ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD
СВЕТИ ОНУФРИЙ ГАБРОВСКИ
(С РОЖДЕНО ИМЕ МАТЕЙ, А КАТО
МОНАХ МАНАСИЙ)
Житието на свети Онуфрий, което е било публикувано в „Атонския патерик” е
било преписано от ръкопис от скита „Предтеча”, където свети Онуфрий се
подготвял за своя мъченически подвиг. Най-вероятно житието е дело на неговите
наставници Никифор и Григорий или на някой от техните ученици. В житието са споменати също новомъчениците свети
Игнатий Старозагорски, Акакий Серски и Евтимий, които също се подготвяли за
своя мъченически подвиг с помощта на Никифор и Григорий.
Йосиф Соколски завръщайки се от посещение
на Света гора занесъл в Габрово сборник съдържащ текста на житието. Това житие
е било преписано от Патко хаджи Манафов
През 1903г. връщайки се от поклонение в Зографския манастир Васил
Карагьозов отнесъл в Габрово текстовете на житието и службата на свети Онуфрий,
които подарил на девическия манастир „Св. Благовещение“.
Ръкопис:
Ръкописът, от който е взет
текста принадлежи на светогорския скит „Предтеча”.
Издания:
Афонский патерик или жизнеописание святых, на Святой Афонской горе просиявших.
Часть 1, 1897, стр. 13-24; Афонский
патерик - 2008.
ALD
4 ЯНУАРИ
Житие и страдание на светия нов преподобномъченик
Онуфрий
Месторождението на светия нов преподобномъченик Онуфрий
било селището Габрово, Търновска епархия. Той произхождал от богати християни
родители-българи и при св. кръщение бил назован Матей. Когато Матей достигнал
възрастта, на която е станал способен да разбира книжното учение, тогава
родителите го дали в училището, където той се учел с голям успех. По това време
веднъж той се провинил за нещо, заради което и бил наказан от своите родители,
но това внушително родителско наказание породило в неговия млад ум мисъл за мъст,
която поради вражеското действие го наклонила към собствената му гибел. Изпитвайки
гняв към своите родители заради наказанието, той заявил пред намиращите се там
турци, че желае да приеме мохамеданската вяра. Това детско намерение лесно можело
да се осъществи, ако родителите не бяха успели да го измъкнат от ръцете на
служителите на Мохамед. Но е видно, че любовта на Небесния Отец, за вярата и
благочестието на родителите, не оставила детето, което изявило поради своето
неразумие желание да се отрече от християнската вяра. Едва когато Матей навършил
пълнолетие и започнал да разбира нещата самостоятелно, то тогава той се
оттеглил в Светата Атонска гора и постъпил в братството на Хилендарския манастир.
Тук скоро приел върху себе си иночески образ с името Манасий и извършвал духовни
подвизи с внимание и ревност. Като изминало известно време заради своя
добродетелен и подвижнически живот той бил ръкоположен за йеродякон. В този свещен
сан Манасий прилагал труд към труда, ревнувайки за добродетелите Христовите подвижници
и така преминавал от сила към сила. Но опитът и писанията на светите отци
свидетелстват, че колкото човек преуспява в добродетелта, то толкова се украсява
със смирение, така че тогава даже и най-малките грехове му се струват големи и той
сърдечно се съкрушава за тях, принасяйки покаяние. Точно така и Манасий:
преуспявайки в добродетели и преглеждайки целия си изминал живот, той с ужас
видял своето падение, т.е. отричането от Христа, което станало още в детството
му, което от това време като някакво тайно изобличение постоянно се носело в неговия
ум. Освен това и сърцето му нямало покой вследствие прочетените от него думи, казани
от Спасителя в Божественото Евангелие: „И тъй, всеки, който Мене признае пред
човеците, ще призная и Аз Него пред Моя Отец Небесен; а който се отрече от Мене
пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен” (Мат. 10,
32–33). Имайки в ума си постоянно тези свещени слова, Манасий скърбял, цялата
му душа била обхваната от страх. „А какво, – мислел той, – ако аз не принеса
достойни плодове на покаяние заради свое отричане и в деня на Великия съд
Христос, от Който аз се отрекох пред хората, се отрече от мен пред Небесния Отец?”
