ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD

ЛЕТОПИС НА ЖЕНДО ВИЧОВ ОТ КОТЕЛ

Жендо Вичов с прякор Ерето е роден в Котел около 1813-1814г. По това време там имало килийни училища, но родителите му били бедни и предпочели да го изпратят да чиракува за шивач. Когато изучил занаята и пораснал, той отворил своя работилница. Летописът е поместен в направен от автора тефтер, в който били подшити също няколко броя на издаваното от Константин Фотинов сп. „Любословие” и от „Дунавски лебед” на Раковски.

Летописът е записан на около 30 страници. Летописецът е работил с голямо старание, като буквите са чисти, четливи и равни. Текстът е написан с котленско наречие. В. Ж. Козлов – синът на Жендо Вичов предоставил ръкописа на Гено Киров, който го преписал, на 15 август 1893г. го подготвил за печат и през 1895г. летописа бил публикуван в СНУ, т. 12.

След преминаването и през Дунава, четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа водила няколко сражения. В тях повечето от четниците били избити, а друга част заловени и обесени. В четата е участвал н Иван Симеонов (Иванчо Сивов) от Котел. Той бил заловен, отведен в Котел и обесен на 21 юли 1868 г. В църковната книга погребалият го свещеник е записал: „Йоан Сивов, починал 1868 г., юли 21, повесен от турците пред конака" (Ноков, Ст. „Обесването на Иван Сивов”, „Котленски край. Котел”, № 129, 23юни и № 130. 7 юли 1933г., Арнаудов, М., „Из миналото на Котел” В: „Год. на СУ ИФФ”, т. 27, 1931, 83—84; Несторов, „Град Котел”. С, 1933, с. 47.) За назидание при бесенето на Иванчо Сивов турците изкарали всички котленци да гледат. Според разказа на зетя на Жендо Вичев тъста му понесъл тежко случилото се и около полунощ починал.

Издания: Киров, Г. Летописът на Жендо Вичов. — СбНУ, т.12,1895,350—378; „Писахме да се знае. Преписки и летописи”, авт. колектив, С., ОФ, 1980г., стр. 307-318, бележки: стр. 396-398.

ALD

[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Линкове] [Галерия] [Книга за гости] [Филми] [Ново]

1. Който много иска да знае, на него подобава малко да спи, рано да става, Бога на помощ да призовава.

И когато вземеш тази книга, и я разгърнеш да я четеш, и именно Жендо Вичов да сричаш, Бог да прости да речеш.

Поради моята ревност в този мой ръкопис ще изложа накратко за нашето отечество: сиреч Котел, от 1800 година насам що е и какво е станало и какво се е прекарало, и кое какво се е направило. Описал съм го аз, Жендо Вичов, заради това — да се помене нашето просто знание и ревност за обучение.

1. В по-предишни години какво е било и какво сме чували не го описваме, а само от 1800 пишем. Защото около 1800 година Котел бил заграден наоколо с дувар и шарамполи, когато чорбаджувал Божил чорбаджи и когато нападали кърджалиите, за да запалят и оберат целия Котел, и да направят с него каквото направиха Жеравна, и други много села, ала макар и да напирали два-три пъти, нищо не могли да сторят на Котел, според както приказваха тогавашните хора, които са били на нея работа. По дувара, що бил направен, те били толкова на гъсто, че един друг се чували като гълчели, и откъм югозапад на Котел, на оная страна, до реката, дето е и която се нарича Бардукюва поляна, се събирали всичките млади и стари мъже и жени, и мъжете били всичките въоръжени и играли хоро (и тъпани гърмели и гайди свирили – бел. авт.) през всичките празнични дни и кърджалиите гледали от Разбойна, ала пак не можали нищо да сторят¹. В него време в Котел чешми нямало, ами ходели чак на извора и в него време се направили чешмите, когато попували поп Христо, и на 1806 година пуснали чешмите и голям гуляй станал, и се радвали и празнували, дар-дарили всички, всеки според силата си, онези майстори. И подир малко време заклали Божил чорбаджи неговите противници, защото той бил един в Котел, и той каквото казвал, това ставало, и той субашия не знаел, ами сам съдел. И седял на неговия си дюкян и когато щял да види някоя давия (някоя селска разправа), сам я виждал, а чак тогава провождал, та виквали оня турчин, който се наричал субашия; сиреч: думал на сегмените, хайде викайте онзи ураклаш, що седи на конака, да дойди тука, И защото той съдел, та затова седели онези слуги (сегмените) се при него, и него гледали какво той ще рече, и отивали и повиквали оня турчин от конака (селското съдилище) и той дохождал при Божил чорбаджи та да чуе какво ще му каже и той го слушал.

Други пък разказват, че като седял той на дюкяна си, отвън на дюкяновата талпа (пишкюнът) и слугите стояли при него, и ако се случело да помине някой си мъж без оръжие, то ще заповядал той да го съборят на земята и ще го наказвал, защото ходел като жена без оръжие. Ако ли пък минел някой с оръжие и с по-засукани мустаци, със запретнати ръкави, той го похвалвал той и много го обичал; и много веселби имало, ами и много глоба (ширме) имало и в такова състояние бил Котел по Божил чорбаджийското време, щото и много зло теглил и много веселие имал.

2. 1808г. След смъртта на Божил чорбаджи² се надигнала междуособна бран (джумбур)³ в цялата тази провинция (кааза), сиреч цялата Осман-Пазарска каза срещу аенинът наречен Алия; тогава отишли всичките наши котленци срещу Осман-Пазар⁴. съединили се с всичките други от каазата турци и българи и като изпъдили Алия от Осман-Пазар той избягал тогава в Разград и нашите казанлии⁵ взели каквото взели и разбили сарая на аенина и се завърнали всеки на своето си село и са мислили, че са победили вече аенина си. И подир малко дни, като взел сила реченият Алия от неговия си приятел, сиреч от разградския аенин, идва пак срещу Осман-Пазар и се явява по-страшен отпреди. И пак става всичката каза и тръгва пак против него. Заедно стават и нашите котленци и отиват на четири часа далеч при Ешиловити⁶, и там направили сражение с аенската войска. Случило се та надвила аенската войска и нашите започнали да бягат и кой накъде видял нататък побягнал, и едни си дошли с по един цървул на краката си, и бягали като през главите си, а няколко убили там, а някои избягали там, в онова село Ешиловити и изпокрили се из къщите по таваните, ала не могли да се отърват, защото ги намерили и ги изловили живи и ги закарали в Осман-Пазар и неколко избили и ги на кол затъкнали, а девет души проводили на русенския паша, за аферим. А той заповядал да се хвърлят в Дунава и ги хвърлили окаяните хорица. И тъй са прекратило тогавашното размирие, ама поплака някой майка и друга, защото изгубиха своите си.

3. Подир това, на 1812 година чуло се за Бонапарт дето изпаднал в Русия, когато замръзвали на конете по божие повеление, и се избавила Русия от Наполеон, сиреч от Бонапарт - френският пълководец. И през 1813 или 14 година настанала в България болест, от Бога дадена чума, която върлувала три години и изморила много народ и в Котел.

4. Подир това, през 1818 година излязло царско повеление да се обере от раята оръжието (силяхът) и като нападнали турците върху християните заради оръжието и като дошли в Котел през великата неделя, сиреч през Страстната неделя, и поплака дете в майка, заради оръжие, и много страх претърпели поради царското повеление. И тогава са казвали на оня Великден черният Великден, защото тогава хората друго не мислили, освен да останат живи и яйце не червили, ами само мъки теглили, както и Христос теглил в онова време през оная неделя и най-сетне с божия помощ и това изтърпели⁷.

