ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD

ЛЕТОПИСЕН РАЗКАЗ НА МОНАХА ИСАЙ ОТ 1371Г.

 

            Летописният разказ е част от обичайното предисловие или послесловие, с която средновековните автори, преводачи и преписвачи започвали или завършвали работата си, в която накратко дават сведения за себе си, за възложителя на работата, за времето, по което е бил направен преписът и някои важни събития от този период, както и за управляващите владетели и владици. По тази причина тези предисловия или послесловия винаги се явяват оригинална творба, дори основното съчинение да се само препис или превод. Последващите преписвачи често пъти наред със собственото си предисловие или послесловие копирали и тези на авторите, преводачите и предходните преписвачи, благодарение на което, както е станало и с бележката на Исая са се запазили повече от един препис с текста. В много случаи тези бележки се явяват и единствения източник на сведения за биографията на авторите, преписвачите и преводачите.

Както е посочил самия монах Исая, по поръка на митрополита на Сяр Теодосий той е направил превод от гръцки на „славянски” на съчиненията на Дионисий Ареопагит. Преводът, който е направил монахът Исая е бил завършен през 1371г. след битката при Марица, в която била разбита съюзната християнска войска, командвана от крал Вълкашин и брат му, владетелят на Сяр деспот Углеша и затова бележката отразява това печално събитие. Тъй като сведението е дело на съвременник и се отнася до смутното време, за което са се запазили твърде малко сведения, то тази макар и кратка летописна бележка предоставя изключително ценни исторически сведения.

         Ръкописи: Румянцев препис, съхранява се в Румянцевия музей, ръкописа е от ХVв., полууставно писмо. В началото на ръкописа има добавени 4 листа с две датирани бележки. Първата бележка от 1491г.  гласи: „По римския закон от божието рождение годината е хиляда четиристотин петдесет и първа, май, първия от десетте [ден на месеца, на който се чества] паметта на светия мъченик Мокий, а по руския летопис хиляда четиристотин петдесет и девета година. Тогава турците превзеха Цариград, а името на царя е Амурат. А писано е това възпоменание през годината шест хиляди деветстотин деветдесет и девета, а е разказвал поп Венямин, славянин по род, а по вяра латинец.” Втората бележка е от 1503г. и е със следния текст: През 6011година тази света книга ми бе дадена за прочит в дома на великия старец Панфутий Герасим Поповка, игумен богоявленски по своята душа [книгата със съчиненията на] Дионисий Ареопагит(ски)[добавката в скопите е с друг почерк].” Предисловието на Исая съдържа следите от сръбска, а след това и от руска редакция, но явно редакторите са се опасявали да не изопачат теологичния текст и по тази причина самия превод на „славянски” на съчиненията на Дионисий Ареопагит са запазили характеристиките на старобългарски език; Виенски препис – текста е на старобългарски.

         Издания: Текста на летописната бележка на монаха Исай е бил издаван многократно, при това при предаването на текста на осъвременен български език с доста различия между публикациите. По тази причина тук са посочени само някои от по-ранните или по-обширни издания:  Ал. Востоковымъ, Описанiе русскихъ и словенскихъ роукописейРуманцовскаго музеума”, С-П., 1842, стр. 161-163, (ХСІІІ); Љуб. Стоjановић, „Стари сръбски записи и надписи”, в „Зборник за исторjу, jезик и књижевност српскога народа”,СКА, Б., т. 3/1905г., стр. 41-44 (№4944) – настоящото издание е по тази публикация; Йордан Иванов, „Български старини из Македония”, С., 1970, 226-227; Иван Дуйчев, Стара българска книжнина, книга 2, С, 1944, стр. 174-176 (с бел. 390-391); Б. Ангелов, „Из старата българска, руска и сръбска литература, т.2, С., 1967, стр. 157-161.