Сърцето му не било спокойно, в него не царял този радостен мир, който за
подкрепление и утешение се изпраща на подвижниците от всещедрия Бог и затова
извършваните от него подвизи му за стрували твърде недостатъчни за това да се очисти
от дълбокото, както му се струвало, падение и да умилостиви Бога; затова в ума му
въртяло, че е възможно да примири своето сърце с Небесния Творец само чрез
изповядването Му пред неверниците. Затова той решил, заради своето отричане от
Христа, да Го изповяда пред турците, като пролее за Него кръв в мъченически
страдания, за да очисти своето падение и по този път да се примири с Бога. Това
свято и при това трудно намерение ден и нощ не го оставяло; но, тъй като не се доверявал
на себе си, той със сърдечна и смирена молитва молил Бога му открие, дали
волята Му е такава, угодна и съвършена, както за това говори св. апостол Павел
(Рим. 12, 2). И ако желанието Му е угодно, то тогава само Господ би утвърдил непоколебимо
неговата мисъл и би го укрепил със Своята благодат мъжествено да изповяда
християнската вяра пред враговете на Христа и да приеме мъченически край. Но
така както, по думите на Св. Писание, помисълът на смъртните е боязлив и погрешни са помислите им
(Прем. Сол. 9, 14), то и Манасий не се решил без съвета с опитни отци да
пристъпи към великия подвиг на мъченичеството, а после той със смирение и
кротост открил своето желание на духовните старци и помолил за техния благоразумен
съвет. Но старците го посъветвали добре да обмисли своето намерение и без да е
опознал своите сили, да не се решава на толкова страшен подвиг.
Съвета на опитните мъже бил приет от Манасий с охота и
той започнал още повече да се подвизава в пост, бдение, молитви и трудове; при
това желанието да пострада за Христа не само не се охлаждало в неговото сърце,
но още повече се възпламенявало, особен когато узнал за неотдавнашното страдание
на новите преподобномъченици Евтимий, Игнатий и Акакий1.
Научавайки, че тези св. мъченици са се подготвяли за мъченически
подвиг, като са ползвали съветите и ръководството на духовника Никифор, той
заминал за Предтеченския скит, където чистосърдечно изповядал пред опитния
духовник Никифор своето намерение, помолил го да го приеме в своята килия и да
го подготви за страдалческия подвиг, подобно на Евтимий с Игнатий и Акакий.
– Съгласен съм, чадо, да те приема при себе си, – му казал
ласкаво духовника Никифор, – но само в случай, че никой от външните хора няма
да узнае за твоето намерение пострадаш за Христа и също така през цялото време на
твоето приготовление за мъченичеството ти да постъпваш така, все едно вече
страдаш за Христа при жестоките мъчители. Съгласен ли си на това?
– Съгласен съм, свети отче, – с радост отговорил блажения.
И по такъв начин, като получил желаното – да бъде ученик
на опитния мъж, Манасий се завърнал в своя манастир, разпоредил се със своите
вещи и пари, от които една част раздал като милостиня, а друга оставил в полза
на манастира с условие, той да осигурява препитание на неговия роден баща, който
по това време живеел заедно с него в Хилендарския манастир, в пълно монашеско
подстрижение.
След това под предлог, че иска да отиде в Йерусалим на
поклонение по светите места, той се скрил от всички и отишъл при духовника
Никифор, който с бащинска любов приел блажения и го настанил в отделна килия,
като му заповядал да не общува с никого, а насаме да се моли на Бога.
Заключвайки се в тясната и тъмна килия, Манасий започнал
да се подвизава в продължителни бдения и молитви; при което той смирявал своето
тяло с поклони до земята, от които в течение денонощието правел по 3 500, а до
пояса - безброй. Молитвата със сълзи сякаш се сродила с него, той я имал
постоянно в устата и в ума си, и по такъв начин най-блажения подвижник в тази тясна
килия, подобно на златото, се калявал на търпение и мъжество. За подкрепа на тялото
употребявал като храна хляб с вода през два, а понякога и през три дни; а варена
храна през цялото време вкусвал понякога само в съботните и неделните дни.
