ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD

Коментар на 23-то писмо (18-то писмо до цар Симеон І) на патриарх Николай Мистик от Васил Златарски

 Литература: СНУ, т. 12, стр. 153-160. Правописът и езикът са осъвременени.

[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Галерия] [Филми] [Ново]

Датата на горното писмо може да се определи с известна достоверност по историческия факт, за който тук споменава патриархът, а именно за поражението на Лъв Триполит при о-в Лемнос. За този факт Ник. Мистик пише като за събитие, което е произлязло неотдавна, следователно, нашето писмо е написано скоро подир това събитие, и определението на датата му зависи от определението на годината, в която се е случило поражението на Лъва Триполит. За годината на това събитие ни една от византийските хроники не казва, но най-новите историци, без да имат някои даже приблизителни указания, обикновено го отнасят към 923година. Едничкото приблизително указание ние срещаме в горното писмо на Ник. Мистик. Като разказва за съдбата, която постигнала Лъв Триполит при о-в Лемнос, патриархът пише, че това се е случило приблизително подир 17 или 18 години след падането и превземането на Солун от Лъв през 904год.¹ Това колебание на патриарха се показва странно донякъде, защото той не е можел да не знае точно годината на това събитие, тъй като то се случило през неговото патриархуване и освен това, както ни е известно², още тогава (904 г.) Ник. Мистик бил говорил от амвона на „Св. София” слово по повод на това събитие. Както и да било, това указание, ако и приблизително, все пак не ни дава да отиваме по-надалеч от 922год.; от друга страна пък, ние не можем да приемем и 921год., тъй като във всичките хроники това събитие, т. е. поражението на Лъв Триполит при о-в Лемнос, се отбелязва между 10-ия и 12-ия индиктиони, т. е. между 922 и 924 години. Като отнесем по този начин поражението на Лъв към 922 година, ние можем донякъде достоверно да кажем, че то е произлязло не по-рано от втората половина на тази година, защото през месец юни същата година, както видехме, българските отряди, които стояли под Цариград, направили нападение на двореца „Св. Теодора”, а делото на Лъв се е случило много по-късно. Затуй на нас ни се струва, че няма да бъде погрешно и твърди смело, ако отнесем поражението на Лъв Триполит към края на август или към началото на септември, а нашето писмо - към края на 922г. Но с определението годината на Триполитовото поражение ще ни бъде лесно да определим и годината, кога е паднал Одрин. Понеже летописците го отбелязват преди самото сражение при о-в Лемнос, то и предаването на Одрин трябва да се отнесе така също към 922год.; по всяка вероятност, то е произлязло или едновременно, или пък малко по-рано. И тъй нашето писмо се отнася към края на 922год., т. е. след падането на Одрин.

Изплашени от една страна от известието за падането на Одрин, а от друга оскърбени от хитростта и измамата на Симеон, патриарх Николай и Роман Лакапен, като знаели и виждали, че сега нищо повече не им остава, освен да чакат появяването на Симеон под стените на Цариград, решили да се опитат със заплашване, ако не да го принудят за мир, то поне да задържат още за някое време очакваното нападение на столицата. Като иска да припомни на Симеон, до колко гибелно било за България нашествието на угрите през 892год., което го накара без време да сключи тогава мир с Византия, Ник. Мистик пише: „огромно нашествие, доколкото аз мога да разбера, при царското старание срещу вашата власт и срещу твоя народ или е вече подготвено, или пък ще бъде подготвено, [а именно] нашествие на русите и с тях печенегите, па още и аланите, и западните турци, които всички единомислено се съгласили да вдигнат война срещу тебе." Какво важно значение е имало за Византия подбуждането и въоръжението на „скитските" племена срещу външните й врагове изобщо и в частност срещу България, ние вече видяхме. „Ако византийският император иска да бъде страшен за България, - обяснява Конст. Багренородни на сина си, - това лесно се достига посредством печенегите."³ С такова заплашване, но вече в много по-голям размер, тъй като тук ние виждаме не едни само печенеги, но и русите, аланите и угрите, с такова заплашване мислели в Цариград да накарат Симеон да се откаже от движението си към столицата и, може би, да го принудят за мир. Но това си останало само заплашване, защото надали Византия в даденото време би била в сила да повдигне тези народи, тъй като е нямала възможност и, друго, не й позволявало крайно разстроеното положение на финансите й.⁴ Освен това, и самият патриарх изказва в писмото си колебание в достоверността на съобщеното от него известие. За предполаганото нашествие той пише, че то „е или подготвено, или ще бъде подготвено." По-нататък той продължава: „аз не зная, защо би било съмнително моето предположение, че тяхната [на императорите] всекидневна усърдна грижа нима да се осъществи на дело." В тези думи ясно проличава едно старание от страна на патриарха, да накара Симеон да повярва на думите му. Най-после, едва ли византийското правителство би взело да разкрива пред Симеон своите намерения в действията си против него. Както и да било, Ник. Мистик, като представя работата в такъв вид, съветва Симеон да промени намеренията си, ако той (Симеон) не желае, „българският народ да бъде всецяло изтребен" от казаните народи, а самия него да постигне съдбата на Лъва Триполит, който неотдавна още се подложил на такава неочаквана катастрофа и погибел, че императорът от своя страна „е готов с връзките на мира да се съедини с него и с благодарност да направи всичко, с което той би съумял да удовлетвори властта му съгласно със „здравия разум."