5. И пак на 1824 година яви се в Котел пак от Бога дадената болест, сиреч чума, и се разпръсна целия Котел по селата и седяха една година, и измряха много хора, и като се прибраха хората есента, и като престана болестта, хората взеха пак да се умножават; и през 1826 година се направи първият онзи кимер, сиреч оня водопровод или дувар, дето е най-близо до село, тъй като върви за чешмите водата пред него от тоя хълм, сиреч той беше голям дол, и водата от по-преди вървеше под него, без медни тръби, и като се направи дуварът, сиреч кимерът, извадиха ги и разрязаха ги на дребни пари, сиреч на банови, защото на него време май не достигаха дребните пари, и то повечето потрябваха за църквата.

6. И в това време, сиреч на 1827 година, обяви се пак война между Русия и Турция⁸ и Турция взе да си събира своята си войска на Шумен. И като взеха да вървят през нашето село Котел, толкова много вървяха, щото едни ставаха, а други сядаха, а същевременно едни и на конака седяха и ангарията от друга страна много насилие за народът, щото освен като не им оставиха ни коне, ни волове, насилиха раята да носи на гръб, да носи царския меймат, например гюлета по две-три, в кошчета сложени, или ботуши и други такива от Котел до Осман-Пазар и хората бяха май изнемощели, защото беше скъпотия.

Че което било четири-пет пари, достигнало до шейсет пари, или както по-горе рекох, ходиха хората да носят храната чак от Сливен, на гръб натоварени, като не носеха само за техните си гърла, ами носеха и царски покупки да хранят и царската войска, която преминаваше. И от друга страна караха хората да копаят хендек, и калета, и табии да правят както на Шумен, на Силистра и на Русе. Много пак злощастие претърпя нашия Котел по това време, защото тогава по това време едвам се беше явил низамът, и той още не беше изкустен, каквото става отсетне, ами много зло направиха, и когато направиха низамът, тогава излязоха и петаците, сиреч бешлиците и ирмиличетата, отсече ги вечнопаметния и великодушен султан Махмуд, през 1823 година заради леснината на низама.

7. И тука трябва да си дойдем пак на първата реч, щото ще приказваме за Котел. Тогава като се извървя всичката войска и се събра в Шумен, биха се една година и половина и не можаха да стоят насреща на руската войска. И тогава бяха проводили в Котел един паша, именуем Кара Селиман паша, да седи и да варди с две или три хиляди хора аскер. И меймат стовариха с камили много, сиреч: жито, ечемик, брашно и други работи що им трябваха. Искаха много да седят в Котел и не стояха за царска файда срещу Русия, сиреч срещу душманинът си техен, ами стояха и чакаха да им дойде царско повеление да посекат царската рая, сиреч християните. И твърде много бяха се уплашили християните, най-много Котел, че и на Тича, що е на два часа от Котел и нагоре, там тогава бяха останали още някой човек и други от християните и че по-многото бяха прибягнали в Котел, и тичанските юруци бяха навързали там останалите българи наред по улиците и теглеха ножове срещу им, и в очи им думаха: „Тъй ще те заколя, тъй ще ти взема имането, тъй ща ти сторя къщата и мюлковете, тъй ща ти сторя чадата и жената”; о!, колко е бил страха на тези българи, които са били по това време; оле, напаст голяма! И това е било през 1829 година, месец юли. В Котел бяха се изпокрили всичките наши предни началници, защото и тук тъй щяха да сторят турците. И много бяха, щото рядко са виждаше християнин помежду им. Ала с божията воля, като се зачу Русия⁹ от една неделя напред.

И беше това през 1829 година, август, първия ден, който беше петък, през нощта срещу събота, когато получиха вест, че идат всичките, докато съмна избягаха от страх и нито паша слушат, че ги не пуща, ами всичките избягаха оттук нагоре, кой накъде види, най-сетне и самата паша побягна. И докато се разсъмне в събота, не остана поне един от тях.

Само един, що се думаше одабашия, само той ходеше с кон по сокаците и викаше велегласно „Хайде, хайде!", за да не остане никой от тях. И тъй с молитвата на светите апостоли Петър и Павел с такъв един страх избягаха, щото от нас на никого носът не разкървавиха, като толкоз в четвъртък и петък плашеха; и в събота „оставай, сбогом чорбаджи”, като гузни думаха, а Русия още я няма, затуй отидоха хора в църквата, че беше събота и пост пред пресветата Богородица. И турчета бяха излезли над село.

И когато се подаваше слънцето на 1829година, август, втория ден, ето че Русия се подаде от гъстата кория. И чухме,че два топа изгърмяха на кривата пътека, сиреч от Кривча, който е на югозападната страна на Котел, и от там всичката руска войска и като влязоха в село и препускаха след турците, на едни конете им бяха каталясали, защото през изминалата нощ все препускайки вървели през Балкана¹¹. И сабите си извадени носеха и филитричките им все запрегнати в ръцете им бяха, и конниците на сред селото излязоха, а солдатите сиреч пешаците, и те излязоха насред село. И възвиха пешаците нагоре по баира към Илиница. И два топа бяха изкарали над село, а още четири имаха и ги оставиха тях извън селото. И попитаха за храната турска — брашно, ечемик, сено и за други що имаше турски работи. И казаха им къде са и тия поставиха караули да вардят, където имаше турски неща и не пропускаха никого от нас да пристъпи наоколо. И като дойде войската и ние бяхме свободни помежду и много бяхме всичките весели, и тия, бяха като овце между нас, и те наслязоха от конете и беше този ден като нов ден на света: оле, чудо голямо, оле милее! божия неизказана; голямо чудо, голямо удивление. В петъка, какво беше, а събота що стана; тъй даде Бог щото на никого не се разкървави носа, ами само от турците трима бяха уловени и на един бяха разцепили главата, на другия рамото: а третият беше здрав и молеха се на нас да думаме на казаците да не им правят нищо. И ние като бяхме толкоз весели и изнасяхме хляб и давахме на казаците и тия благодаряха, но по-много се радваха, че бяха победили, и викаха: „Ей, братушки, ние ще пропъдим турците.” И нашите началници поканиха ги в селото да ги нагостят, а тия не искаха, ами слязоха под село, дето е кланицата, като обърнаха топовете нагоре и си начатисаха солдатите, и си надробиха от техния сухар да ядат прави и гологлави, и сетне легнаха та поспаха, а караулите им вардеха, а пълководецът им беше в селото, и други колкото бяха, като станаха оставиха тука някои и други, и нашите ги водиха наоколо по юрушките села и много безчовечност проявиха нашите котленци: освен дето им взеха говедата и други техни иманета, ами и много избиха, и като им докараха говедата в село; клаха ги и ги продаваха като тяхно си имане. Продаваха една крава за 20 гроша, ами и то не го правиха всичките, ами някои и други, водачът им, който ги предвождаше беше хаджи Пенчо х. Драганов, дето на него време той беше селския чорбаджия, и другия Христо чорбаджи. Ами що станаха сетне такива, когато чухме подир малко дни като стана мир в Одрин през 1829, септември, на 2 и като стана Русия да си отива: нали хванаха нашите българи да мислят, и най-много, които бяха стрували зло на турчина. И оставиха консули по големите градища, уж да вардят заради християнска файда, и в Котел имаше и седя през цялата тази зима и ние бяхме много свободни¹³, И такъв беше този консул, че твърде обичаше сифата¹⁴ и на всеки един празник правеше хоро и събираше цялото село, мало и голямо, с гайди и с тъпани, и имаше с него един Павел. дето той им беше йорфзабиди, той биеше и наказваше и твърде много биеше турчета.¹⁵ И тази зима бяха започнали малките момчета един обичай да се бият едно друго с камъни на две страни, наричани турци и московци, и стана знаменита бран помежду им, че не можаха да отидат на черква. И докато бяха само малките, достигна това и до старите, щото и старите взеха да се водят с младите и вървяха напред си с гайди и тъпани и тъй вървяха като войска, все препасани с дървени саби. И тази момчешка кавга се свърши на самия ден на Възкресение¹⁶, когато беше се събрал голям събор, и защото имаше тука и офицери някои и други, бяха дошли за празникът, и в негодената кавга бяха се намесили и казаци между момчетата, и тогава като пукнаха на един казак главата, каза се вече да я няма, и тъй се свърши.