Като изминали четири месеца в неговата душа, вече очистена
и горяща от пламенна любов към най-сладкия Иисус, се появила решимост да встъпи
в отдавна желания подвиг да пострада за православната вяра и да приеме мъченически
край. По това време старецът Никифор го подстригал във великия ангелски образ с
името Онуфрий, и било решено от духовника с другите старци да го изпрати на
остров Хиос, на който блажения Онуфрий трябвало да избере поприще за мъченическите
подвизи. По такъв начин бил напътстван от общите молитви и благословии, мъжествения
воин Христов заедно с инока Григорий, същия този, който преди това съпътствал
тримата Христови мъченици – Евтимий, Игнатий и Акакий,
– с този любвеобилен Григорий Онуфрий оставил Светата Атонска гора. Отправили се
на път и като били управлявани от Божия Промисъл, скоро благополучно пристигнали
в Хиос. Тук те се установили в дома на един християнин, където в отделна стая
прекарали седем дни в пост, бдения и молитви, като подкрепяли своята душа с често
причестяване със Св. Христови Тайни. И по такъв начин като се въоръжил с
духовно всеоръжие, Онуфрий се решил в идващия петък, като ден на спасителните
страдания на нашия Господ Иисуса Христа, да влезе в битка против духа злобата и
пролее своята кръв за Иисуса Христа. Като подкрепа и утешение за блажения
Онуфрий в една от прекараните в молитви нощи той седнал да отдъхне и, бидейки изнемощял,
потънал в лек и слаб сън. През това време той видя лика на стоящи пред него
архиереи, свещеници и воини, които му казали:
– Стани и иди при Царя, Който иска да те види.
– Защо, – плахо ги попитал блажения, – Царят желае да види
мене и що за човек съм, та да съм му притрябвал? Моля ви, оставете ме.
– Невъзможно е, – казали му небесните посетители, – ставай
и върви с нас.
Съпътстван от тези светоносни мъже Онуфрий станал и тръгнал
след тях. После те пристигнали на някакво открито и обширно място, което било цялото
залято от необикновена светлина, където на прекрасен и сияещ все едно да е от слънчеви
лъчи трон величествено седял Царя, към Който блажения се приближил и му се поклонил
до земята. В това време Царят се обърнал към стоящите пред него и, показвайки с
ръка към едно светло място, казал: „Ето за него вече е готова обителта”. При тези
думи Онуфрий оставил слабия сън и се събудил, чувствайки в сърцето си небесна
радост. Прославяйки Бога, който го утешил с чудното видение, той усърдно замолил
в своята молитва и свети Василий Велики, тъй като тази нощ била в негова памет,
та и той да ходатайства за него пред Божия Престол със своите благоприятни
молитви. Но каква пък печал обзела неговото сърце, когато на следваща нощ вече не
усещал тази небесна радост и вместо нея настъпил страх и трепет, и той започнал
някак си да се страхува. Виждайки се в такова състояние, той със сълзи се обърнал
към стареца Григорий:
– Отче! Божествения огън, който сгряваше сърцето ми,
угасна! Защо аз, окаяният, се лиших от това утешение?
– Заради гордостта, – отговарял му Григорий, – ти
вътрешно се размечта за себе си за нещо велико, и заради това се скри от теб Божията
благодат.
– Уви аз, окаяния! – с ридание и стонове казал
Онуфрий. – От какъв драгоценен дар се лиших! Какво сега ще кажат св. атонските
отци и братя! Вместо да чуят за новия мъченик и да се порадват на моето спасение,
те ще чуят за повторното ми отричане от Христа. Уви аз, грешния! Уви аз, нещастния!
Изплаквайки своята мъка, той паднал в нозете на
Григорий и лежейки в краката му, се укорявал за това, че не могъл да съхрани
Божественото утешение. После станал за молитви и ги изливал дотогава пред Сърцеведеца,
докато отново не почувствал в сърцето си тази угаснала топлина, която го било
оставила.
Чувствайки се в спокойно настроение, той, с детска
простота се обърнал към Григорий и с радостни сълзи на очите казал:
– Отче! Благословен Бог, аз отново съм добре.
На сутринта Григорий взел предпазна мярка, за да не би
Онуфрий отново не изпадне в духовна гордост, тъй като коварството на злобния
враг е силно, който, ръмжейки като лъв, търси, кого да погълне, и още повече и
по-силно се въоръжава срещу тези, които мъжествено отблъскват всички негови
нападения. Древната злоба не дреме и е готова да повдигне облаците на своите
коварства, стига само да се появи у Христовите подвижници дори най-малката слабост.
