ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD

Патриарх Николай Мистик

9-то писмо

(6-то писмо до цар Симеон І)

[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Линкове] [Галерия] [Книга за гости] [Филми] [Ново]

Николай Мистик бил роден в Цариград през 852г. Бил е цариградски патриарх от 901 до 907г., а след това повторно от 912 до 925г., когато починал. Известно време (913г.) е бил начело на регентството на малолетния император Константин VІІ Багренородни (913 - 959г.). Някои считат патриарх Николай за един от преподавателите на цар Симеон І в Магнаурската школа, но е малко вероятно, тъй като разликата във възрастта на двамата не е била чак толкова голяма. От патриарх Николай Мистик са запазени 163 писма, от които 26 до цар Симеон І, 2 до българския архиепископ и 1 до стратега на Стримон. Има и едно писмо свързано с извършване на български езически обреди.

Писмото по-долу е било изпратено на цар Симеон след поражението на византийската войска станало при р. Ахелой на 20.08.917г., с цел да предотврати българско нападение срещу империята. То съдържа важни сведения за обстоятелствата свързани с подготовката и последиците на този злополучен за Византия поход срещу българите. Неговото значение като извор за събитията предшестващи и последващи Ахелойската битка е голямо, тъй като и патриарх Николай и цар Симеон са не само съвременници, но и са играли водеща роля в събитията. Не случайно няколкократно патриарха обосновава собствените действия или пък заявява, че описаното от него е добре известно на Симеон. Затова въпреки тромавото многословие на патриарха, сведенията, които той дава са извънредно ценни.

През месец февруари 914г. майката на малолетния император Константин VІІ отстранила от регентството патриарх Николай Мистик и поела управлението на държавата. Разтревожена от засилването на България, тя решила да нанесе решителен удар. Изпратила патриция Йоан Радин, който сключил мир с арабите. Това позволило да се прехвърлят и източните (малоазийските) войски на Балканския полуостров, за да бъде хвърлена срещу България цялата армия на империята. Освен това бил изпратен при печенегите Йоан Вогас, който с подаръци се опитал да ги склони съвместно с Византия да нападнат българската държава. Начело на армията застанал Лъв Фока, а флота начело с драгунария Роман Лакапин (сетнешния император) била изпратена да прехвърли през Дунава печенегите. Преди да се отправят на поход византийците се заклели пред Христовия кръст, че ще умрат, за да унищожат своите едноверци-българи. Цар Симеон обаче, явно е успял да се споразумее с печенегите и те под предлог разногласия между Вогас и Лакапин отказали да нападнат българските земи. Макар и патриарх Николай да твърди противното, навярно управляващите империята останали в неведение за договорките на Симеон с печенегите. Това позволило на българския цар да прехвърли всичките си войски в Тракия. В разигралото се сражение при р. Ахелой на 20 август 917г. българските войски предприели тактическо отстъпление, след което срещу византийците били изпратени и войските, за които се очаквало, че ще бъдат ангажирани срещу печенегите. Изненадани от появата им, ромеите били обърнати в бягство.

Това писмо се публикува по превода направен от Васил Златарски. Преводът е издаван изцяло няколкократно – като приложение към т. 1 ч. 2 на „История на българската държава през средните векове”, в стр. 822-830; Сб.НУК, кн.ХІ, стр. 3-11 и в Извори за българската история т. VІІІ (ГИБИ, том ІV, писмото е дадено под № 7) стр. 207-216. Макар и посочените преводи да се свързват с името на В. Златарски, между тях има някои текстови различия. Основно съм се придържал към текста по ИБИ т. VІІІ. Тук съм добавил някои бележки, за поясняване на текста на писмото, както и някои свързани с отклонения от публикуваните преводи.

