно да последва, понеже през 921г. Симеон, незает почти с никакви сериозни действия, можел зорко да следи за всичко, що се е вършило на полуострова; освен това, Захари, преди още да се закрепи на престола, едва ли би се решил да предприеме нещо против Симеон. Няма съмнение, че и този път тук всичко е вървело под натиска на Византия.

Когато след падането на Одрин движението на Симеон към столицата било неминуемо, когато Византия в тази критическа минута се решила да търси външна помощ, за да действа против Симеон, ние видехме, че в края на 922год. били изпратени в Рим пратеници с молба за защита от Симеон.⁴ В това същото време, вероятно, било изпроводено тъй също посолство и в Сърбия при Захарий, на което било поръчано да го повдигне с различни обещания против Симеон. Трябва да се предположи, че това или подобно на това посолство е припомнило на Захарий, а не той сам си е спомнил, за благодеянията на византийския император и благодарение на тези обещания той е предпочел да бъде подвластен на ромеите, а съвсем не за туй, защото той сам не искал да се подчинява на българите, както ни предава Конст. Багренородни. Но Захари още се бавил; той трябвало да чака сгоден случай, за да се постави открито на византийска страна. Случай обаче скоро му се представил: първата несполука на Симеон дала повод на Захарий за измяна, и той въстанал против българския цар. Разгневен от известието за отпадането на Захарий и за въстанието в Сърбия, Симеон веднага изпратил войска срещу сърбите, като мислил, че ще се разправи със Захарий тъй лесно, както и с неговите предшественици. Но този път Симеон се излъгал. Въстанието, което избухнало в Сърбия, взело големи размери и имало повсеместен характер. Ние тук видим не едно само личен стремеж на Захарий да се отцепи; напротив, във въстанието взел участие и се стремил да свали българското влияние целият сръбски народ, на което указва жестоката разправия на Симеон, която обхванала всичката сръбска земя.⁶ Освен това, в това въстание участвали и самите българи. Продължителните и непрекъснати войни на Симеон с Византия били крайно обременителни и тежки за населението на собствена България, поради което те предизвикали силен ропот между българите, ропот, който най-после прeрастнал в открито въстание.⁶ Поради това, щом избухнало в Сърбия въстание, всички недоволни, числото на които трябва да е било значително присъединили се към сърбите и се вдигнали наедно срещу Симеон. Това, вероятно, са били тъй наречените „външни боляри," именно, наследствените управители в западните области на Българското царство, които, като се намирали в подръчни отношения към българския цар, теготили се под силната власт на Симеон и се стремили към независимост.⁷ Те, възползвайки се сега от недоволството на народа, успели да го повдигнат против Симеон и се присъединили към сърбите. До какви сериозни размери е дошло това въстание, показва несполучливият изход на първото опитване на Симеон да го усмири. Българската войска, изпратена от Симеон в Сърбия, за да свали и накаже княз Захарий под началството на двама известни нам воеводи, Теодор Сигрица и Мармаис, била разбита съвсем от сръбския княз. Предводителите били взети в плен и изклани, а главите и оръжието им били изпратени като трофеи на византийския император.⁸ Това поражение повдигнало духа на сърбите, и въстанието все повече и повече се усилвало и разпространявало.

Известието за този печален изход на похода и сериозността на въстанието силно уплашили Симеон. Той веднага разбрал всичката опасност, която го заплашвала от тази страна, а пък бързото разпространение на въстанието показало, че работата не може да търпи отлагане. Поради това той бил принуден да отстъпи в България и да побърза да усмири въстаналите. В същото време, без да ще да знае за тази опасност, Симеон, както и по-напред, не е и мислил да се откаже от Византия. Затуй, като знаел, че от страна на византийците не може да има никаква опасност, той решил да сключи временно примирие с императора без всякакви задължения и условия с цел, за да почне след усмиряването на въстанието в Сърбия отново войната с Византия.

