ПРЕДАНИЯ ЗА ЛИЦА И МЕСТА ОТ СТАРА ЗАГОРА

 

Статията е публикувана от П.Р. Славейков в СНУ, кн. ІІІ, 1890г., стр. 193-195. Интересно е, че н тази статия Славейков не споменава нищо във връзка с изнесената информация в „Статистическия алманах на Старо-Загорския департамент за 1882г.”, стр. 52-53 за сведения в турски сиджили за превземането на града от турците предвождани от Лала Шахин паша. Тъй като в алманаха са включени и част от сведенията на Славейков в края на текста съм добавил някои допълващи  бележки от там.

 

 

 

 

 

 

Акарджа, махала в Ст. Загора, лежи в източната част на града, която пострада най-много във войната на 1877 г. В турските архиви е наречена Кайнарджа. Местността, дето лежи тая махала, е много водна, има и много текущи извори, които в засуха понякога пресъхват. Има преда­ние, че току над тая махала към север, дето бяха бостаните, отнапред било азмак (голям потръсък) и дълбоко блатище, та когато нападнали турците на града, последният тамо; воевода, като се бранил, доколкото можал, и видял, че не ще може да устои и тряба да се предаде, попитал жена си какво мисли да прави, ако влязат на турците в ръцете? «От царица робиня — рекла тя, — то е нещо ново» «Но­во е — рекъл воеводата, — защото по ветому цариците ставали робини, ама пак на християни царе, а тези са тур­ци.» «Че като са турци, хора не са ли? Или защото са турци, нашите царе и гръцките затова им дават сами с воля дъще­рите си и сестрите си?» — рекла жената ядовито. Подир малко воеводата попитал дъщеря си, момиче още младо: «Какво ще правим, дъще, ако ни хванат турците?» «По-добре на дъното в езерото, а не в ръцете на турците!» На другия ден преди зори воеводата впрегнал каляската и зел жена си и дъщеря си да бяга уж и ударил през потръсъка в блатото и там потъва, та се удавя с жена си и дъщеря си. Види се, че преданието се основава на мисълта, че жената на воеводата е била царска дъщеря или от цар­ски род на търновските царие.

Това предание не свършва тук, а продължава, че оста­налият наместник на воеводата през този същия ден се условил с турците да предаде града, ако му позволят да излезе свободно с войската и гражданите, конто искат да идат на друго място в България. Турците приели усло­вието и войската с някои граждани излезли, та отишли къде Балкана¹. Като станало мир и се отстъпила всичка българска Тракия на турците, до полите на Балкана, българското правителство поселило гражданите в Мъглиш, което било погранично село, а войниците поставило в прохода, дето е сега Калофер, тоже на границата, да бранят прохода. А защото Стара Загора се казвала от-първо, в българско време, Бер, то войниците нарекли мястото на прохода, дето ги поставили на стража, Бер, което място изпосле поради многото станали битви с тур­ците и нещастни за тях нарекли го Карафер (а българите Калофер). И тези войници на прохода, като били без жени, нападали на пограничните села в Турско, та грабели жени и моми и увличали ги в непристъпното си жилище. С тази цел те нападнали една нощ на Бер (Стара Загора), но споразумение с жителите останали в града и отвлекли до стотина моми и жени и това станало причина, че тур­ците изпъдили останалите жители в града и не допущали па никой българин да живее в града освен арменци и евреи из Одрин. А изпъдените от града българи едни отиш­ли в Калофер, та се заселили, а други направили новото село срещу Бешбунар до боаза.

Свещеникът, който ми разказваше това предание, уве­ряваше ме, че дядо му бил уж от това село и се преселил в Стара Загора и той казвал, че това го имало писано в Ново село на един дамаскин. Той прибавяше още, че в Ново село живеели българи; те били повече лозари и тър­говци, които имали дюкени и мази в Ст. Загора и дене идели, та търгували в града, а вечер си ходели в Ново село. И когато вече се умирил орталъкът (светът), изпосле новоселци напуснали селото си и се преместили пак в града.

Това последното предание за Ново село аз го бях чувал от мнозина други и развалините, особено гробищата на Ново село, личаха до 1876—77, но аз мислех, че то село, както и много други, в размирните кърджалийски времена се е преселило в града, нещо обикновено, което е ставало и на много други места, но подир записванието на горното предание аз поисках да изуча този въпрос, като по-близък до времето, в което живеем, и наистина можах да узная, че новоселци имали дюгени в града, които дене идели, та отваряли и продавали, а вечер си ходели в Ново село, и че те се преселили в града много по-рано от кърджалий­ските времена и преместили се скупом с черквата си заед­но, като направили черквата св. Димитрия като къща с комини и пренесли тамо иконите, кандилата и много ръкописни черковни книги². Това като узнах, аз ходих в черквата и намерих всичко, както казваха, само ръкописни книги нямаше освен няколко изпокъсани листа, що се търкаляха по тавана. Намерих и надпис на черквата дървена, кога е правена. Летоброенето сега точно не помня но знам, че беше 1713 ли, 1723 ли³, с една реч, много по отпосле от кърджалийските времена.