8. И на 1830 година като си отиде Русия тръгнаха християните да бягат подир нея, ама не всичките, ами когото го беше страх от турците, и отидоха от Котел много, и оставиха си къщите някои си, на които останаха, а някои си ги продадоха, та им взеха парите и отидоха във влашката земя, и като седяха няколко години, някои се завърнаха пак назад, та си дойдоха, а някои останаха там и до сега¹⁷. И оттогава насам много християни ги избиха юруците, и не можеха сиромасите да излязат по къра и да носят с тях си пет гроша. И храната защото поскъпна, от десет-петнайсет пари достигна седемдесет пари, затова искаха хората да идат отвън да си донесат, ала и него пожар прекараха. И от тогава даде повеление великодушния султан Махмуд на християните да са свободни да си правят черкви дето немаха, или и да имаха, пък ако имат сила и манастири да правят.

9. И тогава по него време имаше в Котел една малка църква, дето щото като се сбираха всичките наши хора от къра за някой свят ден, не се сбираха в църквата, ами половината отвън седяха, толкова малка беше църквата. Като тогава според царското повеление и с божия помощ нашите началници, които бяха на него време и на които беше връчена църковната каса, сиреч съкровището църковно, като си претеглиха силата и видяха докъде ще могат да излязат на глава, и захванаха да събират керестето за църквата и купиха още четири-пет къщи и направиха най-напред дуварът наоколо през 1833 година и заровиха много вар (киреч) в земята, дето са сега гробищата, от дясна страна на църквата, за да е готов, когато потрябва. И като доведоха майсторите, които щяха да я правят, имаше от сто души по-много, даже и до сто и петдесет, и главният им уста-башия се казваше уста Доси, който беше човек без мустаци, без брада, сиреч кьосе, и имаше и още едно младо момче уста Димитър, дето той иска да стане майсторът на светата тази църква, ала не се наеха нашите на него, защото гледаха оня, че е по-стар. И тъй на 1834 година, месец май първи ден, като се свърши светата литургия, взеха майсторите да разкриват и в този първи и 2-ри ден развалиха, а на 3-ия захванаха основите (темелът). И като изкопаха за темелът, най-напред направиха колове до два аршина дълги и ги набиха в земята, чак тогава заредиха камъните. И както бяха изправили върлините, които им бяха мерките, докъде ще става висока, се гледаше едно неизказано чудо, като една гора. И като тръгнаха онези коли да носят камъни, бяха ни се заглушили ушите от колелата, щото когато един ден влязоха от сто коли повече, заради което много юруци се возблагодариха и за много време споменуваха тази прехвална църква на апостолите Петър и Павел. И беше едно неизказано чудо през това лято, докато се покри, и едва се покри за шест месеци, сиреч до Димитровден¹⁸.

И по него време имахме един благообразен и благолюбив архиерей господин г. Герасим, когото и естеството беше много одарило да бъде тогава над нас като господар и владика, щото много настояваше и залягаше за нашето добро и беше такъв, че нито преди него и бил, нито подир него е имало друг такъв; и нито пък може да се изкаже неговата добрина и доброкроткогледна сладост; и твърде обичаше да приказва слово в църквата, и когато приказваше слово, толкова беше драг на хората, че всичките вирваха уши срещу му. И беше толкова весел, щото и самите му одежди бяха весели на него, и твърде обичаше да ходи из село и откъдето като да минеше — все благославяше и като крилат ангел хвърчеше, та ходеше на гробищата да чете. И когато се случеше или кално, или дъждовно, тогава с кон и с чадър ходеше, ама не ги оставяше всичките гробища с една хората да речем — приличаше на апостол Павел и на Йоан Богослов. Но да си дойдем пак на първата реч: покри се църквата до ноември месеца. През зимата правиха отвътре, и до три години все я правиха, и подир три години донесоха от Цариград темплото и го поставиха на мястото му. И нея есен на 1837 година захвана чумна болест, сиреч чумава година, и в него време пак гореспоменатият оня архиерей господин г. Герасим много труд показа; ходеше от колиба на колиба като крилат и даваше лечение на болните и селото се беше разбягало по околните села и през зимата си дойдоха, защото през това лято по 20 души умираха на ден. И така кара до 2 и три години, ама вече по-малко. И в него време тая болест я имаше по цялата Румелия, и аз съм лежал от тази от Бога дадена на човеците болест, намери ме в Балчик и даде Бог да я прекарам; и да си дойда на първата реч: като се пресече болестта през 1839 година, тогава доправиха светата църква, тогава я позлатиха, тогава я боядисаха, а се освети първата година, сиреч току-що като я покриха и през зимата я осветиха в неделя преди Рождество Христово. И тогава какво беше тържество за чудо голямо, наистина удивление беше с оня велики архиерей г. г. Герасим: като захвана срещу десетия час, че през цялата нощ и до утрото, и до обед все на крака, наистина, като ми дойде на умът за неговото голямо душевно безпокойство, ставам разпален и не мога да се отделя от това да не хортувам за него. И на неговото време са направи голямото школо, което е над реката¹⁹ и в Жеравна църквата „Свети Николай”²⁰ той я освети, и все тогава се правиха наоколо по селата църквите, ама той не можа да освети всичките, защото беше много добър и кротък сърце²¹. И по негово време донесоха от Света гора честния пояс па Пресветата Богородица с голяма слава. И той стоя тук три-четири месеца, и го проводиха на по-висока степен, заради добрината му в Манастир (Битоля), що е на западна страна, в Арнаутлука. А тук дойде друг митрополит владика, именуем г. г. Порфирий. И той беше добър, ала нямаше го вече владиката Герасим и през Порфириево време направиха забрана по сватби да няма вече гайди и цигулки както по-напред, защото с гайди ставаше голям харч — до 500 гроша или до хиляда. И докато си прихванат хората много им беше мъчно, сякаш като че ли бяха ги отбили като агнета от майчиното им мляко.

Дотолкова им беше мъчно, че от архиереят излезе оризмо (нареждане) за тези, които не послушат; и не само гайди и цигулки се забраниха, ами и другите харчове, а също и големите събирания по сватбите както беше по-напред, а само братя и сестри и трима-четирима комшии, защото по-предишното нито мога го изказа, нито мога го изписа, че е много за приказване работата, и книга не може стигна, а това не учи. И после разбраха хората отческите умни съвети, защото са били за наша полза, и захванаха да прощават на тези, които станаха съгласни за тази работа, и вече не им е мъчно. Това беше на 1840 и 41 год.