Наистина, без да се бави много, Симеон тръгнал със всичката си войска към Цариград. В началото на месец септември 923год. той се приближил към столицата и се разположил при Влахернските врата. Веднага след пристигането си той поискал да дойдат при него патриархът и някои от византийските велможи, за да почне преговорите за мир. При него се явили патриарх Николай, патриций Михаил Стипиот и Йоан Мистик. След като поговорил с тях за мира, Симеон ги изпратил назад и изразил желание лично да се срещне със самия император. Роман силно се зарадвал за това, тъй като се надявал, че най-после мирът ще бъде сключен и ще се прекратят кръвопролитията, За свиждане били назначени място и ден: на брега при Космедия била построена в морето една яка платформа така, щото да може лесно да пристане императорската триера, в която трябвало да пристигне император Роман на 4-и септември. Между това Симеон взел да опустошава околностите на столицата: той изпратил да изгорят храма на Просвета Богородица при Източниците и всичко около него, „от което ясно било, отбелязва летописецът, че той съвсем и не желал мир, а само мамел императора с напразни надежди." Роман пък в това време заедно с патриарха отишъл в църквата на Влахернската Св. Богородица, където коленопреклонно, с прострени към небето ръце, като обливал със сълзи свещения под, молил всесветата и пречиста Богородица да смекчи неумолимото и жестоко сърце на високомерния Симеон и да го убеди да сключи мир. После, като извадил от свещената ракла пречистия „омофор на Пресвета Богородица," императорът се опасал с него, като с несъкрушима броня, и, като се оградил с вяра, тръгнал, придружен от патриарха и оръженосците на местото на свиждането. Тук Симеон накарал да го чакат цели четири дена и само на петия ден, 9-и септември, се явил в пълното си величие. Голяма свита го придружавала, „построена в редове, от които едни имали златни щитове и копия, други - сребърни, а някои били украсени с друг род оръжие. Всичките пък били облечени в железни брони. Те приветствали Симеон, като император, на ромейски език. Всичките членове на сената стояли на стените и оттам гледали на това зрелище. „И действително, отбелязва летописецът, струвало да се погледне на смелостта и величието на императора и да се почуди [човек] на непоколебимото присъствие на духа и мъжеството му, понеже той, като видял такова нахълтване от неприятелите, не се уплашил, не паднал духом и не отстъпил, но излязъл тъй безстрашно, като да отива при приятелска войска, щото почти отдавал душата си на неприятелите за изкупуване на своите поданници." След пристигането на Симеон и неговата свита и след взаимните приветствия, българите внимателно огледали платформата, за да не се окаже някоя измама или засада; тогава Симеон скочил от коня си и се приближил до императора. След това те почнали да говорят речи един към други за мира. При това, разказват летописците, Роман произнесъл такава реч, която със своята нравствена сила, величие и смирение до толкова подействала върху Симеон, че последният, посрамен, се съгласил да сключи мир. Когато след това Симеон бил обсипан от императора с великолепни подаръци, двамата господари се разотишли. През времето на това свиждане, казвали, се случило нещо чудесно: когато двамата господари приказвали, два орела, след като прелетели над тях, извикали, сближили се един към друг и веднага се разделили: единият хвръкнал към столицата, а другият - в посока към Тракия. Тези, които видели това, счели го за недобро предзнаменование, защото, казвали, двамата господари се разотишли, без да сключат мир (άσυμβάτους έπί τήν έιρήνην). Симеон, като се завърнал в лагера си, разказал на своите велможи за благоразумието и смирението на императора и обоготворявал неговия вид, величие и непоколебим ум.⁹