ALD

До най-превъзходния и велеславен духовен син Симеон, архонт¹ на българите

Τω ύπερφυεστάτω μεγαλοδοξώ πνευματικώ τέκνω Συμεών άρχοντι Βουλαριας

Какви потоци от сълзи да намеря? Какви оплаквания да подема за моите страдания? Защото моите страдания са толкова големи, като тия, които постигнаха народа на Христа и на моя Бог, Неговото свето и възлюбено наследие, за което Той претърпя кръст и смърт. И тъй как да ги оплача? Или какво утеха да намеря за моята печал сърдечно съкрушение? О, злоба на отколешния човекомразец, който се въоръжава със зла омраза срещу творенията на божията ръка и който води винаги човека към зло и погибел. Защото изначало нечестивият, родоначалникът на злото, побеснял срещу човешкия род, не престава и до днес, а, може би и докато на земята управлява човекът, да подтиква и да подбужда един срещу друг, така, че, когато той сам не може явно да злоумишлява против нас, ние сами да правим козни едни на други и да се изтребваме. Вследствие на това отколешно негово безумно желание и братя са въоръжавали ръката си срещу своите еднокръвни и едноутробни братя, и бащи са убивали децата си, за които често са били готови да положат живота си, и приятели са отхвърляли приятелите си. От този пак мъчител-демон произтичат и сегашните ми страдания, оплаквания и сълзи; поради неговите коварни помисли се прекъсна и любовната връзка между чедата Христови и Божии, между ромейската и българската власт.²

Откак Бог, като напусна бащините си недра, пожела да утвърди мира в света, приобщи към себе си рода на българите, свърза го в братство с ромейския род и го удостои със същата чест да се наричат и те християни,³ оттогава вечният завистник на всичко добро, като не можа да понася това -толкова велико благодеяние, оказвано на вас, води непрестанна борба, за да наскърби колкото може Христа и бог нашия общ благодетел, а българския род да накаже заради оказаната му почит. Той намери, както изглежда, най-сетне изход на своите козни⁴ и като откри съсъди - както казва блаженият апостол, — приготвени за гибел⁵, едни от вашия род, а други от нашия, предизвика това жалко и достойно за оплакване от вас и от нас дело, извърши толкова много убийства и такава гибел сред Христовото наследие. Изтреблението беше извършено не от ръце нечисти, нито от такива, които са свикнали да служат на безбожието, но от ръце, очистени през светото кръщение, които се въздигат към небесния отец и са укрепени с кръстното знамение срещу злото на нечестивия. Как да се отнеса към това? Що да сторя? Кои да оплаквам тези ли, които се вдигат едни срещу други и със своето изтребление и убийства оскверняват земята, а оскверняват и въздуха? Те правят да се наскърбяват не само християните по цялата вселена, като чуват за това, но и ангелите на небето. Те и сега всякак скърбят и ако природата бе им дала сълзи, те биха заплакали, тъй като господарят на всичко е опечален за това, което става. Защото ти, чедо мое, можеш всячески да си представиш колко се измъчва за толкова избивания, които е извършил само дяволът - родоначалникът на греха, - както и обичащите греха, онзи, който не желае смъртта на грешника, а желае той да се обърне и да живее. Но докога аз ще проливам сълзи и ще оплаквам това? Трябва да изоставим тежкото минало — защото умрелите не могат да бъдат съживени, - а да насочим словото си към предстоящите събития, чедо мое, утробо моя. Въпреки че ти порази сърцето ми, ако и да ме изпълни с болка с това, което извърши, то бащиното ми сърце ме тласка към тебе. Задоволи се с извършеното. Нека оттук да спре дейността на лукавия демон за общото изтребление на християните. Нека той да не бъде повече в състояние да тържествува и да се радва на общото нещастие. Нека той да не бъде повече в състояние да причинява скръб на Христа, нашия Бог, и на човеколюбивите ангели и на всички, които са изпълнени с благочестие. добре би било, ако това лукаво дело никак не бе започнало, а човекът не бе изоставил пътя на благоприличието. Но ако действително е станало нещо такова, което е трябвало да се случи и многогрешния и изпълнен със заблуждения живот, то ние, които сме свързани с божието жребие, длъжни сме да изкупим прегрешенията си чрез изправление. Случило се е вече печално и многоскръбно деяние - сблъскване между българите и ромеите. Кое време би могло да го предаде на забвение и нима няма да се споменава през всички времена като общо петно и позор, понеже и ние, и вие сме еднакво виновни за него. Но ти прекрасно знаеш и без моите думи грешката си, защото като благоразумен човек и такъв, който смята съвестта си за съдия, съзнаваш преди нашите думи вината си. А грешката на нашия народ - уви, сила на лукави люде! — не мога да кажа точно как тя е произлязла. Защото нямам точни сведения за съвещанията.⁶ Защото ние, които почитаме истината, сме длъжни да порицаем и тукашните управници. Защото ние не знаехме това, което по-рано е било решено и подготвено, нито пък научихме как е станало придвижването на толкова голяма войска.⁷ Но след като разбрахме, както е естествено, тукашните работи и не остана скрито за нас, че е била събрана тук толкова голяма войска, тогава ние се осведомихме относно причината за събирането на войската, и то не от тези, които управляват държавните работи, но от други, а именно, че такова голямо придвижване е станало заради похода срещу българите. Тъкмо тогава потърсихме достъп в двореца, а след като се срещнахме с управниците, опитахме се да узнаем от техните уста за движението на войската и както подобаваше, и ги укорихме, и ги порицахме, че ние, които сме епископ на града, не сме взели участие в съвета за една такава голяма работа. Те се оправдаваха различно, доколкото им беше възможно да се оправдаят и да премахнат причината за моето негодувание. Те ми казваха, че отивали на поход не заради война, нито за убийства и проливане на кръв, но това, което известяваха, чедо наше, вече ще ти го съобщя.