10. И през Порфириевото време са яви болест холера и измряха много хора, и тогава беше при нас славният учител г. г. Сава Доброплодни Сливенчанин и учи тук пет-шест години и много учения преподаваше и много прокопсани излязоха от него и пееше много сладко в църквата, щото нямаше друг като него и той приличаше на незабравения владика г. г. Герасим. И защото беше много добър и много учен, викна го владиката Порфирий в Шумен и го направи там даскал и го ожени там и стана шуменец²².

11. И като преместиха Порфирий, той отиде той във варненската митрополия, а тука дойде друг митрополит владика по име г. г. Дионисий, и той беше добър, ама няма го владиката Герасим. Този Дионисий венчаваше булките без було. Като дойдеше сватбата в църквата, ще смъкнат на булката булото да я венчаят, а като излезе пак ще я забулят. На неговото време се прави школото, що е пред светата църква²³. През 1847 и на 1848 стана големият пожар, та изгоряха много къщи и дюкяни; имаше около трийсет-четирийсет, които изгоряха из чаршията.

12. И подир Дионисий дойде друг владика г. г. Венеамин: и той беше добър, ама нямаше го владиката Герасим; през Венеаминово време се направи корубата над светия престол в светия олтар и се позлати през 1851 или 1852 година. И през Венеаминовото време стана страшната и опасна кавга с Русия и Турция и тогава се правиха табии.

За табиите, що са над село и под село.

13. На 1853 година, юни месец, дойдоха от царска страна двама бинбашии да правят на Котел табии, и ходиха два-три дни и като определиха план къде ще правят, ето определиха да излизат от Котел всеки ден до триста или четиристотин хора докато се направи. И от каазата забраха до пет-шестстотин хора и всичките станаха хиляда. И защото препираха да свършат до 15 дни, затова работиха дори до есента.

14. И в тях дни събирахме от къща на къща по 5 оки брашно да го носим в Осман пазар да храним царската войска, която летуваше в Хасан-Фака. Този аскер щеше да удари Котел с топове, подучен от тамошните, наоколо турски аги, сиреч душмани, и докато се разбере и разправи, много страх претърпяхме. Това беше през юни месец. И тогава някои от турците, достойни за вечна памет, излязоха насреща и се молиха, и рекоха: ние даваме нас си, а не Котел, ние сме поръчители с децата си ведно. Защото бяха изрекли онези душмани, че Котел седи насреща на царската реч и има топове и джепане и прави си табии да вдига ръка върху царят, и не давал царския си данък, и с такива речи оклеветили го бяха, ала с божията воля и с молитвата на светите апостоли Петра и Павел нищо не ни стана, защото като изрекоха онези достове, че са за Котел поръчители, изрекоха да кажат що дават котлени даване на царя, и те занасят тефтера селски под сераскера, сиреч пред везир Юмер паша, и като казват, че толкова даваме беглик от овце, толкоз гюмрюк, и интизап от ямурлуци, и вълна, толкоз селски харч (вергия царска); и като виждат, че от едно такова село се набират до един милион грошове ката една година за царски данък, замайват се всички и онези душмани остават посрамени, и опознаха кои били царските верни поданици, и че онези думали от завист поради тяхното, на царската рая, злоумисъл и ненавист. И тогава се връща аскерът и остава да седи на Хасан-Фака, що е на един час до Осман-Пазар.

15. И тогава казват на нашите за 20 хиляди оки брашно да дадат, и тогава вземахме по 50 оки на къща пет-шест пъти, и го носихме там докато стана 20 хиляди оки, и това не стигна, ами и фурнаджии, и сита, и метли, и пари за дърва дадохме, и 20-30 коня с хората барабар, що ги назоваваха мекере-бегирлери, сиреч да слугуват на царската войска, и тъй много хорица сиромаси останаха без конете си.

16. Да доразкажем сега за табиите: най-напред като захванахме, захванахме горната табия, която е на трите пътя, сиреч на Андончова могила, а сетне по отсамната, която стана по-хубава, и тя има в нея си за вечна памет, тъй като нейното вътрешно съграждане, що е направено заради барут, сиреч за джепането, е изсечено от самороден мек камък, с пет стъпала се влиза вътре, сиреч влизането му е с пет стъпала, издялани на мястото им, и, от друга страна, е хубава, защото се гледа навред. И третата захванахме подир нея, която е в боаза, сиреч под селото, и нея като свършихме сякохме на Коренишкия път гората и там правихме друг хендек. И него като го свършихме, отидохме на Градец и на Ичера да правят и там, и ги направиха, ама ония хора, дето дохождаха от каазата да работят имаха определен дневен надник по три гроша, и тия пари и другия харч се от тука излизаше.

17. Чете се известие в църквата божия, изпратено от преосвещения наш архиерей г.г. Венеамин през 1854 година, месец март, на 14 ден, да се помогне на царя с доброволно отиване във войската, който желае. Привикваше царят султан-хан Абдул Меджид, с патриаршеско позволение, всеки който обича царя си да се запише под царската хоругва (байряк), която има боята си алена и царските знаци месец и звезда на бяло платно, и до него християнският знак на светия честен кръст и той на бяло платно. И обещаваше все царят на всеки, който го последва, да живее оттам насетне както иска и където иска. И последваха го от Котел само девет души и тия бяха всичките сиромаси²⁵.

За войската, която вървеше през Котел.

18. През 1853, месец септември разчу се за едни арнаути, хем много, хем лошави, които откъдето минеха, съхрани господи, не може да се изкаже. И ние тука толкова бяхме уплашени, щото взеха хората да си крият едно друго в земята. И тогавашните наши началници притичаха скоро през нощта на Хасан-Фака при Юмер паша и приплакаха като чада и раи на него, и той като отец на чада скоро провожда един юзбашия, и той като довтаса тука тоз юзбашия, чуха се споменатите арнаути, че довтасали в Градец. И нашите началници и добри старейшини примолиха се на онзи юзбашия заради Градец, и той като добър воин и смирен сърдечно, без да си почине от пътя, че беше изморен, скоро пак възсяда за Градец. И като отива тичешком, по залез слънце наближава и чува проехтяване от Градец от гърмежите на пушките, а селото не се вижда от дима на барута, защото бяха много, имаха около две-три хиляди души. И като влиза реченият юзбашия виква големеца им и като го наказва, казва му: „Аз съм пратен заради тебе защото ти се чу славата пред Юмер паша, ти мисли, аз си тръгвам и толкова казвам”. И ги оставя. И тогава тази нощ беше голяма тишина в Градец. Кой където беше — замръзна. Станаха като мулета. А на утринта като ще дойдат към Котел, пак реченият юзбашия излиза да ги посрещне още от боаза и казва на големеца им: „Тази вечер не те пускам да влезеш в селото, отвън на поляната ще ти изнеса всичко, което ти се полага. И той, макар оскърбен много, защото много желаеше да влезе в Котел, и защото бяха все май разколници, и защото много се канеха на Котел, покори се, и не им се падна барем през село на минат, ами по края, през Герлово, само едно нещо кусур направиха, защото бяха все пешаци, вземаха откъдето минат добитък за парталът си, че имаха емирлеме²⁶ за тези работи, и взеха около една стотина добитък, та го караха до Шумен, като го върнаха.