Затова опитния старец Григорий, за да смири всички помисли на Онуфрий и за да
не би той отново да не започне да се надява само на себе си, му заповядал да помоли
всички, в дома където се намирали, да се молят за него, като падне в нозете им
и ги целува. След това през същия този ден блажения Онуфрий се заключил в църквата,
където започнал да се моли с вопли, изливайки пред Сърцеведеца скръбта измъчваща
душата му.
Григорий, слушайки молещия се с вопли Онуфрий, този
път не го възпрепятствал явно да излива своята печал пред Небесния Отец, защото
виждал, че неговата гласна молитва излизала от сърцето му, сгрято от Божествена
топлота; и, за да не смути молещия се, вече след това, когато блажения завършил
своята молитва, Григорий от предпазливост му направил забележка, казвайки: „Нима
ти не си чувал, какво е казал Господ в Евангелието: „нека лявата ти ръка не
знае, какво прави дясната” (Мат. 6, 3). Защо от тщеславие извършваш твоята
молитва гласно? Разбира се заради това, та всички да те слушат и хвалят. Нещастнико!
Отново си изпаднал в гордост и си погубил своя труд. Отново те е ослепила
духовната гордост!”
Блаженият, слушайки от стареца Григорий тези думи, с
кротост му отговорил: „Съгреших, отче! Прости ми и се помоли за мене на Бога, та
Той да ме избави от дяволските мрежи”. Но опитния Григорий, виждайки дълбокото
смирение на Онуфрий, в душата си се радвал за него, тъй като му направил
порицанието именно заради това, за да води блажения към подвига по мъченическия
път на смирението и по такъв начин да низложи всезлобния и горд дявол. Неговата
цел била постигната и сега той започнал да го подготвя за въздигането чрез
страдания за изповядване на името Христово. Цялата предшестваща нощ те провели заедно
в молитва, после, приобщавайки се със св. Христови тайни, Григорий облякъл
Онуфрий в светски дрехи (косата на главата и брадата били обръснати още с вечерта)
и, още щом зазорило утрото, го изпратил с пожелание да извърши благополучно мъченическия
подвиг.
По пътя той се срещнал с един християнин и при
разговора с него, като видял, че той е благонамерен, му открил свое желание да пострада
за Христа. Добрият християнин се зарадвал и при това забелязал, че за довършване
на цялото турско облекло не му достигат червени обувки, които в такъв случай били
необходими, и му купил такива. После отишли в храма Пресвята Богородица, наричан
Зарадвана и св. Матрона Хиоградска, където отслужили молебен на Небесната Царица,
молейки за подкрепа и помощ от Богородица, и вече оттам Онуфрий тръгнал за мехкемето
(съдилището).
Пристигайки в мехкемето, той попитал стража:
- Може ли да видя председателя.
– Защо ти е? – отговорил стража.
– Искам да подам жалба2.
– А имаш ли фетва?
– Не, – в объркването си отговорил Онуфрий.
– В такъв случай не може да видиш председателя, – му отговорил
сурово стражът.
Не постигайки целта, Онуфрий със скръб дошъл обратно в
дома при оня добър християнин, който му купил обувки. Но този благонамерен
християнин го успокоил и го посъветвал да отиде пак в мехкемето и там, без да
казва на никой, да вдигне завесата, отделяща присъстващите от молителите и по такъв
начин може да влезе в заседателната стая.
Изслушвайки съвета, Онуфрий отишъл в мехкемето, където
безстрашно постъпил според съвета на добрия християнин и като влязъл сред присъстващите, се обърнал към съдията със
следните думи:
– Преди петнайсет години на това място аз получих
опасна рана и от това време обиколих различни градове и лекари, не получих изцеление,
и всички, като да са се наговорили помежду си, казваха, че раната ми никой не
може да излекува, освен само на онова място, където съм я получил, затова аз
отново дойдох тук, за да я излекувам напълно.
– А каква е твоята рана, – попитал го кадията (съдията),
– и какво точно искаш да получиш от нас?
– Раната ми, – отговорил мъченикът, – е тази: когато
бях дете, аз заради своята неразумност се отрекох християнската вяра пред ваши
мюсюлмани; впрочем никога не съм бил неин последовател, а винаги съм бил истински
християнин и съм изпълнявал всички християнски обреди. Но когато навърших пълнолетие,
то тогава моето падение се откри пред мен
ясно като ден, което аз считах за някаква нанесена дълбоко в душата ми рана. След
това аз обходих много свети места за да се изцеля с покаяние, но помислите ми
не се успокоиха, а сърцето ми до сега не е намерило покой. И така, проклинам
вашата вяра с лъжливия ваш пророк Мохамед и дръзновено изповядвам себе си пред
вас като християнин. – Казвайки това, той хвърлил пред тях зелената чалма от
главата си, една част от която попаднала в лицето на кадията, а другата на мюфтията.