За арменци аз знаех, че в Загора няма, но като зех разпитвам, узнах, че имало някоги, та живели колко на последне време в Сливен, и намерих гробищата им арменски надписи на запад от града. А за евреи имал няколко къщя само отнапред и преди 1840 придошли още няколко от Одрин.

Свещеникът, който ми разказа горнето предание, беше малко лафазан, т. е. обичаше да приказва множко, та между това и да поизлъгва малко или да уйдурдисва да наднажда приказки. Името му бе поп Станчо. Той служеше в черквата «Свети Никола» и къщата му беше ток под пътя отдолу. Той бяга с нас по Търновско и после с завърна и умря. Приятелите в Стара Загора могат да с усетят за него. Когато най-напред аз чух и записах ту предание, видя ми се твърде интересно и любопитно и за писах го просто по любопитство и отнесох се с него прост като предание, а още като предание, чуто от такъв съмнителен извор. Но изпосле, колчем се замислях над него аз виждах, че в това предание като че ще има и някакво основание, защото авторът му, свещеникът, колкото и да беше човек, който да уйдурдисва приказките, тая уйдурма надминаваше неговите познания и горе-долу историческите събития, на които указва. Затуй дойдох до заключение, че те ще имат някое основание и той ще да го е чул от някого, който трябва да го е чул от друг, който трябва да го е чел или от писан разказ през други уста да го слушал. Аз начнах да разпитвам за събитията от по-новите времена и да изследвам по-общи съществующи предания, от които ето какво се оказва. Свещеникът, за когото става реч, не е бил от Ново село, следователно поизлъгал ме, но че преданието за това село е истинско. Общо предание има, че в Загора не се позволявало в твърдинята додето траяла тя, да живеят българи вътре. Това е бивал и в много други места, каквото доскоро във Видин и Ловеч, па може и в други места — на българи не се позволявало да живеят и в града вътре, и извън твърдините и колкото по-трудно се превземал някой град, това запрещение е бивало по-строго.

Тоже преданието е вярно за новоселци, че имали дюгени в града, дето идели дене да продават и вечер си ходели и Ново село. За преселването им в града аз мисля, че както е станало с много други села в други градове и в същия град с други села, които в размирните кърджалийски вре­мена са се преселили в градовете, за да се запазят. Но за Ново село излиза това, че те са се преселили в Загора много по-отколе и точно тъй, както казват, скупом и всички наедно съставили една махала, дето си направили и черква под име папаз ези, дървена и с комини, в която преместили всичките си черковни принадлежности, като икони, кандила и чаши, а за ръкописни книги не можеха да потвърдят. Но аз помня, че в библиотеката на Старо­загорското читалище имаше повече от 5—6 ръкописни и старопечатни книги, които мисля, че може да са ги при­брали. От тях някои бяха подписани на корите и извътре и показваха, че бяха пренесени от приискърските села, откъде Враца и София.

За преданието на потръсъка и блатото над града, аз го чувах от мнозина други, които казваха, че го имало и като го изпълнила водата, избила уж в махалата Акарджа, като но-ниска, и от това имало доста много чешми. Уверяваха ме, че тая махала била изпърво много по-влажна и по-мочурлива, но като се направили чешми и се изкопали почти във всяка къща герани, водата се събрала, мястото позасъхнало и се позатегнало, а при все това в бостаните, дето бил потръсъкът и блатото, и сега имало търсища и мочурливи места. После аз имах случай в старозагор­ските села, каквото в Памукчи, да видя други такива потръсъци и всред тях езера малко по-дълбоки, в които се въди и риба, а още по-добро понятие ми дадоха за това и разните наричани дипсизи по азмака в Новоза­горско, тъй щото донейде и това се оправдава.

 

БЕЛЕЖКИ:

 

1.                            Според алманаха Стара Загора капитулирала и затова населението било подложено на харадж, но по време на борбата между Баязидовите синове турците били прогонени от града и той бил завзет наново едва през 1410г. Именно след второто завземане населението било прогонено от града и можело да влиза само през деня за да работи в дюкяните.

2.                            Според алманаха първата черква след турското завоевание била издигната с материал от старата, но била направена с комини за да прилича на къща и така била наричана папаз-еси, т.е. поповата къща. По-сетне на нейното място била издигната черквата „Св. Богородица”.

3.                            Според алманаха надписа на изгорялата по време на Освободителна война дървена черква „Св. Димитър” (нарича също попската къща) е бил на български и гръцки и според него е била изградена на 26 юли 1743г.