19. Ами да видим с кой колай не ни сториха нищо като бяха толкоз лошави. Реченият юзбашия нареди да им месим хляб — от всяка къща по четири оки хляб. И сбраха се около четиридесет-петдесет млади момци, въоръжени и облечени в турски дрехи, наречени заптии, и ги нареди от село отдолу, до ливадите, дето там направиха конак за арнаутите, и им изнесоха там всичко, сиреч хляб, дърва, сено и друго що им трябва. И хлябът все с теглилка се даваше и не можа ни един да мръдне от тях, само едни зъби скърцаха, а само големеца им въведоха в село. Не щеш ли през вечерта, около един часа, излезе една вихрушка с дъжд и ние нали се изпоплашихме, повече какво да правим, рекохме си, и се пръснахме по ханищата да постиламе, да кладем огньове. Ония насилиха да влязат в селото, ала ония гореспоменатите наши момци не пущат, ако и да бяха до 40—50, в него час се показаха като петстотин, и не ги пуснаха. И от големецът им се изрече: „До един да измрете, там ще лежите.” И тъй с божа воля в село не влязоха, ами на сутринта пак там им изнесохме хляб, ама хайде. Освен дето скърцаха със зъби, друго нищо не направиха, ами без повреда проводихме ги. Имаха около 24 байрака, бяха одрани като цигани.

Чуха се и други такива лошави.

20. Пак през тази година, 1854, на самия ден на Рождество Христово²⁷, по обед, когато всички се намирахме на трапезата, довтасаха внезапно пак едни арнаути. Мале, мале, огън да ги гори. Ама не щат по ханищата, ами се прикачиха, дето харесаха. И каквото беше—теглиха им хората. Когато трябваше на утрото да си тръгнат, не си отхождат, а думат: ние тука ще зимуваме, имаме около 12 хиляди души, всичките тука ще се съберем. Внезапно на 2-я ден по обед дофтаса един вестоносец (конакчия), идел аскер много, не щеше по хановете, ами къщите избираше, че идел един големец, наречен Шебил бей, от Арабистан. Тогава, като разпределиха конаците, отидоха да го посрещнат и посрещнаха го, и доведоха го на конака му и той бе все весел, сладкодумен човек, и ние всички бяхме весели и му много благодарихме, защото видяхме голяма помощ от него. Колкото аскер водеше, имаше около 10 хиляди, и тъй като не вървеше наведнъж, че не можеше да се прехрани, той ги късаше на билюци, и много добре бе за нас, че той дойде отначало. И когато на сутринта поиска да си тръгне, нашите чорбаджии отидоха при него и молиха го да остане докато премине всичкият аскер. И той защото беше много добър човек, смили се и остана, та прекара целия аскер, чак тогава си отиде.

21. Защото неговият аскер беше половината арапи, половината тукашноземци, сиреч все урумелии, читаци. И тия бяха много богати, че по-многото от тях бяха се разбойници, крадци и убийци и откъдето минеха - съхрани Господи, ала за тук най-много ревяха, че нашето село много било насгода, та заради това много му се канеха. Ала Котел друг ни го пази, и можа да го опази от такива злощастия, не бе възможно от човек да се опази, ако не бе го държала ръката на върховните апостоли Петър и Павел, защото винаги когато му се случат такива нещастия, все ще се случи по един добър човек, дето да стане пример за тука. Ами душманите що направиха? Нищо — само глави махаха и зъби скърцаха. Ами как ги прекарваше беят като дойдеше аскер? Скоро двама водачи с тях и хайде по селата. Ама било късно, било дъжд, било кал — да заминават и да си почиват по селата, тук нема конак, че и ечемик нема, слама нема. А тия ще ни изядат. Едни се молят да останат конете си да коват, а тъй им даваше само да подковат, та да вървят. И не ми остава време да опиша всичките му добрини, много добро стори за нас и на никому носът не разкървавиха, и на много неща научи чорбаджиите, как да прекарват аскера. И го изпроводихме срещу свети Василий²⁸, след 10 часа с много здраве. Седя 6 дни с 200 души.

22. 1854 година. Пак в това същото лято поискаха се от Котел около двеста души слуги да слугуват на царската войска и на французите и на англичаните и някои измряха там, които бяха около французите и англичаните, защото беше нападнала много тежката болести²⁹. И нашите болерци тогава намериха тясното време на сиромасите да ги ловят като свини от черквата и да ги провождат за прислуга по Шумен, Русе, Варна, Силистра. И не смееха горките сиромаси през него лято в черква да идат, защото ги беше страх от богатите им комшии, ами бяха се пропъдили по къра като ругаци, защото които имаха хляб в ръцете си толкова бяха станали завистливи към по-долните от себе си, щото всеки ден струваха им пакости и оскърбления и искаха сиромасите да измрат, а само те да живеят, и ги товареха с тежка вергия, равна на тяхната си.

23. 1854. И в това време се искаха коли за мекере. И дадохме от Котел 9 коли с арабаджията наедно, с всичкия им харч наедно: 9 коли с 10 хора, единият връз девете векил харч.

24. На тази царска кавга бяха дошли французите и англичаните на султана на помощ и седяха него лято около Варна, Девня, Провадия, и в Балчик, Каварна, Мангалия и прочее³⁰. И тогава запалиха французите Варна, та изгоря цялата чаршия, и не пускаха никого, или да изнесе, или да изгаси,ами тъй изгоря всичко на горките търговци и много изпатиха³¹. И през 1854 година, октомври месец, дигнаха се и отидоха ведно с турците по морето да се бият с Русия на Севастопол, сиреч дето е Крим. И тези французи или англичани, защото ги имаше и по Бургас, Айтос, Лиджата и по околните села, и бяха много, оскъпиха житото тогава, защото много го купуваха и то излезе по два гроша или сто пари оката, а беше 25 пари преди. Ах, ние окаяни и бедни сиромаси в Котел, много гладувахме от нашите болерци³², че ходиха да го купуват и продават с много тежка цена. И на 1855 година от октомври месец излезе житото до гроша оката и държа тая скъпотия до много време и щото не бяхме чували, чухме и каквото не бяхме видели — видяхме, сиреч видяхме едно яйце като се даваше за две пари, как излезе до 16 пари. Или една кокошка от 60 пари до 10 гроша, месо или една ока пастърма козя от 1 грош до 6 гроша, или сланина от 2 гроша до 10 гроша, месо от 60 пари до 6 гроша, вълна от 4 гроша и 20 пари до 16 гроша, овца от 30 до 120 гроша, едно агне 40—50 гроша, вино 2 гроша, 1 ракия 8 гроша, риба 12 гроша, една паница порасна от 10 пари до 60 пари. а имаше което се даваше за 4 пари излезе до 2 гроша. Свещи лоени от 5 гроша до 16 гроша. Всяко едно нещо беше си намерило цената, която не бяхме чували. И тежките данъци бяха твърде много, и от ден на ден растяха.

За беделът, който последва през 1856, месец август.

25. На 1853. Царят остави на раята харачът, сиреч на християните, и ние му се радвахме и му благодарихме. Стана през 1856 м. март един неусетим мир³³ между царете и стана тишина, но скъпотия. И на 1856 м. юли излязоха царски тимбихи по пашите и аените, по мюдюрите вред по градища и села. Излязоха наистина от Цариград паши навсякъде заради убийствата и ходиха да дирят тези пусти разколници и много хайти изловиха и хубав забчилък правиха, щото много хорица каквото им бяха взели от по-напред разколниците, след като ги уловиха, си го взеха пак назад. И стана една тишина между народа, щото захванаха по сами да си ходят по работата и по търговията, щото отпреди страх ги беше хорицата да излязат отвън село. И ние много се зарадвахме и рекохме: „дo тук стига”. А на 1856 м. септември излезе царски емир³⁴ как царят си иска харачът, което ще рече, че царят си преобърнал харачът и го наименувал бедел, сиреч оставил харачът уж, че ще взема от българските войници, а уж българите не склонили за това, ами се врекли да се разплатят с пари, за да не дават войници синовете си, че им се свидят, и на това са рекли бедел. Ама това нещо на турците се харесало, а не на българите, защото българите искаха да бъдат войници, а не пари да дават, ама на турците не им понесе това и го поправиха с бедел и ние го плащаме като раи и царски поданици.