Симеон обаче не се уплашил от това заплашване. Той, както се види, разбрал, че е невъзможно да се изпълни предприятието, за което патриархът го предупреждава; в същото време той не тръгнал изведнъж след падането на Одрин за Цариград: той чакал връщането на пратениците си от африканския халиф. Но тая бавност на Симеон послужила за полза на Византия.

В тази критическа минута, когато в Цариград от ден на ден чакали да тръгне Симеон за столицата, когато страхът се увеличавал все повече и повече, византийското правителство, като предвиждало невъзможността за съпротивление на българския цар, решило да търси външна помощ. То още в това време, а може би и по-рано, несъмнено е имало преговори със Сърбия, защото новото отпадане на сръбския княз и въстанието на Сърбия, което последвало през 923 год., били извикани, както ще видим по-долу, от натиска и обещанията на Византия. Но главната и сигурна помощ, която само можела Византия да получи, била помощ от Рим, към където тя и обърнала погледите си.

Отношенията между римската и цариградската църкви при възкачването на Ник. Мистика на патриаршеския престол носили мирен характер, и патриархът се стараел всякак да поддържа този мир с постоянни сношения с Рим. Но делото по четвъртия брак на Лъв VI станало причина да се наруши той. Решенията на събора от 907г. в Цариград, на който бил свален Ник. Мистик и четвъртият брак бил признат за законен, били потвърдени и признати от папа Сергий III (904-911г.). След възвръщането си през 912г. на патриаршеския престол, Ник. Мистик, понеже не се съгласявал с неправилните решения на събора и пазел чистотата на църковните правила, не се забавил да изпрати писмо до папа Анастасий III (911-913), в което след подробно изложение истинското положение на делото но четвъртия брак, укорява неправилните постановления на събора от 907г., призовава папата да изправи заблужденията на предшественика си и иска даже наказанието на „виновниците на съблазънта," т. е. на легатите, изпратени на събора през 907год. от папа Сергий III.⁵ Но отговор на това писмо Ник. Мистик не получил, от което ясно се види, че папата не приемал предложението на патриарха и признавал решението на предшественика си. Това обстоятелство дало повод за нов разрив между римската и цариградската църкви, и скоро след това името на папата било заличено от диптихите на Цариградската църква.⁶ Обаче скоро обстоятелствата показали, че този разрив е чувствителен както за църквата, тъй и за империята. Враждата между николаитите и евтимистите продължавала да съществува с по-голяма сила в цариградската църква, и след като през 912г. Евтимий бил махнат от престола. Патриарх Николай трябваше да издържи силна борба с противниците си, докато най-после с помощта на Роман Лакапен, който застана начело в управлението, сполучи през 920г. да свика събор, на който беше отхвърлен отново четвъртият брак, и се обяви обединението на цариградската църква, изказано в това, че мнозина от епископите и клириците, които настояваха за решението на събора от 907г., отново преминаха на страната на Ник. Мистик и се отказаха от предишните си убеждения.⁷ В тази упорита борба Ник. Мистик разбрал, какво значение има разривът с римската църква, тъй като епископите от противната на Николай партия, опирайки се на папския авторитет, продължавали да упорстват. Затуй, за да нанесе окончателен удар на противниците си, Ник. Мистик скоро подир събора през 920год. изпратил писмо до папа Йоан X (914-928), в което той го отново известява за обединението на цариградската църква и го кани да възобнови предишното общение на двете църкви.⁸ Като съзнавал ползата и важността от това общение, патриарх Николай в това писмо прави значителни отстъпки в сравнение с изпратеното през 912год. Той тук вече се отказва от безусловното осъждане на четвъртия брак, моли, такъв брак да бъде обявен като допуснат само по искането на императора, а не по правилата църковни, не иска повече „нито осъждането, нито порицанието на ония," които са вземали участие във свалянето и заточението му, а като споменава за покойния папа Сергий, изказва желание, последният „да бъде причислен в лика на блажените архиереи."