ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD
Коментар на 21-то и 22-ро писмо (16-то и 17-то писмо до цар Симеон І) на патриарх Николай Мистик от Васил Златарски
Литература:
СНУ, т. 12, стр. 134-138. Правописът и езикът са осъвременени.
[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Галерия] [Филми] [Ново]
От началото на първото (XVI) от гореприведените писма
ние узнаваме 1), че Симеон бил изпратил писмо до Ник. Мистик и 2), че това
писмо било написано не като отговор на патриарховото писмо, но било
предизвикано от разговора на Симеон с някой-си смирен и прост мъж. Това писмо,
според думите на Ник. Мистика, било твърде обширно, понеже патриархът, като се
боял да не напише цял том наместо писмо, отказва се да отговори на всяка част
отделно. Преди всичко, в писмото си Симеон уверявал, че подражава на Божието
смирение, тъй като той повикал при себе си този смирен мъж и „не счел
недостойно за себе си да разговаря лично с оногова, който е поставен много
по-ниско от неговото славно величие". Кой е бил този смирен мъж, е трудно
да се каже; вероятно той е бил пълномощник, изпратен при Симеон от Цариград по
делото за размяната на пленниците, за които се говори в предното писмо. Сетне,
Симеон казвал, че, като подражава на Божието смирение, той желае да сключи мир,
но при това не ще да е пропуснал да спомене и този път за претенциите си върху
императорския престол, понеже патриархът не се забавя да го обори с думите: „ти
се стремиш към привилегиите на онази царска власт, която
поваля всяко племе пред краката си; нито един народ, откак е станала известна
ромейската мощ, не може да се похвали, че ромеите са прекланяли врат
пред него". Но, като говорел за това, може би, в най-смирена форма, Симеон
все пак писал, както и по-напред, че „Бог така желае", защото „всичко,
което той е извършил, той го прави от любов към съгласието и запазването на
мира". Обаче при все това Симеон изявявал желание да сключи мир и иска да
му изпратят апокрисиарии, от които той да може да узнае намеренията на
императора и сената и чрез които да начене преговорите за мир.
От второто (XVII) писмо на патриарха се научаваме, че
Симеон наскоро подир това изпратил друго писмо до императора. То, както се
види, е съдържало в себе си искрени уверения от страна на Симеон за неговото
намерение да сключи мир и да прекрати войната, без да споменава нещо за
условията, при които мирът ще се сключи; в него писмо, както и в писмото до
патриарха, Симеон пак е искал да се изпрати при него „човек надежден и
истинолюбив", който да му съобщи начина за сключването на мира и за това,
как императорът и всичкият му сенат се отнасят към предлагания мир.
Съдържанието на тези две Симеонови писма, изпратени в
Цариград, до колкото те могат да бъдат възстановени по гореприведените на Ник.
Мистика, ясно ни говори за целта на изпращането им. Ние вече по-горе казахме,
че Симеон, след като изпроводил посолството при арабския халиф, стараел се всякак
да отвлече вниманието на византийците от действията си. Няма съмнение, че и в
тези писма е проглеждало същото стремление, същото желание. Наистина, ние видехме
от предното (XV) писмо, че Симеон още неотдавна преди това окончателно отхвърлил
не само свиждането, предлагано от патриарха, но даже всяко съгласие за мир.
Какво прочее го е подбудило отново да се обръща с предложение за мир и при това
пръв, без всяко предизвикване от страна на Византия, когато ни е известно, че
през последно време не били произлезли никакви изменения и усложнения на
работите, които би могли да извикат от страна на Симеон подобно обръщане? Тук
ние срещаме същия онзи начин на Симеон, който той употребил през 913год.,
когато се намирал под стените на Цариград: той и сега, както и тогава, изпраща
до императора писмо, в което без всяка враждебност и претенции, изказва желание
да сключи мир и проси, да му изпратят апокрисиарии. Такава една неочаквана промяна
припомнила на патриарха за внезапното отстъпване на Симеон от Цариград през
913год. Затуй, известен още от по-напред от Симеон за намерението му, Ник.