 

ALD

 

[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Линкове] [Галерия] [Книга за гости]  [Филми] [Ново]

… Но бях принуден да превеждам от оня божествен мъж, преосвещения, говоря за митрополита на богоспасения град Сяр кир Теодосий … А тази книга на св. Дионисий започнах да превеждам в добри времена, когато божествените църкви и Света гора процъфтяваха като рай, като някаква постоянно напоявана градина. Свърших я обаче през най-злочестото от всички зли времена, когато бог бе излял гнева си над християните от западните страни1, и вдигна деспот Углеш2 цялата сръбска и гръцка войска и брат си крал Вълкашин3, и много други велможи, някъде около шестдесет хиляди избрана войска, и потеглиха в Македония4 да изгонят Турчинът5, без да разсъдят, че сре­щу божия гняв никой не е мощен да се противопостави. Те не само не ги изпъдиха, но те самите от тях бяха убити и костите им там паднаха и останаха непогребани; и друго много голямо множество умряха от острието на меча и други бяха закарани в плен; а някои от тях пристигнаха като бегълци5. И такава нужда и люто зло обля всички градове и западни страни, каквото нито ушите са чували, нито очите са виждали.

След като убиха този мъж, храбрия деспот Углеш, измаилтяните се посипаха и полетяха по ця­лата земя, като птици по въздуха, като едни от християните с меч заклаха, други бяха отведени в плен, а останалите покоси безвременна смърт; останалите пък от гладна смърт бяха погубени. Такъв глад беше по всички страни, какъвто не е имало по всички страни от съз­данието на света, нито след това, Христе милостиви, да бъде. А които пък гладът не погуби, тях по божие допускане вълци нападаха денем и нощем и изяждаха. Уви! Какво умилително зрелище се виждаше! Земята остана опустяла от всички бла­га: и людете, и добитъка и другите плодове. Нямаше нито княз,  нито вожд, нито наставник сред людете, нито който да избавя, нито който да спасява; но всички беше изпълнил измаилтянския страх и храбрите сърца на доблестните мъже се бяха превърнали на слаби женски сърца. Пак през това време настъпи края, мисля че на седмия род на сръбските господари6. И наистина, тогава живите облажаваха умрелите по-рано. И вярвайте ми, не аз, който съм невеж във всичко, но и премъдрия сред елените Ливаний7 не би могъл с писане да представи нуждата, която споходи християните от западните страни ... И името ми пък, на най-недостойния сред иноците, ако желаете да видите то неговото начало е осмото число, а средата двеста и едно, а краят завършва с десет с единица8. Тогава течеше годината 6879 (=1371), индикт 9. На Бога, който даде да се начене това и благоволи да бъде завършено, слава, чест и поклонение в безконечните векове. Амин.

 

__________________________

БЕЛЕЖКИ:

 

1.                   Следва се византийската традиция, според която малоазйските територии на империята се наричат Изток, а балканските – Запад.

2.                   Йоан Углеш Мрняевич – брат на крал Вълкашин, след разпада на царството на Стефан Душан се обособил като самостоятелен владетел, като център на земите му бил град Сяр.

3.                   Крал Вълкашин Мрняевич - след разпада на царството на Стефан Душан се обособил като самостоятелен владетел, като център на земите му бил град Прилеп. Тъй като сръбския цар Урош нямал наследник, то Вълкашин бил удостоен с кралската титла.

4.                   През ХІVв. Одринска Тракия е насила названието Македония.

5.                   Султан Мурад І (1362-1389)

6.                   Става дума за битката при Черномен – 26.09.1371г.

7.                   Сръбския цар Урош починал скоро след битката при Черномен в началото на месец декември (2 или 4) 1371г.

8.                   Един от последните значими антични историци, заради което често е споменаван от античните автори.

9.                   През ХІVв. цифрите са били записвани с кирилски букви. В случая цифрите са изписани словом, а при заместването им с цифровото значение на кирилските букви се получава Исая: И=8, СА=201, ІА=11. Скриването на името има за цел да покаже християнско смирение и скромност.