«Ти познаваш, отче и владико, военачалниците на Македония и Тракия. И тъй те казваха, че не престават всекидневно да донасят ту писмено, ту пък устно чрез пратениците си и като твърдяха, че били казвали истината и че не може да има никакво съмнение в техните думи, че целта на българите била да разграбят и разорят изцяло нашата страна. И в потвърждение на своите думи те добавиха, че не лъжат, но че българите наистина целят да направят това — да отхвърлят сключените съглашения, което — казваха те - българите вече били извършили, тъй като не желаели повече да се придържат към сключените по-рано договори.» После към това те прибавиха и следното:

Ти знаеш добре, че Вогас е назначен за стратег на Херсон. Този именно стратег на Херсон не преставаше да донася постоянно, че българите полагат голямо старание да привлекат също и печенегите, и някои други народи и племена по онези места за нападение и война против ромеите.⁸ И не може да се рече, че за тези работи той ту казва, ту мълчи, но непрекъснато и всеки ден досаждаше с тези писма и речи на нашите уши и сърца. Освен това — казваха те, — че са пристигнали около шестнадесет пратеници от племето на печенегите с това известие, че били изпратени при тях от България пратеници не веднъж, нито два пъти, но много пъти да ги подканят да се съюзят с тях. И тази работа е постоянна грижа на българите, така че те се стремят да свържат чрез бракове децата си и да установят съюз с печенегите. И тъй ние, като бяхме смутени от тези думи, понеже вече бяхме се опитали и чрез писмени предупреждения и неписмени напомнения да затвърдим мирните отношения между българите и нас, но не успяхме, затова, макар и против волята си, прибягнахме до тази предпазливост, за да устроим привидно поход срещу тях и по този начин да се опитаме да задържим напора на българите, а не да подлагаме народа на кръвопролития и кланета. Дано да би дал Бог чрез тази предвидливост да ги привлечем към обич и да завържем трайни връзки на приятелство. Ето нашето оправдание, отче и владико. Не се сърди и недей негодува.” Аз не можах да не им вярвам, но все пак ги укорявах, мъмрех и гълчах, като казвах, че трябва тази работа да се извести и с писмо. И те поискаха аз да напиша това писмо. Но аз, наивникът— признавам грешката си и укорявам моето нещастие, — не зная как се забавих за тази поръчка, изглежда, заради някои от моите грехове, които ме накараха да се забавя, отчасти и понеже предполагах, че тъй като съгласно техните думи придвижванията на войските стават само привидно и външно, не че ще се дойде до истинска война, нито пък това раздвижване ще доведе до кланета и кръвопролития. Заради това именно на мене ми се струваше, че изпращането на нашето писмо е прибързано. Ето какво задържаше желанието ми, чедо мое, да ти пиша още преди началото на тази пагубна война. Но и ти, сине, кажи ми, като отхвърлиш гнева и горчивината на душата си, обсъди правилно, както си свикнал, тона: когато именно военачалниците на Македония и Тракия и, от друга страна, Вогас и печенежките пратеници отново твърдяха и с такива думи раздвижиха сърцата им, какво трябваше да мислят те и да вършат, смутени от такива лукави известия? А аз зная, че ти, който си способен добре да обсъждаш работите, ще признаеш напълно, че те е трябвало да обмислят и да вършат онези работи, които е трябвало да обмислят, за да [постигнат] спасение,