Мистик не можал да не повярва, че действително българският цар желае мир, затова
той моли Бога, „Той да всели в почтената му (Симеонова) душа още по-голямо
миролюбие". Доколко Ник. Мистик е бил уверен в искреността на Симеоновото
предложение, види се от това, че той изказва надежда и за дълговремеността на
предстоящия мир. Ник. Мистик, може би, е бил готов да повярва на Симеоновите
думи още по-напред, когато е прочел дългото му и „смирено” писмо, изпратено до
него, но там Симеон още писал, че Сам Бог желае, щото той да завземе
византийския престол. Сега обаче, като прочел писмото на Симеон до императора,
в което няма даже загатване за това, патриархът не само сам се убедил, че
Симеон е готов да сключи мир, но уверил в това и императора, и сената, които
„вече взели решение (т. е. да влязат в преговори) и имат намерение да го
изпълнят". Затуй, във второто (XVII) си писмо той вече не пише, че изпращането
на апокрисиарии е възможно само тогава, когато Симеон върне назад задържаните
от него, а направо го известява, че изпраща архиерей, „свой син", както
той го нарича, възпитан и ръкоположен от самата му ръка; при това прибавя, че
той праща именно този човек, за да „няма повече никакви недоразумения", т.
е че присъствието на „сина" му напълно може да замени самия патриарх, и затуй
въпросът за мир трябва да се разгледа окончателно. Но при всичко това Ник.
Мистик заклева Симеон в името на Самия Владика на всичко, Царя и Бога, да не го
задържа повече от петнадесет дни, а, след като му съобщи всичко, каквото мисли
за мира, подир изтичането на петнадесетия ден да го отпусне назад без огорчения
и спънки.
Симеон тъкмо това и желаел. Нему трябвало да почне
само преговорите, за да ги проточи до завръщането на посолството му от Африка,
после да обяви на Византия неизпълними за нея условия, отново да почне войната
и да потегли наедно със съюзника си за Цариград. Дохождал ли е при Симеон гореспоменатият
архиерей, изпратен от Цариград, за да почне преговорите, и какъв е бил
резултатът от тези преговори (разбира се, ако са станали), ние не знаем; във
всеки случай, както патриархът, така и византийското правителство били длъжни
да се разочароват в надеждите и очакванията си, тъй като падането на Одрин,
което се случи наскоро след това,1) ясно им показало, че всичко това от страна
на Симеон не било нищо друго, освен хитрост, и че той не е и мислил за мир.
Обсаден от войските на Симеон още в началото на лятото
на 921год., Одрин, като не получавал никаква помощ нито от Цариград, нито от
друго место, понеже бил отвсякъде отрязан, се държал дотогава1, докато имало възможност.
За обсадата и падането му византийските летописци разказват следното: „Симеон
български заобиколи града с всичката си войска и, като го обложи с як вал, започна
обсадата. Но когато жителите почувствуваха голям недостатък от хляб и страшен
глад [ги] замъчи, - понеже нямаше от где да докарат [храна], - те, принудени от
нямане, се предадоха на българите заедно с войската, която Симеон излови и окова
във вериги и, след като ги удостои с хиляди оскърбления, изби ги с ужасна
смърт, свойствена на неговата сурова и жестока душа."2 Такава
една постъпка, такава една безчовечност на Симеон (ако е възможно да се вярва
на византийците) съвсем не отговаряла на настроението му - да подражава на
Божието смирение, никак не говорило в полза на туй, че всичко това той е правил
„от любов към съгласието и запазването на мира." С тази постъпка Симеон,
ако и да бил преди малко писал за мир, ясно показал, че той никак се не стреми
към оня мир, за който Н. Мистик беше писал, че „не се домогва до чуждото, не
напада на ония, на които би трябвало най-малко [да напада], не повдига ръце към
оръжие, не дава повод за война, не се радва на кръвопролитието и не умее да
пленява." Но падането на Одрин било важно за византийците не само за туй,
че то разкрило хитростта на Симеон, но и за туй, че то увеличило страха пред страшния враг. Одрин бил последната крепост,
която още удържала българския цар, да не потегли за Цариград; но с падането му
пътят за столицата бил вече открит за Симеон. В Цариград сега не можели да
очакват нищо друго, освен да видят Симеон под стените на столицата. Трябвало да
се помисли за отблъскване на неминуемата опасност, към което и побързали да
пристъпят, както ще видим от следващото писмо.
БЕЛЕЖКИ:
1. Че падането на Одрин се отнася към 922 година, а не
към 923, ще се види от следващото XVIII писмо.
2. Theoph. Contin. ed.