26. И в тази скъпотия, дето ставаше през 1856, само брашното слезе от 3—4 гроша до 60 пари оката, а другите работи пак бяха скъпи. Но слава Богу, защото не остави хорицата да загинат и да засиромашеят, но в по-много богатство достигнаха във всяко нещо.

Заради бирадиетата.

27. През 1858 излязоха да пишат от царска страна всички работници, майстори, калфи, чираци, редом от всичките еснафи, и им раздадоха билети, наречени бирадие, и вземаха на майстор 10 гроша, а на калфа 7 гроша и половина, а на чирак 5 гроша, и нейде си писаха и къщи, и на къщите колкото имат отвън прозорци, и дюкяни, и други мюлкове като воденици, тепавици, ниви и ливади. И за тях какво ще излезе не знаем, ако научихме и за това нещо пак ще опишем следователно.

28. През 1859, през май, на 5, бастисаха царската поща, която носеше много търговски пари, сиреч сарафски пари, и казваха да има нещо около 40 оки алтън. И сарафинът с тях ведно като се връща от Джумаята и заминава надолу, взема от тука пет-шест момчета, или оженени, що бяха хванати в село заптии, и като минава между Жеравна и Ичера излизат няколко десетина хайти и като направят едно сражение, и като загърмяват десетина-двайсет пушки, в димът на пушките избягва онази поща и не я видяха накъде отиде — назад или напред, и тъй речените пари се отърваха, а от нашите момчета — или заптии убиха един и други един циганин нараниха в ръката, а онзи що умре викаха го Христо и му останаха малките деца сирачета, и никой не го пожали, от тия, на които мязаше. Което рекохме за 1856-тата година то премина, станаха сега убийствата по-много.

29. В това пък същото време през 1859, април, май, юни много опасно прекарахме. (И това време не беше по-долно от онова което описахме, когато седеше аскерът на Хасан-Фака (вж. на 22 страница на 1853-тата година - бел. авт.) Пусто много пари се даваха, пари, много пъти пари, ката ден, ама най-много теглеха сиромасите от богатите. Бяха нападнали богатите над сиромасите, мъчеха ги, който има мюлк да го продаде, милост, дето се дума, не се виждаше отникъде, но ужас и трепет сиромашки. Сиромахът ще срещне богатият и ще му стори чест с покорност да му рече добро утро или добър ден, а богатият от гордост наведен в земята, за да не погледне сиромаха, защото го е срам и да не се случи в милостиво чувство да съжали онзи сиромах, що го е срещнал на пътя и да му даде имането си. И не мога описа тяхното към сиромаха жестокосърдие, но ако е истина Бог ще им гледа тефтерите. И с една реч бяха като псета, защото хапят мълчешката и много боли.

30. В тези пак същите времена, сиреч на 1859 паднаха от очи всичките гръцки фанариоти, сиреч владици и духовници, що имаха власт над българите. И нашият владика, реченият г. Венеамин, като служи светло светата литургия на май, 31 ден, Петдесетница и след светото евангелие от светите двери изрече едно слово в ползи ради отечества сего, но сетнината му не последва на добре, че като свърши светата литургия, според както беше заповядал за алтъните вече никой да не ги носи, защото е щета за отечеството ни, и тъй като раздаваше анафора, видя някаква булка от първа ръка и заповяда пред всичките жени да й вземат алтъните, с намерение по-лесно да увери народа в своето гореспоменато слово, но стана пишман, че се е родил. И това му докара голямо безчестие и подигравки, ненадейно в тая година бе отвред обезчестен, защото спряха от всеки един приход да му дават, сиреч от нищо да му не дават, което по-напред му даваха, и освен това ами и от черквата го пъдиха, и му казват да излезе от конака, сиреч от митрополията, и да иде да седи на хана, и той сиромахът не можа да седи насреща, ами къде да иде сега, щото стана човекът за оплакване, а пак нашите котлеци го прибраха и дохожда да летува в Котел! И като отиде на Жеравна, не го рачиха, затвориха черквата на света неделя и останаха без литургия в него свети ден, и той г. Вениамин не им каза нищо, дойде си пак на Котел и макар да беше оскърбен и ощетен, но остана в Котел на техния произвол, щото нашите българи такъв един безчовечен дух беше ги надъхал, а сетнината му де ще удари не знаем; ако пристигнем ще опишем пак.

Следва.

За новия празник Кирил и Методий.

31. През 1860, през май, на 11 ден, празнувахме празник пресветъл. Нашите българи като намериха малко охолно време за изучаване и станаха с гърците едни други ненавистни. И хванаха българите да издирват корена си и не искат вече да зависят от гърците, и изнамериха техните си просветители и кръстители, които в учение са привели простия и варварски този български народ, сиреч изнамерили тези двамата братя Кирила и Методий, и как те били изнамерили българските букви: (вж. тук в „Любословие”, 1846 в страница 171, 172, 173, 174, 175, 176 и в стр. 183, 184, 185 и прочие и там ще се увериш истинно³⁶ – бел. авт.). И да си дойдем на първата реч и да доразкажем за празника срещу Възнесение Христово, сиреч 5 дни преди Пасха. Заповяда икономът в светата църква всеки да знае как ще празнуваме нов празник светло и тържествено — Кирил и Методий, което и стана на 11 май 1860. Което стана с много доказателства в църквата с риторически възгласи и което се захвана оттогава нанасам,за което бяхме всички весели и празнувахме като на Възкресение и което стана вред по цяла България по градища и села, всички светло празнувахме новия и светъл празник на Кирил и Методий.

32. Осман-Пазарската църква се направи през 1860 година, по г. г, владика Вениаминовото време и турците много мърдаха и скачаха да не им дават да я правят голяма, ама г. Вениамин не ги слуша, ами по-голяма я направи и я освети на септември на 18, година 1860, и макар да щеше по-напред да я освети, ама защото станаха в тези времена в нашето село раздори между свещениците и даскалите, затова позакъсня, защото тия османпазарчани се надяваха по-много на котленците да им помогнат да изплатят нея църква — храм св. Димитър, което и стана, както го желаеха.

За междуособни разпри и крамоли в нашата църква.

33. Стигнахме да отбележим едно по-жестоко нещо от онова, което сполетя жеравненци, които не искаха владиката г. Вениамин и останаха в един свят ден без литургия, ама дойде и до нашите глави като си отиде владиката от Котел и застана на Върбица при султана³⁷ за своето си спокойствие. И тука нашите българи обичаха да се чете в църквата на прост български Светия Апостол и даскалите тъй четяха според желанието на народа, а имахме тогава един протопоп на име поп Костадин³⁸, дето той не щеше това и направи тази междуособна кавга в светата църква посред службата, която той сам служеше, сиреч преди малко дни, възпря и прекъсна Апостола и не даде да се чете на прост български и народът си премълча и не му рече нищо, ама сетне стана по-зле. На 1860 година на август, на 6, на свето Преображение, което бе в събота и е господен празник, влезе този протопоп на служба с още един поп за по-голяма слава на празника. Но не стана слава, ами стана безчовечна кавга³⁹ и омраза голяма, която владя 2—3 години, за която и не мога да разкажа докрай, защото приключва не добри работи в себе си, защото не става само веднъж.