Поради това, доколкото беше естествено да се убеди от тона, в което те ни уверяваха съгласно получените сведения, че събирането и придвижването на войската е станало и пратеничеството на печенегите е било проводено не за да водят война и за да избиват твоя народ, но за да си обезпечат сигурност, а, от друга страна, само за да възпрат вашия поход, както казват, и да ти попречат да нахлуеш в ромейската земя, както пратениците на тези нещастни люде, на Вогас и на печенежките пратеници, а също и на другите военачалници ги накараха да повярват. Тази била целта, казваха ни те, за събирането на войската, тази била причината за изпращането на пратеници при печенегите. Аз повярвах на това, като си помислих също, че е възможно у хората да съществува такава измислица. Ти сам, сине мой, много добре знаеш, че когато чедата въстанат против родителите си,⁹ а после бащите, ако действат във всичко сами, не могат да усмирят със собствените си усилия въстанието на чедата си, те понякога биват принуждавани поради обич към тях да повикат и някои други отвън на помощ, та чрез тях да ги уплашат и да привлекат към себе си чедата си дори против волята им. Такова нещо, както разбирам аз, бяха намислили да направят спрямо вас. Защото след като по вина на лукавия демон между българите и ромеите настана раздор, то тези, които станаха ваши бащи, не можаха отново да ви привлекат към себе си. Тогава те така намислиха под вид на война само да ви изплашат, като желаеха, както казваха, да ви привлекат към себе си и да ви приемат в своите обятия, а не да водят истинска война, нито, както твърдяха, да стигнат до убивания и кръвопролития. Обаче те забравиха, че дават на лукавия демон повод да причини такива страдания и толкова тежки мъки на всички християни, когато той често пъти дори без да съществува някакъв предлог от страна на хората, сам им причинява всякакви злини. А често пъти, като използува някакъв малък повод за своите намерения, причинява най-големи злини. От него и сега това голямо и ненадминато зло - о мои прегрешения - намери почва за осъществяване между българите и ромеите.

Аз зная, че ще кажеш — и съвсем справедливо ще кажеш, ако, разбира се, от наша страна не бъде противопоставена на тази справедливост някаква друга причина, — защото във всеки случай ще речеш, че ако те привидно са водели война и целта им е била насочена към това, то защо са нахлули в земята на българите и защо преди самата война са извършили вражески действия? Казах им и аз, чедо наше, това, и то още преди отговора на твоите думи, и ги смъмрих. Но и за това те не останаха без оправдание, а дали тяхното оправдание е истинно, то сам ти би могъл да знаеш. Те казаха впрочем, че тъй като българите нахлули враждебно в ромейските области, Драчката и Солунската, това вече беше повод за ромейските войски да навлязат в българската земя, обаче те не са и мислили да направят такива нападения каквито са свойствени на една война. Тъй ли е станало това, аз не зная, те твърдят, пък твоя работа е да знаеш и работа на твоята разумна съвест е да не отричаш това, което е станало. Но, сине мой, каквито и да са били техните оправдания, аз сам ги смятам за недостатъчни и затова ги отблъсвах с укори, мъмрения и порицания и няма да престава да упорствам. Тебе пък, сякаш съм лично при тебе и обгръщам шията ти, моля те за следното: нека дотук се прекратят бедствията; нека познаем сами себе си и помислим, че ние сме наследници на Христа и ако и да се различаваме по произхождение, обаче ние по вярата съставяме едно цяло и имаме една глава — Христос, — а ние сме членове помежду си; а пък членовете не трябва да застават един срещу друг, защото според думите на блажения апостол, «ако страда един член, с него страдат всички членове»¹⁰. Ние сме християни и няма да се посрамим с това име. О непоносими бедствия! Тези, които са наставяли да пазят мир с всички, дяволът самите тях ги е подбуждал към междуособна война! Тези, които са задължени да бъдат кротки с всичките хора, родоначалникът на безумието ги е накарал да беснеят един срещу друг!