⁹ Но Ник. Мистик не се ограничил с това само писмо, изпратено непосредно до папата. Той се обръщал писмено и към други личности за съдействие в тази работа.¹⁰ Особено чести стават тези възвания от Цариград към Рим от 921год. От едно писмо на Ник. Мистик от 921г. ние узнаваме, че той се обръщал към папата вече много пъти и не само с писма, но и чрез мъже, които случайно идвали в Цариград от Рим, както от монасите, тъй и от клириците и дори от миряните.¹¹ В това писмо патриархът се явява тъй също отстъпчив. Като се отказва да говори за съблазънта, която произлязла между църквите, и като се учудва, че ако и да настъпва вече девета година от тогава, откак се е върнал на патриаршеския престол, той нищо не е получил от Рим по повод на това,¹² патриархът отново му известява за обединението на цариградската църква и го моли да изпрати легати, с които той заедно да отхвърли гнусното дело на четвъртия брак и с общото съгласие да се запази трайността на християнската вяра, за да се не развива вече никога между християните подобен най-безсрамен брак.¹³ Макар че след всичко това Ник. Мистик, както се види, не получил никакъв отговор от Рим, обаче той не престанал усърдно да се труди за мирните отношения между двете църкви. През следващата 922год. той отново изпратил писмо до папата,¹⁴ гдето тъй също пише, че до това още писмо той вече се е обръщал към него чрез клирика Адеодат и някой си Петър, родом от Рим, който е гледал църковните работи след Николаевото възвръщане на патриаршеския престол;¹⁵ че освен това той е писал вече за възстановяване на връзките и единението между римската и цариградската църкви и на някой си протоспатарий, комуто била изпратена поръчка тъй също от императора да се яви при светейшия папа и да му връчи писмо и, след като получи от папата легати, да тръгне за Цариград.¹⁶ Но патриархът, както се види, и подир това никакъв отговор не получил, защото той по-нататък изказва предположение, че може би по някакъв начин нито Петър, нито протоспатарият да не см сполучили да се явят при папата, но затуй пък се надявал сега, че заедно с подателя на това писмо, който ще възвести всичко, без да пропусне нещо, ще пристигнат в Цариград папски легати за туй, щото „нищо неизправено и нуждаещо се от направление да не наскърбява вече църквата". „Ако пък, пише Ник. Мистик, не всичко [се изправи], то поне по милост на Оногова, Който е заменил вечното разединение на хората с единение, нашата църква да получи единство."¹⁷ От последните думи на патриарха се вижда, че той, като не получавал нито прием, нито отказ на просбата си, изказва желание да се изпратят от Рим легати поне за окончателното унищожение на разкола в цариградската църква.

Такива били отношенията между Рим и Цариград до втората половина на 922год. Според общия им вървеж, ние не можем да видим в тези настойчиви и чести обръщания на Ник. Мистика към Рим само желание да се възобновят предишните сношения с римската църква, само и само да се прекъсне разколът в цариградската църква. Ако, действително, тези сношения да 6яха необходими за възстановяване на мира в цариградската църква, патриархът не би се обръщал към Рим тогава, когато вече нейното църковно единство било възстановено на събора през 920година; напротив, той би трябвало да се обърне по-напред и да се домогва за общение веднага след завръщането си на патриаршеския престол, когато именно най-вече Ник. Мистик се нуждаел от помощ за борбата с противниците си, а не подир осем години. После, тази постепенна отстъпчивост, тези чести и настойчиви просби, които, повидимому, най-после дошли до туй, че уж възстановеното единство в цариградската църква не може да се счита действително без потвърждаването и скрепяването на папата, съвсем не ни говори за туй, че Ник. Мистик, ревностният ученик и последовател на знаменития Фотий, се стреми да признае върховенството на римския първосвещеник над цариградската църква. Ясно е, че неговите грижи и трудове за сближаването с Рим са изтичали от съображения за ползата не само на църквата, но и на империята.