Поледование от 56-тата година.

Като беше толкоз скъпотия, а стана и евтиния, сиреч през 1860, месец март стана за 6 месеца една малка работа.

За пожарът, който изгори 56 къщи

34. През 1863 година, август, на 6, в 5 часа, на свето Преображение стана един голям пожар и държа до 9 часа и изгори 56 къщи, които са в Каравълчова махала. Съхрани Господи, страх велик и гняв Божи, и подир три години, сиреч на 1866 донесоха от Цариград 2 толумби, които ги имаме днес.

За царския талимат.

35. На 1864 излезе царски талимат, сиреч закон царски за много работи, сиреч малко като пристъпиш или не обадиш кога ще заправиш нещо, сиреч къща или плет, или свиня ако храниш в село, или ако речеш някому нещо напротив, или не помиташ пред протката си, или дюкяна си и други много, бой няма да има — ще плащаш джизаа, сиреч джирма от 5 гроша до 500 гроша според престъплението на закона. И тогава излязоха бели и червени за беделът и за виргията⁴⁰, които пишат. И тогава през 1866 г. се заправи пътят, за който, ако го видим, ще опишем подробно направата му.

И през 1865 излезе царско нареждане да се копае извън село⁴¹.

36. И през тези 3—4 години много бедели излязоха, сиреч много давания, и не можеше никой нищо да рече, че иначе хайде джизаа сиреч джирма, която не ти е била на умът, и за нея работа имаше си мютефишинът.

И на 1867 доправи се школото, което е над реката, сиреч което се прави на 1840, и пътят все се прави.

37. И мортаскапският кантар се внесе в село на 1866, защото го нямаше от предните години, имаше го само в касабите, и тука стана добро дело да се внесе. Имаше един с прякор Петър Кокана, той направи доброто дело.

38. И през 1867 година взеха юшур едно и половина от земеделците, и на пътя овошките се посадиха през 1868, март, 29, на Разпети петък,⁴² и на юли месец забиха диреци с фенери да ги палят нощем с газ или зехтин.

БЕЛЕЖКИ:

1. Подробно за кърджалийските нападания върху Котел виж. у Арнаудов, М., „Из миналото на Котел …”, 1931, 64—76; Горов, Г., „Индже войвода, кърджалия и народен закрилник”, С., 1941, 26—27. Нападението на кърджалиите е останало в народната памет. Въпреки няколкото опита разбойниците не са могли да влязат и разграбят селището. За обграждането на Котел Раковски пише: „Село Котел беше обградено с камен зид и на кратко разстояние по зида бяха съзидани крепки стражарници (табии) с вириди (мъжгали) да пушкат от тамо във время нападения неприятеля; имаха и гърмила (топове) от черешово дърво и тръби" (Раковски, Г. С Горски пътник. С., 1958, с. 239). По време на издаването на летописа все още се е пазел спомена за местонахождението на портите, като продължавали да наричат така страните на града: Гранчерьовите порти, Долните порти, Горните порти и т.н. В една песен, записана от Неша —сестра на Раковски, се казва:

В Котел се отниде не влазя.

Котел е с дувар заграден,

и се с табии обиколен.

Дет са табиите на рядко,

там са митизирите на гъсто…

Разбойна е висок и горист връх югозападно от Котел, в подножието на който се на намира градът.

2. Божил Съботинков Божилов е играл не малка роля в знаменитата отбрана на Котел срещу кърджалиите. Той яздел на бял кон и през цялото време бивал винаги там, където било необходимо, насърчавал народа и снабдявал бранителите с храна и барут. Според преданията Божил чорбаджи се бил срещнал с Индже войвода, който бил един от водачите на кърджалиите. Индже бил поискал Божил да им разреши само да влязат и разгледат селото, което така храбро се било защищавало. Чорбаджи Божил се бил съгласил, но при условие, че когато влизат от едната порта, кърджалиите ще си предадат оръжието, което ще получат на портата, откъдето ще излязат.

Божил е бил бегликчия, търговец и лихвар. Човек с големи връзки и влияние пред турските власти, дързък до самозабрава, той жестоко ограбвал населението. Натрупал грамадно богатство, той живеел в голям разкош. Божил чорбаджи е бил убит когато излизал от дома си за да отиде на черква Великден (5 април) 1809г. Убийците не били разкрити, а също и причината. Според едни, на котеленци им дотегнала тиранията му, а според други покушението било отмъщение от братята на вдовицата Янка Узун-Добрева Иванчо и Николчо. В песента за Янка за чорбаджи Божил се пеело следното:

Един е царят в Цариград,

Втори е Божил чорбаджи,

Божил чорбаджи на Котил…

3. Джунфур — буна, размирица, въстание.

4. Осман пазар – дн. град Омуртаг.

5. „Писахме да се знае. Преписки и летописи” казанлии е пояснено като „котленци” - от Казан, както с бил означаван Котел в турските документи. Но Вичов нарича в същия разказ на някалко пъти котленци „котлани”, тъй че е възможно да е производно от кааза.

6. Етилово, Ешнл юва, Ешнл ова — дн. Зелена Морава, Търговищки окръг.

Описаните събития са станали през 1809г., когато котленци нападнали Осман пазар (дн. Омуртаг) , те били начело с Божил чорбаджи, който наскоро след това бил убит. В станалото сражение при с. Ешилово били убити 3-ма котленци, а синът на осман-пазарджишкия управител — Мустан бей, влязъл с пълчищата си в Котел. Тогава именно били набити на кол на могилите над Котел Андончо и Данко. Могилите и досега носят техните имена.

7. Събирането на оръжието било заради избухването през 1821г. на гръцкото въстание за независимост. В тези трудни за Котел дни се е родил Г. С. Раковски. В своето „Житие…” той също е описал събирането на оръжието: „Родил съм ся в 1821 лето от българи родители в тая страшна и ужасна повременност, когато подир обесването на фанариотския патрик Григория ся изпроводени от Цариград в България три паличиици (джелити) паши да оберат оръжието на българите и да изколят и избесят всичките български старейшини и знаменити людие по градищата и по-знаменитите села. (Раковски, Г. С., „Автобиографични трудове”1 С, 1980., с. 44.)

8. Макар че Русия, заедно с Франция и Англия, участвала в морската битка при Наварин на 20 октомври 1827 г., при което турската флота била разбита, официално Русия е обявила война на Турция на 28 април 1828 г.

9. Руските войски.

10. Кара Сюлейман паша се е изтеглил без бой в Шумен.

11. Руските войски се насочили към Котел не от север, а от юг, след като били завзели Айтос, Карнобат и Сливен. По този начин е бил осигурен тилът на главната част от армията, която продължавала настъплението си към Одрин.

12. Наредиха, строиха.

13. Съгласно мира в Сливен бил назначен руски консул, чиято задача е била да защищава онази част от населението, която не пожелала да се изсели от Турция. Консулът в Сливен се е казвал Вашенко (Табаков, С., „Опит за история на град Сливен”, т. 2., С., 1924, 166—168.) В Котел е изпълнявал консулски функции майор Крилов.

14. Веселие.