Така описват това знаменито свиждане византийските летописци. Но те, колкото ясно и последователно излагат самия факт на свиждането, толкова тъмно и непоследователно ни представят неговия резултат. От техния разказ трудно може да се реши, дали е бил сключен мир, или не, защото от една страна разказват, че Симеон, посрамен от речта на императора, се съгласил да сключи мир, а от друга - че двамата господари се разотишли, без да сключат мир. Това ясно противоречие е докарало новите историци до две диаметрално противоположни мнения. Французкият историк Рамбо, като се старае да унищожи това противоречие, счита думите на летописците за „напълно вероятни и подходящи към положението на работите." „Действително, пише той, превъзходството на Византия пред България се състои не в оръжието, не в атаката на крепостите, не във външната цивилизация: Симеон твърди добре доказал това. Но това е било вътрешната цивилизация, християнството, всичко наедно повече дълбоко у византийците; това е било силата нравствена, религиозна, която мощно е действала на българите, макар те и да не си отдавали сметка за това. После, законността, древността, това наследство на древната цивилизация и на римската слава, всичко се съсредоточавало в ръцете на византийците; четиринадесет века броеше империята от Август, седем века - християнството от Константин; целият изток, всичките северни народи, самите българи преди всичко, били обърнати от гърците в християнство; името Византия станало синоним на цивилизация и религия: ето що, без съмнение, наедно с вида на тези непоколебими стени на Византия, от край до край покрити с войници, машини, безбройни тълпи от народ, ето що требвало да действува на въображението на варварина, докато той се разговарял с императора... Той се оттеглил от Цариград, както Атила от Рим, смутен, сконфузен, учуден от отстъпката. Него го обзела нерешителност; той снел обсадата, без да подпише договора, и свършил войната, без да се реши да сключи мир."¹⁰ Така ни представя работата Рамбо. Но надали това е тъй за вярване и надали туй подхожда към положението на работите. Първо, Симеон съвсем не е обсаждал Цариград, а, както видехме по-горе, веднага след пристигането под столицата поискал да дойдат при него патриарх Николай и велможите, за да поговорят за мир, и после вече станало свиждането с императора; второ, по-горе беше казано, каква причина принудила Симеон да влезе в преговори за мир, и каква при това била целта му, така щото едва ли може да се допусне, че от подобни разсъждения заедно с „вида на непоколебимите стени на Византия, от край до край покрити с войници, машини, безбройни тълпи от народ, Симеон можел да бъде до толкова „смутен, сконфузен и учуден," щото се отказал навеки от Цариград, „без да подпише договорите и да се реши да сключи мир;" трето, Симеон съвсем не „свършил войната, без да се реши да сключи мир," защото, както ще видим по-долу, неопределените му отношения спрямо Византия се продължавали и след свиждането с императора, н, най-после, четвърто, едва ли Симеон на свиждането си с императора е можел да се впусне в подобни разсъждения, каквито му приписва Рамбо, и да дойде до такова заключение, когато, както се научаваме от последното писмо на патриарха, неговите разговори са били пълни със свойствената нему ирония и остроумие, когато Симеон именно в този момент чувствал своето величие и превъзходство над византийския император, когото той държал пред краката си, като го карал да го чака, и показвал политическото безсилие на Византия.

Друг възглед, съвсем противоположен на горния, по този въпрос ни дава проф. Дринов. Като отхвърля мнението на Рамбо и другите нови историци, г. Дринов право пише, че тяхното „обяснение на работата е крайно погрешно и произволно," че нито бил сключен мир, нито войната била прекратена. „Ако действително това свиждане е произвело такова силно действие върху Симеон, казва г. Дринов, то право последствие от това би било сключването на мир, или поне прекратяване на войната, а между това ние не видим нито едното, нито другото, макар мнозина от новите историци да са убедени в противното. Византийските летописци, на които тези историци се основават, не говорят, че това свиждане се е свършило със сключване на мирът». Едни от тях право твърдят, че господарите се разотишли, без да свършат делото на мира. Други пък, ако и да споменават, че Симеон изказал готовност да се помири, но в разказа си за свършването на свиждането право ни дават да забележим, че свиждането се свършило твърде печално за възлаганите върху него надежди от византийското правителство." - „Че действително с това се и свършило свиждането, казва г. Дринов на друго место, твърде явно указват две писма на патриарх Николай до Симеон, които били написани вече след свиждането: в двете патриархът настоятелно моли за по-скорото сключване на мира."¹¹ И тъй, проф. Дринов основава мнението си на летописните показания и на Мистиковите писма.¹² Наистина, едни от летописците казват, че „господарите се разотишли, без да сключат мир," а други - че „Симеон изказал готовност да се примири," но в същото време те не говорят, че войната не се е прекратявала и че „свиждането се свършило твърде печално за възлаганите върху него надежди от византийското правителство," защото те ни представят работата на войната като свършена и нийде след това повече не говорят за продължаването й. От друга страна, и писмата на Ник. Мистика, които г. Дринов сочи като доказателство за непрекратяване на войната, ако и да говорят за „настоятелната молба на патриарха за по-скорото сключване на мира," но те съвсем не говорят за туй, че войната се е продължавала. Тъй, в едното от тях (писмо XXV.), написано наскоро след оттеглянето на Симеон в България, наистина патриархът го моли да сключи по-скоро мир, но тази молба била предизвикана не за туй, че войната е вървела още, а за туй, че Симеон след свиждането си с императора, на което той е обещал да сключи мир, бавил се още да изпълни това обещание; затуй и целта на това писмо била да напомни на Симеон, „обещанието му [на Симеон] за мир и за това, че се прекратяват убийствата, войните и пагубните сетнини от тях, че ромеите и българите ще се върнат пак към предишното благоденствие," да не остане само голо обещание, понеже Симеон още преди свиждането си с императора много пъти бил писал, че „желае да изтъкми отношенията към византийците, да сключи мир и да прекрати с помощта Божия междуособната борба на християните и движението на оръжието," но че той тогава нищо от това не изпълнявал. Другото писмо (XXV, последното) се отнася към много по-късно време, както ще видим по-долу, а не е последвало наскоро след предното, и освен това то е било предизвикано по причина на новите Симеонови действия спрямо Византия, които след свиждането били прекъснати до втората половина на 924год., тъй като Симеон бил зает с други работи, както ще видим от следните две писма, които, при внимателното им разглеждане, ни карат инак да си обясним въпросното и видимо противоречие на византийските летописци.