Ние вече видехме по-горе, до колко било критическо положението на империята, и до колко тя била безсилна в даденото време. Между това, като захванем от 920г., Симеон ставал все повече и повече опасен за империята: всичките почти византийски провинции на Балканския полуостров преминали една след друга в ръцете на българите; български отреди действали при Дарданелите и под стените на самия Цариград, а сам Симеон вече се готвел да нападне със всичките си сили на столицата. Всичките старания и средства, употребени от патриарха и правителството, за отклонение опасността, останали без всякакви последствия. Патриархът с писмата си никак не подействал върху Симеон. В Цариград захванали да мислят за външна помощ; но Византия, поради крайно разстроените си финанси и, не била в състояние да вдигне срещу България варварските племена. Едничката помощ, която още можела да се очаква, била помощ от запад, но и тая помощ била би възможна само при съдействието на папата, и затуй сближението с Рим се явявало необходимо и важно за избавлението на империята от опасността. И тъй, като се стараели да възстановят свръзките и общението с Рим, и патриархът, и императорът се надявали, че при съдействието на папата ще получат помощ против външните врагове. Но римската курия останала глуха на всички тези възвания и предложения от Цариград. Между това, през 922 год. паднал и Одрин, последният град, който още удържал по-нататъшното движение на Симеон към столицата; сега не оставало нищо повече, освен да видят Симеон под стените на Цариград. Тогава от столицата били, вероятно, отново изпратени апокрисиарии до римския първосвещеник с открита, може би, просба за защита от българския цар. Резултат от това посолство, както ще видим по-долу, било пристигането на папските легати в Цариград през следващата 923год. С това, на нас ни се струва, и възможно е да се обясни старанието на патриарх Николай и Роман Лакапен, старание, изказано в нашето писмо под вид на заплашване, да задържат поне на няколко време очакваното тръгване на Симеон към столицата.

БЕЛЕЖКИ:

1. В текста е: . . . καί γάρ ύπερήλασιν έτος που δέκατον καί έπί τοΰτο έβδομον.

2. Вж. Сборн., кн. X, стр. 375.

3. Вж. Сборн., кн. XI, стр. 13.

4. Дринов, цит. съч., стр. 25.

5. Patroiogia, migne, t. CXI., Ер. 32, pag. 217. Ср.: „Твор. Св. Отц., стр. 191; Hergenröther, t. II, pag. 674.

6. Ibidem, ер. 53, pag, 248; Вж. Hergenröther, t. II, pag. 686.

7. Вж. по-горе писмо IX (14).

8. Едновременно с писмото на Ник. Мистик било изпратено така също и писмо от Романа Лакапен със същата цел.

9. Patroiogia, migne, t. CXI., Ер. 53, pag. 249

10. Вж. ibidem, Ер. 54: „Άδήλω” и ер. 55: „Άδήλω".

11. Ibidem, Ер. 56, стр. 256

12. Ibidem ..... τά έν αύτη [Έκκλησία] (ούκ οίδα πώς εΐπω, καλόν γάρ σιωπή δοΰναί τά λυπηρά) συμβεβηκότα σκάνδαλα, Ibidem, pag. 257: „Ιδού χρόνος ένατος έξ ού κρίμασιν οΐς οιδεν Θεός είς τήν έκκλησίαν έπανήλθομεν, έξ ής ούκ έν δίκη άπηλάθημεν, καί ουδέν όλως ήμΐν περί ταύτης έδηλώθη τής υποθέσεως. Πλήν έώμεν πάντα.”

13. Ibidem: .... Διά τοΰτο γράφομεν άποσταλήναι πρός ημάς τής υμών μακαριότητος αποστόλους, οί καί έτι τό τής τετραγαμίας μύσος σύν ήμΐν παντελώς άποκηρύξουσι, καί τή τών Χριστιανών πίστει κοινώ δόγματι τό ασφαλές περιποιήσονται, ώστε μηδαμώς έτι τοιοΰτον βδελυρώτατον γάμον έν Χριστιανοΐς πολιτεύεσθαί.”

14. Ibidem, Ер. 77, pag. 280. Това писмо, ако и да носи заглавие „Άδήλω", няма съмнение, че то е било именно адресирано до папата, защото на това указва 1), обръщанията, като: ώ μακαριώτατε, τήν ύμών άγισύνην, μακαριώτατε ήμών άδελφε принадлежащи изключително на папата, и 2), съдържанието на самото писмо.

15. Ibidem: Πλήν τοΰτο γνωρίζομεν и т. н.

16. Ibidem: εζναι δέ ώσπερ έξάρχής и т. н.

17. Ibidem: Εί δέ, οία τά άθρώπινα и т. н.