Някога си ония, които бяха познали Христа и които носеха неговото свето име, осветяваха земята с кръвта си, изпълваха въздуха с благоухания, унижаваха дявола заедно с демоните му, а пък на ангелите даваха да ликуват и се радват и прославиха Господа със заколението си. А сега какво? Тези, които носят името Христово, оскверниха земята с кръвта си, изпълниха въздуха със зловония, допуснаха дявола да се радва, а на ангелите дадоха повод да скърбят, на Бога пък причиниха такава горест, каквато не са му причинили ония, които го разпънаха на дърво.¹¹ А че аз говоря истината, ти сам разбираш и съзнаваш. Защото там, ако и той да страдаше поради раните си, радваше се заради спасението на ония, за които му се нанасяха рани. А тук той се измъчва, но съвсем не може да се радва. Нима още от самото начало писмото ми не търсеше справедливо реки от сълзи при толкова големи бедствия, които обхващат от всички страни нещастния ми живот? Не би ли било по-добре по-напред да загинех и да не бях доживял такива мъчителни нещастия? Но ако ти, сине мой, се грижиш да не опечалиш Христа и Бога наш, който за нас слезе от лоното на баща си, претърпя страдания, за да ни избави от страдания, ако ти се грижиш да не оскърбяваш човеколюбивите ангели, а ненавиждащите хората дяволи да не се веселят и радват, ще прибавя и за себе си - ако обръщаш внимание на моята най-смирена молба като на молба от баща — то ти няма да помислиш да нанесеш вреда и да наченеш война срещу духовния си баща и срещу боговенчания император.¹² А ако пък ти още не си изпитал неговата обич поради незрялата му възраст, а тъй също по причина на съблазните, които неотдавна възникнаха по насъскването на лукавия, то ти ще я изпиташ, когато с божия помощ мирът настане, и от опит ще узнаеш, че той е станал наследник както на скиптъра на блаженопаметния си баща¹³, тъй и на неговата любов, привързаност и разположение към тебе.

Всичко това, чедо мое, за което те уговарях, гледай да не го пренебрегнеш, понеже думите на Христа и Бога наш гласят: «Който отблъсва вас, отблъсва мене.» Аз, ако и грешник, служа при светия олтар и съм получил от светия дух власт да отпускам и свързвам на земята. И тъй гледай, повтарям, и не пренебрегвай моите думи. Ние те подлагаме на неразвързаните и неизречените връзки¹⁴ в името на Отца и Сина и Светия Дух, щото нито ти, нито твоят народ да не излезете от земята си, да не нанасяте вреда, нито оскърбление, нито опленяване на онези страни и народи, управлението и властта на които и до днес се държат от християнски скиптри, оттогава откак за българите стана възможно чрез всесветото кръщение да познаят Христа и Бога на всичко; сключеният още тогава договор определи пограничните владения на ромеите и българите.¹⁵ Ние ти изпратихме това не като дар, а като посредник, който да направи нашето наставление приемливо за твоето сърце, сине мой, което е разумно и кротко (в това съм уверен), макар съблазните на лукавия и да са го направили жестоко— собствени думи на Христа и Бога наш. Затова, като имаш винаги пред очите си неговите спасителни за хората страдания и неговата света кръв, пролята заради спасението на света, не пренебрегвай моите думи, но по-добре като син пожелай до почетеш баща си, понеже ти разбираш нашите наставления, и послужи с живота си като пример за слава на великия Бог и Спасител наш, за похвала на себе си и ако искаш, ще кажа и за моето прославяне, че съм имал такъв послушен син, който е уважавал белите ми коси и който, когато злият демон пося ужасната и велика съблазън и с това разпали сякаш неугасим пожар, не даде на злия демон повече да се хвали с пламналия пожар, но след като обърна внимание на сълзите, оплакванията и горестта на стария си баща, позволи на кроткото и доброто си [влечение] да надвие на душевния гнет и като угаси огъня на душата си, промени ужасите на сражението и войната в мир, разположение и любов. Нека Бог запази мира и ако и до ден днешен — о, козни на лукавия!—и да е допускал да се наруши, обаче отсега нека той го тури по-високо от вреда и раздор, за да си остане той мирът завинаги по-силен от завистта на дявола и да бъде обезпечен с якостта на оня мир, който е оставил Христос и Бог наш и баща на ония, които го признават за баща и които желаят неговата слава и наследие.
Нека този, който ти връчи настоящото писмо, изпита милосърдието ти и поради присъщата му добродетел, понеже той стои начело на аскетите в Олимп¹⁶, а тъй също и поради това, че той с [помощта на] чудотворната сила на пресветия дух е посял словото на вярата между аланите¹⁷ и е избрал да служи на Бога заедно с божествените апостоли. И тъй това е доста, за да го препоръчам и да го приближа към твоята богочтима власт, сине мой. Ако имаш нещо да ни кажеш (а че има, аз никак не се съмнявам), то нека той и в това се удостои да изпита твоята снизходителност и колкото може по-скоро да се върне при нас, да съхрани Христос, Бог наш, твоето телесно и душевно здраве, а тъй също и тебе, който мислиш, грижиш се и извършваш това, което в бъдещия живот ще те направи наследник на неговата слава, на неговата блажена и възхитителна слава, когато Бог, стоящ сред своите угодници, ще им раздава като на богове нетленно блаженство.

ПОЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ:

1. Обръщението е дадено в приложението към т. 1ч. 2 от Историята на Златарски, но липсва в ИБИ т. VІІІ. Както се вижда от приложения тук гръцки текст, Симеон е бил наречен архонт, а не княз както е преведено у Златарски.

2. Въпреки многословието на патриарха, остава факта, че византийските войници били заставени да положат клетва пред кръста, на който бил разпънат Христос, че ще се сражават срещу българите.

3. Намеква се за покръстването на българите.

4. Тук вече патриархът започва да говори за битката при Ахелой и падналите в нея жертви.

5. Рим. 9:22

6. Както беше посочено в предговора, по това време Николай Мистик вече не е бил регент, но като патриарх имал възможност да се намесва в държавните дела.

7. Както беше посочено в предговора, освен западните (европейските) войски на империята, в похода участвали и източните (малоазийските). Патриархът се опитва да покаже, че не се е опитал да предотврати похода, тъй като не е бил осведомен за подготовката му. Струпаната голяма войска обаче не е могла да остане незабелязана от него и затова по-нататък той се опитва да оправдае закъснялото си миротворство.

8. Както беше посочено в предговора, Йоан Вогас бил изпратен да води преговори с печенегите и да ги склони да нападнат България. За тази му дейност правителството на Византия му обещало титлата „патриций”. По-късно император Константин VІІ в съчинението си „За управлението на империята” също обръща внимание на необходимостта да се привлекат печенегите за съюзници, както и за усилията на българите да са в мирни отношения с тях. (вж. ГИБИ – т.V). На практика българите обикновено се ползвали с подкрепата на печенегите – във военните действия на цар Симеон срещу унгарците, а по-сетне при цар Петър І и цар Борис ІІ и срещу русите и византийците.

9. Тъй като българите били приели кръщение от Византия, то Николай Мистик представя византийците като техни „духовни бащи”.

10. І Кор.12:26

11. Патриархът тактично обаче премълчава, че точно пред това дърво византийските войски са положили клетва да се сражават със своите едноверци.

12. Става дума за Константин VІІ Порфирогент (Багренородни), който както се спомена, по време на Ахелойската битка бил все още малолетен и вместо него управлявали регенти.

13. Константин VІІ бил син от непризнатия от църквата за законен четвърти брак на император Лъв VІ Философ със Зоя Чернооката ( Καρβονοψινη)

14. вж. Мат. 18:18

15. Мирния договор сключен по времето на княз Борис І

16. Става дума за витинско-мизийския Олимп в Мала Азия, дн. Кишиш-Даг (планина на монаси)

17. Аланите тогава населявали северен Кавказ. Около времето на изпращането на Николай Мистик (901-907г.) на заточение там били изпратени проповедници, а по-късно бил назначен архиепископ на Алания.