БЕЛЕЖКИ:

1. Симеон в даденото време трябва да е имал не повече от 58г. Патриархът в едно от предишните си писма (вж. XXII писмо) нарича Симеон „син на мира," тъй като той се родил през времето на мира. т. е. на оня мир, който последва след покръстването на баща му Борис. Този мир историците обикновено отнасят към 864 или 865год. (вж. Голубински, цит. съч. стр. 22-27; 225-249, Иречек, цит. съч. стр. 189), следов. Симеон се родил не по-рано от 864год., а тъй като през 923год., когато е написано горното писмо, годините му се приближавали към 60-те, то и годината на рождението му трябва да се отнесе приблизително към 865 или 866год.

2. De admin. imper., ed. Bon., cap. 32, pag. 157.

3. Вж. писмо ХШ и XIV.

4. Вж. писмо XVIII.

5. De admin. imper., ed. Bon., pag. 158; К. Грот, цит. съч., стр. 188, 195.

6. Недоволствата от непрекъснатите войни на Симеон се изказвали в България още много по-рано. Още през 921год. патриарх Николай писал на Симеон: έκεΐνοι ('Ρωμαίοι καί Βουλγάροι) δέ πάντως έροΰσι καί πλείονα λυθέντος τοΰ φόβου τοΰ λέγειν έ'καστον [оцветеното в сиво е изпуснато от Златарски – б. ред.] περί σοΰ οπως έχει φρονήσεως' όπου γε καί νΰν, ινα μή λέγω πάντες, άλλά πολλοί, ώς γε άκούομεν, τοΰ σοΰ λαοΰ, του σοΰ γένους, μέμφονται τοΰ άπαύστου πολέμου καί τοΐς γινομένοις έπιστενάζουσιν. (вж. писмо XV.). Че тези недоволства се усилвали и извикали въстание, което е имало право отношение към сръбското, види се от писмото на Роман Лакапен, изпратено до Симеон през 925 година, където той, като говори за жестокостите при усмиряването на сърбите, част от които се спасявала в бягство във Византия, пише: κάκείνο τοίνον έννόησον πέρυσιν ώς μέχρι που των είκοσι χιλιάδων Βουλγάροι πρός τό γαληνόν καί είρηνικόν τής βασιλείας ήμων καταπεφεύγασι κράτος, τήν ύμετέραν ωσπερ μισήαντες φιλοπόλεμον εντασιν καί άδιάλλακτον πρόθεσιν. т. е. и тъй, разбери и туй: миналата година прибягнаха към мирната и тиха наша държава до 20 хиляди българи, които като да са намразили вашето бранолюбиво съпротивление и непримирими помисли. (вж. Δελτίον, τόμος πρώτος, τεΰχος, 1884, pag. 659 и след.; тъй също статията на г. Дестуниса в Жур. М. Н. Пр. за 1887г., кн. № 7).

7. Вж. Дринов, цит. съч., стр. 84. - Това стремление към независимост се изказало явно при приемника на Симеон. В началото още на царуването на слабия Петър ние видим цяла поредица от въстания в западните области на българското царство, целта на които била да се освободят от властта на българския цар. Такива са, напр. въстанията през 929 и 930год. (Гл. ibid., стр. 87 и 88; Иречек, цит. съч., стр. 223).

8. De admin. imper., ed. Bon., cap. 32, pag. 158; К. Грот, цит. съч., стр. 187 и 188; 194.

9. Theoph. contin., pag. 405-409. - Georg. Hamart., ed. Muralt., pag. 824-828.

10. Rambaud, цит. съч., стр. 335 и 336

11. Дринов, цит. съч., стр. 31 и 32.

12. Вж. писма XXV (30) и XXVI (31).