Съдиите, виждайки такова дръзновение от светеца, се удивили,
как един християнин е могъл да се реши на такава дързост; а един от тях с гняв започнал
да говори на светеца: „Какво правиш нещастнико? Вдигни и отново положи на главата
си тази свята вещ”. Но мъченикът, усмихвайки се, започнал да укорява всичките им
вещи, които те наричат свети, и самата им вяра с всичките й обреди.
Чувайки хулите за своята вяра, съдиите злобно завикали:
„Смърт за този човек!” – и заповядали да го хвърлят в тъмница, оковавайки
нозете му. Когато светия мъченик бил въведен в мрачния затвор, то някои от
християните страдащи там в окови го питали за името и отечеството, но Христовият
страдалец, скривайки истината, за да не създаде подозрение, че е монах, им
отговарял, че е от Търново, а името му е Матей. Но, на светецът не се наложило
дълго да седи в тъмницата, защото съдиите в същия този ден го осъдили на смърт.
Когато извели светия затворник от тъмницата, то съдиите
още веднъж го попитали, какво мисли за себе си, и когато научили, че мъжествения
страдалец е непоколебим в своето изповедание, заповядали да му отсекат главата,
а тялото с дрехите да хвърлят в морето.
След това повели св. Онуфрий на смъртно наказание. Стигайки
на същото място, където недълго преди това бил обезглавен новия преподобномъченик
Марко3,
Онуфрий преклонил колене и бил заклан с нож в гърлото подобно на кротък агнец, а
чистата и непорочна негова душа отлетяла в небесните обители на 4-ти януари
1818 година, в петък, в 9 час на деня, на 32 години от раждането.
Така бил извършен дивния подвиг на светия страстотърпец
Онуфрий, който той така дълго чакал за да примири себе си с най-сладкия Иисус,
за Който пролял своята кръв, измивайки от себе онова петно, което някога измъчвало
душата му. Едва сега напълно се излекувала смъртоносната рана, за която
преподобномъченикът говорил пред турските съдии.
След екзекуцията светите мощи на мъченика били сложени
в чувал, а в друг чувал насипали от пръста, на която лежали мощите, та християните
да не могат да вземат нещо за освещаване, и така те ги поставили в лодка, откарали
ги в открито море, и там ги хвърлили в морските дълбини. А какво се случило със
св. мощи след изхвърлянето им в морето, за нас остана тайна. Знаем само, че Този,
за Който той пострадал, ги е съхранил невредими и в морските вълни, защото в
Св. Писание е казано: Господ пази всичките им кости и нито една от тях няма да
се съкруши (Пс. 33, 21), и че той се е удостоил да получи от Христа Бога мъченически
венец, за изповядването Му пред мохамеданите. С молитвите на светия преподобномъченика
Онуфрий, Христе Боже, удостои и ние да получим християнски край и Небесното царство,
което Ти си приготвил за своите последователи от създаването на света. Амин.
_________________________
БЕЛЕЖКИ:
1. Тримата са пострадали през 1816 година. Паметта на свети Акакий
Серски се почита на 1 май. Паметта на Евтимий се отбелязва на 21 март, а на
свети Игнатий Старозагорски – на 8 октомври (в Атонския патерик е отбелязана
датата 20 октомври). Главите на тримата мъченици се пазят в руския атонски
манастир „Свети Панталеймон”..
2. Дава – съдебно производство, което се разглеждало
от долустоящ съд; а когато някое от съдещите се лица било недоволно от
първоинстанционното решение на този съд, а искало да пренесе своето дело в по-горно
съдилище, то, като удостоверение за това право му се издавала от долустоящия
съд фетва (свидетелство).
3. Паметта на свети Марко Смирненски и Хиоски, който
се бил посечен през 1801г. се отбелязва на 18 юни (5 юни по новоюлианския
календар). Възползвайки се от подкупността на палачите християните успели да
откупят и да погребат тялото му, а напоените с кръв дрехи на светеца били
прибрани в градския храм, като с частици от тях се сдобили и много от
християните в Хиос.