15. Павел, секретар-преводач е бил по народност арменец.

16. 6 април 1830г.

17. За преселването на сливенци и котленци през пролетта на 1830 г. виж. подробно: Табаков, С., „Опит за история на град Сливен”, т. 2, 136—154; виж също: Мещерюк, И., „Преселение болгар в Южную Бесарабию 1828—1834г.”, Кишинев, 1965, 208 стр. 18

18. 26 октомври 1834г. В котленския черковен архив е било запазено писмо от местните първенци хаджи Тиню, хаджи Станю, хаджи Матей, хаджи Атанас, хаджи Беро, хаджи Йордан и хаджи Райнович от 12 януари 1832г., в което пишели до изпратените в Цариград чорбаджи Вичо, уста Станю и уста Люцкан да потърсят съдействието на Стефан Богориди, за да се ускори издаването на фермана. В паметната книга на храма е записано: „С високо царско позволение се създаде този пречист храм в чест и слава на светите славни първовърховни апостоли Петър и Павел; по времето на царуването на държавния султан Махмуд втори при архиерейството на преосвещения митрополит на Преслав господин Герасим; при йерейството на пречестния сред свещениците господин иконома папа Йосиф хаджи Драганович, по време на църковните епитропи, най-почтения господин хаджи Добри хаджи Рувимович и най-почтения господин Минчо хаджи Тинювич по чието време се създаде с прилежен труд и старателно усърдие с приношението и иждивението на всички малки и големи; всичко в нашето отечество Котел, живеещи православни и благочестиви християни, всички да повече Господ Бог на престола са своята слава.

19. Намиращо се в югоизточната част на селото, училището е било завършено през 1840 г. и както отбелязва Жендо Вичов, през 1867 г. е било доправено. Това е т. нар. „Голямо школо”, което Иван Богоров във в. „Български орел” нарича „Котленска академия”.

20. Църквата е била започната през 1828г. и завършена през 1834 г. (Константинов, Д., „Жеравна…”, Жеравна, 1948, стр. 96.)

21. Герасим Пурнарас или Лаховарис – преславски митрополит (1833-1840), после пелагонийски, т.е. битолски (юни 1840-март 1853), а от 15 март 1853г. деркоски митрополит. Починал в Терапия на 15 март 1865г. Като пелагонийски митрополит унищожил българските книжовни паметници в манастира Трескавец (Маркова, Зина, „Българското църковно-национално движение до Кримската война”, София, Издателство на Българската академия на науките, 1976, стр. 61). Порфирий бил избран за преславски митрополит през юни 1840г. На 5 март 1847г. бил избран за варненски митрополит. Заедно с протосингела си Аврекий забранили да се служи на български в храма „Свети Никола”. От Балчик прогонил българския учител Стойко,а от село Черковна – Райко Блъсков. Порфирий починал през 1864г. Дионисий бил преславски митрополит от 5 март 1847г. до 1851г. В „Послание от Св. Синод в Цариград до първенците на Преславска епархия, 1847 г.“, публикувано през 1893 г. в списание „Искра“, т. ІV в Шумен той е определен като „човек украсен с телесни и душевни дарования”. Вениамин бил избран на 17 декември 1850г. и ръководил преславската епархия до 1861г.

22. Сава Илиев Доброплодни (1820—1894) е бил учител в Котел от 1842 до 1847 г., след това в Шумен (1849—1853, 1856—1859) и на редица други места. Автор е на книги и статии (Виж: Стоянов, М., „Българска възрожденска книжнина”, т. 1, С., 1957, стр. 85 —87). между които и на побългарената комедия „Михал". С нея, на 15 август 1856г. той организирал в Шумен първото българско театрално представление. След Освобождението издава „Кратка автобиография”, С., 1893. Прозвището си е получил в прочутата гръцка „Велика школа” в Коручешме (Цариград), където учил. Заради прилежанието си той бил наречен Ескарпилис, т. е. Доброплоднн.

23. Това е т. нар. Голямо училище, построено срещу църквата ,.Св. Петър и Павел". Описанието на училището виж у (Киров, Г., „Материали за историята на котленското училище”, В: СНУ, т. 22—23, кн. 3., 1906—1907, стр.1—64.)

24. Става дума за Кримската война (1853—1856).

25. Тук става дума за организирания от поляка Михаил Чайковски (Садък паша) т. нар. Казак алай (Казашки полк). В него се приемали на служба предимно християни — турски поданици. Казак алая просъществувал до Руско-турската война (1877—1878), след което бил разформирован. Знамето, за което се споменава, било за запорожките казаци, избягали от Русия в Турция по времето на Екатерина II. По време на войната (18281830) много от казаците преминали на руска страна, поради което турското правителство решило да не ги използва повече като войска. Знамето на казаците било отнето и до връчването му на Казак алая се е пазело в патриаршеската черква и Цариград. По-подробно за Казак алая виж: Смохоаска-Петрова, В: „Михаил Чайковски — Садък паша и Българското възраждане”, С., 1973, стр. 118-140.

26. Емирнаме — заповед, декрет.

27. 25 декември 1854 г.

28. 1 януари 1855 г.

29. Холера.

30. На страната на Турция против Русия воювали Франция, Англия, а по-късно към тях се присъединяват Австрия и Сардинското кралство.

31. Пожарът във Варна е избухнал на 29 юли 1854г.

32. Първенци, чорбаджии.

33. Кримската война приключила с подписания в Париж мирен договор на 18 март 1856г.

34. Царско емирнаме.

35. Нападението на пощата е станало между Жеравна и Ичера. То е било извършено от хайдушката дружина на войводата Георги Трънкин от Сливен (Хитов, П. Как станах хайдутин. С. 1973., 77—79).

36. Става дума за статията на К. Фотинов „Мъчно е да познае человек сам себе си" — „Любословне”, (1846, № 22, стр. 158, № 23, стр. 171—176. № 24, стр. 183-185). На посочените от Жендо Вичов места се дават сведения за живота и дейността на Кирил и Методий.

37. Във Върбица е било седалището на прочутия татарски султански род Тиранти.

38. Иванов.

39. Когато иконом поп Костадин започнал Да чете евангелието на гръцки, сестрата на Раковски Нанка Стойкова се стрелнала разрошена към него и с думите: „Няма да зачиташ езика ни, а?", му изскубала брадата. За този случай в Котел се пеела песен:

Скара се Нанка със попа

със попа — поп Костадина,

на свето Преображение.

Че му брадата изскуба,

пък кандиларя й халосала.

Аферим, Нанке Стойкова.

Ма шал а, Нанке Търпанке,

от де ти дуде силата ...

(Ферманджиев, Н. Родови хроники . С. 1975. 24—26).

Поради отказ на поп Костадин да чете на български котленци му отнели званието иконом, след което той попувал една година в Силистра („Архив на Г. С. Раковски”, т. III, С. 1966, стр. 328 — Писмо на Киро Георгиев до Раковски от 25 март 1861 г).

40. В летописа често се изброяват различни данъци, които са били събирани в Османската империя . Беделът се плащам от християните вместо да носят военна служба. Виргията е имотен данък върху сграда. Юшур е десятъкът, с който била облагана земеделската продукция.

41. Става дума за погребване на умрелите, които дотогава са били закопавани в черковния двор.

42. Дръвчетата са били посадени на пътя за гр. Омуртаг. Този път е бил правен ангария през 1766 г. Дължината на пътя е била разхвърляна на махали и къщи, и всяка къща с знаела колко метра път с трябвало да направи.